На 24 ноември 2025 г. Националният литературен салон „Старинният файтон“ гостува в Кюстендил по покана на народния представител Иван Ибришимов. В срещата в зала „Велбъжд“ на хотел „Стримон“ взеха участие близки, приятели и колеги на поета, почитатели на неговото творчество от Кюстендил и Дупница. Художественият ръководител на НЛС „Старинният файтон“ д-р Елена Алекова говори за Велин Георгиев и творчеството му и представи последната негова книга с непубликувани стихотворения „Седмото небе“, както и книгата „Време за заедно. С Велин Георгиев и Снежана Пейчева“, посветена на 90-годишнината от рождението 
на поета. Свои спомени за Велин Георгиев и размисли за творчеството му споделиха Иво Атанасов и други участнеце в срещата. Актьорът Стоян Чобанов прочете стихове на Велин Георгиев, а в художествената програма участва и флейтистката Майя Сергиева-Богданова.
Тук поместваме текстовете на Елена Алекова и Иво Атанасов и стихотворението на Велин Георгиев „Чужда кръв“.
ПРИБЛИЖАВАНЕ ДО ИСТИНСКИЯ ПОЕТ
д-р Елена Алекова
На 21 ноември тази година се навършиха 92 години от рождението на един от големите поети на България и наш сърдечен приятел Велин Георгиев. Преминал през един бурлив, буреносен и гръмотевичен живот, изпълнен с невероятни приключения и събития, той ни остави вулканични стихосбирки, наелектризираща белетристика, проникновени литературнокритически есета и отзиви – главно въвеждащи слова към вечерите в създадения от него през 1994-а Национален литературен салон „Старинният файтон“. Беше човек на прииждащите по всяко време вдъхновения и спонтанните жестове. И продължава да ни изненадва, както той си знае, макар вече да не е сред нас. За почитателите на българското изящно слово и неговите приятели в Кюстендил стихосбирката „Седмото небе“ (2021), струва ми се, е една от изненадите.
На мен се падна честта (и отговорността!) да стъкмя за издаване тази стихосбирката. Любопитна е предисторията на нейната поява. Тя представлява сбор от два неголеми ръкописа, подготвени за печат от Велин Георгиев още през 80-те години на миналия век, но… по една или друга причина останали само в „чекмеджето“ му.
Единият от ръкописите, онасловен „Седмото небе“ (лирика), впоследствие е запазен от актрисата Богдана Вульпе, която в началото на 2021 година ми се обади с молба да го издадем, като ми връчи ксерокопие. Остана да се разберем за подробностите по издаването. За съжаление, месец-два след нашата среща тя също се пресели в отвъдното.
Другият от ръкописите, под заглавие „Есенни песни“ (лирика), поетът ми бе дал няколко години, преди на 14 срещу 15 май 2019 г. да ни напусне. Когато ми го предаваше, думите му бяха: „Нека стои при теб… За всеки случай…“. Тогава се учудих на това „За всеки случай…“, а сега вече знам какво е означавало.
* * *
Богдана и Велин… Свързани са от седемгодишен брак (запознават се през 1983-а в един асансьор) и дългогодишно всеотдайно творческо приятелство. „Седмото небе“ е посветено на любовта им. Ръкописът е подготвен за издателство „Народна младеж“ с обозначена на страница първа година 198___. Стиховете са писани не по-рано от 1983-а до 13 юни 1987 година.
На първа страница на „Есенни песни“ е посочена точната година: 1988. Те продължават – в известна степен – мотивите на „Седмото небе“. И се преливат в други мотиви. Но единството, струва ми се, се запазва. Има дори и нещо формално, което го удостоверява – две стихотворения са включени и в двата ръкописа. Но под различни заглавия: в първия ръкопис например те са под заглавия „Ново“ и „Ненаписано писмо“, а във втория, заглавията са съответно – „Диптих за соло дует“ и „Лъжа“, като към „Ново“ е добавена и втора част, затова и е вече „диптих“. Поставени в различен контекст, и двете стихотворения звучат различно. Това е причината да ги оставя и в двете части. Но не само! Защото ми се искаше ръкописите Велинови да останат такива, каквито са подредени и завещани от поета. Твърде много е ял попарата на цензурата приживе Велин Георгиев, за да си позволим да го „цензурираме“, когато вече го няма!
