Николай Хайтов. Много са определенията, които му прилягат. Великолепен писател, отразил в творчеството си като никой друг величието на българския дух. Безмерен родолюбец, по свят завет посветил себе си на Отечеството си – да му служи до смърт и да работи за народната воля. Човеколюбец и човековедец от висока пробва, поставил в светая светих на своята творческа вселена човека – малкия голям човек в мигове на вдъхновено трудене, върховно изпитание или светлоносно преображение. Един от последните приобщители на българина към българското и последните обединители на нацията.
Едни го обвиняват и до днес в грехове, които не е извършвал. Приписват му и до днес деяния, абсолютно чужди на възвишения му нравствен кодекс на човек, гражданин и писател. Други се прикоткват и до днес като негови приятели и духовно близки му люде, без и на километри да са били до него, докато бе жив. Трети се опитват и до днес да го раздробят. Всуе! Невъзможно е! И е невъзможно, защото е монолитен и единен! Единствен. Като всеки от неговите герои – дали в разказите му, дали в очерките му, дали в историческата му проза.
Повече от нужен ни е днес, когато като че някаква обратна спирала е завъртяла България и ни засмуква в мрака на безнадеждието и апатията. Ако и да го няма вече сред нас, но словото му ни повдига, крепи и свестява, защото е живо слово. Възвестява във всеки един момент кой точно е българинът в неговата вечност и вътрешна светлина. Без наносите на временното, мимопроходящото, изтичащото между пръстите. Затова българинът, където и да е по света, когато и да е във времето, в словото му ще припознава и преоткрива себе си. Ще бъде себе си, каквито и отродителни вихрушки през времето да го пердашат немилостиво.
Видях и свидетелствам: Николай Хайтов воюва до последния си дъх за България, за българина, за българщината. За човека и човещината. И той като своя кумир Васил Левски би могъл да каже: „Сичко, каквото съм сторил, сторих го за отечеството…“. Дори битката му за гроба на Левски бе битка за отечеството.
Чух наскоро, че не било нужно да се знае къде точно е погребан Левски, защото Левски бил безсмъртен. Камъните, ясно е, са хвърлени в градината на Николай Хайтов. Защото това бе една от темите на живота му. Още от 1985 г., когато издаде книга сборник с документи за гроба на Левски, та до последно. При това с всяка следваща книга той непрекъснато обогатяваше и разширяваше тази своя тема на темите: „Последни мигове и гробът на Васил Левски“ (1985), „Гробът на Васил Левски“ (1987), „Исторически документи и свидетелства за гроба на Васил Левски“ (1992), „Аферата с гроба на Васил Левски“ (1997), „Гробът на Васил Левски. Сборник с исторически и археологически документи и свидетелства“ (2002), „Кой и защо унищожи гроба на Васил Левски“ (книгата е готова през 1991-а, но е издадена посмъртно – през 2004-а, с предговор от писателя, написан на 25 май 2002 г., тоест пет дена преди смъртта му!)…
Че Левски е безсмъртен – безсмъртен е. Няма две мнения. И търсенето на гроба му не на него е потребно. Да се знае къде е погребан Левски е нужно на нас, живите, днес, след като десетилетия, както никога досега, ни инжектираха и зомбираха с глобализъм и с необич към българското, та не знаем какви точно ще се събудят утре децата ни. Заради това именно и Николай Хайтов издаваше книга след книга за гроба на Левски, вместо да сътвори лелеяната цял живот книга за живия Левски, за която времето не му стигна. И много съжаляваше…
В „Гробът на Васил Левски. Сборник с исторически и археологически документи и свидетелства“ (2002) Николай Хайтов подчертава:
„Възможно е да бъда упрекнат: за какво ни е в края на краищата гроб на Левски при текущата в момента евроинтеграция, когато думата „национализъм“ е все така мръсна, както и по времето на сталинизма? Отговорът е прост: в името на извършващата се у нас от десетина години евроасимилация ние бяхме заставени отново да пренаписваме историята, като преименуваме например турското „робство“ в османско „присъствие“. При тази официално приета от Министерството на образованието ни капитулация ЛОГИЧНО Е БОРЦИТЕ И ДЕЙЦИТЕ НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НИ ОТ ОСМАНСКО „ПРИСЪСТВИЕ“ ДА БЪДАТ ОПРЕДЕЛЕНИ КАТО ТЕРОРИСТИ И РАЗБОЙНИЦИ И ДА БЪДАТ ЗАЛИЧЕНИ ОТ ИСТОРИЧЕСКАТА НИ ПАМЕТ, което всъщност усилено се прави в момента…
Позволих си това, да го наречем, „нелирическо отклонение“, за да са наясно читателите, попаднали на тази книга, че тя не е резултат на спор обикновен между дилетанти и археолози за гроба на Левски. Това е спор с крадците на българската слава и фалшификаторите на българското минало, които след 15-годишна пауза отново надигат глава“.
„Крадците на българската слава и фалшификаторите на българското минало“ и днес са на стража. Бдят. И ломят всичко, що е българско. Макар отродителството днес да има нови префинени лица и форми, но все си остава не по-малко уродливо и гибелно за България и българите. Като някогашното отродителство. Затова именно трябва да пазим, да провъзгласяваме и следваме пак и пак заветите на Николай Хайтов.
*
В последните му дни написах стихотворение, което впоследствие му посветих, защото напълно се припокрива с неговия образ, скътан завинаги в сърцето ми. И го посвещавам сега на всички онези, паметта за които той искаше да съхраним:
ГЕРОИТЕ
На Николай Хайтов
Героите умират на война.
Затриват ги в безсмислени сражения.
На техен гръб герои на деня
се удрят във гърдите настървено.
И майките с изплакани очи
душите си затварят и утробите,
непримирени с жребия горчив –
курбан за този свят да са героите,
в разгара лют на битката без страх
да жертват и мечтите, и живота си
и да се стели над земята прах,
над костите им прах след дните грохотни.
Героите в земята си – в пръстта –
лежат безмълвно, своя дълг изпълнили.
А тук в брътвеж, в салонна суета
блестят салонни и скопени лъвове.
А тук навред виреят подлеци,
обяздили света и съдбините му,
и стръвно стрижат кротките овци,
които само блеят покъртително.
Героите, героите са там –
огромните, безсмъртните, нетленните.
И бранят – ратници на вечността –
земята и небесните селения.
И дойде ли за нова битка час
с враг безпощаден и със зло префинено,
те ще се вдигнат и ще са до нас –
в защита на честта и на родината.
Автор на публикацията:
