Последният “грандиозен” опит за заграбване на български земи, този път неуспешен, е след края на Втората световна война, когато на Парижката мирна конференция 1946 г. Гърция иска да прилапа земите ни почти до Пловдив. Зад нейната лакомия стои Великобритания. Много говорят и пишат, че Англия ни мразела. Според мен не е така, тя подкрепя толкова всеотдайно нашите южни съседи заради “географията”. Ако маршрутът към Суецкия канал не минаваше край бреговете на Гърция, а да речем по тихия бял Дунав, бъдете сигурни, че сега България щеше да се разпростира едва ли не до гръцката столица. Както се казва в известната поговорка, “Интереса клати феса”.
Страховита битка се развихря в Париж. Зад нас застава с цялата си мощ Съветският съюз, или както и тогава го наричат – Русия. За тези събития днешните русофоби мълчат като риби. Във френската столица тогава пристигат първите руски ръководители начело с Молотов, тук е и тъй речовитият Вишински, който направо “побърква” гърците не само със силата на аргументите си в полза на България, но и с хумора си, с който ги осмива, и неведнъж хвърля цялата зала в неудържим смях… В речта си на 11 октомври 1946 г. Андрей Януариевич направо се гаври с тях:
“Ето ви списъка, в който са изброени загубите, понесени от Гърция и въз основа на който Гърция предявява исканията си към България за репарации. Накратко ще изброя отделните точки на този списък.
Първо – „Влошаване на железопътната мрежа вследствие претоварване“. България трябва да заплати за това ни по-малко, ни повече от 1 398 000 и нещо долара.
Второ – Една каруца, която взела българската армия, карана от един кон. (Смях). Така е казано в гръцкия документ.
По-нататък четем – Още 8 каруци, карани от волове. (Смях). И за всичко това Цалдарис иска от България още 1 398 500 драхми. След това идват не по-малко интересни неща: намаляване ценността на постройките, причинено, както е казано в списъка на гръцката делегация от …“други причини“, освен разрушаване. Очевидно те имат предвид повредите, например от проливен дъжд (смях). И това се оценява още на 1 500 000 000 драхми.”
https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=132435
А Молотов е от категоричен по-категоричен: “Ето защо ние с увереност казваме на българите – нашите приятели: „Българи, бъдете спокойни, вашата граница ще остане непокътната“ (аплодисменти).”
Тази тактика е всекидневно съгласувана с върховния вожд – Сталин.
Днешните върли български русофоби и дума не издумват за всичко това. Крият фактите за сключването на мирния договор – когато на Парижката мирна конференция през 1946 г. СССР спасява България от отцепване на територията й почти до Пловдив, която е щяла да стане част от Гърция. И вместо поклон за стореното, днес т.нар. евроатлантици у нас “благославят” Русия с измислицата “окупатор”.
Историята не може да бъде променена, важното е какво иска човек – да я знае, или да я забрави и подмени заради моментни конюнктурни интереси… Лошото е, че конюнктурата е променливо нещо. За разлика от историята.
Днес ви предлагаме пространно изследване на случилото се на Парижката мирна конференция от тъй обичаната от българските студенти и читатели проф. Евгения Калинова. Затова, както се казва в такива случаи, млъквам и й давам думата.
Проф. Евгения Калинова, “Мирният договор с България след Втората световна война и ролята на СССР”, Годишник на Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Том 4 – Изследвания в памет на проф. дин Иван Стоянов. Велико Търново, 2020, с. 525–540.
Проф. Евгения Калинова
Позицията на СССР към мирния договор с България, подписан на 10 фев руари 1947 г., е следствие от неговите геополитически интереси на Балканите и от хода на военните действия през Втората световна война, оставили стра ната в съветската сфера на влияние [Калинова, Е. 2004, с. 93-110]. За Москва България става важен елемент от системата на нейната сигурност и е логич но Сталин да се опита да защити българската териториална цялост и да пре дотврати прекомерното натоварване на страната с репарации. Тези действия Кремъл предприема, без да забравя два други фактора – България е победена и трябва да плати цената за съюза с Германия, и второ, защитата на България е съобразена с интересите на съюзниците САЩ и Великобритания, както и на Югославия, а това означава компромиси, дори когато СССР е убеден в право тата на българските аргументи.
През есента на 1944 г. Москва косвено подкрепя опитите на правител ството на ОФ да задържи българските войски в Беломорието, което би могло да се използва за отстояване на българските интереси там. След ултиматум на Чърчил обаче Сталин се съгласява те да се изтеглят [Баева, И., Е. Калинова. 2013, с. 68-73]. Той се намесва, за да принуди Тито да се съгласи България да воюва на югославска територия срещу Германия, но през пролетта на 1945 г. се съобразява със съюзниците си и не съдейства страната да получи статут на „съвоюваща“ [Баева, И., Е. Калинова. 2013, с. 55-60]. В Потсдам Сталин се опитва да убеди САЩ и Англия да установят дипломатически отношения с България, което ще улесни подписването на мирен договор с нея, но среща техния отказ. За да покаже, че зачита интересите им, той прави компромис за мирните договори, като се съгласява на привилегировано третиране на Италия, както и на сключването им само с признати демократични правител ства в България и Румъния [Берлинската конференция…, 1987, с. 335-336, 506-507].
На сесията на Съвета на министрите на външните работи (СМВнР) в Лондон обаче става ясно, че САЩ няма да вземат предвид направените отстъпки и външният министър
В. Молотов поставя своето условие:
СССР ще се съгласи с предложената от САЩ мирна конференция, но ако амери канците признаят румънското и българското правителства. На Московска та среща през декември 1945 г. е намерена взаимноприемливата формула за конференция с ограничен кръг държави и с препоръчителен характер на решенията [Баева, И., Е. Калинова. 2013, с. 96-98]. Сталин се съгласява да се накара българското правителство да включи двама представители на неучаствалите в изборите опозиционни партии, което да позволи САЩ да го признаят и да сключат мирен договор. Започващата Студена война прави невъз можно реализирането на решението и под натиска на Сталин преговорите с опозицията са прекъснати и вторият кабинет на ОФ е съставен без нея (на 31 март 1946 г.) [Калинова, Е. 2012, с. 160-163].
Реалната борба на СССР за мирния договор с България започва през април 1946 г., когато той разрешава на българското правителство да повди гне официално въпроса за Западна Тракия, като преценява, че това е силен аргумент за противодействие на гръцките претенции за български територии [Васильева, Н. 1999, с. 141]. На Парижката сесия на СМВнР В. Молотов ус пява да наложи решението за частично, а не пълно обезщетяване на Гърция от страна на България. Съветската страна се съгласява да се ограничат бъл гарските въоръжени сили, но се противопоставя на предложенията България да заплаща и косвени репарации. Поради категоричното несъгласие на САЩ и Англия в преамбюла на мирния договор да се признае страната за „съвоюваща“ (те са против дори само да се запише българският принос за разгрома на Германия), СССР прави компромис. Той отстъпва по въпроса за статута на „съвоюваща“ държава, като се съгласява да бъде отказан на България, но издейства в преамбюла на договора да се включи текст, че страната е взела „активно участие във войната срещу Германия'“ [Жигня, К. 1981, с. 102].
Парижката конференция е арената, на която Съветският съюз реално води борба за отстояване на българските интереси, тъй като не би искал вклю чената в неговата зона за сигурност страна да бъде териториално, военно и икономически отслабена. Той организира и съгласува защитата на България от делегациите на Украинската и Белоруската ССР, Чехословакия, Полша и Югославия. Особено важна е подкрепата на Югославия, защото тя е потърпе вша от действията на България в периода 1941-1944 г. и по време на конфе ренцията би могла да претендира за територии и репарации. Благосклонното югославско поведение би могло да служи като контрапункт на прекомерните гръцки искания. Подкрепата на Югославия е осигурена с участието на Сталин в началото на юни 1946 г. [Из личния архив на Кимон Георгиев…, 2009, с. 642- 643] и е свързана с планираната южнославянска федерация, но цената е много висока – Георги Димитров приема указанието на Сталин да се даде културна автономия на Пиринския край. В разговора си с българската делегация в Мос ква на 5 юни 1946 г. Сталин разяснява своето виждане за българските въпроси на мирната конференция. Във връзка с репарациите той твърди, че на този форум трябва да се наблегне на това, че България е взела активно участие „в общата борба на съюзниците'“ и е помогнала „сериозно“ за освобождението на Югославия и Гърция и затова репарациите трябва да се намалят, както са намалени на Италия. Според него „общата сума едва ли ще бъде по-голяма от 45 милиона долара, от които две трети ще трябва да се отделят за Юго славия и една трета за Гърция. След като стане това, Югославия ще заяви, че се отказва от всякакви репарации от страна на България, тъй като е уредила самостоятелно с нея всички свои въпроси. Така Гърция ще остане само с 15-20 милиона долара, които при това ще бъдат платени в течение на 6-7 години“ [България в секретния архив на Сталин. 2005, с. 140]. Сталин информира българската делегация, че на Парижката сесия на СМВнР съвет ската страна е заявила, че тя, както и американската, не е участвала в устано вяването на българо-гръцката граница след Първата световна война и „не я признаваме за справедлива“. Указанията към българите звучат така: „Вие ще искате териториален излаз на Бяло море, ако това не стане, тогава ще иска те икономически. Вие имате право да искате териториален излаз, но сега да се разчита на получаването на такъв излаз е трудно. Такива искания могат да се реализират само със сила. Трябва във всеки случай да се подготвите за бъдещето.“ [България в секретния архив…, 2005, с. 141]
Още в началото на Парижката конференция (7 август 1946 г.) в комисия та по процедурата съветският представител Андрей Вишински прави предло жение, което се оказва особено важно за победените страни. В допълнение на решението да се поканят Италия, България, Румъния, Унгария и Финландия да изложат в пленарните заседания на конференцията своите съображения по проектите на мирните договори с тях, Вишински предлага представителите на тези страни да бъдат изслушвани и в комисиите по отделните въпроси и то – в процеса на работата на тези комисии [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 62-63]. Това дава възможност на българската делегация да представи своите аргумен ти при обсъждането на граничните и репарационните въпроси в съответните комисии и така да се опита да повлияе на решенията, които те вземат.
Съвет ската подкрепа е ярко изразена
в пленарното заседание на конференцията на 14 август 1946 г. На този ден българската делегация в лицето на външния ми нистър Георги Кулишев представя подробно изложение на своята гледна точка към бъдещия мирен договор. След нея украинският представител Дмитрий Мануилски подчертава, че става дума вече за нова България, дала своя при нос за разгрома на Германия и заявява, че претенциите на Гърция към 1/10 от българската територия, в която „няма повече от 150-200 гърци измежду едно население, общо взето, от 300 000 души“, са несправедливи. Същевременно той застава зад българската кауза за Западна Тракия, която според него е „не разривно свързана с България стопански, географски и исторически“, а лишаване то на страната от излаз на Егейско море би я обрекло на „стоманено задушаване и би причинило упадък на нейното земеделие и индустрия“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 92-94]. Призивът му е да се вземе предвид договора от Букурещ от 1913 г., според който (въпреки загубената Междусъюзническа война) на Бъл гария е оставена Западна Тракия и пристанището на Дедеагач. На следващия ден – 15 август, между „големите“ прехвърчат искри по повод на българските претенции. Както бе посочено по-горе, държавният секретар Дж. Бърнс и бри танският делегат Александър се обявяват против тези претенции, а в отговор В. Молотов заявява, че „империалистическите искания на Гърция по отноше ние на България и Албания трябва да бъдат задушени още в техния зародиш“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 97-98].
Същинското обсъждане на проектодоговора с България започва в По литическата и териториална комисия. Във второто й заседание (19 август) гръцкият делегат Пипинелис настоява от преамбюла на договора да отпаднат думите „активно участие“ на България във войната срещу Германия. Включ ването им в преамбюла е постигнато от съветска страна по време на Париж ката сесия на СМВнР. Същевременно българската делегация представя своето предложение за уточняване в текста, че страната е започнала военни действия срещу германските войски още на 9 септември 1944 г. (а не след примирието от 28 октомври 1944 г., както е записано в преамбюла) и настоява да бъде отбе лязана като „съвоюваща“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 107, 109-111]. На 26 август съветският представител в комисията Николай Новиков прави подро бен анализ на участието на България във войната срещу Германия и настоява, че в преамбюла съвсем правилно то е определено като „активно'“. В подкрепа на българските предложения за признаване на страната за „съвоюваща“ и за отблязване на воюването й още преди подписването на примирието се обявя ват белоруската, украинската и югославската делегации. При гласуването на тези две предложения трите делегации заедно с чехословашката са „за“, дока то против са девет от 13-те страни в комисията [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 114, 118]. Сред деветте е и съветската делегация, като причината е гласува ното от СССР решение на Парижката сесия на СМВнР по въпроса за статута на „съвоюваща“. Заради отказа на САЩ и Великобритания сесията отхвърля признаването на България за „съвоюваща“ и СССР не успява да се пребори за повече от думите „активно участие“ във войната. Заради това общо решение на СМВнР съветският представител в Политическата комисия на мирната кон ференция няма как да гласува „за“ българската формулировка.
По въпроса за чл. 1 и българо-гръцката граница на 2 септември Васил Коларов представя пред Политическата комисия българските аргументи за Западна Тракия, а на 4 септември Пипинелис в дълга реч прави опит да ги отхвърли. В същото заседание от името на съветската делегация Н. Новиков прочита декларация. С нея той оспорва гръцките твърдения, че претенциите на Атина са само за „стратегически поправки на границата“ и пояснява, че те се отнасят до 1/10 от цялата българска територия, а границата би стигнала „до 95 км. от българската столица София и всичко на всичко 35 км. от Пло вдив – вторият по големина град в България“ и целта всъщност е тези основни политически и стопански центрове да бъдат направени „стратегически уяз вими“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 152]. Съветската делегация е против приемането на гръцките претенции, тъй като преценява, че те противоречат на целите на Мирната конференция за установяване на траен мир на Балканите. Във втората част на декларацията Н. Новиков подробно се спира на българско то предложение границата с Гърция да е тази от Букурещкия договор (1913 г.). Тезата му е, че приемането на това предложение „би отстранило историче ската несправедливост, допусната спрямо българския народ“ с
откъсването през 1919 г. на Западна Тракия от България.
Новиков привежда исторически и етнически аргументи в подкрепа на българското искане, като умело подчер тава позициите на Великобритания през 1913 г., преценяващи уместността на оставянето на областта в българските граници, в противовес на подкрепата, която в момента Лондон оказва на Гърция. Съветският дипломат не пропуска да напомни, че и американската страна през 1919 г. е за оставянето на Запад на Тракия на България. Подтекстът е ясен – ако искат да са последователни в своята политика, САЩ и Англия не би трябвало да отхвърлят българските претенции. Същевременно Новиков подчертава, че СССР не е участвал в кон ференциите, определили съдбата на областта и затова не се чувства обвързан с техните решения, а се ръководи от желание за възстановяване на истори ческата справедливост. Декларацията завършва с признаване, че „България има всички основания да предяви своите претенции върху Западна Тракия“ и съветската делегация приканва членовете на Териториалната комисия „да проучат с всичката сериозност“ българското искане [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 154-159].