В ръкописа на „Седмото небе“, дошъл до мен, липсват две стихотворения, видно от съдържанието („Горещо“ и „Ос“), както и първите две части от лирическия цикъл „В болницата“. Но пък са добавени четири датирани и подписани от поета стихотворения („Люлка“, „Бяла лястовица“, „Хайде“ и „Неизпратено писмо“), липсващи в съдържанието. Не знам каква е причината да бъдат отстранени липсващите творби и кой точно ги е отстранил – вече няма и кого да питам. Но, струва ми се, това е извършил самият автор. Фактът, че новите стихотворения са четири, при това подписани, навява на мисълта, че именно от него са добавени на мястото на отстранените.
* * *
Стиховете от „Седмото небе“ ни разкриват един друг Велин Георгиев от 80-те години на миналия век, различен от „публичния“ – по-лиричен, по-нежен, по-съкровено интимен. А в „Есенни песни“ долавяме интонации, мотиви, образи, които ще се разгръщат в поезията му през времето нататък и ще намерят най-плътен израз в стиховете от последните му години.
Стихосбирката „Седмото небе“ (2021) ни приближава до истинския поет – такъв, какъвто някога е бил, неокастрен от цензори, нерендосан от „доброжелатели“, прям, шеметен, автентичен.
24 ноември 2025 г.
Национален литературен салон „Старинният файтон“
Кюстендил, хотел „Стримон“, зала „Велбъжд“
ДОБЛЕСТ Е ЖИТЕЙСКОТО ИМЕ НА ПОЕТА ВЕЛИН ГЕОРГИЕВ
Иво Атанасов
С големия поет Велин Георгиев сме се формирали в една и съща културна среда, работили сме в една и съща редакция, макар и с малка разлика във времето, давали сме дежурства в една и съща стаичка в печатницата за поредния брой на кюстендилския окръжен вестник “Звезда”. Но близостта ми с него е не просто и не само по пространство, но и – и то най-вече – по душа. Чувствам душата му близка, защото я познавам. Ясно ми е колко боли да си отдаден на лявата идея, а някой от високите етажи да те нарочи за “черна овца”. При мен това се случи заради отказа ми да премина на работа в БКП. Изведнъж от достоен за високоотговорен пост се оказах недостоен за каквато и да е работа.
Низвергването на Велин Георгиев е две десетилетия преди моето уволнение. Идеологическата конфронтация тогава е особено силна. Берлинската стена вече е изградена. Кубинската криза довежда света до ръба на ядрената война и само отговорността на тогавашните лидери спасява човечеството от гибел. В САЩ предстои убийството на президента Джон Кенеди, а у нас Тодор Живков овладява цялата власт, като става председател и на Министерския съвет. През март 1963 г. в ЦК на БКП се провежда национално съвещание по идеологическата диверсия. Тъкмо тогава Велин Георгиев създава стихотворението “Чужда кръв”. Творбата му попада в ръцете на поета Димитър Методиев, който го прочита от трибуната, за да илюстрира от какви рецидиви трябва да се предпазват изданията. А в заключителното си слово Първият определя стихотворението като “зов за контрареволюция”. И за Велин Георгиев настъпват тежки дни, месеци и години. Спряно е излизането на книгите му в издателствата “Български писател” и “Народна младеж”. Близо три десетилетия големият поет влачи “таргата на недоверието”, както сам се изразява.
Стихотворението “Чужда кръв” предизвиква страшен скандал, без да е публикувано. В него лирическият герой разговоря в болничната стая с майка си, получила слънчев удар на нивата и спасена благодарение на прелятата кръв. Оживяла е, за да се върне пак на блока, където по средата на реда е останала мотиката й. Майката пита кой е този, който с кръвта си от смъртта я е откупил. Поетът й казва, че тази кръв е чужда, дадена е от един с лесен труд охранен другар. Майката обаче е готова цял живот да робува на дарителя, за да му се отблагодари за спасителните триста грама кръв. Напразно поетът я убеждава, че тази кръв заслужилият другар от нея я има, че тя му я прелива мълчаливо и без мярка по три пъти на ден. И че той й е върнал само капка. Отрудената женица не се повлиява от рационалните доводи, тя се чувства майка и на единия, и на другия, на всички. И е убедена, че Господ няма да я вземе, ако лоша дума проговори. Поетът пада на колене пред тая измъчена и велика благородница, а болничната стая храм му става.
ЧУЖДА КРЪВ
Велин Георгиев
Мамо, казват слънчев удар си получила
и по спешност тук са те донесли.
Казват, че си малокръвна, мамо,
затова са ти преляли кръв,
чужда кръв и ти си оживяла,
за да се завърнеш пак на блока,
дето си оставила мотиката –
нейде по средата на реда.
Ти ме питаш, кой е тоя, който
от смъртта със кръв те е откупил.
Скъпа моя, тая кръв е чужда.
Тая кръв е дадена от нужда
от един заслужил и охранен,
умен, отговорен наш другар…
Благодарността ти е голяма!
Цял живот на него си робувала,
цял живот ти би му се отплащала,
би му дала триста тона ябълки,
би му дала триста тона ягоди,
би му дала триста тона масло,
за да си навакса с тях, разбира се,
дадената триста грама кръв…
Моя мъдра, селска мъченице,
не намирам думи да ти кажа,
че човекът, който те откупи
от смъртта със 300 грама кръв,
на когото ти си благодарна,
всъщност тая кръв от теб я има!
Ти му я преливаш мълчаливо
всеки ден по три пъти без мярка, –
на закуска, обед и вечеря…
Всъщност той ти върна капка само…
Мамо, мамо…
Още колко много ти дължи!
Стихотворението е публикувано след цели 27 години, колкото продължава и недоверието към Велин Георгиев. Той обаче не осребри различията си с предишната власт. Можеше да се изживява като репресиран, да се афишира като дисидент и новоизлюпените демократи да го направят депутат или министър. Особено като се видя, че голяма част от синята върхушка е с червен произход. През 1990 г. Велин Георгиев за пръв и последен път влезе в партия, но не в СДС, а в БСП. Създаде Националния литературен салон “Старинният файтон” и до края на дните си беше негов художествен ръководител. А онези, които в предишното време го мачкаха, след промените започнаха да го наричат “червен боклук”. Заради това, че не промени убежденията си, че не се превърна в отцеругател и майкопродавец. Но всяко зло за добро – така стана видима разликата между идеалистите и сребролюбците.
С разбираемо неудобство ще призная, че върху една от книгите си Велин Георгиев ми написа: “На най-доблестното момче в моята партия!” Споделям това не защото си въобразявам, че съм най-доблестният. А за да се види каква е ценностната система на големия поет. Към какво той се стреми и пред какво се прекланя. Доблестта е заела най-високото място в скалата на неговите ценности. Може да си отличен оратор, да стоиш добре на екрана, да побеждаваш в телевизионните дебати, да си убедителен от парламентарната трибуна, да си ценен автор, но ако не си доблестен, всичко това олеква. Без доблест изброените качества стават маловажни, а афиширането им става досадно и дори дразнещо.
Доблест е способността, желанието и готовността да говориш и действаш честно, открито и мъжествено. Велин Георгиев притежаваше тези черти във възможно най-висока степен. Под някои от своите произведения той се подписваше с псевдонима Велингер. Доблестта при него обаче не е псевдоним, нито пък никнейм или аватар, казано на езика на сегашното компютърно поколение, а дълбока същностна характеристика, от която той никога не се отклони, колкото и да му струваше това. Ето защо ако рожденото му име е Велин, то житейското му е Доблест. Първото е избрано от кумовете или родителите, а второто е извоювано в живота с отстояването на идеи, принципи и каузи. Тъкмо затова автографите на големия поет всъщност са автопортрети. В тях той въплъщава със слово най-ценното от себе си, онова, което добрият художник би забелязал във вътрешния му свят и би изобразил с четката и боите. И което поетът се надява да стане отличителна черта на онзи, на когото надписва поредната си книга. С посланието си той не просто му пожелава, но и сякаш го подтиква да прегърне доблестта като висша добродетел.
Когато преди време прозрях, че под перото на Велин Георгиев автографите се прераждат в автопортрети, толкова се впечатлих, че започнах да правя като него. Вече доста години надписвам книгите си с едно и също послание: “И без въже да изкачиш върха, ще намерят с какво да те обесят. Но не могат да ти отнемат върха!” С него ми се ще да амбицирам читателя, пожелал автографа ми, да постигне своя непревземаем от другиго връх в живота си. При мен този Еверест са най-високите изборни проценти, извоювани заедно с другарите при моето лидерство в Кюстендил. Рекордни за БСП не само в избирателния ми район, но и в цялата страна. Дойдоха нови хора в партийното ръководство, на нас гледат като на ветерани, от които не просто нищо не зависи, но и няма кой знае каква нужда, не ни търсят за съвет, посещават градове, без да се срещат с нас, някои даже имат самочувствието да ни наричат “плевели”. И вече четвърт век не могат дори да мечтаят за високи изборни проценти.
А така ми се иска тъкмо този връх да ми превземат!!! Все нещо не им достига. Ако е доблест, дълго още ще държат цялата партия в подножието. За най-голямо съжаление.
24 ноември 2025 г.
Национален литературен салон „Старинният файтон“
Кюстендил, хотел „Стримон“, зала „Велбъжд“
