Когато чуем името на Белла Ахмадулина, в съзнанието ни неволно се появяват и имената на Анна Ахматова и Марина Цветаева. Звездната троица в руската поезия на отшумялото ХХ столетие, макар Белла Ахатовна да прекрачи и в ХХI век. Ако и да ги обединяваме в звездна троица обаче, всяка от тях има собствено лирическо лице . Автентично, неповторимо, единствено. Обща е височината на таланта, по същество – безмерна. Аристократичната Анна Ахматова – „ангел в крайчеца на небосклона“, както я определя съпругът й Николай Гумильов в началото на миналия век. Шеметящата Марина Цветаева – „глас лебедов – / вестител на беди и тържество“, по късната (от 1971 година) оценка на Георгий Адамович. Безподобната Белла Ахмадулина – „случайно долетяла при нас райска птица“, по също късното признание на първия й съпруг Евгений Евтушенко (с него са женени в периода 1955-1958 година)…
„Гласът ѝ – пише той – се преливаше и омагьосваше не само докато четеше стихове, но и в най-простичкия битов разговор, като дори на прозаичните дреболии придаваше дантелена високопарност. Бела поразяваше всички като случайно долетяла при нас райска птица… Беше пленителна. Дори известната изкуственост в поведението ѝ ставаше естествена. Тя бе въплъщение на артистичност във всеки жест, във всяко движение – единствено Борис Пастернак изглеждаше така. Само че той бучеше, а Бела звънтеше“.
Такива са и стиховете ѝ: вълшебни, пленителни в своята старинна приглушеност. Сякаш влизаш, докато ги четеш, в антикварен магазин, по-скоро в някакъв омагьосан, застинал свят – от миналото (или от бъдното) и, разхождайки се леко уплашено, но с детинско любопитство из него, удивено проумяваш, че той живее, че е дори по-жив от живия свят, по-реален от реалния, по-истинен от действителния. И неволно се питаш: а кой свят всъщност истинският – светът на предметите, в който живеем, или светът на идеите, който поезията ни сътворява! Докато четеш стиховете на Белла Ахмадулина, везните се наклоняват като че ли повече към света на поезията.
* * *
Освен безмерният талант, още нещо събира Анна Ахматова, Марина Цветаева и Белла Ахмадулина в звездна троица. Това е тяхната вътрешна съпротива.
У поета винаги пулсира бунт. Винаги зрее съпротива. Дали срещу Властта. Дали срещу беззаконието и произвола. Дали срещу нищожеството човешко. Дали срещу пошлотата и несправедливостта на света. Иначе не би бил поет. За какво да пишеш стихове, ако стиховете ти няма да направят света по-справедлив и по-добър, по-човечен? Би било безсмислено. Наистина. В някакъв висш смисъл поетите са съвестта на човечеството. И какви тук курсове по творческо писане, които правят поета занаятчия и търговец! Какъв изкуствен интелект, който би изместил „професията“ на писателя, както се задъхват днес да ни уверяват! Какви пет лева!
В своите вътрешни съпротиви Анна Ахматова, Марина Цветаева и Белла Ахмадулина преминават през собствените си житейски трусове и адове, прескачат високи прагове, преодоляват непреодолими за обикновения човек емоционални и прочее препятствия с характерно за високата им мисия достойнство и безпрецедентно достолепие. Тъй и пише Белла Ахмадулина за Марина Цветаева в „Уроците на музиката“ – разбиращо, съпричастно:
И аз, Марина, често, като теб,
стоя с гръклян,
от тишина обгърнат,
от болка свит, като че бучка лед
ме мъчи и не мога да преглътна.
Канони в музикалните неща
налагаха ти богове превзети.
То все едно да казват на свещта
как правилно да се топи и свети.
* * *
Белла Ахмадулина, уникалният поет, е намерила своя уникален преводач на български език – Мариана Ганчева, която в специални мигове на откровение споделя:
„Превеждала съм отделни стихотворения от Осип Манделщам, Татяна Реброва, Анатолий Рабин и други. Но когато в живота ми се появи поезията на Белла Ахмадулина, разбрах, че не искам и не бих могла да превеждам нищо друго. Това беше любов от пръв поглед, на която се посветих изцяло и безвъзвратно“.
В тази обреченост/самообреченост на Мариана Ганчева има нещо от Белла Ахмадулина. От нейната поривистост. От нейната магичност. То е нещо като онова, в което Белла Ахмадулина провижда смисъла на стихотворението, предназначението на поезията (в „Най-важно е да помниш, според мен…“):
Това не е ли ключ на занаят
със свой закон: и страх, и посвещение.
Да изгориш в бита на тоя свят,
разкрил безсмъртното му отражение.
Тоест (при преводача) да изгориш в словото на поета, досегнал неговото отражение на своя роден език.
Така всъщност се появяват на бял свят два (засега!) лирически сборника на Белла Ахмадулина в превод на Мариана Ганчева: „Избрани стихотворения“ (2013) и „Избрани стихотворения и поеми“ (2025), който днес представяме.
* * *
Мариана Ганчева споделя още:
„Без колебание посветих много години от живота си, за да преведа (надявам се подобаващо) най-значителните, по мое субективно мнение, творби… Работех с търпение, без срокове и договори с издателства, с една-единствена цел: доколкото мога, достойно да представя гениалната поезия на Белла Ахмадулина в нашата преводна литература. Благодаря на Бога, ако съм успяла. Ако не съм, дано да предизвикам други преводачи да продължат това дело… Вярвам, че името Белла Ахмадулина не принадлежи на миналото, а на бъдещето“.
Права е. Белла Ахмадулина идва от миналото, но принадлежи на бъдещето. Тъй както на бъдещето, на бъдещите хора принадлежат великите поети на света.
Впрочем… самата Белла Ахмадулина много находчиво в „Нощта преди излизане на сцена“ е отбелязала това, уверявайки ни, че у днешния поет по някакъв начин оживяват поетите от миналото – като „ек“, като „единна словесност и съвест единна“:
И все пак, за вас съм удобство измамно.
Отдавнашен ек от Сарот, от Марина.
У мен съхранена е сякаш и Анна –
единна словесност и съвест единна.
В гръкляна си чист, непокътнат аз носех
призвукът старинен на руското слово.
Аз – призракът бледен, двусмислен и грозен
на всеки поет, оживял в мен отново.
И повече нежност на мен ми се струпа,
отколкото трябва на всяка щастливка.
А иначе кой знае колко не струвам –
старинен глагол съм в сегашна обвивка.
* * *
Имах щастието да подготвям ръкописа на „Избрани стихотворения и поеми“ (2025) на Белла Ахмадулина за печат. Така че, в известен смисъл, той мина през ръцете и очите ми. Същевременно наблюдавах как Мариана Ганчева работи. Уверявам ви, като истински талантлив преводач тя не се притесняваше да се вслушва в чуждо мнение, препоръка, предложение – до последно търсеше най-точната дума, рима, слог, поправяше, връщаше се, тръгваше отново, отново поправяше. Не се умори до край. Въпреки затормозяващи житейски обстоятелства. Въпреки приумиците на есента с разните кодове – червен, оранжев, зелен, виолетов, пембян. Въпреки всичко. В ъ п р е к и…
Тук някъде, струва ми се, и просветва смисълът на човешкия живот. Само да прекъснем потока на мислите – и ще ни се открие. Или поне така изглежда.
27 ноември 2025 г.
Национален литературен салон „Старинният файтон“
Руски културно-информационен център, Бяло фоайе“
Автор на публикацията:
