Наскоро излезе нов сборник с литературна критика на Никола Иванов – „ПАЗАРДЖИК в българската литература“. Това е Книга първа от нова поредица на „гения от Пазарджик“ (Росица Копукова), под наслов „География на българската литература“. Наистина гениално! Никой досега от събратята му по перо не си е поставял задача да анализира нашата литература от гледна точка на географията. В разговор със Спас Крайнин по Българско национално радио преди няколко седмици самият автор говори за своего рода „литературна аура“, която видимо е белязала и продължава да белязва някои писатели, негови земляци. Че тази аура е не просто природна или по рождение даденост, а предопределена от историята на Пазарджик и Пазарджишкия край. В един от вдъхновените си текстове (а вдъхновени текстове Никола Иванов пише само за онези писатели, които са влезнали под кожата му, които отвътре го преобразяват, взривяват може би…), какъвто е текстът за поезията на Никола Фурнаджиев „И спят отдавна всички знамена“, той подчертава:
„Взирайки се в историята, можем да открием и известно логическо обяснение. Пазарджишкият край можем да го определим с една дума, която най-точно и пълно, струва ми се, дава ключа: НЕПОКОРНОСТ. Вижте само – център на Априлското въстание, център на събитията от 1923 година, най-силно партизанско движение, доколкото го е имало, разбира се, и независимо каква е оценката за него. Но това са факти, които категорично говорят за непокорство. И тази непокорност, несъгласие с действителността всякога са били и ще бъдат основен творчески стимул за надарените. Независимо дали става дума за обективна проблематика или за екзистенциални теми“.
В този аспект, по литературна и поетическа мощ равни на Пазардижко според литературния критик могат да бъдат – донякъде – само Старозагорско, Сливенско и Предбалкана (Калофер, Сопот). Пред Спас Крайнин Никола Иванов уточнява още, че започва „География на българската литература“ с Пазарджик, защото в този град наистина има много големи поети и, не на последно място, разбира се, защото той самият е от Пазарджик и е съвсем естествено да започне с родния си град. Накрая обобщава:
„Аз съм пазарджиклия до мозъка на костите и Пазарджик е в моята книга първият град, който има собствена литаратурна история. И се надявам по този начин да направим една обективна оценка и Пазарджик да си е на мястото, което заема като литературен център. А той е номер едно!“.
* * *
Изкушавам се да мисля, че донякъде имам принос – съвсем-съвсем малък, разбира се! – във възникването на идеята, доколкото с Никола Иванов от десетилетия се чуваме по телефона всеки ден и споделяме един другиму творчески планове, успехи, делници и празници. Когато през 2023 година излезе книгата ми „Моите срещи с Хасково“ (Литературнокритически фрагменти, спомени и пътни бележки), в разговор му подхвърлих, че и той би могъл да издаде книга със свои статии за даден град и регион – Пазарджик и Пазарджишко, да речем. Или Перник и Пернишко, Бургас… Знаех, че го интересуват белетристи и поети от тези краища, че е писал за тях – затова…
Но това, което впоследствие се роди като замисъл и развитие на замисъла в гениалната му глава, надхвърли всичките очаквания: идеята за цяла поредица „География на българската литература“! Това е нещо повече от поредица според мен, а именно – цялостна нова концепция за нашата литература. Концепция, абсолютно уникална, несрещана до днес нито у нас, нито някъде по света. Моите възторжени почитания към Никола Иванов за нея и нейния обхват. За обхвата знам, защото е споделял в нашите разговори по-нататъшни планове.
„Понякога Господ като че ли насипва на определени места таланти, таланти, таланти… На буци, дето се вика… – споделя той пред Спас Крайнин. – Ще има и втора книга за Пазарджик, само че за областта Пазарджик. Да кажем, един Георги Мицков, великолепен преводач и много добър поет. Той е роден в Пазарджик, но детството му преминава в Белово и после в Смилец. Или Божана Апостолова. Тя е родена в нашето пазарджишко село Цар Асен. Стрелча има Богдан Овесянин. Панагюрище има Павел Вежинов, Александър Геров, Нешо Бончев, първия български литературен критик… И още нещо. Когато след Освобождението Източна Румелия се разделя на шест департамента, един от тях е Татар-Пазарджишкият. Та в този, Татар-Пазарджишкия, район е и Копривщица. В продължение на 25 години тя е към Пазарджик. А от Копривщица са Любен Каравелов и Димчо Дебелянов. Така че, като всичките тези ги прибавим, виждате какво се получава“.
Същевременно Никола Иванов ми е споделял, че има региони, където почти няма големи автори с класическо или литературно-историческо значение, примерно Кърджали, Русе, Враца (тук според него има само един автор от този ранг – литературния критик акад. Георги Цанев). И тогава под заглавие, да кажем, „Северозападът в българската литература“ той би обединил Монтана, Враца, Видин, Кулата (бай Йордан Вълчев). И тъй нататък…
Това е красивото на общуването между писатели – идеите зреят дори в най-обикновените разговори помежду им. Затова за писателите е повече от насъщно да се срещат и разговарят, когато е възможно, да споделят сполуки и мечти. Днешното време, уви, не предразполага към такова общуване. Писателите са по-скоро разединени и самотни. И жалко. Не става дума за глутниците бездарници и злобари, разбира се, които навремени се събират, колкото някого да смачкат и унищожат. Талантливци неведнъж попадат под ударите им – ту ги режат по конкурси, ту не ги забелязват за награди, ту по всевъзможни начини ги удрят под кръста, ту отнемат хляба им, което е най-страшно. Така постъпват и спрямо Никола Иванов, понеже „не пишел за тях“. Ами да се постараят повече не в интригите, а в творчеството. И тогава може и да ги настигне късметът.
* * *
Когато става дума за „География на българската литература“ Никола Иванов не допуска компромиси със своя литературен вкус само защото му е необходимо да „запълни квотата“, казано метафорично с неметафорични думи, на дадена книга. Не снижава високия критерий, който някога, в самото начало на своя творчески път, си е поставил. И не забравя, че една от най-важните задачи на литературния критик е да подрежда „балната зала“ на литературата, ръководен от обективни литературни реалности и железни критерии, изковани в процеса на многогодишни творчески наблюдения, вътрешни съзерцания и аналитична дейност. Припомням неговата ценностна литературна „лествица“, която сам си е издигнал през годините на изнурителни благодатни занимания с българската литература:
„Критиката трябва да подреди съвременните стойности в една национална литература. Това са и рисковете за критика, но той затова е и критик. Аз например съм си изработил своя си оценъчна стълба за литературните стойности. Според мен има: 1 – стихоплетци; 2 – слаби поети; 3 – средни поети; 4 – добри поети; 5 – много добри поети; 6 – отлични поети; 7 – големи поети; 8 – огромни поети; 9 – велики поети; 10 – гениални поети (съответно белетристи, есеисти, публицисти, драматурзи, критици и тъй нататък – стълбата може и да се прецизира). Последните четири категории са в групата на класиците. И критикът трябва да може да вижда и открива разликата между отделните групи, която понякога е много тънка и трудно забележима“. „Подреждане на балната зала“ (2006)
Впрочем…
Тук ще си позволя едно литературнокритическо отклонение, свързано с темата. Да подрежда непрекъснато „балната зала“ на литературата въобще е задача par excellence на литературната критика дори само защото литературният процес не застива във времето и пространството на дадена епоха, а е в непрекъснато движение. Литературата непрекъснато се развива, обновява и – съответно – преподрежда. Всяко време изисква своя подредба, която се опира върху подредбите от предходни епохи и се превръща – съответно – в основа на грядущи подредби. През тази стройна система от непрекъснато взаимодействие между традиция-настояще-обновяване, традиция-настояще-обновяване понякога литературата ни сервира изненади (не бих искала да ги нарека „сензации“ – предвид някои съвременни конотации на думата, макар иначе да е по-точна!). Да си припомним как появата през 1983 година на поп-Минчо-Кънчовата „Видрица“ например веднага пренареди в представите ни възрожденската литература. По този повод друг един прекрасен литературен критик и историк Петко Тотев подчерта през 80-те години на миналия век:
„Справедливо или несправедливо, подреждането и изброяването на имена не може да бъде безкрайно. Винаги има и други. Не винаги и не всякога всичко е наред и при определенията кои проблеми са второстепенни и кои по-малко значителни. Промените в представите за важността на имената и проблемите са нещо съвсем естествено. При това положение на нещата най-добре е да не се абсолютизират временните престижни словореди. Довчера неизвестни автори като поп Минчо Кънчев се нареждат до най-известните. Сега трудно можем да си представим, че само допреди няколко години „Видрица“ е отсъствала“. „Винаги има и други“ (1988).
Дотук с „отклонението“.
При съставителството на „ПАЗАРДЖИК в българската литература“ (Книга 1) Никола Иванов не изневерява на традицията, която сам си е изковал. Книгата се състои от два раздела: „Балната зала“ и „Статии и реценции“. В предговора „Необходими думи“ авторът подчертава, че „в „Балната зала“ са включени студии за най-изявените пазарджишки поети и писатели, които се смятат за класици в литературата или имат важно литературноисторическо значение“. Това са забележителният интелектуалец и българин Константин Величков; чистият, „като дете безгрешен“ Димитър Бояджиев; символистът Теодор Траянов; Никола Фурнаджиев – онзи, който „съчета Ботевите висини с Вазовите кънтежи от битките в Епопеята, с Под гърма на победите, с Яворовата безмилостна градушка, с Гео-Милевия спазматичен вик“; хумористът сатирик Райко Алексиев, невероятният преводач Стоян Бакърджиев; белязаният, посоченият, погаленият с обич от Бог като „любимо изпитано чедо“ Иван Динков и Георги Спасов, поетът с осезаемото усещане „за собствена първородност“.
Предполагам, че дори и така, телеграфически съобщено, вече добивате представа за самата книга и нейното решаващо значение за българската литература, която в лицето на Никола Иванов не просто е намерила своя вещ тълкувател, но и проникновен изследовател, изградил, веднъж, нейната йерархия спрямо наличните в нея художествени постижения и, втори път, структурирал я от нова гледна точка – на географията.
* * *
Преди да премина към втората част „Статии и рецензии“, ще разкажа история, която се случи само преди няколко дни. Чухме се с Иван Есенски по някакъв повод и докато разговаряме, си разменяме любезности: „Чета тука едни твои стихове внимателно, защото ги подготвям за печат…“ – казва той. „За мен е чест, че такъв поет като тебе ме чете внимателно…“ – казвам в ответ. „Какъв поет съм аз? Никакъв! Дори не пиша стихове…“ – добавя той. „О, не съм съгласна! – контрирам аз. – В момента чета „ПАЗАРДЖИК в българската литература“ на Никола Иванов и там той говори за тебе като поет с такива определения и оценки, че не мога да не му вярвам. Не знам дали пишеш или не пишеш стихове, но щом Никола Иванов твърди, че си поет, значи си поет!“. При тази категорична недвусмисленост Иван нямаше как да ми противостои дори на шега. Направо онемя, макар негови приятели да твърдят, че е невъзможно Иван Есенски да онемее. Но… факт! Онемя…
Такъв е Никола Иванов. Вярваш му безпрекословно, когато започне да говори за литературата, за писателите, за това колко е важно за писателя да има характер, да е дързък спрямо пошляците в литературата и пошлотата в литературата. Вярваш на безупречния му естетически вкус. Вярваш на точните му литературнокритически мерки и теглилки. Вярваш на прецизните му оценки и преценки за нови книги, литературни явления и събития, като в случая става дума не само за хвалебствени отзиви, но и за критически разбори. Чувал съм го с едно-единствено изречение да унищожава авторитети, пардон! – псевдоавторитети, които, въздигнани от медийни вихрушки до небесата, се подвизават сред нас като същи олимпийски богове. Вярваш му дори когато имаш друго мнение за нещата, за които той говори.
* * *
Втората част „Статии и рецензии“ на „ПАЗАРДЖИК в българската литература“ включва отзиви за книги на пазарджишки автори, поети, белетристи и преводачи, останали извън „Балната зала“, но заслужаващи читателското внимание. Никола Иванов подчертава в предговора:
„Тяхното творчество е доказателство, че където е текло, пак ще тече, защото са достойни наследници на забележителните си предходници. Всички от включените автори имат творби, които са около и над средното национално литературно ниво, защото притежават необходимите художествени качества и покриват художествените критерии за литературно творчество“.
Обикновено хората не четат литературна критика за удоволствие. Но на мен лично ми достави удоволствие да съзерцавам, съпричастно и съучастно с Никола Иванов, процесите, протичащи в новата и най-новата пазарджишка литература. Някак необичайно звучи това – „пазарджишка литература“, но покрай „ПАЗАРДЖИК в българската литература“ явно трябва вече да въвеждаме и такива словосъчетания и те да ни звучат естествено.