В същото заседание от 4 септември Новиков е подкрепен от югославския представител в Политическата комисия Моша Пияде. Разискванията продъл жават на 9 септември с вече спомената защита за гръцките претенции, изказа на от делегатите на Южна Африка и Англия. На тях реагира представителят на белоруската делегация Бондар и на чехословашката – Носек, които определят българското искане за Западна Тракия като „напълно оправдано и понятно“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 168-169, 170-171]. В този дух на 11 септем ври говори и украинският делегат Касименко [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 174-175]. В същото заседание обаче американската и френската страна ясно показват, че са против българското искане за Западна Тракия. Когато на 16 септември комисията гласува предложението на Пипинелис да се поиска мне нието на Военната комисия за необходимостта от „стратегическа граница“, Н. Новиков прави следното категорично изявление: „Съветското правителство не може да приеме да се откъснат територии от България, защото [това] не би ползвало мира на Балканите и в света и дори би могло да го застраши. Съветското правителство винаги ще се противопоставя на такива искания на гръцкото правителство, които ние намираме за напълно неоснователни… Съдбата на гръцкото предложение за поправка е предрешена поради това, че промяна на българо-гръцката граница в полза на Гърция е невъзможна. То е неприемливо и несправедливо и не би могло да бъде прието нито от тази комисия, нито от конференцията.“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 187-188] Предложението на Новиков е да се приеме чл. 1 от проектодоговора така, как то е формулиран от СМВнР (границите от 1 януари 1941 г.). Това означава, че СССР отхвърля гръцките претенции, но означава и че се отказва от по-ната тъшна подкрепа за българското предложение за Западна Тракия. При очерта лите се позиции на САЩ и Франция петте славянски делегации не могат да получат превес в 13-членната комисия. Затова СССР продължава да преследва основната цел – да не се допусне откъсване на територии от България.
Във Военната комисия съветският представител ген. Славин иронизира гръцкото искане за „стратегическа граница“ с думите: „Разбира се, гръцка та сигурност ще се увеличи, ако цяла България бъде включена в границите на Гърция.’“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 218] При подновеното на 1 ок томври разискване в Политическата комисия Н. Новиков отново заявява, че „никакво изменение на границата не е възможно“, но и не повдига повече въ проса за Западна Тракия. Съветската делегация е сред 10-те, които гласуват в Политическата комисия за формулировката на СМВнР границите на България да са тези от 1 януари 1941 г.
Съветската подкрепа за България в Политическата комисия е факт и във връзка с британското предложение чл. 2 от мирния договор да се формулира по начин, който да внуши, че правата на евреите в страната не са достатъчно гарантирани. Реакцията на Н. Новиков е, че в договора има клаузи, с които се отменят всички дискриминационни закони и на евреите сe дават права, какви то имат и другите граждани. Той продължава с атака, насочена срещу самите англичани, като припомня, че еврейското население в Палестина, която е под английски контрол, е подложено на „убийства, преследвания и арести“ и цел та на предложението е „да се използва България като малък гръмоотвод, да се покаже на евреите, че се грижат за тяхната сигурност, да се замаже за конното недоволство на евреите от положението в Палестина“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 199-200]. Белоруският делегат Бондар пък припомня, че българският народ никога не е имал антисемитски чувства и световният еврей ски конгрес през август 1946 г. е изразил писмена благодарност за спасяването на българските евреи през войната. Окончателното отхвърляне на британската поправка обаче съветската страна ще постигне едва на сесията на СМВнР в Ню Йорк.
Във Военната комисия съветските делегати успяват да наложат
отхвър лянето на гръцкото искане
за допълнително намаляване на българската войска и военна техника [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 207], като го съпоставят с доста скромните гръцки искания в това отношение към Италия. Сериозен спор предизвиква гръцкото настояване България да разруши всички укрепления на 20 км навътре от границата с Гърция и да се забрани строежът на укрепления в тази зона. Белоруският делегат направо определя, че целта на тези искания е „да се унизи и обезоръжи българският народ, за да бъде винаги застрашен от една агресия на гръцките монархисти'“, а съветският делегат ген. Славин произнася остра реч. Той напомня, че има принципно решение на СМВнР, че малките страни трябва да могат да взимат мерки за своята отбрана и за чети рите бивши сателита в проектодоговорите са предвидени еднакви условия за това в чл. 9. Той изразява недоумение защо САЩ, Англия и Франция, подкре пяйки гръцкото искане, изменят на принципа за еднакво третиране на всички малки победени страни, приет от тях в СМВнР. Силно прозвучават думите му: „Гръцката делегация постоянно ни напомня, че в продължение на 30 години българите три пъти нападали Гърция. Но аз питам гръцкия представител: кой в продължение на 30 години е заел чужди територии и от кого? Къде има следа от българска експанзия, която да е заела педя чужда земя?… Съветска та делегация не може да се съгласи с това, щото на България, в резултат на нейните демократични преобразования, да се наложат нови ограничения. България има право да се грижи за своята отбрана, да се защитава.“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 209-211] Съветският адмирал Карпунин се противо поставя на поредното гръцко искане за поправка в проектодоговора – да се забрани на България да притежава торпедни лодки. Макар и безсмислено, тъй като гръцкият флот е в Егейско море, до което българските торпедни лодки нямат достъп, предложението е подкрепено от САЩ и Англия. Съветският де легат посочва поредния двоен стандарт в поведението на Гърция, която не се е противопоставила Италия да има определен брой военни кораби, а иска допъл нителни ограничения за България, „макар че целият български флот по тонаж е по-малък от един малък италиански крайцер“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 213-214]. При положение, че във Военната комисия са представени делегаци ите на всичките 21 страни-участнички в конференцията, шансовете на СССР да предотврати приемането на гръцките предложения са минимални.
Подобна е ситуацията и в 14-членната Икономическа комисия, която от 30 септември 1946 г. започва разглеждането на икономическите клаузи на мир ния договор с България. При разискванията по чл. 24 за правата на България върху българските имущества, намиращи се у съюзниците, Франция, Англия и САЩ настояват тези имущества да се използват за обезщетяване на техните претенции към съответната страна, а съветският делегат Герашченко предла га отговорността на България да се ограничи само до Гърция и Югославия. Той напомня, че българската страна е участвала във войната срещу Германия и трябва да се ползва свободно от своите имущества в чужбина [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 243-244]. При гласуването това предложение получава само подкрепата на делегациите, които по принцип гласуват със съветската, но те са само пет. С негативни последици за България е отхвърлянето на съ ветското предложение към чл. 25, предвиждащо българските имущества в Германия да се върнат на България. Вместо него се приема искането на САЩ, Франция и Англия страната да се откаже от всякакви претенции към Германия [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 244]. Не успява и пред ложеното от водача на съветската делегация Гусев създаване на подко мисия, която да проучи подробно стопанското положение на България и да докладва за него на СМВнР [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 247]. По време на решаващото многочасово заседание за репарациите, проведено на 4/5 октомври, Гусев логично атакува подхода на гръцката, британската и американската страна: „Тук ни се предлагат три различни цифри като размери на репарациите, които трябва да плати България. Но тия цифри са много различни – 200, 125, 25 милиона долара. Предложителите обаче не ни казват нищо въз основа на какви пресмятания са определили тези цифри. Защо например България трябва да плати 125 милиона долара, а не 124 милиона. Ние не можем да приемем за предложение такива цифри. Те трябва да бъдат обосновани. Комисията трябва да знае въз основа на какво тя ще вземе своето решение. Ето защо предлагам вносителите на предложения за размера на българските репарации да се обосноват, да се мотивират за своите предложения. Ние след това ще разискваме по всяка отделна мотивировка и чак тогава може да пристъпим към гла суване .“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 250] За това предложение гла суват петте славянски делегации и то отпада. След това СССР гласува за югославското предложение за 25 млн. долара, но и то получава само пет гласа. Същите пет делегации са против британското предложение за 125 млн. долара, което е прието с 9 гласа. След гласуването Гусев напомня, че СМВнР ще вземе крайното решение, като държи или не държи сметка за препоръките на конференцията и настоява в протокола от заседанието да се запише, че според съветската делегация решението за българските репарации е „взето немотивирано, необосновано и прибързано'“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 251-252]. Прави впечатление, че при възраже нията срещу предлаганите суми съветската делегация не се възползва от подробното и мотивирано изложение на българската делегация, направено на 4 октомври пред Икономическата комисия и не коментира основател ността на българските контрапретенции. В този случай съветският подход е различен в сравнение с прякото отстояване на българското искане за За падна Тракия. Причината вероятно е както в твърде краткото и напрегнато обсъждане, продължило от сутринта на 4 октомври до 14.40 ч. на следва щия ден (това е последният срок, в който комисията трябва да приключи работата си), така и в желанието на СССР да не посочва също толкова произволни суми като тези, които критикува и да подкрепи югославската делегация в изпълнението на нейния ангажимент от лятото на 1946 г. да се пребори за минимален размер на репарациите. Ясно проличава и съветският стремеж въпросът за сумата да се реши в рамките на СМВнР, където шансът за компромиси е по-голям.
На 11 октомври 1946 г. конференцията на пленарно заседание обсъжда препоръките на комисиите за мирния договор с България. Сред осемте де легата, които се изказват, е и А. Вишински. Още в началото той подчертава, че върху изработването на клаузите на договора силно влияе „необективното и недружелюбно отношение на някои делегации към тази малка славянска страна'“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 283]. Като доказателство Вишински посочва, че от петте бивши германски сателита само България се намира „в положение на изпитание“, тъй като САЩ и Англия не са установили дипло матически отношения с нея и ги упреква, че третират българското правител ство „като неравноправно и едва ли не като поднадзорно“ и поставят съдбата на страната, отразена в мирния договор, в зависимост от своите политически симпатии и антипатии. Като напомня с числа
участието на България във вой ната срещу Германия,
съветският делегат подчертава, че е несправедливо да се отказва на страната статут на „съвоюваща“ и защитава „славянския български народ“, който е станал жертва на прогерманската политика на своите „прес тъпни управници“, за която сега трябва да плаща. В съответствие със съвет ската стратегия Вишински акцентира върху това, че българският народ е успял „със собствени сили и средства“ да скъса с Германия и пространно разказва как „по собствена инициатива“ е провел „Народен съд“, който сурово е осъ дил „главните военни престъпници на България“. Това, както и отхвърлянето на монархията, трябва да се има предвид, когато се обсъжда мирният договор, за да може страната да получи „справедлив и демократичен мир“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 287-289].
Вишински упреква гръцката делегация и онези, които са я подкрепили, в опити да попречат на България да получи такъв мир. За да докаже това, той се спира на най-важните решения на комисиите, които са в ущърб на България. Първо коментира гръцката поправка за демилитаризирането на българо-гръц ката граница, приета от Военната комисия, макар и без нужните 2/3 от гласове те, за да стане препоръка. С основание той заявява, че подобно допълнително военно ограничение излиза извън решениието на СМВнР и не е наложено на нито една от бившите неприятелски балкански страни, нито на Финландия. Напомняйки, че България изобщо няма погранични укрепления (официално потвърдено от гръцкия представител във Военната комисия) и нейните грани ци са открити и незащитени, Вишински заявява, че искането за демилитаризация „с нищо не се оправдава и трябва да бъде отхвърлено като лишено от всякакво основание“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 289-290].
По повод на гръцкото искане за поправка на границата, което Вишински нарича „лакомо протягаме на ръце към чужда земя“, целта на съветския дипломат е да предотврати евентуалното внасяне на това искане за гласуване от пленума на конференцията. Затова той го определя като несправедливо, напомня „позорния му провал“ в Политическата комисия и само мимоходом (използвайки цитат от книга на У. Чърчил) споменава за „несправедливото осакатяване“ на България след Първата световна война и за българските ис кания, които и през 1946 г. „не престанаха да бъдат разумни и благородни, колкото и да злобее гръцката делегация и всичките й покровители и закрил ници“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 291-292]. За повече с оглед на Западна Тракия обаче съветската страна няма възможност и не поставя този въпрос.
Вишински използва гръцкото искане да се забрани България да има тор педни лодки, за да подчертае политическите мотиви в поведението на САЩ при обсъждането на мирния договор. Самата забрана съветският дипломат коментира с ирония, сравнявайки българския флот с италианския. Повдига нето на този въпрос и американската подкрепа за него Вишински свързва не без основание с желанието на САЩ за натиск върху българското правител ство. Като доказателство той припомня изявление на американския делегат в Политическата комисия, че „делегацията на САЩ има сериозни съмнения относно развитието на демокрацията в България, както ние я разбираме“. Упрекът на Вишински е, че това недоволство от българския политически жи вот кара американската страна да не обръща достатъчно внимание на кон кретните проблеми, с които трябва да се занимава Мирната конференция и че я използва за политически натиск върху България.
Последният въпрос, на който се спира Вишински, е този за репараци ите. Той отстоява съветската позиция, че решението му трябва да се предаде на СМВнР, който да го проучи сериозно и добросъвестно, а не да се гласуват числа, „необосновани нито от фактическа страна, нито от морална, нито от политическа“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 295-296, 298]. Тук Вишин-ски се позовава на българските аргументи за тежкото състояние на българ ското стопанство и за бедността на българите (той подчертава, че доходът на глава от населението не надминава 50 долара и е най-ниският в Европа). Така той подкрепя съветското становище, че размерът на репарациите трябва да се установи според действителните загуби, причинени от българските въоръже ни сили и като се има предвид икономическото положение на България. Това на конференцията не е направено и „трябва да бъде поправено“.
В заключение Вишински прави извод, който е силно повлиян от вече споменатите по-горе опити на САЩ да използват уязвимостта на България по време на конференцията, за да наложат промени в правителството в на вечерието на изборите за Велико народно събрание. Съветският дипломат подчертава, че посочените гръцки предложения и поправки не са нищо дру го, освен опити за политически натиск върху кабинета на ОФ, за да се по стигнат цели, които „нямат нищо общо с целите на Мирната конференция и които са във вреда на националните интереси на България'“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 297].
При гласуването от пленума на конференцията на отделните членове на проекта за мирния договор с България съветските позиции, подкрепя ни от Чехословакия, Полша, Югославия, Белоруската и Украинската ССР, няма как да надделеят при общо 21 гласуващи. Шестте страни гласуват без успешно против текстовете за гарантиране правата на евреите в България, забраната страната да строи укрепления по гръцката граница и да прите жава торпедни лодки, както и да плати репарации от 125 млн. долара. При гласуването на последния текст британското предложение е прието, но не получава 2/3 мнозинство и следователно няма силата на препоръка към СМ-ВнР. Така се реализира съветското искане Съветът сам да вземе решение за репарациите. Шестте страни гласуват за препоръката по чл. 1 – границите да са тези от 1 януари 1941 г., но поради поведението на Англия конферен цията не я отправя като предложение до СМВнР [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 309-312].
На 14 октомври 1946 г., в предпоследния ден на конференцията, В. Молотов анализира критично работата й. Той посочва факта, че несъгласуваните от СМВнР преди конференцията членове от договорите с победените страни не са намерили решение на този форум, тъй като „господстващата групировка на конференцията, начиная от САЩ и Англия, не се и стремеше към това“, а е използвала механичното мнозинство за прокарване на своето мнение [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 312-315]. Безспорно е и посоченото от него отказване на тези две страни от някои вече съгласувани в СМВнР позиции, като специално обръща внимание на различното гласуване на Ан глия по въпроса за българо-гръцката граница, вкл. и в Политическата коми сия, а след това и на пленума на конференцията, което не позволява да се вземе решение. Коментирайки кои държави застават на британска страна по този въпрос и как техните национални интереси се отнасят към България, Молотов задава реторичен въпрос: “Не е ли тази комбинация от делега ции своеобразна игра на гласове, която обаче нито един честен делегат, изобщо нито един обективен човек не може да не разглежда иначе, освен като груба политическа грешка, която е в ущърб на мира и е изгодна само за сеячите на безпокойства и нови агресии.“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 317] Неговата оценка е, че това гласуване е хвърлило сянка на съмнение върху цялата практика на гласуване в конференцията и изказва увереност, че СМВнР ще одобри предишното си решение за границата от 1 януари 1941 г., което ще покаже колко „грешна е сметката, направена с тази политическа игра“. След това Молотов се обръща към българите с думите: „Българи, бъдете спокойни, вашата граница ще остане непокътната.“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 318]
В дните на конференцията съветските представители оказват и друг вид подкрепа на българското правителство. Те научават от К. Георгиев, Г. Кулишев и В. Коларов за натиска на американците за промяна в кабинета преди избори те за Велико народно събрание. В. Молотов съветва
българската страна да не се подчинява и успокоява,
че американците едва ли ще откажат да подпишат мирния договор с България, защото от това зависи и съветското подписване на мирния договор с Италия. Уверения в този дух Г. Димитров получава и от Сталин. Г. Димитров пътува до Москва, за да проучи съветската позиция за мирния договор, включително за сепаративното му подписване от СССР в случай на отказ от страна на западните държави. Сталин и Молотов не изглеж дат обезпокоени и предвиждат, че „едва ли работата ще стигне до това, тъй като в края на краищата те [САЩ – б.а., Е.К.] са длъжни да сключат мирен договор“, а и са заинтересовани да го направят, защото подписването на мира с Италия пък зависи от СССР9.
На сесията на СМВнР в Ню Йорк в края на 1946 г. българският договор се обсъжда на 11 ноември, като се разискват само онези препоръки на Па рижката конференция, по които не е постигнато съгласие. В. Молотов отново предлага да се отхвърлят препоръките за демилитаризирането на българската граница и за забраната за притежаване на торпедни лодки, а по репарационния въпрос се противопоставя на Англия и САЩ, като намира за „странно“ иска нето им България да плати на Югославия повече репарации, отколкото сама та Югославия е поискала. Той напомня, че на страната се налагат репарации, които надхвърлят нейните възможности и че тя е е помогнала да се ускори краят на войната, като е воювала срещу Германия. Затова Молотов предлага 30 млн. долара репарации общо за Югославия и Гърция, вместо 125 млн., за които настоява британският външен министър Ъ. Бевин и 78 млн., предложени от държавния секретар Дж. Бърнс [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 332-333; Емануилов, Е. 2000, с. 356-359]. По всички тези въпроси позициите на три те страни остават непримирими и в това заседание съгласие не се постига. В самия му край Бевин изказва желание българо-гръцката граница да се измени в полза на Гърция. Молотов контрира категорично: „Ако повдигнем въпроса за изменение на българската граница, ние несъмнено ще предизвикаме иска ния от страна на България против Гърция, които са много по-основателни, отколкото други подобни искания на Гърция спрямо България.“ [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 334] В следващи заседания Бевин отново прави опит да защити гръцките искания (междувременно сведени до 1/10 от първоначалните пред Парижката конференция), но Молотов е непреклонен и границата остава непроменена. По негово настояване репарациите са намалени на 70 млн. до лара, а Англия оттегля предложението си за чл. 2 и допълнителните гаранции за правата на евреите [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 335]. Съветската страна обаче отстъпва по въпроса за българските укрепления по границата с Гърция и за торпедните лодки. С оглед на българските интереси Молотов постига по вече, отколкото отстъпва, тъй като запазването на териториалната цялост и на малените репарации имат значително по-голяма тежест. На сесията СССР не поставя българските искания за Западна Тракия и за статута на „съвоюваща“ както поради съзнанието, че другите победители по никакъв начин няма да подкрепят победена България срещу победителката Гърция, толкова ясно де монстрирано по време на Парижката конференция, така и защото се надява, че подписването на договорите ще укрепи правителствата в държавите от неговата сфера и ще позволи ускореното им обвързване със СССР, като същевременно ще лиши западните страни от механизми за намеса във вътрешните им работи.
При безпристрастно вникване в документите, разкриващи дебатите по мирния договор с България в СМВнР на трите големи държави и по време на Парижката конференция от 1946 г., се налага крайният извод, че за разлика от ситуацията след Първата световна война, сега интересите на България са в много по-голяма степен защитени и това е факт благодарение на усилията на Съветския съюз и подкрепящите го Полша, Чехословакия и Югославия. По стигнатото от съветската дипломация запазване на българската териториална цялост и силно редуцираните репарации имат по-голяма тежест от неуспехите й, свързани с военните и някои политически клаузи. Открито заявената съвет ска защита на българската кауза за по-справедлив и поносим мирен договор е в контраст с британското желание да бъдат откъснати български територии и да се натовари българското стопанство с тежки плащания в полза на Гърция. То се отличава и от американската позиция, макар тя да е по-умерена от бри танската в конкретните предложения по договора. Обяснението за разликата в отношението на големите страни-победителки към България е свързано с мястото на нашата страна в съветската сфера на влияние, но и със спомена за поведението и действията й в годините на войната.
Мирният договор слага край на състоянието на война на България с победителките от Антихитлеристката коалиция [Калинова, Е., И. Баева. 2017, с. 7-42, 84-118]. Въпреки че в него е отразен ултимативният тон към победения противник, подписването му е важна крачка към преодоляване на изолацията на България, която губи Беломорието и Вардарска Македония, но запазва Южна Добруджа и е единствената победена страна с увеличена тери тория. Репарациите не се оказват непосилно бреме – Югославия се отказва от своите 25 млн. долара, а гръцките 45 млн. през 1964 г. ще бъдат редуцирани до поносимите 7 млн. долара [Калинова, Е. 2010, с. 194-215]. Така, независи мо че българските интереси остават подчинени на политическите аспирации на „големите“ държави, страната получава относително благоприятен мир.
ЛИТЕРАТУРА
Баева, И., Е. Калинова. 2013 – Искра Баева, Евгения Калинова. Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944–1955. С., 2013. [Iskra Baeva, Evgeniya Kalinova. Sledvoennoto desetiletie na balgarskata vanshna politika 1944–1955. S., 2013.]
