РАЗТЪРСВАЩАТА ИСТОРИЯ НА АУШВИЦ
Хайке Мунд
На 27 януари 1945 година съветските войски освобождават концентрационния лагер Аушвиц. И се натъкват на нещо невъобразимо: най-голямата фабрика за индустриално изтребление на хора.
Над 25 милиона души са посетили мемориала на бившия германски концентрационен лагер Аушвиц от откриването му до днес. На около 50 км западно от Краков, край малкия полски град Освиенцим, до 1945 година се простира огромният нацистки лагерен комплекс. Всъщност той представлява конгломерат от различни лагери – цяла индустрия за изтребване на хора в невъобразими мащаби. Днес на това място се намират държавен музей и мемориал.
Мемориал в памет на избитите жертви в Аушвиц-Биркенау
Снимка: Getty Images/B.Siedlik
Какво се крие зад понятието „Аушвиц“ като исторически факти и цифри?
- Град Освиенцим (Аушвиц на немски)
Дълго преди името да добие известност покрай германския концентрационен лагер, историята на град Освиенцим е пълна с обрати – той ту е част от Австрия, ту от кралство Бохемия, принадлежал е също към Прусия, след което – отново към Полша. Когато през 1900-та година в града е построена железопътна гара, започва и неговият икономически подем. Повява се нужда от подслон за много от сезонните работници от околните промишлени райони на Горна Силезия и Бохемия. Издигнати са нови къщи и дървени бараки. Впоследствие те формират базата на националсоциалистическия лагер Аушвиц.
Скоро след избухването на войната през септември 1939 г. Освиенцим е окупиран от Вермахта и е анексиран от Германския райх. През 1940-та СС под ръководството на Хайнрих Химлер бързо и без допълнителни строежи превръща района в лагер, наречен Аушвиц I. По-късно към този основен лагер се добавя и огромната площ на лагера за унищожение Аушвиц-Биркенау (Аушвиц II).
Портата, водеща към смъртта
Снимка: picture-alliance/dpa/J. Woitas
- Еврейското население
Преди Втората световна война близо половината от 14-те хиляди живели на Освиенцим са евреи. Еврейската общност там е била толкова голяма, благодарение на масовия приток на мигранти. Броят на хората с германски произход в града е бил незначителен. Това рязко се променя след нахлуването на хитлеровите войски в Полша на 1 септември 1939-та и военната окупация на страната.
Еврейското население е подложено на етническо „прочистване“ от страна на нацистите, за да освободи място за прехвърлените в района германци. Останалите в Освиенцим полски евреи живеят в началото като компактна група в старата част на града и са изолирани от другите жители. Мнозина от тях са използвани от 1940-та нататък от СС като евтина работна ръка при строителството на лагера.
- Стратегически възел
Освиенцим е разположен на стратегически изгоден за нацистите железопътен възел на изток: точно там се пресичат южните жп-линии от Прага и Виена с тези от Берлин, Варшава и северните индустриални райони на Силезия. Планиращите щабове на СС и главната служба по сигурността в Берлин намират на това място всички предпоставки за планираните масови превози от „Стария Райх“ – т.е. от германските земи в границите от 1937 година.
Отговорен за бързото превозване на депортираните към лагера за унищожение е оберщурмбанфюрерът от СС Адолф Айхман. Той е сред хората, подготвили документите за печално известната Конференция от Ванзее, състояла се на 20 януари 1942 год. Именно там е прието решението за „окончателното решение на еврейския въпрос“ – на практика това е планът за извършване на геноцид над еврейското население в Европа.
- Системата от лагери
След Дахау (първия лагер, създаден през 1933 година), Заксенхаузен, Бухенвалд, Флосенбюрг, Маутхаузен и женския лагер Равенсбрюк, Аушвиц е седмият концентрационен лагер, организиран от нацистите. Той е и най-големият.
След заключенията на конференцията от Ванзее през пролетта на 1942 година Аушвиц става място за системно изтребление на хора с невъобразими мащаби.
На дъното на това езеро се намира прахът на десетки хиляди жертви
Снимка: picture-alliance/dpa/F. Schumann
- Фабриката на смъртта
През пролетта на 1943 година строителното ръководство на разширения комплекс Аушвиц-Биркенау пуска в експлоатация допълнителни пещи в новоизградените крематориуми. СС изпробва действието им върху един от докараните конвои с депортирани: 1100 мъже, жени и деца са отровени в газовата камера с химикала „Циклон Б“, а след мъчителната им смърт са изгорени. Техният прах – както и този на по-късно избитите лагерници и депортирани – е разпръснат над околните езера.
Строителният ръководител на Аушвиц, оберщурмбанфюрерът от СС Карл Бишоф, докладва на Берлин следното: „Отсега нататък вече ще могат да се изгарят по 4756 трупа в рамките на 24 часа“. За да се ускори селекцията на хората след пристигането на конвоите, Биркенау е построена рампа с три коловоза, която може да се види и днес. Над две трети от пристигащите там хора – предимно възрастните, болните, жените и малките деца, са изпращани в газовите камери веднага.
Рампата за селекции: жените, възрастните, болните и децата веднага са били изпращани на смърт
Снимка: picture-alliance/dpa/Mary Evans Picture Library
- Броят на жертвите
Има различни данни за броя на загиналите в Аушвиц. Преценките на учените са, че става дума за над пет милиона души. Съвсем малка част от затворниците са оцелели.
По данни от мемориалния комплекс в бившия лагер Аушвиц-Биркенау загиналите са най-малко 1,1 милиона души. 90% от тях са били евреи – предимно от Унгария, Полша, Италия, Белгия, Франция, Нидерландия, Гърция, Хърватия, Съветския съюз, Австрия и Германия. Ликвидирани са били и множество роми, хомосексуални, католици и привърженици на „Свидетелите на Йехова“, както и хора с увреждания и политически противници на нацисткия режим.
Съветските войски заварват в лагера малцина оцелели
Снимка: picture-alliance/dpa/akg-images
- Освобождаването на концлагеристите
Когато на 27 януари 1945 година Червената армия стига района на лагера, войниците се натъкват на зловеща картина: оцелели са само около 7 000 души – изнемощели, смъртно болни концлагеристи, 500 от които – деца. Малцина можели да стоят прави, повечето лежали апатично на земята.
В края на януари СС спешно опразва лагера и се опитва да прикрие следите на своите престъпления: папки, досиета, смъртни актове – повечето документи бързо са изгорени, запазена е само малка част от тях и снимки. Голямата част от лагерните бараки, газовите камери и крематориумите са взривени.
- Мемориалът Аушвиц-Биркенау
В началото на 1946-та съветските окупационните власти предават бившия лагерен комплекс на полската държава. По инициатива на бивши концлагеристи през 1947 година е основан „Държавният музей Аушвиц-Биркенау“ като мемориал – с решение на полския парламент. Първата изложба е направена в сътрудничество с израелския мемориал на Холокоста Яд Вашем.
Възпоменателен „марш на оцелелите“ от концентрационния лагер Аушвиц
Снимка: Reuters/K. Pempel
Още първата година мемориалът е посетен от 170 000 души, в последните години ежегодно идват над два милиона. От 1979 година насам Аушвиц-Биркенау е в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство.
- Ден в памет на Холокоста
На 27 януари по традиция се почита паметта на жертвите от концентрационния лагер Аушвиц. От 2005 година насам на същата дата се отбелязва Международният ден в памет на жертвите от Холокоста.
27 януари 2020
Дойче веле
СМРАЗЯВА КРЪВТА И ДО ДНЕС: СЦЕНАРИЯТ ЗА ХОЛОКОСТА
Навън са минус 12 градуса, а това, което се обсъжда вътре, смразява кръвта и до днес: в една луксозна вила край Берлин на 20 януари 1942 година се ражда сценарият за т.нар. „окончателно решение на еврейския въпрос“.
Сградата, в която се провежда Ванзейската конференция
Снимка: DW/E. Grenier
През март 1947 година, по време на Нюрнбергските процеси, зам.-главният обвинител Роберт Кемпнер съвсем случайно открива един протокол, който привлича вниманието му заради червения печат „Държавна тайна“. Документът от 15 страници носи безобидното заглавие „Заседателен протокол“. Но всъщност представлява един вид сценарий за систематичното унищожаване на европейските евреи. Става дума за протокола от т.нар. Ванзейска конференция, която се провежда на 20 януари 1942 година.
Млади, образовани, амбициозни
На този ден петнайсетина мъже приемат поканата на началника на зловещото Главно управление за сигурност Райнхард Хайдрих и пристигат в луксозната вила на езерото Ванзее край Берлин. Температурата навън е минус 12 градуса, а това, което е било обсъждано вътре в рамките на двучасовата конференция, смразява кръвта и до днес. Сред участниците в конференцията са офицери от СС и висши служители на нацистката администрация. Почти всички са млади и високо образовани. И най-вече – много амбициозни.
Мнозина смятат Ванзейската конференция за форума, взел решението за Холокоста. Но това не е точно така. Първо, на този ден не е взето никакво решение – присъстващите просто са били „информирани“. И второ, по това време масовото унищожение на евреите вече е в ход.
Райнхард Хайдрих (вдясно) с Хайнрих Химлер
Снимка: picture-alliance/dpa/AP Photo
По време на организираната от Хайдрих конференция става дума най-вече за едно: как да бъдат координирани планираните масови депортации и убийства. Става дума и за това Хайдрих да поеме ръководството на цялата операция. Още в първото изречение на протокола се казва, че той става „пълномощник по подготовката на окончателното решение на еврейския въпрос„.
По време на Ванзейската конференция се ражда сценарият за Холокоста, но унищожаването на евреите започва по-рано. Месеци преди това стотици хиляди евреи стават жертва на т.нар. „окончателно решение на еврейския въпрос“, най-вече в окупираните през 1941 територии на Съветския съюз. А още на 30 януари 1939 година Адолф Хитлер заявява, че в случай на война еврейството ще бъде унищожено.
„Обсъдихме различните начини за умъртвяване“
Само няколко месеца след началото на войната срещу Съветския съюз милиони негермански евреи се оказват в окупираните от нацистка Германия територии. Според историка Михаел Вилд именно този период се оказва определящ за по-нататъшните действия на нацистите срещу евреите, а Ванзейската конференция има за цел да подготви масовото им унищожение. Адолф Айхман, един от участниците в конференцията, го потвърждава години по-късно в Израел, където през 1961 се провежда процесът срещу него. На въпроса какво е било обсъждано на Ванзейската конференция Айхман отговаря лаконично: „Обсъдихме различните начини за умъртвяване“.
Въпреки че в единствения запазен екземпляр на протокола от Ванзейската конференция са използвани кодови словосъчетания от рода на „съответен подход“, документът е еднозначно доказателство за истинските намерения на нацистите. От протокола става ясно и друго. Райнхард Хайдрих, който няколко месеца след Ванзейската конференция става жертва на атентат, е имал следния съвсем конкретен план: в случай на победа над Съветския съюз евреите да бъдат използвани за изграждането на пътна мрежа на изток. „Трябва да се има предвид, че без съмнение много от тях ще отпаднат по естествен път. Към останалите трябва да има съответен подход“, четем на седма страница от протокола.
20 януари 2022
Дойче веле
КЪДЕТО ЧОВЕКЪТ СЕ ПРЕВРЪЩАШЕ В 640 ГРАМА ПЕПЕЛ
Дагмар Брайтенбах
„Тук изстрадахме неща, които човешкият мозък изобщо не може да си представи“, четем в записките на концлагерист в Аушвиц. Този разтърсващ разказ за зверствата на нацистите бе открит заровен в земята край крематориум №3.
Снимка: picture alliance/AP Photo
Всеки божи ден Марсел Наджари е гледал смъртта право в лицето. „Тук изстрадахме неща, които човешкият мозък изобщо не може да си представи“, четем в записките му, писани тайно към края на 1944 година. Наджари, който е гръцки евреин, укрил записките си в термос, който заровил в земята край крематориум №3.
„Точно под градинката, скрити под земята, се намират две огромни помещения: едното е съблекалня, а другото – камера на смъртта. Именно там наблъскват хората. Когато броят им достигне 3 хиляди души, вратите се затварят и започва обгазяването“, пише Наджари.
Записки от пепелта
В записките си концлагеристът описва как германците са използвали камшици, за да натъпчат хората „като сардели“, преди да залостят вратите и да пуснат отровния газ. „След половин час отваряха вратите и тогава започваше нашата работа“, разказва по-нататък Наджари. Той е бил причислен към група, която отговаряла за пренасянето на телата от газовата камера в крематориума, където „човекът се превръща в 640 грама пепел“, пише Наджари.
Януари 1945 година: кадри от освобождаването на Аушвиц
Снимка: picture-alliance/akg
В момента на откриването им записките на Наджари са в много лошо състояние, но междувременно са реставрирани и напълно четливи. Те са само един от общо девет документа, открити заровени на територията на бившия концентрационен лагер Аушвиц. Тези текстове, писани от общо петима концлагеристи, които са били заставяни да пренасят телата на избитите хора, са „едни от най-важните документи за Холокоста“, казва историкът Павел Полян.
Той е изследвал записките в продължение на десет години, а заключенията си е изложил в книгата „Записки от пепелта“. Повечето ръкописи са били открити още през пролетта на 1945 година – малко след освобождаването на Аушвиц. Полян не вярва, че може да има и други ръкописи, които още не са открити. Защото от почти 2 хиляди концлагеристи, заставяни да пренасят телата на умъртвените затворници, само стотина са оцелели от Холокоста. А от петимата концлагеристи, заровили свои записки в земята, Наджари е единственият оцелял.
Неговите записки са открити много по-късно от другите – чак през 1980 година. Намира ги студент, който участва в археологически разкопки в гориста местност край руините на крематориум №3. За разлика от другите текстове, изровени от земята още през 1945 година, записките на Наджари са били в много лошо състояние. След 35 години под земята четливи са били само 10 до 15 процента от текста.
Записките на Марсел НаджариСнимка: A.Nikitjaev, P.Polian
Да оцелееш в ада
Марсел Наджари е роден през 1917 година. През април 1944 е депортиран в Аушвиц. Там той е зачислен към групата, отговаряща за пренасянето на труповете от газовите камери в крематориума. След края на войната Наджари се връща в Гърция, а през 1951 година емигрира със семейството си в САЩ, където работи като шивач. Умира в Ню Йорк през 1971 – на 54 години.
Докато е в Гърция, той пише мемоарите си, но очевидно не споделя с никого, че е заровил записките си край крематориума в Аушвиц. Безброй пъти е бил на косъм от самоубийството – искал е да се присъедини към обречените на смърт в газовите камери. Но мисълта за отмъщение го възпирала. „Натъжава ме не това, че ще умра, а че няма да успея да си отмъстя по начина, по който бих искал да го направя“, четем в записките на Наджари.
11 октомври 2017
Дойче веле
ОЦЕЛЯЛ ОТ КОНЦЛАГЕРА АУШВИЦ: „ОТНЕХА НИ ВСИЧКО ЧОВЕШКО“
Сузане Кордс
Леон Вайнтрауб още помни миризмата на изгоряла плът в Аушвиц: „Но нямах представа, че гъстият дим от комините е от изгорени човешки същества“. Днес той е на 100 години, но не може да забрави непоносимия глад и ужасите.
Леон Вайнтрауб е оцелял от Холокоста
Снимка: Swen Pförtner/dpa/picture alliance
Леон Вайнтрауб добре си спомня деня, в който нацистите нахлуват в родния му град Лодз в Полша – на 9 септември 1939 г. „И тогава ги видяхме – безкрайно дълги колони от високи, здрави млади войници в зелени униформи на Вермахта. Тракането на подкованите им ботуши по паветата все още ме кара да настръхвам“, казва той пред ДВ. „Те излъчваха толкова много сила – способни бяха да премажат всичко по пътя си.“
Тогава Леон Вайнтрауб бил на 13 години и не подозирал какви ужаси го очакват. Живеел в бедняшкия квартал на града с четирите си сестри. Майка му държала малка пералня. Баща му починал, когато Леон бил само на година и половина. Семейството живеело сплотено, а Леон бил будно момче.
„Четенето на книги и гледането на филми беше за мен като прозорец към друг свят“, казва той. Благодарение на една стипендия можел да посещава и гимназия.
Затворен в гетото
Нацистите превземат Лодз през септември 1939 г.
Снимка: akg-images/picture alliance
Но не му било писано до продължи образованието си. През февруари 1940 г. той и семейството му били насилствено преместени в гетото Лицманщат – както германците прекръстили Лодз. Там били натъпкани около 160 000 евреи. Всеки опит за бягство от гетото завършвал с разстрел. Хората били принуждавани да извършват робски труд. Леон работел в работилница за металопреработка. От еврейския съвет научил, че тези, които са полезни на нацистите, имат по-голям шанс да оцелеят. (Еврейските съвети са създадени от националсоциалистите в окупираните територии, за да управляват еврейската общност и да действат като посредници между нея и германските окупатори – бел. ред.)
Въпреки това много хора умирали в гетото от болести и глад. „Затова думата „глад“ има много специално място в моя речник, в мозъка ми, в съзнанието ми“, казва Вайнтрауб. „Днес много хора биха казали, че са гладни, ако са пропуснали обяда, но това изобщо не е глад, това е повишен апетит. В продължение на пет години, седем месеца и три седмици, само с едно изключение, бяхме изложени на непоносим глад. Не можех да спя заради болки в стомаха – с тази болка се и събуждах. Единствената ми мисъл беше как да си набавя нещо за ядене, за да напълня стомаха си.“
Депортация в Аушвиц-Биркенау
През лятото на 1944 г. гетото е ликвидирано. Пет години по-рано – през 1939 година – местният лидер Фридрих Юбелхьое докладва на нацисткото ръководство, че съществуването на гетото е само временно мярка и си запазва правото да реши кога и с какви средства гетото и град Лодз да бъдат „прочистени“ от евреи. „Крайната цел, във всеки случай, е да изгорим докрай тази гнойна рана“, се казва в писмото.
Град Лодз през 1940 година
Снимка: UIG/Bildagentur-online/picture alliance
На жителите на гетото обаче цинично е обещано, че ще могат да продължат да работят другаде за „благото на Третия райх“. Леон Вайнтрауб, както много други, е депортиран в лагера на смъртта Аушвиц-Биркенау, за който нацистите твърдели, че е друго „гето“. „След това дойде товарният влак, предназначен повече за добитък, отколкото за хора. Бяхме натъпкани вътре, толкова плътно, че трябваше през цялото време да стоим прави. Вратите бяха заключени, нямаше храна, нито вода. Мина една нощ, после ден, после нова нощ. Вонята от кофата, използвана за физиологични нужди, надделяваше над всичко.“
В един момент вратите се отвориха рязко, някой извика: „Навън, навън!“, спомня си Вайнтрауб. Тогава той все още не разбирал къде са ги отвели. На тръгване извикал на майка си, че ще се видят на новото място. Но бързо осъзнал, че това не е някакво друго гето – забелязал, че по оградата с бодлива тел тече ток. При така наречената „селекция“ на рампата, където отделяли годните за работа от подлежащите на незабавно унищожаване, 18-годишният тогава младеж видял майка си за последен път – тя била убита в газовите камери още същия ден.
18-годишния Леон обаче оцелява. „И тогава започна започнаха да ни отнемат всичко човешко“, спомня си той. Хората били събличани голи, къпани, бръснати и дезинфекцирани. „Те ни контролираха напълно, а ние нямахме друг избор, освен да изпълняваме заповедите им.“
Спасение от газовата камера
Когато Леон Вайнтрауб мисли за Аушвиц, най-често се сеща за миризмата на изгоряла плът. „Но нямах никаква представа, че гъстият дим, излизащ от високите комини, е от изгорени човешки същества. Вероятно от инстинкт за съхранение се обвих в нещо като пашкул – за да не допусна негативните неща до себе си. В противен случай нямаше да оцелея“, казва той днес.
Но оцелява по една случайност: за младите затворници от блок 10, където бил и Леон, вече имало решение да бъдат ликвидирани в газовите камери. Тогава той използвал благоприятен момент, когато наблизо нямало надзиратели, и се смесил с група затворници, които трябвало да бъдат прехвърлени на работа в лагера Грос-Розен. Току-що им били татуирали затворническите номера. „Когато ни отведоха в складовете за дрехи, за щастие не видяха, че нямам татуиран номер, иначе щях да съм мъртъв.“
Последният образ от Аушвиц, който се запечатал в съзнанието му, е безжизненото тяло на жена, сложила край на живота си на електрическата ограда.
Мъченичество и бягство
Следващите спирки за младия Леон са концентрационните лагери Грос-Розен, Флосенбюрг и Нацвайлер-Щрутхоф. Спомените за садистичните зверства на нацистите са се запечатали в паметта му: произвол, брутални побоища, унижения, екзекуции. „Всеки път, когато идвам във Флосенбюрг, краката ми треперят“, казва той пред ДВ. „Замръзвам за няколко секунди, защото се виждам отново през зимата, изложен на студения вятър. И сякаш виждам цялата маса от хора, движещи се по плаца. Това е апокалиптична картина.“
Малко преди края на войната Леон и други затворници са натоварени на влак, който е трябвало да бъде потопен в Боденското езеро. Дотам обаче не се стига: локомотивът е ударен от френски изтребител-бомбардировач, влакът спира и Леон успява да избяга. Разбира, че изпитанието е приключило, чак когато се изправя пред френски войник. По това време 19-годишният младеж тежи само 35 килограма и страда от тиф. Той остава жив, но оплаква изгубеното си семейство – докато случайно не научава, че три от сестрите му са оцелели в концентрационния лагер Берген-Белзен. „И тогава отново станах човек. Това беше началото на пътя ми обратно към живота“, казва Леон Вайнтрауб.
„Да позволиш споменът да избледнее е равносилно да ги лишиш от живот повторно“
Той решава да стане акушер-гинеколог: „Преди всичко, защото бях толкова близо до болестите и смъртта. Исках да помагам при раждането на нов живот“. През 1946 г. британското военно управление в Баден-Вюртемберг му осигурява място за следване в Гьотинген – в Германия, страната на извършителите. Като лекар той знае: „Нацистката расова идеология няма никаква научна основа. Човешката тъкан е еднаква при всички – независимо от цвета на кожата.“
Леон Вайнтрауб говори на възпоменание по повод годишнина от освобождаването на лагера Флосенбюрг през 2023 година
Снимка: Daniel Karmann/dpa/picture alliance
Леон Вайнтрауб говори на възпоменание по повод годишнина от освобождаването на лагера Флосенбюрг през 2023 годинаПрез 1950 г. Леон Вайнтрауб се завръща в родината си. През 1969 г. емигрира в Швеция, защото антисемитизмът започва отново да се надига в Полша. И тогава той започва да води кампания срещу забравата. За него това е дълг към убитите му роднини и милионите невинни жертви. „Да позволиш споменът за тях да избледнее е равносилно на това да ги лишиш от живот повторно“, казва той днес.
„Не е минал и един човешки живот, а вече много млади хора не знаят какво е Холокост“, казва той. „Ужасно е, че днес има хора, които отново призовават за погроми, и че хора с еврейска кипа се страхуват да излизат навън.“ Но Леон Вайнтрауб е и оптимист: „Убеден съм, че в един момент здравият разум ще надделее, а човечеството ще осъзнае, че е време всички заедно да градят едно мирно бъдеще.“
27 януари 2026 г.
Дойче веле
https://www.dw.com/bg/ocelal-ot-konclagera-ausvic-otneha-ni-vsicko-covesko/a-75672189
По темата виж още
http//novivremena.com/mejdunaroden-den-v-pamet-na-jertvite-na-holokosta-80-gidini/