Беше ми крайно интересно да проследявам хумора на Александър Йотов както в неговите епиграми, така и белетристичната му книга „Из записките на буля Ганьовица“ (2022). Да проумявам през сборника с разкази „Внезапно сбогуване“ (2018) на Ангел Г. Ангелов, че „светът не е добър“. Да разлиствам заедно с литературния критик книгите на Валентина Фиданова-Коларова „Български класици в киното“ (2007) или „фамилната фантастика“ под заглавие „Той… Георги Русев“ (2009) – „фамилна“, доколкото е съставена от разкази на самата Валентина, съпруга й Златимир Коларов и един разказ на сина им Калин Коларов. Беше ми крайно интересно също така да живея „с болката за Македония“ на Весела Ляхова в романа й „Бежанци“ (2013). Да се възхищавам на причудливите преплитания на „литература и философия“ в книгите на Костадин Пампов „В търсене на философския камък“ (2010), „Художникът и вятърът“ (2011), „Пътища и идоли“ (2025). Да съзерцавам раждането на „един талант в българската белетристика“ в лицето на Стефка Венчева с появата на новелата й „Ема“ (2007) и романа й „Утрото на еретиците“ (2007). Да проследявам творческото – и не само! – възземане на „адвоката – остро и дълбоко чувстващ“ Хари Харалампиев, проявено и в книгите му с пледоарии „Казах. Отсъдете!“ (2006), „Марианската падина или измеренията на справедливостта“ (за Либийския процес, 2007), „Ако имате търпението, отсъдете!“ (2010), „Съдии, казусът ви принадлежи“ (2016), и в книгите му с размисли, отзиви, спомени и интервюта „Докосване до думите“ (2005), „Мълчалива поезия“ (2017) и „Неопитомени думи“ (2021). Да се наслаждавам на „най-успешните, адекватни и прецизни преводи на поезията на Белла Ахмадулина на български език“, направени от Мариана Ганчева, и да се съгласявам с Никола Иванов, че Пламен Хаджийски, превел изкусно творби на Юнг и Рилке, е „преводач по вътрешна нагласа“. И не на последно място, да откривам за себе си нови и нови, познати и непознати, талантливи поети и да вярвам – да вярвам от вдън душа, че щом Никола Иванов ги е забелязал, значи си заслужава да им обърнем внимание и ние. За него например стиховете на Асен Калоянов навяват „чистота и тъга“, а „бохемът“ Стефан Чавдаров е всъщност „широко скроен интелектуалец“. И още Елена Деянова е „една безспорна поетеса“, Атанас Иванов притежава „несъмнена лирическа дарба“, а Иван Бунев е майстор на приглушената „лирика за реката, града и любовта“, където реката е Марица, а градът, разбира се, е Пазарджик. И макар като хора да са си тръгнали вече от белия свят, са останали книгите им, които пренареждат днешната, а вероятно ще пренареждат и бъдещата литература, вграждайки се завинаги в нея.
Не бива да пренебрегваме и другата важна задача на критиката – да набелязва новите имена, новите тенденции в литературата, да дава път на младите и неизвестните, но осияни от светлината на Божия Дух, които във времето по-нататък ще предпоставят новите подредби на литературата… Предполагам… Защото житейският и творческият път на повечето от тях продължава по възходяща линия или тепърва започва. Ето, Никола Иванов е отбелязъл, че в поетическия сборник с непретенциозното заглавие „Стихове“ на Борислав Петров „и стъпки на поет личат в браздата“, че Иван Есенски, макар и стигнал до „равносметката на зрелостта“, не спира да ни изненадва с нови лирически открития. Извел е на видело истинността на думите „Доброто е изконната ни същност“ в стиховете на Даниела Капинчева-Жилкова и колко на Диана Балабанова й приляга да пее: „Аз съм птица високо в небето…“, докато за Петър Апостолов поезията е „бунтовният кораб на поета“.
Точно тук ми се щеше да допълня „и други“. Но си спомних „Винаги има и други“ на Петко Тотев и пожелах избраните от Никола Иванов поети да не се окажат в тази категория, защото избраните от Никола Иванов поети не би следвало да влизат в нея. Затова продължавам нататък…
Според литературния критик Надежда Радулова радва почитателите на поезията със „силен дебют“, а Цветанка Убинова ни напомня, че „поезията ще бъде винаги потребна“. Пламен Парнарев, струва му се, проридава, задето „в самотата ни дълго валя“, докато Иван Павлов подканя: „Подайте първо чаша на поета“. Спас Мантаров е прозрял, че „днес всеки вижда в себе си Христос“, а Митко Начев рисува съвсем различна от евангелската картина на живота, „когато си на тридесет и три“ – годините, когато всъщност е разпнат Христос. И ако Марияна Влахова умолява: „Нарисувай ми вода“, то Таня Тодорова пледира: „Да бъдем мост, да бъдем рамо“… Все лирика екзистенциална, хуманистична, автентична… Каквато следва да бъде лириката изобщо, за да има смисъл, за да изпълнява своите предназначения в помощ на човека, когато е паднал, в негово спасение.
* * *
Вероятно ще се повторя, но с други думи, че в книгата „ПАЗАРДЖИК в българската литература“ Никола Иванов е включил писателите, прескочили според него високата летва, която е поставил пред тях – сигурен знак, че може да ги допусне в светая светих на своите литературни занимания. Още в предговора той коректно подчертава, че изборът на имената е „личен, професионален“. Дори бих казала, строго професионален. И – подчертавам! – ЛИЧЕН. Подчертавам го, защото познавам и други пазарджишки писатели, които не са включени в неговата книга.
Е, Никола Иванов е още в работоспособна възраст като литературен критик, непрекъснато пише, непрекъснато обновява и обогатява списъка с имена и заглавия към своята БАЛНА ЗАЛА НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА, както и списъка с кандидатите за нея. Единственият критерий е стойностното творчество. Така че възможно е всеки един от невключените досега да бъде удостоен с това в бъдеще, стига да напише своята голяма книга. Пред Спас Крайнин литературният критик е категоричен: „Само с върховете ще се занимавам, защото, освен че са по-ценни, те са особено полезни за младите, които тепърва започват да пишат, тъй като трябва да имат критерии. Защото между популярност и стойност няма никакво покритие. Никога големите не са най-популярни. И то си има логическо обяснение. Големите изпреварват по принцип времето си и трябва период, в който да се осмисли техният художествен опит. Критиката е тази, която следва да ги разбере, да ги разтълкува, да помогне на обикновените читатели в общуването им с тези големи автори“. Както се вижда, онова, което прави Никола Иванов, не опира само до настоящето на нашата литература, а касае и нейното бъдеще. Само човек с истинска грижа за литературата в сърцето си мисли по този начин. Останалите покрай литературната критика си изкарват прехраната, преживяват как да е, като „рекламни лица“.
Оттук-оттам в наше време долитат вопли: „Нямаме литературна критика! Една само реклама и самореклама е останала!“. Така проплакват онези, които не четат Никола Иванов. Или го четат, но със завистливо око – и спрямо него, и спрямо онези, за които пише. Никола Иванов притежава характер, който не се огъва. Никола Иванов не се поддава на изкушения – постове, награди, известност. Никола Иванов е твърд и непоколебим, обективен. И знае – „може да те намразят за това, но ги респектираш и се страхуват от теб“. И наистина, търговците в храма на българската литература са респектирани от него и му имат страха.
* * *
Какво осъзнах от „ПАЗАРДЖИК в българската литература“ – Книга 1 от поредицата „География на българската литература“, подета от Никола Иванов? Осъзнах как материята преминава в дух, как географията със своите теглилки-мерилки и граници се преобразява в нещо безгранично. Защото, докато четях тая книга с мисъл за бъдещите книги от поредицата, географската България някак внезапно започна да се разширява, докато не преля в Държавата на духа България. И чудно е това познание. Тепърва ще го осмислям и преосмислям.
И осъзнах – не като причудлива мисъл, а като света реалност, че за да си гениален, не ти трябва да бъдеш сложен, неразбираем, оригинален, „тежък“ на думи и на смисъл. Гениалното е просто и ясно. Като това – да провидиш в географията Духа и да го преведеш на чист и ясен човешки език.
Снимки: Национален литературен музей
Национален литературен салон „Старинният файтон“,
Къща музей „Христо Смирненски“, София, 26 февруари 2026 г.
Автор на публикацията:
