АНТИКОМУНИЗМЪТ КАТО МЕХАНИЗЪМ НА АМЕРИКАНСКИЯ ИМПЕРИАЛИЗЪМ: РАЗВОЙ И ХАРАКТЕРИСТИКИ

Въпросът, който все по-остро изплува в съвременния политически дебат, е защо настоящият президент на САЩ неуморно използва етикета „комунизъм“ като основно оръжие срещу своите политически опоненти и какви са реалните цели зад неговата нова външнополитическа стратегия. Тази линия на поведение намира своя връх в така наречената „Донро Доктрина“ — провокативна игра на думи с историческата Доктрина „Монро“, чрез която Вашингтон открито се заканва да „прочисти“ Латинска Америка от всяко социалистическо влияние. Най-драстичният пример за тази агресивна реторика, превърната в действие, е актът на отвличане на венецуелския президент Николас Мадуро. В следващите редове на тази статия ще се опитам да дам задълбочен отговор на въпроса какви са историческите корени на американския антикомунизъм и как той функционира като механизъм на външната политика на САЩ; проследявам развоя и характеристиките на американския империализъм, като разглеждам антикомунизма като негов ключов механизъм за налагане на хегемония, както във вътрешната, така и външната политика.

Анализирам антикомунизма като използващ двата метода на принуда и съгласие, формулирани от италианския марксист Антонио Грамши (Gramsci, 1971). Джоузеф Най, политолог и бивш Помощник-секретар на отбраната на САЩ, въвежда концепцията за мека сила, т.е. най вече идеологическо влияние за формиране на обществено мнение в симпатии към САЩ. Концепцията за мека сила свързвам с процеса на хегемония чрез съгласие, въпреки, че двете концепции са формулирани от съвсем различни гледни точки. Докато Грамши е посветен на идеята за един свят свободен от колониализъм, Най е виден идеолог на американския империализъм и „твърдолинеен военен ястреб“ (Petras, 2020, с. 167).

В своята концептуална рамка Грамши анализира проблематиката на начина на възприятие, разбран като здрав разум. Той търси корена на това възприятие в начина, по който религията играе роля във възприятието на нисшите класи, анализирайки здравия разум като разбиране за света от наложените представи на интелектуалните елити, свързани с управляващата класа (Gramsci, 1971, с. 134). По този пример, идеологическият език на експертите, близки до управляващия елит, които оправдават агресията на САЩ, се възприема като здрав разум. Американският политолог Майкъл Паренти пише, че „империалистическите грабежи и военни интервенции се превръщат във въпроси на ‚националната отбрана‘, ‚националната сигурност‘, или поддържане на ‚стабилност‘ в един или друг регион“ (Parenti, 1995, с. 4).

Антикомунизмът е механизъм, който включва твърда и мека сила от една страна интервенции с участието на крайно десни и фашистки елементи, от друга различни инструменти за формиране на обществено мнение, пропаганда, намеса в образователния процес, медии и пр. Разглеждам антикомунизма като механизъм за имперски контрол с два основни взаимосвързани аспекта – геополитически и политикономически. По примера на България, от гледна точка на геополитическата цел това е ситуирането на България като фронтова държава, която може да бъде използвана и в конфликт с Русия. От политикономическа гледна точка свързвам използването на антикомунизма за смазване на класови врагове – правителства заплашващи интересите на големия капитал.

Развой на американския империализъм

Американският империализъм има различни периоди на развитие. Можем да проследим началото му с Доктрината „Монро“ от 1823 г. на президента Джеймс Монро, която по принцип гласи, че европейските сили не трябва да се намесват в Западното полукълбо, но също така признава дотогавашните колониални владения на европейските сили в региона. В същото време Съединените щати декларират, че не се намесват в делата на европейските сили. Това е периодът на вътрешна експанзия на заселническия колониализъм и контрол върху автохтонното население, както и присъединяване на съществени територии от Мексико (наскоро освободила се чрез революция колония на Испания) чрез войните от 40-те години на ХIХ в. Този процес на експанзия и излаз на два океана – от Атлантическия до Тихия – постепенното превръща САЩ в трансконтинентална империя. Идеолози на експанзията са Фредерик Търнър с идеята за нова експанзия извън вече завладяната Северна Америка и Алфред Махан с геополитическия проект за доминиране на САЩ по море.

Президентът Теодор Рузвелт (1901-1909) добавя към Доктрината „Монро“ правото на САЩ да налага интересите си в Западната полусфера. Както пише Сюзън Бък-Морс, Латинска Америка приема статут на нещо, което не е нито суверенна нация, нито колония, а „незряла нация“, където САЩ могат да се намесват, за да защитават интересите на своите капитали (Buck-Morss, 2000, стр. 18). Американският империализъм се разграничава от традиционните форми на империализъм, които се характеризират с колониални владения. Въпреки че президентът Уилиам Маккинли (1897-1901) колонизира Хавай, Пуерто Рико, Куба и Филипините, вътрешната съпротива на интелектуалци като Самуел Клеменс, познат като Марк Твен (Clemens, 1906/2009) и официалната идеология на САЩ като алтернатива на Стария свят (Европа с нейните колонии) налагат един нов вид подчинение, което се състои във формирането на клиентелистки режими като режима на Батиста в Куба преди Кубинската революция от 1959 г. И този вид империализъм може да се илюстрира с известните думи, които се преписват на Франклин Рузвелт по отношение на диктатора Анастасио Сомоза в Никарагуа: „Той може да е кучи син, но е наш кучи син“ (Smith, 2013, стр. 70).

Както посочих, американският империализъм действа основно в Латинска Америка преди Втората световна война, въпреки че краят на Първата световна война е може би първата заявка на САЩ за световна хегемония, с 14-те точки на Удроу Уилсън. И за пръв път, като аргумент за участие на САЩ в Първата световна война се използва идеологическата формулировка за правене на света безопасен зa демокрация (Wilson). Отварям скоба, че формулировката на Уилсън в т. 6-13 за самоопределяне на народите е опит да се кооптира политическата програма на Владимир Ленин за самоопределение, т.е. освобождаването на колонизираните народи, колонизирани от европейските сили. Главната причина за Първата световна война, формулирана от самия Ленин, е империализмът на европейските Велики сили, породил конфликт за разпределение на колониите. Но от действията на САЩ става ясно, че те нямат намерение да оказват натиск на европейските колонизатори; напротив, тайни споразумения издават ламтежа на британския, френския, италианския колониализъм, а и Япония, която обаче остава пренебрегната в исканията си да се нареди до световните играчи (Stone and Kuznick, 2012, с. 26).

Важен момент в зараждането на антикомунизма е Първата червена заплаха след Октомврийската революция (1917). Американският легион, организация на ветераните от Първата световна война, основана през 1919 г., и Търговската камара, национално сдружение на местни бизнес лидери, са едни от заклетите антикомунисти, чиито мишени са много по-обхватни от комунистическата партия. Въпреки че е свързан с редица институции, политически организации, представители на големия бизнес, висши военни служители, религиозни служители и др. представители на т.нар. гражданско общество, както пише един от неговите изследователи, „[а]нтикомунизмът е бил ръководен от елита или отгоре надолу много повече, отколкото често се предполага“ (Fischer, 2016, с. XV). Червената заплаха синтезира страховете на едрия американски финансов и индустриален капитал. Под общ знаменател се включват всички форми на леви движения. Изследователят на развитието на американския антикомунизъм Ник Фишър използва метафората на паяжина, която обхваща анархисти, социалисти, болшевики, профсъюзи, групи за мир и граждански свободи, феминистки, либерали, чужденци и евреи, с които антикомунистите описват заплахата от „Комунистическия интернационал в Русия“ (Пак там, с. XIV).

Ник Фишър обаче смята, че сравнението с мрежа на паяк е по-присъщо за самия антикомунизъм. В името на борбата с антикомунизма са мобилизирани основни структури на държавата в тесни връзки с икономическия елит. Изгрява звездата на Джей Едгар Хувър като директор на новосъздаденото ФБР. Хувър посвещава цялата си кариера на борбата с комунизма. През 1938 г., като реакция на социалните и икономически реформи на Франклин Делано Рузвелт (ФДР), включващи и заявка за държавно планиране, се създава Комитет на Камарата за антиамерикански дейности (ККАД/HUAC), председателстван от сенатор Мартин Дайс с близки връзки до бизнес кръгове. В него по-късно ще започнат политическите си кариери младият сенатор Робърт Кенеди, както и бъдещите президенти Ричард Никсън и Роналд Рейгън (Пак там, с. XVII). Както показвам в текста, тази антикомунистическа мрежа с център САЩ впоследствие се разпростира из останалите континенти. В името на борбата с комунизма САЩ ще оправдаят всички свои военни намеси, преврати и агресии по време на Студената война.

Болшевизмът веднага се възприема като „най-сериозната заплаха за сигурността и реда“, а американският политически елит и капиталистите са решени да го възпрат в страната и навсякъде другаде (Fischer, 2016, с. 51). Във вътрешен аспект Червената заплаха е страх от класово организиране, от организирането на работническата класа в синдикални структури и от идеите, свързани с класово и расово равноправие. За да неутрализират заплахата, антикомунистите си служат с методите на насилие, терор и посегателство върху свободата на словото, намеса в образователни институции, принудителен патриотизъм, ограничаване на имиграцията, анулиране на социални законодателства (Пак там, с. XIV).

Във външен аспект антикомунизмът се изразява в участието на САЩ в нападението срещу Съветска Русия. Удроу Уилсън, заедно с редица други капиталистически държави изпраща войски, за да помогне на белогвардейците в гражданската война срещу болшевиките (Fischer, 2016, с. 52). Интересно е да се спомене страхът на Уилсън от болшевизация на собствените му войници като причина да откаже на главнокомандващия на Съюзниците маршал Фердинанд Фош директно нападение над новосъздадената съветска държава (Stone & Kuznick, 2012, с. 29). Като антиколониален съюз на социалистически републики, създаденият през 1922 г. СССР е антипод на САЩ, и се възприема като угроза за имперските интереси на целия капиталистически свят.

След Втората световна война, имаме нов етап на американския империализъм, и тук трябва да се съсредоточим върху това как антикомунизмът всъщност се превръща в механизъм за американски контрол, който продължава след Студената война. Във вътрешен план ФБР и ККАТ са основни центрове на Маккартизма (по името на сенатор Джозеф Маккарти) или Втората червена заплаха, свързана с началото на Студената война и продължила до началото на 60-те години на ХХ в. Най-засегната е Комунистическа партия (КП) на САЩ, която е забранена и губи хиляди членове. През време на Голямата депресия и Втората световна война, със своята антифашистка дейност и влияние върху пакета от реформи под общо название „Новият курс“ на ФДР, КП се ползва с известна популярност сред американското общество. Комунистите са и основни организатори и борци за граждански права в расисткия Юг под сегрегационните закони Джим Кроу (Zinn, 2003). Под ударите на Маккартизма попадат всички несъгласни с линията на антикомунистическите кръстоносци.

На чистки са подложени широки слоеве в обществото от служители в изпълнителната власт, до представители на културната индустрия и едва когато Маккарти възнамерява да започне чистка и сред военното ръководство, е спрян. Антикомунистическите репресии през този период се разпространяват отвъд работническото движение и радикалната левица в по-широк обществен план (Fischer, 2016, с. XVI). Според Елън Шрекър, основен изследовател на Маккартизма,  „[н]арушенията на гражданските свободи, извършени по време на ерата Маккарти не биха могли да се случат без сътрудничеството на политическите партии в страната и социалните елити“ (Schrecker, 1994, с. 2)

Във външен аспект мрежите на антикомунизма заработват основно под шапката на новосъздаденото ЦРУ. През 1947, в. „Правда“ пише, че с Доктрината „Труман“ САЩ заявяват имперските си амбиции към Европа (Stone and Kuznick, 2012, с. 208). Тук ще набележа няколко интервенции в началото на Студената война. В името на борбата срещу комунизма са свалени правителства, които не са свързани с комунистическите идеи, а се стремят към автономно развитие на националните икономики. През 1953 г. ЦРУ извършва преврат срещу социалдемократическото правителство на Мохамед Мосадех в Иран заради планувана национализация на петролната индустрия, която директно засяга интересите на британският гигант Бритиш Петролиум, чиито печалби от 84 % държат мнозинството от иранците в бедност (Пак там, с. 258). Следва преврат на ЦРУ в Гватемала срещу Джакобо Арбенс, чиито поземлени реформи са в ущърб на американската компания Юнайтед Фрут. Както шефът на ЦРУ, така и държавният секретар – братята Алън и Джон Фостър Дълес – са имали тесни бизнес отношения с Юнайтед Фрут (Smith, 2013, с. 150).

Тези интервенции са директен пример за връзката между геополитика и политическа икономика, който показва как американският империализъм е свързан с интересите на големият бизнес. Още през 1935 г. Генерал Смедли Бътлър пише книгата си „Войната е рекет“, където сравнява своята дейност в Мексико, Латинска Америка, Китай и на други места по света като бухалката на банкери, петролни компании и други форми на едър капитал. Затова той прави това сравнение с рекета на организираната престъпност (Butler, 1935/2004).

Много важен момент в името на борбата с комунизма е сътрудничество с враговете му, а най-големите му врагове са фашистите под различни форми. В конфронтацията с „комунистическата заплаха“, САЩ отново намира своите кучи синове – нацисти и нацистки колаборационисти. След Втората световна война трудно биха се намерили антикомунистически сили, които не са свързани с фашизма в една или друга форма. СССР, счупил гръбнака на хитлеристкия фашизъм, както и антифашистите, в ядрото си комунисти, се ползват с изключителна популярност сред широките обществени слоеве в съсипана от войната Западна Европа, особено в Италия и Франция (Losurdo, 2023). Именно партизаните и антифашистите, свързани с комунистическите и социалистическите партии изкарват на гърба си най-голямата тежест на вътрешната гражданска война. Безспорно СССР, който е най-големият враг на нацистка Германия и дава най-много жертви във войната, засилва престижа на комунистическите партии в Европа. Популярността на социалистите и комунистите след войната и слабостта на компрометираните либерални и десни партии като колаборационисти с фашистките сили полагат основите на социалната държава в Европа. Антифашизмът е „споделеният етос“ на европейските демократични сили, възникнал след разгрома на Третия райх (Traverso, 2016, с. 329). След войната политическата демократизация и социалните държави в Европа стават възможни благодарение на антифашистката съпротива. Това е исторически момент, когато мнозинството взема дейно участие в политическите процеси. И като цяло мнозинството има симпатии към комунистически и социалистически партии, което е в противовес на интересите на САЩ.

Антикомунизмът като твърда сила на империализма

Като пример за твърдата сила на американския империализъм в името на борбата с комунизма в Европа ще посоча паравоенните операции на тайни армии на НАТО с общо кодово име Гладио, които са проучени в дисертацията на швейцарския историк Даниел Гансър (Ganser, 2005). Оказва се, че във всички държави-членки на НАТО по това време в Западна Европа съществуват тайни  клетки от специални паравоенни подразделения, които са организирани от НАТО със съдействието на ЦРУ. Тези клетки всъщност извършват редица терористични атентати с цел да дискредитират комунистически и социалистически партии. В името на тази цел тайни операции се провеждат в Англия, Белгия, Гърция, Дания, Испания, Италия, Люксембург, Норвегия, Португалия, Турция, ФРГ, Франция и Холандия. Тук ще посоча примери за дейността на тези паравоенни организации в три ключови за САЩ европейски държави – Италия, ФРГ и Гърция. Избирам Гърция и Италия заради популярността и силата на антифашисткото движение в тях, а ФРГ, защото се превръща във важен разузнавателен център, формиран от САЩ, от бивши нацисти в името на антикомунизма. И защото Италия, Гърция и ФРГ са гранични държави в блока на НАТО по време на Студената война, както днес е България. И защото и в трите държави не настъпва дълбок процес на денацификация.

С цел дискредитиране на комунистите в Италия, САЩ прибягват до услугите на фашисти още от началото на Студената война. В свръхсекретен документ на Съвета за национална сигурност на САЩ, подписан от Хари Труман на 21 април 1950 г., президентът настоява, че „Италия е ключова страна за американската сигурност“, за отстраняване на комунистите САЩ трябва да използват „цялата си политическа, икономическа… и военна мощ“. В случай че „комунистите успеят да влязат в правителството с легални средства… САЩ трябва да са готови да предприемат контрамерки“, изрично включващи инвазия, ако „части от Италия попаднат под комунистически контрол след въоръжено въстание“(Ganser, 2005, с. 108).

През 1948т. Народният демократичен фронт (НДФ), коалиция от комунисти и социалисти, въпреки масовата си популярност, губи изборите заради машинации и клеветнически кампании срещу членове на коалицията. На следващата година Италия е приета за член-основател на НАТО. Същата тактика се прилага десет години по-късно (Пак там, с. 104-105). Едва през 1963 г. при Джон Кенеди хватката на ЦРУ е отпусната и левите партии печелят мнозинство, но въпреки това комунистите не са допуснати до участие в правителството. Сформирано е центристко правителство с участие на социалистите, но след убийството на Кенеди то попада под ударите на антикомунистическата мрежа.

Операция Соло Пиано, начело на която застава шефът на карабинерите Де Лоренцо, съвместно с Рензо Рока, водач на Гладио, подготвя преврат, чистка и репресии, както и затваряне на комунистите в концентрационен лагер. Първо са взривени офиси на консервативната партия, за което са обвинени левите. Армията влиза в Рим с танкове и тежко въоръжение, докато НАТО прави учения наблизо (Пак там, с. 112-113). Тактиката на сплашване дава резултат и социалистите се оказват от министерски кресла. Следващият удар срещу левите идва през 1970 г. Операция Тора Тора е пореден опит за преврат след успех на левите сили през 68-ма, който е спрян в последната минута. През 1976 г. комунистите показват най-добрия си резултат на изборите, а през 1978 г. е убит Алдо Моро, центрист от лявото крило на християндемократите. С идеята си за „исторически компромис“ Моро е на път да създаде широка коалиция със социалисти и комунисти, което ще допусне членове на комунистическата партия в изпълнителната власт (Пак там, с. 124-125). За смъртта му е обвинена крайно лявата организация „Червени бригади“. Съмненията за намеса на ЦРУ обаче се засилват след като документи по делото изчезват (Пак там, с. 126). Комисията образувана по случая констатира, че „Червените бригади“ най-вероятно са само инструмент на широк политически заговор.

В периода 1969-1987 г. тайните паравоенни армии под командата на НАТО и ЦРУ под име Гладио са виновни за смъртта на 481 души, а 1181 са осакатени и тежко ранени.  Един от най-зловещите актове на тероризъм е от 1980 г. – това е атентатът на гарата в Болоня, където загиват 85 души (Пак там, с. 127). Признанието на един от участниците в терористичните актове, свързан с Гладио, дава ясна представа за тяхната цел: „Трябваше да нападаш цивилни, хора, жени, деца, невинни хора, непознати хора, далеч от всякаква политическа игра. Причината беше съвсем проста. Трябваше да принудят тези хора, италианската общественост, да се обърнат към държавата, за да поискат по-голяма сигурност. Това е политическата логика, която се крие зад всички кланета и бомбени атентати, които остават ненаказани, защото държавата не може да се осъди или да се обяви за отговорна за случилото се.” (Пак там, с. 25-26).

Според Гансър, в Италия мрежата на антикомунизма включва тайни войници от Гладио, военните тайни служби и фашистки организации като Ордине Нуово и масонската ложа Пропаганда Дуе (П2), основана от фашиста Лучио Джели, близък до четирима американски президенти – Никсън, Форд, Картър и Рейгън. В П2 членува политическият, финансовият и военният елит на страната, оттам изгрява звездата на бъдещия премиер Силвио Берлускони. Популярността на италианските комунисти е основна заплаха за десните сили в страната. Именно тези сили са опора на геополитическите интереси на САЩ в Италия, които чрез НАТО и ЦРУ работят в тясно сътрудничество. Това е и заключението на разследващата комисия в италианския сенат.

Райнхард Гелен, нацистки генерал и разузнавач, е пример за сътрудничество с военнопрестъпници в името на борбата с комунизма. По време на Втората световна война Гелен е отговорен за създаване на мрежи от нацистки колаборатори, като Организацията на украинските националисти/Украинска бунтовническа армия (ОУН/УПА), които са използвани за жандарми, извършвали редица зверства срещу местното население от поляци, евреи, руснаци, украинци (Simpson, 1988, с. 23). Процесът на утвърждаване на нова колективна памет в Украйна днес героизира нацистките колаборатори като борци срещу комунизма. Това е процес, който има не само вътрешни, но и външни измерения, с активното участие на фондации от Канада, САЩ и ЕС (Poliszczuk, 1999).

Гелен разполага с информация, която в основната си част е получена от разпити чрез изтезания и избиване чрез глад на четири милиона съветски военнопленници. Изтеглен в САЩ през 1945 г., впоследствие той е върнат във ФРГ, където е назначен лично от Хари Труман за шеф на тайните служби и създава Организация Гелен за борба с комунизма, в която рекрутира хиляди нацисти, кадри на СС, участници във военни престъпления (Simpson, 1988). Друг сътрудник на ЦРУ е офицерът от Гестапо и СС Клаус Барби, познат като Касапина от Лион, отговорен за смъртта на хиляди, когото САЩ използват за рекрутиране на нацисти (Пак там, с. 88). Още през 1946 г. Гелен финансира армията на Власов, ОУН/УПА и колаборационистките лидери на други съучастници в престъпленията на Третия райх (Пак там, с. 65). Организацията е и основен източник, от който американските разузнавателни служби получават информация за СССР и Източна Европа. Често информацията, идваща от Гелен, е преувеличена, за да оправдае по-нататъшно финансиране, което на свой ред води до ескалация на Студената война (Пак там, с. 24). Гелен е отстранен едва през 1968 г., когато за пръв път социалисти участват в управлението на ФРГ. Разкритията водят до Гелен и неговата организация, но не засягат ролята на ЦРУ и НАТО.

В Гърция силната антифашистка съпротива, първо срещу италианските фашисти, а после срещу нацистката окупация, засилва страховете на Уинстън Чърчил за комунизация на Балканите. Още през 1943 г. той тайно подкрепя крайнодясната антикомунистическа армия Гръцки нападателен отряд (ГНО). През 1947 г. с Доктрината „Труман“, американският президент се ангажира с военна подкрепа за Турция и Гърция. След като британците се оттеглят от Гърция, САЩ, заедно с ГНО смазват антифашистката съпротива. Дясната диктатура вкарва Гърция в НАТО през 1952 г.

През 50-те години ЦРУ отделя средства да превърне ГНО в елитни части, подобни на американските Делта Форс, зелени барети. В Гърция ГНО става част от армиите Гладио на НАТО, за тайни паравоенни операции. Въпреки масовата си популярност и спечелените избори гръцките леви лидери също като в Италия са отстранени от управлението. През 1964 г. за пръв път след нацистката окупация се съставя ляво правителство начело с Георгиос Папандреу, което е отстранено на следващата година от крал Константин с намесата на ЦРУ. Синът на Папандреу, Андреас, печели популярност с речите си изобличаващи ЦРУ и НАТО като застрашаващи суверенитета на страната. Баща и син печелят изборите, но следва превратът от 1967 г., организиран от ЦРУ и с участието на ГНО. Режимът на полковниците, време на диктатура, репресии и мъчения срещу комунисти, социалисти, лява интелигенция, културни дейци и църковни служители, ще продължи до средата на 70-те години. Въпреки непопулярността на краля, сътрудничил на фашисткия режим на генерал Метаксас при нацистката окупация, осъществил репресии и диктатура, работейки със структури като ГНО, САЩ задържат монархията до 1975 г., когато народът на Гърция най-после успява да я премахне.

Даниел Гансер посочва, че още със сформирането си във Вашингтон на 4 април 1949 г., Северноатлантическият пакт от самото си начало рекрутира нацисти и различни фашистки елементи. Те съставляват и тайните армии в натовските държави в Европа, които чрез насилствени методи и терор предотвратяват избирането на комунистически партии. През 90-те години разследване на Европейския съюз, което цели да разкрие операциите, бързо е прекратено, след като се разбира, че следите водят към САЩ и НАТО (Ganser, 2005, с. 38–50).

Антикомунизмът като мека сила на империализма

От голямо значение за американския империализъм е тактиката да се печелят „сърцата и умовете“, да формират симпатии към представата за САЩ като център на свободния свят. С тази цел при администрацията на Айзенхауер през 1953 г. се създава Информационната агенция на САЩ (ИАС/USIA), която се подчинява на Съвета за национална сигурност (СНС/NSC). Задачите на ИАС са да „обяснява и тълкува на чуждестранните народи целите и политиките на правителството на Съединените щати“; да „изобразява по образен начин връзката между политиките на САЩ и законните стремежи на другите народи по света“; да „разкрива и противодейства на враждебните опити за изопачаване или осуетяване на целите и политиките на Съединените щати“ и да „очертава онези важни аспекти от живота и културата на народа на Съединените щати, които улесняват разбирането на политиките и целите на правителството на Съединените щати“ (Mirrlees, 2016, с. 81–82).

В периода 1953-1991 г. ИАС се разраства и включва няколко различни структури. Отделът за информация отговаря за медийно съдържание, което налага гледната точка на американската външна политика, и за изпращане на интелектуалци, свързани с държавния апарат, в чужди държави като пропагандатори на американския интерес. Отделът за образователни и културни въпроси включва програмата Фулбрайт (обмен на студенти и преподаватели), както и програмата „Чуждестранни лидери“, впоследствие „Международни посетители“, която обучава нововъзникващите елити на други страни в САЩ, за да подкрепят стратегическите интереси на САЩ когато се завърнат у дома и поемат властта (Пак там, с. 82). ИАС управлява и Офиса за изследвания и медийна реакция, който проучва общественото мнение в различни държави, за да пригоди пропагандните си кампании към местните културни и идеологически условия. Служителите по връзки с обществеността на ИАС ръководят екипи от специалисти по насочване на общественото мнение, разработват се специфични за страните планове или проекти, за да повлияят на мнението на местните обществени лидери, професори, военни, политици (Пак там).

ИАС контролира и глобалното разпространение на медии и издателски агенции, фокусирани върху антикомунистическа пропаганда. Освен че значително подпомага глобалния растеж на книжната индустрия, ИАС действа и като международен дистрибутор и изложител на книги. Лансира се антикомунистическа академична литература с заглавия като „Принудителен труд в Съветска Русия“, „Комунистическата война срещу религията“, „Заплахата от съветския империализъм“ и „Смъртта на науката в Русия“ (Пак там, с. 85). Както посочвам по-долу в текста, придаването на академична тежест на антикомунистическата пропаганда е от важно значение за нейната легитимация.

През 1953 г. радио „Гласът на Америка“, създадено през Втората световна война с цел пропаганда, е интегрирано към агенцията. Радиото е официалната гледна точка на американската държава. В Устава на „Гласът на Америка“ се заявява, че „дългосрочните интереси на Съединените щати се обслужват чрез пряка комуникация с народите по света по радиото“ и че „за да бъде ефективен, „Гласът на Америка“ трябва да спечели вниманието и уважението на слушателите“ (Пак там, с. 85). Към края на Студената война „Гласът на Америка“ излъчва на 47 езика, популярните му джаз и рок музикални програми са специално насочени към „потиснатата младеж“ в Източна Европа (Пак там, с. 86).

„Гласът на Америка“ като медия репрезентираща САЩ, не може да си позволи да излезе от рамките на сравнително умерения тон, защото, както пише един от изследователите на американската пропаганда Кристофър Симпсън: „Правителството на САЩ намира за изгодно да поддържа традиционни, макар и хладни, дипломатически отношения с доминираните от комунистите правителства на СССР, Полша, Унгария и другите сателитни държави“ (Simpson, 1988, с. 149). От друга страна, Радио „Свободна Европа“ (РСЕ), чиито съосновател е шефът на ЦРУ Алън Дълес, има за основна цел психологическата война. Създава се през 1948 г., завоалирано като радио спонсорирано от частни индивиди, за да се избегне отговорност от държавните органи на САЩ. В действителност радиостанции като РСЕ, а също Радио „Свобода“, се финансират от ЦРУ (Mirrlees, 2016; Simpson, 1988).

Под маската на частно спонсорство РСЕ и Радио „Свобода“ осъществяват връзки с антикомунистически правителства в изгнание, както и с различни емигранти, свързани с предишните профашистки режими. Тактиката на Збигнев Бжежински, съветник на президента Джими Картър (1977-1981), отявлен русофоб и антикомунист, е на т.нар. гласове на изгнаниците (Uttaro, 1982, с. 108). Идеята е българи да говорят на българи, румънци на румънци и т.н., но както пише Симпсън, гледните точки са стриктно антикомунистически, като тези на основателите. За Съветския съюз е предназначено и Радио „Свобода“, където често се канят нацистки колаборатори от Балтийските страни, Украйна, Румъния. Това показва, че от самото начало до самия край на Студената война се работи с крайно десни антикомунисти, в основната си част фашистки привърженици. Така може да си обясним защо при проамериканското управление на Иван Костов, преименуваните легионери заемат силни политически позиции и стигат до ключови министерски кресла – Муравей Радев става министър на финансите, въвел валутния борд на МВФ.

От много важно значение за пропагандната война на САЩ e производството на антикомунистическа литература в академичните среди. Това, което обединява либерали като Хана Аренд, троцкисти като Йсак Дойчер, западни марксисти от Франкфуртската школа или консервативни историци от типа на Збигнев Бжежински, е финансирането им от структури на американската държава. Има примери за редица структури, които се занимават с антикомунистическа пропаганда още от началото на Студената война. Американският философ Габриел Рокхил разглежда английския Отдел за изследване на информацията (ОИИ/IRD), пряко свързан с МИ6, като британски еквивалент на ЦРУ, създаден от лейбъристите във Великобритания, където работят Джордж Оруел, Бъртранд Ръсел, Исак Дойчър. ОИИ, заедно с Офисът за координация на политиките (СКП/OPC) към ЦРУ популяризират „Животинската ферма“ и „1984“ на Оруел, като ги превеждат на редица езици, включително украински. Историкът Робърт Конкуест, който лансира тезата за Холодомора, също е спонсориран от ОИИ. В името на антикомунизма работят 400-600 пропагандисти на пълен работен ден, които придават на пропагандата академична достоверност. Конгресът за културна свобода със седалище в Париж, който впоследствие е разкрит като организация на ЦРУ под прикритие, отваря офиси в 35 страни, публикува редица престижи списания, организира редица акламирани конференции, изложби, финансира награди, грантове и пр. (Rockhill, 2022, 2017).

Антикомунистическият академичен дискурс е характерен с това, че слага знак на равенство между нацистка Германия на Хитлер и СССР на Сталин под общия знаменател тоталитаризъм. Тоталитарният модел в науката не е отделен от външнополитическия дневен ред на САЩ. Както подчертава Шийла Фицпатрик, изучаването на Съветския съюз през 50-те и 60-те години на ХХ в. е силно финансирано от правителството на САЩ (Fitzpatrick, 2007, с. 81). Съветологията като интердисциплинарно изследване на Съветския съюз и социалистическа Източна Европа е едновременно „оформена и застрашена от тясната си връзка с американската държава, военните и разузнавателните служби” (Bockman, 2011, с. 51). До 60-те години на ХХ в. тоталитарната рамка доминира в съветологията, възникнала в Службата за стратегически услуги (OSS), предшественик на ЦРУ (Пак там, с. 53).

Второто възраждане на тоталитарния модел в европейски контекст може да се анализира във връзка със стратегията на президента на САЩ Роналд Рейгън за засилване на Студената война и възхода на неолибералния модел. Тази втора вълна се свързва с тезите на Ернст Нолте и Франсоа Фюре, които добиват особена популярност в Източна Европа след края на социалистическите държави. Докато Нолте интерпретира нацистките жестокости като реакция на болшевизма, Фюре атакува значението на Френската революция като символ на демократични процеси, внушавайки, че социалните революции водят до тирания. За Фюре комунизмът и фашизмът имат еднакъв антибуржоазен корен (Haynes and Wolfreys, 2008, с. 14). Представянето на Съветския съюз и Източния блок като тоталитарни след падането на Берлинската стена има идеологическото значение да демонизира всяка политико-икономическа система, която е алтернативна на англо-американския неолиберален капиталистическия модел.

Италианските историци Доминко Лосурдо и Енцо Траверсо анализират антикомунистическия дискурс и лансирането му в САЩ и Европа. Тезите на антикомунистите всъщност се доближават до идеите на станалите впоследствие много популярни през 80-те години основоположници на неолиберализма като Фридрих Хайек и Людвиг фон Мизес, както и техният ученик американеца Милтън Фриийдман, критик на социалната държава и реформите на Франклин Д. Рузвелт. Развива се и тезата, че всъщност фашизмът е по малкото зло от комунизма, защото е запазил частната собственост. Същата теза лансира и Ернст Нолте, като стига дотам да твърди, че зверствата на нацизма са реакция на „азиатското дело“ на болшевизма (Nolte, 1994, с. 22). Идеята с расистка конотация за фашизма не само като по-малко зло, а дори пазител на Европа, датира още от 1927 г. Идеологът на неолиберализма Фон Мизес определя скуадристите (отрядите на италианския фашизъм) за „спасители на европейската цивилизация от азиатския болшевизъм“ (Losurdo, 2015, с. 23).

Промотиране на демокрация – от ЦРУ към НФД

През 80-те години настъпва промяна в имперската тактика на САЩ, свързана с теорията за демократизация. Тя се явява продължение на външнополитическата цел – с различни средства да предотврати успешните социалистически движения. Антикомунизмът e идеологическата рамка за борба с всички популярни лидери, които могат да посегнат на интересите на американския бизнес, но той има и директни материалистични измерения. Националният фонд за демокрация е институция, формирана във връзка с курса към демократизация. Създадена е през 1983 г. като меко крило на ЦРУ, с участието на Съвета за национална сигурност на САЩ.

До падането на Берлинската стена основната зона на действие на Фонда е Латинска Америка. Той подкрепя социални движения срещу наложените от ЦРУ десни диктаторски режими, които стават неудобни за новия курс на САЩ. НФД работи в посока на замяна на дясната диктатура с неолиберални политически елити, които да извършат шокова терапия в страната (Robinson, 1996; Smith, 2013). След 1989 г. НФД става много активен и в Източна Европа. Според в. „Ню Йорк Таймс“, НФД е „комбинация от държавни пари, бюрократична гъвкавост и антикомунистическа ангажираност. … която съчетава публични средства и частни интереси“ (Robinson, 1996, с. 88). Фондът възниква поради необходимостта от заместване на насилствените методи на ЦРУ, след като то си спечелва доста негативна популярност в американското общество. През 70-те години става известна ролята на разузнаването в организирането на редица преврати из Латинска Америка.

Социологът Уилям Робинсън пише, че НФД се финансира от най-високите нива на официалния държавен апарат. Но чрез публични и частни мрежи, привидно несвързани с правителството, се прикрива връзката между НФД и държавния апарат в страните-обект на намеса. Дейността на Фонда като част от имперската машина остава прикрита за обществата на тези държави (Robinson, 1996). НФД е само една част от тези структури. Към тях трябва да прибавим такива като „Отворено общество“ и „Америка за България“, които упражняват силно влияние върху образователния процес и културната сфера.

Ако анализираме връзките на българския антикомунистически интелектуален елит с мрежите на антикомунизма, по примера на Рокхил, можем да проследим, че всъщност тези хора в голямата си част са разочаровани от структурните проблеми на социализма представители на младата номенклатурата. Например, Иван Кръстев, Евгени Дайнов и Александър Кьосев произлизат от средите около кръга на Людмила Живкова и имат привилегията да получат висшето си образование в западни университети. Това са хората, на които като по примера на Франкфуртската школа, Джордж Оруел, Хана Арендт, Исак Дойчер им се дава възможност за изява. Предоставя им се възможност за публикуване и им се дават парични награди под формата на грантове, радват се на изключително медийно присъствие.

С антикомунизма си, присъщ и на идеолозите на неолиберализма, новите интелектуални елити в мозъчни тръстове и неправителствени организации стават стожери на неолибералните режими в България и утвърдители на периферен капитализъм, характерен с клиентелистки режими, служещи на американски политикономически и геополитически интерес. В своята книга, която проследява развоя на мрежите за влияние в България след 1989 г., Достена Лаверн определя антикомунистическия интелектуален елит като „експерти на прехода“ (Лаверн, 2010). Това са всички тези апологети на неолибералния модел, чиито обяснителни рамки за провала на настоящето се изчерпват с „тоталитаризма“ на миналото. Така всеки опит за социална политика, дори и най-минималният като по-справедливо данъчно облагане, се обяснява като опит за връщане на комунизма. Но има и такива, които се утвърждават като стратези на новия български капитализъм. Предполага се, че Иван Кръстев е стратег и идеен архитект на редица десни неолиберални режими от Иван Костов насам. Той е лансиран от НФД, за който споменахме, като същевременно в момента се смята и за експерт по Източна Европа. Радва се на редица публикации в списания, свързани с американската държавна власт, като „Форин Афеърс“, свързано със Съвета за външна политика (СВП/CFA), основан през 1972 г., чиито първи председател е директорът на Чейс Манхатан Банк Дейвид Рокфелер. Виждаме пряката връзка между едър финансов капитал и власт, която може да проследим и с „Отворено общество“ на Джордж Сорос, „Америка за България“ и пр. По този начин моделът на кооптиране на интелектуални и политически елити, наложен още от началото на Студената война продължава да работи.

Заключение

Социални учени и колективи като Джеймс Петрас и Триконтинентал: Институт за социални изследвания, с директор Вишай Прашад, анализират новия етап на американския империализъм, разчитащ все повече на твърдата сила и принудата. Петрас свързва този етап с възхода на неоконсерваторите около Джордж У. Буш, а Прашад го нарича хиперимпериализъм (“Hyper-Imperialism”, 2024). Характеристиките на този империализъм са свързани с прибягването до твърда сила, с редицата военни интервенции в Близкия изток (Petras, 2020). А след февруари 2022 г. започна и нов етап на директна конфронтация и ескалация на военния конфликт в Украйна със свръхмощна ядрена сила като Русия. Както се видя от изложението, антикомунизмът като механизъм е впрегнат в Източна Европа още от началото на Студената война за нуждите на американския имперски интерес. Хегемонията на САЩ след 1989, го утвърждава и като „здрав разум“ – по смисъла на концепцията на Грамши за нещо, което обществото би трябвало да приеме за даденост.

Връх на доминацията на антикомунистическите сили в Източна Европа е резолюцията на ЕС от септември 2019 г., която слага знак на равенство между нацизъм, фашизъм и комунизъм, както и всеки радикализъм, приравнявайки ги като тоталитарни. (European Parliament, 2019) Резолюцията е подкрепена от Европейската народна партия (ЕНП), но също и от левите Социалисти и демократи (СиД) и либералите Реню. Сред участниците в подписването на резолюцията, наред с колегите си от Полша, Унгария и балтийските държави, виждаме имената на заклетите антикомунисти и проводници на дясна политика в България Андрей Ковачев от ГЕРБ и Александър Йорданов от СДС, избран с мандат на ГЕРБ. Ковачев е известен с организирането на множество антикомунистически кампании в Европейския кщонтинент, а Йорданов с отричане на престъпленията на пронацисткия режим в България (Йорданов, 2019).

Ескалацията на конфронтация между САЩ и Русия, която някои социални учени вече определят като нова студена война (Achcar, 2023; Cohen, 2009; Gaido, 2023), отваря редица въпроси за дискусия. Един от тях е каква би била съдбата на България като гранична държава в една нова студена война. Може ли процесът на реабилитация на фашизма, който наблюдаваме в България, да се свърже с новото ѝ положение, като гранична държава срещу Русия? До каква степен неосъществилата се денацификация във ФРГ играе роля в днешната политика на обединена Германия? Могат ли батальоните „Азов“ и „Айдар“, обучавани от НАТО и ЦРУ (Marcetic, 2022; Martin, 2024; “Profile,” 2022; Rogg, 2022) да се считат за продължение на паравоенните армии Гладио и съществуват ли такива и в други европейски държави, особено тези, които са гранични?

Библиография:

Achcar, G., 2023. The New Cold War: The United States, Russia, and China from Kosovo to Ukraine. Haymarket Books, Chicago, Illinois.

Bockman, J., 2011. Markets in the name of socialism : the left-wing origins of neoliberalism /. Stanford University Press, Stanford, California :

Buck-Morss, S., 2000. Dreamworld and catastrophe: the passing of mass utopia in East and West. MIT Press, Cambridge, Mass.

Butler, S., 2004. War Is a Racket (1935), in: Zinn, H., Arnove, A. (Eds.), Voices of a People’s History of the United States. Seven Stories Press.

Cohen, S.F., 2009. Soviet fates and lost alternatives: from Stalinism to the new Cold War / Stephen F. Cohen. Columbia University Press.

Fischer, N., 2016. Spider web: the birth of American anticommunism. University of Illinois Press, Urbana.

Fitzpatrick, S., 2007. Revisionism in Soviet History. Hist. Theory 46, 77–91.

Gaido, D., 2023. An Alternative View of the Ukrainian Conflict: Stephen F. Cohen on the Origins of the New Cold War. Int. Crit. Thought 13, 138–154. https://doi.org/10.1080/21598282.2023.2185901

Ganser, D., 2005. NATO’s secret armies: operation Gladio and terrorism in Western Europe. Frank Cass, London; New York.

Gramsci, A., 1971. Selections from the Prison notebooks of Antonio Gramsci, Reprinted. ed. Lawrence and Wishart, London.

Haynes, M., Wolfreys, J., 2008. History and revolution: refuting revisionism. Verso, London.

Hyper-Imperialism: A Dangerous Decadent New Stage [WWW Document], 2024. URL https://thetricontinental.org/studies-on-contemporary-dilemmas-4-hyper-imperialism/ (accessed 7.3.24).

European Parliament, 2019. Texts adopted – Importance of European remembrance for the future of Europe – Thursday, 19 September 2019 [WWW Document]. European Parliament. URL https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/TA-9-2019-0021_EN.html

Losurdo, D., 2023. Stalin: History and Critique of a Black Legend. Iskra Books.

Losurdo, D., 2015. War and revolution: rethinking the twentieth century. Verso, London.

Marcetic, B., 2022. The CIA May Be Breeding Nazi Terror in Ukraine [WWW Document]. Jacobin. URL https://jacobin.com/2022/01/cia-neo-nazi-training-ukraine-russia-putin-biden-nato (accessed 7.4.24).

Martin, P., 2024. New York Times report demolishes the narrative of the “unprovoked war” in Ukraine [WWW Document]. World Social. Web Site. URL https://www.wsws.org/en/articles/2024/02/26/nrdz-f26.html (accessed 7.4.24).

Mirrlees, T., 2016. Hearts and mines: the US empire’s culture industry / Tanner Mirrlees. UBC Press.

Nolte, E., 1994. The Past That Will Not Pass: A Speech That Could Be Written But Not Delivered, in: Forever in the Shadow of Hitler?: Original Documents of the Historikerstreit, the Controversy Concerning the Singularity of the Holocaust. Humanities Press, Atlantic Highlands, N.J.

Petras, J.F., 2020. US imperialism: the changing dynamics of global power. Routledge, New York, New York; London.

Poliszczuk, W., 1999. Bitter Truth: The Criminality of the Organization of Ukrainian Nationalists (OUN) and the Ukrainian Insurgent Army (UPA) : The Testimony of a Ukrainian, First Edition. ed. Wiktor Poliszczuk, Toronto.

Profile: Who are Ukraine’s far-right Azov regiment? [WWW Document], 2022. . Al Jazeera. URL https://www.aljazeera.com/news/2022/3/1/who-are-the-azov-regiment (accessed 7.4.24).

Robinson, W.I., 1996. Promoting polyarchy : globalization, US intervention, and hegemony /. Cambridge University Press, Cambridge [England] ;

Rockhill, G., 2022. The CIA & the Frankfurt School’s Anti-Communism. Philos. Salon. URL https://thephilosophicalsalon.com/the-cia-the-frankfurt-schools-anti-communism/ (accessed 6.23.24).

Rockhill, G., 2017. The CIA Reads French Theory: On the Intellectual Labor of Dismantling the Cultural Left. Philos. Salon. URL https://thephilosophicalsalon.com/the-cia-reads-french-theory-on-the-intellectual-labor-of-dismantling-the-cultural-left/ (accessed 6.23.24).

Rogg, J., 2022. Op-Ed: The CIA has backed Ukrainian insurgents before. Let’s learn from those mistakes. Los Angel. Times.

Schrecker, E., 1994. The age of McCarthyism: a brief history with documents. Bedford Books of St. Martin’s Press, Boston.

Simpson, C., 1988. Blowback: America’s recruitment of Nazis and its effects on the Cold War, 1st ed. ed. Weidenfeld & Nicolson, New York.

Smith, P.H., 2013. Talons of the eagle: Latin America, the United States, and the world, Fourth edition. ed. Oxford University Press.

Stone, O., Kuznick, P., 2012. The untold history of the United States, 1st Gallery Books hardcover ed. ed. Gallery Books, New York.

Traverso, E., 2016. Fire and blood : the European civil war 1914-1945 /, English-language edition. ed.

Uttaro, R., 1982. The Voices of America in International Radio Propaganda. Law Contemp. Probl. 45, 103–122.

Zinn, H., 2003. Or Does it Explode?, in: A People’s History of the United States: 1492-2001 / Howard Zinn. HarperCollins.

Йорданов, А., 2019. Александър Йорданов: Не е хубаво нашите деца да учат лъжи [WWW Document]. Дунав Мост. URL https://www.dunavmost.com/novini/aleksandar-iordanov-ne-e-hubavo-nashite-detsa-da-uchat-lazhi (accessed 8.4.20).

Лаверн, Д., 2010. Експертите на прехода. Изток-Запад, София.

Резюме: Статията анализира антикомунизма като механизъм на американския империализъм. Антикомунизмът има измерения както във външната, и така и във вътрешната  политика на САЩ. За теоретична рамка използвам концепцията на Антонио Грамши за хегемония чрез принуда и съгласие, във връзка с концепцията за мека и твърда сила на Джозеф Най. Статията проследява емпирично различните методи и форми на антикомунизма не само като идеологически дискурс, но и разглежда конкретните политики и интервенции на САЩ преди и по време на Студената война. В заключение се акцентира върху последствията от антикомунизма за постсоциалистическите страни, в частност България, като гранична държава в една нова студена война.

Ключови думи: империализъм, антикомунизъм, мека сила, геополитика, хегемония

Abstract: The paper analyses anti-communism as a mechanism of US imperialism, to enforce its hegemony, in foreign and domestic policy. As a theoretical framework, I use Antonio Gramsci’s concept of hegemony through coercion and consent, in conjunction with Joseph Nye’s concept of soft  power. The paper traces empirically the different methods and forms of anticommunism, not only as an ideological discourse, but also as specific US policies and interventions before and during the Cold War. It is also focusing on the implications of anti-communism for post-socialist countries, such as Bulgaria, as a NATO member and a frontier state in a new Cold War.

Keywords: anti-communism, hegemony, geopolitics, imperialism, soft power