Берлинската конференция..., 1987 – Берлинската конференция 17 юли–2 август 1945 г. Сб. документи. С., 1987. [Berlinskata konferentsia 17 yuli–2 avgust 1945 g. Sb. dokumenti. S., 1987.]
България в секретния архив..., 2005 – България в секретния архив на Сталин. Документи. С., 2005. [Balgaria v sekretnia arkhiv na Stalin. Dokumenti. S., 2005].
Васев, С., К. Христов. 2017 – Славчо Васев, Крум Христов. България на мирната конференция в Париж 1946 г. С., 2017. [Slavcho Vasev, Krum Hristov. Balgaria na mirnata konferentsia v Parizh 1946 g. S., 2017.]
Васильева, Н. 1999 – Н. Васильева. СССР и проблема подписания мирного договора с Болгарией после Второй мировой войны (1945–1947) – В: Българо-съветски политически и военни отношения (1941–1947). (Статии и документи). С., 1999. [N. Vasilyeva. SSSR i problema podpisaniya mirnogo dogovora s Bolgariyey posle Vtoroy mirovoy voyny (1945–1947gg.) – V: Bulgaro-suvetski politicheski i voyenni otnosheniya (1941–1947). (Statii i dokumenti). S., 1999.]
Даскалов, Г. 1989 – Георги Даскалов. Българо-югославски политически отношения 1944–1945. С., 1989. [Georgi Daskalov. Balgaro-yugoslavski politicheski otnoshenia 1944–1945. S., 1989.]
Димитров, Г. 1997 – Георги Димитров. Дневник (9 март 1933 – 6 февруари 1949). С., 1997. [Georgi Dimitrov. Dnevnik (9 mart 1933 – 6 fevruari 1949). S., 1997.]
Емануилов, Е. 2000 – Емануил Емануилов. България в политиката на Великите сили 1939–1947. В. Търново, 2000. [Emanuil Emanuilov. Balgaria v politikata na Velikite sili 1939–1947. V. Tarnovo, 2000.]
Жигня, К. 1981 – Жигня, К. Подготовка и заключение мирных договоров с Болгарией, Венгрией и Румынией после Второй мировой войны. Кишинев, 1981. [K. Zhignya. Podgotovka i zaklyucheniye mirnykh dogovorov s Bolgariyey, Vengriyey i Rumyniyey posle Vtoroy mirovoy voyny. Kishinev, 1981.]
Из личния архив на Кимон Георгиев…, 2009 – Из личния архив на Кимон Георгиев. Т. III. С., 2009. [Iz lichniya arkhiv na Kimon Georgiev. T. III. S., 2009.]
Калинова, Е. 2010 – Евгения Калинова. Изтъняващата „желязна завеса“ – България и Гърция – 60-те – 80-те години на ХХ век. – В: България и Европа през съвременната епоха. Сб. в чест на проф. Д. Сирков. С., 2010. [Evgeniya Kalinova. Iztŭnyavashtata „zhelyazna zavesa“ – Bŭlgaria i Gŭrtsiya – 60-te – 80-te godini na XX vek. – V: Bŭlgaria i Evropa prez sŭvremennata epokha. Sb. v chest na prof. D. Sirkov. S., 2010.]
Калинова, Е. 2013 – Евгения Калинова. Кимон Георгиев и мирният договор на България след Втората световна война. – В: Годишник на Регионален исторически музей – Пазарджик. Том IV. Пазарджик, 2013. [Evgeniya Kalinova. Kimon Georgiev i mirniyat dogovor na Balgaria sled Vtorata svetovna voy̆na. – V: Godishnik na Regionalen istoricheski muzey̆– Pazardzhik. Tom IV. Pazardzhik, 2013.]
Калинова, Е. 2012 – Евгения Калинова. Мястото и ролята на Отечествения фронт в годините на „народната демокрация“ (1944–1947). – В: История на Отечествения фронт/съюз в България. Т. I. С., 2012. [Evgeniya Kalinova. Myastoto i rolyata na Otechestveniya front v godinite na „narodnata demokratsia“ (1944–1947). – V: Istoria na Otechestvenia front/sayuz v Bŭlgaria. T. I. S., 2012.]
Калинова, Е. 2004 – Евгения Калинова. Победителите и България 1939–1945. С., 2004. [Evgeniya Kalinova. Pobeditelite i Balgaria 1939–1945. S., 2004.]
Калинова, Е., И. Баева. 2017 – Евгения Калинова, Искра Баева. Победителите и българският въпрос на Парижката мирна конференция 1946 г. – В: Васев, С., К. Христов. България на мирната конференция конференция в Париж 1946 г. С., 2017. [Evgeniya Kalinova, Iskra. Baeva. Pobeditelite i balgarskiyat vapros na Parizhkata mirna konferentsia 1946 g. – V: Vasev, S., K. Khristov. Balgaria na mirnata konferentsia konferentsia v Parizh 1946 g. S., 2017.]
Кримската конференция..., 1985 – Кримската конференция на ръководителите на трите съюзни държави – СССР, САЩ и Великобритания, 4–11 февруари 1945. Сб. документи. С., 1985. [Krimskata konferentsia na rakovoditelite na trite sayuzni darzhavi – SSSR, SASHT i Velikobritania, 4–11 fevruari 1945. Sb. dokumenti. S., 1985.]
Автор на публикацията:
