В режим на описание кризата на евроатлантизма и краят на класическата дипломация изглеждат два съвсем различни феномена. В режим на обяснение, на отговори на въпроса „защо“, те сe появяват обаче като прояви на една обща историческа тенденция – на задълбочаващата се криза на рационализма в политическата теория и практика.
В теорията на политиката рационализмът аргументира срещу влиянието на суеверия и традиции върху познанието и управлението на социални структури и дейности. Познанието и управлението трябва да следват принципи, формулирани в логична аргументация и с емпирични доказателства. В политическата практика рационализмът залага на прецизно калкулирани и управлявани организационни решения и действия. Целта е да се постига висока ефективност на политическите структури и действия.
Типични образци на политически рационалиъм са формулирани и практикувани в политиката и по-специално в класическата дипломацияа на викторианска Британия на базата на принципите на респектиран морал, на икономически либерализъм и прагматичен прагматичен империализъм (Bennett, 2015). През ХХ век социалното инженерство на авторитарни режими също провежда теоретичен и практически рационализъм в политиката, макар често на ирационална ценностна основа. Уставните документи на Европейския Съюз и на НАТО, т.е. на евроатлантизма, са образци на политически рационализъм при изграждането и действието на формализирани политически структури. Ценности на евроатлантическата интеграция, както и решенията и действията, ръководени от тях, помагат за решаване на многобройни и сложни проблемни ситуации след Втората световна война. Зад идеологическите крайности, принципите на политическия рационализъм диктуват също организацияата, решенията и действията и на противниците на евроантлантизма в Студената война.
При тази стратегическа идентичност на доминиращи организационни принципи от двете страни на желязната завеса стана възможна ефективност на рационалната дипломация в тежките икономически, политически, културни и военни условия на Студената война. Парадоксално е, но е факт: тъкмо в тези условия дипломацияата постигна окуражаващи резултати при доминиране на международната ситуация от идеите и практиките на полигическия реационализъм. Примерите изобилстват – от начина на решаване на Карибската криза от 1962 година до подготовката и приемането на документите от Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа от 1975 година. Очевидно, това е духът на времето. По-точно, това е равнището на организационната философия от онова време, въплътена в организационни структури. И обратно, това е ситуацията на организационни структури и процеси, които възпроизвеждат и поддържат философията на рационализма в политиката. И в двата случая става дума за интереси, които намират своята идейна опора във политическата философия на рационализма и в неговите институционални превъплъщения.
Майкъл Оуkшот систематично критикува рационалисма в модерната политика в монографията „Рационализмът в политиката“ (Oakeshott, 1962). Той обръща внимание главно на това, че в най-последоватените си варианти рационализмът в политиката подценява или пренебрегва вариациите в индивидуалните политически решения и действия. Той подчертава и опасностите пред рационалистките опити да се изгражда и управлява социалният свят, като се използват абстрактни модели (Calahan & McIntyre, 2022).
Но най-разностранната критика на политическия рационализъм идва от самото развитие на политическите процеси. След бързото разпадане на еднополюсното доминиране, диференцирането на интереси и структури и дефицитът на интеграция в глобалната и регионална политика царят несигурност и дезориентация. В тази обстановка Доналд Тръмп показва удивителна способност да съчетава мирна политика с агресивни действия, да балансира интереси на разнообразни групи и организации с американския интерес на политическо доминиране, да нарушава права в името на правото или да пренебрегва правила в търсене на ad hoc споразумения. Tой точно е доловил и въплъщава духа на нашето време.
Ефектите на противоречивата и често безпринципна политика на Доналд Тръмп върху евроантлантическите идеи и практики, въплътени в НАТО и Европейския Съюз, са разрушителни. И без неговата намеса двете организации се разтърсват от противоречия между системната рационалност на всяка от тях и рационалността на националните интереси на държавите-членки, между декларациите им за защита на демократична международна политика и агресивните им усилия за регионално и глобално доминиране. В тези условия рационалността на международните организации често е блокирана. Ефективността на ООН в Газа е пример за деградираща рационалност на глобалната политика и по-специално на глобалната дипломация.
Какво постига този обяснителен анализ на рационалност и ирационалност в глобалната политика?
Най-напред, фокусът върху режима на обяснение позволява да се изясни систематично, защо интегративната рационалистка философия и практика на евроантлантическата общност трудно издържа на натиска на новата идейна несигурност и на дезинтегративната динамика на бързо променящи се държавни интереси. В тези условия на аd hoc политика идеалът за устойчива и дългосрочна рационална дипломация е спомен от миналото. Кризата на евроатлантизма и на класичеиката дипломация са частни прояви на безпринципната гъвкавост на съвременната политика, на кризата на рационализма в политиката. Всъщност, безпринципността е перманентна характеристика на политиката, но тя днес е усилена от съвременната глобална ситуация на несигурност и морална безотговорност (Steinberger, 2015).
Второ, очертават се исторически вълни. Твърде подобна на днешната ситуация на криза на рационалността в международната политика и на безпомощност на дипломацията се появява през тридесетте години на миналия век. Разбира се, сегашното безсилие на ООН по повод на агресията в Ирак не е просто повторение на драмата на Обществото на народите при италианската агресия в Етиопия. Но сходствата са поразителни. И начинът, по който се търси решение на натрупаните огромни напрежения в рационалността на глобалната политика в подготовка на световна война също може да се окаже сходен. Това възможно развитие ме кара да поставям настойчиво за обсъждане на тези фундаментални въпроси за кризата на рационализма при формирането и осъществяването на глобалната политика.
Литература
Bennett, Joshua (2015) A History of “Rationalism” in Victorian Britain. Cambridge: Cambridge University Press.
Calahan, Gene & McIntyre, Kenneth B. Eds. (2022) Critics of Enlightenment Rationalism Revisited. Cham: Palgrave Macmillan.
Oakeshott, Michael (1962) Rationalism in Politics and Other Essays. New York:Basic Books
Steinberger, Peter J. (2015) Rationalism in Politics. American Political ScienceReview, Vol.109, N 4, pp. 750-763.
Автор на публикацията:
