Има моменти в историята, които премахват всяка илюзия, която носим за себе си. Газа е един такъв момент. В продължение на почти две години светът е свидетел на геноцид на живо на екраните си. Видяхме деца, извадени от развалините, семейства, гладуващи в палатки, болници, превърнати в прах. Не можем да кажем, че не сме знаели. Всеки образ, всеки вик, всяко число достигнаха до нас в реално време. И все пак убийствата продължават, мълчанието продължава, животът продължава.
Истината е непоносима, но неоспорима: ние се провалихме по отношение на Газа и по този начин провалихме себе си като човешки същества.
Франц Фанон някога написа, че колониализмът не е машина, а човешка реалност, и когато срещне съпротива, той отговаря с голо насилие. Газа е най-чистото доказателство за тази истина в нашето съвремие. Колониалната война на Израел не говори на езика на справедливостта или диалога; тя говори чрез бомби, обсада и глад. Геноцидът днес не идва само с лозунгите на омразата, но и с бюрократичния жаргон на „сигурността“, „съпътстващите щети“, „военната необходимост“. Западните правителства доставят бомбите, докато говорят за мир. Организацията на обединените нации брои мъртвите, без да прави нищо, за да спре умирането. Медиите повтарят официалните версии, докато децата биват погребвани под развалините.
Както ни напомня Талал Асад, светската модерност е усъвършенствала това изкуство: да убиваш масово, докато се убеждаваш, че това е морално. Да облечеш насилието в законност, да превърнеш кръвта в статистика, да накараш жестокостта да изглежда като политика. Ивицата Газа се превърна в сцена, на която тази морална поквара се проявява открито.
Медицински персонал оказва помощ на ранено дете след израелски въздушен удар по дома на семейство Абу Юсуф в западната част на бежанския лагер Нусейрат, централната част на Ивицата Газа, 10 септември 2025 г. [Moiz Salhi – Anadolu Agency]
Едуард Саид пише, че Палестина никога не е била спор просто за земя, а за история, за това, кой поучава възможността да разкаже историята на страданието. В продължение на десетилетия палестинците са лишавани от правото да разказват за собствения си живот, за собствената си смърт. Тяхната болка винаги е бивала подлагана на съмнение, преформулирана, омаловажавана от другите. Днес, дори когато палестинците предават на живо собственото си клане, същият модел продължава. Техните свидетелства се отхвърлят, а скръбта им се преформатира като сигурност за други.
Саид нарича това форма на културно изличаване, замълчаване, което подготвя почвата за политическо насилие. Газа е върховното доказателство за неговото пророчество: дори и при изтреблението им, на палестинците се казва, че гласовете им не са достатъчни.
Може би нищо не е по-опозоряващо от мълчанието на онези, които наричат себе си прогресивни. Либералните демокрации на Запада, които проповядват права на човека, толерантност и справедливост – са същите сили, които въоръжават геноцида. Техните интелектуалци, които пълнят рафтовете с критики на расизма и климатичния колапс, изведнъж откриват „сложността“, когато ги питат за Газа. Университетите, които правят изявления за всяка глобална трагедия, мълчат, когато се произнесе думата „Палестина“.
Това не е пропуск, това е свалена маска. Либералният прогресивизъм винаги е бил избирателен в своята съпричастност, щедър към силните и жесток към колонизираните. Газа разкъса тази маска на парчета. Това, което се разкрива, не е неутралност, а съучастие.
Урокът е горчив: либералните прогресисти никога не са били пазители на съвестта, за каквито се представят.
Но предателството не е само на Запада. Арабските управници, които изградиха легитимността си върху каузата на Палестина, я изоставиха посред бял ден. Те подписват сделки, разменят разузнавателна информация, купуват оръжия и наричат това „модернизация“. Те позират с американските президенти, докато палестинските майки погребват децата си. Те нормализират отношенията с Израел, докато Газа гори.
Тяхното предателство прониква дълбоко, защото е облечено в одеждите на роднинството. Те го продават като прагматизъм, като необходимост, като бъдеще. Всъщност това е малодушие, печалба, купена с кръв, и историята ще помни, че докато палестинците гладуваха, арабските лидери подписваха договори.
Дори така нареченият Глобален Юг, онези нации, които се обгръщат с езика на антиколониалната съпротива, твърде често използват Палестина като символ, а на практика не правят почти нищо. Правят се изявления, размахват се знамена, провеждат се конференции, но когато дойде моментът да се намали търговията, да се бойкотира или да се рискува налагане на санкции, се мълчи.
По този начин Газа разкри не само западното лицемерие, но и едно глобално лицемерие. Север и Юг, Изток и Запад – всички са замесени в този морален срив.
Най-непоносимата истина е следната: Газа е не само война срещу един народ, но и война срещу самата идея за невинност. Когато се бомбардират училища, превърнати в убежища, когато бебета умират в инкубатори без електричество, когато хиляди деца са погребани без имена в плитки гробове – убива се нещо по-голямо от Палестина.
Децата са последната граница на човечността, доказателството, че някои ценности остават свещени. Да ги убиваш, съзнателно и систематично, означава да заявиш, че вече нищо не е свещено. Ако самата невинност може да бъде унищожена безнаказано, тогава човечеството вече е унищожило себе си.
И все пак, на фона на този ужас, децата от Газа продължават да пишат стихове, да рисуват картини върху развалините, да мечтаят за утрешния ден. Самото им оцеляване е акт на предизвикателство. Както пише Махмуд Даруиш: „Ние страдаме от неизлечима болест: надежда.“ Надеждата сама по себе си е съпротива, доказателство, че достойнството не може да бъде заличено, дори под развалините.
Има нещо гротескно в нашето време. Милиардери харчат състояния, мечтаейки за колонии на Марс, докато животът на Земята е изоставен. Ракети са предназначени за изследване на други планети, дронове за доставка на пакети в градовете – но хлябът не може да стигне до гладуващите семейства в Газа. Говорим за напредък, иновации, човешки гений. Но каква е стойността на прогреса, ако той съжителства с масови гробове? Какво е цивилизацията, ако толерира геноцида?
Търсим живот на Марс, докато убиваме живот в Газа. Това единствено изречение отразява болестта на нашето време.
Съвестта не е притежание. Тя не е нещо, което съхраняваме в речи, закони или институции. Тя е избор, който се препотвърждава в действие. Газа беше този тест и светът се провали.
Да мълчиш означава да крепиш обсадата, да си мериш думите, докато децата гладуват, означава да съучастваш в престъплението, да заявяваш неутралитет, означава да вземаш страната на силата срещу безсилните, защото Газа вече срина всяко оправдание. Няма сложност в бомбардирането на болници, няма неутралност в гладуването на деца, няма балансиране при погребването на цели семейства.
Газа е не само трагедия, тя е учител. Тя ни учи, че злото вече не се крие, носи дрехите на демокрацията, говори на езика на закона и е аплодирано от онези, които твърдят, че са прогресивни. Тя ни учи, че съвестта може да се срине в световен мащаб под тежестта на печалбата и силата. Тя ни учи, че палестинците, благодарение на своя сумуд /бел. ред.: от арабски – напоклатима неотклонност/, на твърдия си отказ да изчезнат, остават последните пазители на достойнството в епоха, която е загубила всякакъв срам.
Тяхната издръжливост е не само съпротива срещу окупацията. Тя е съпротива срещу смъртта на самото човечество.
Един ден бомбите ще спрат, развалините ще бъдат разчистени, а мъртвите ще бъдат преброени. И историята ще ни зададе въпрос, по-страшен от който и да е образ, който сме видяли: Къде бяхте вие, когато Газа беше заличена? Какво направихте?
Няма да са останали никакви извинения – нито мълчание, нито комплексност, нито неутралност.
Руините на Газа ще съдържат отговора: ние видяхме и се провалихме.
Но може би все още има време да разберем това, което през цялото време ни казва Газа: Палестина не се отнася само до палестинците, тя се отнася до нас. Става въпрос за това, дали думата „човек“ все още има смисъл. Да защитаваш Газа не е благотворителност, не е политика, а въпрос на оцеляване – на съвестта, на достойнството, на каквото е останало от човечността.
Мненията, изразени в тази статия, принадлежат на автора и не отразяват непременно редакционната политика на Middle East Monitor.
11 септември 2025 г.
middleeastmonitor
Middle East Monitor
https://www.middleeastmonitor.com/20250911-gaza-and-the-death-of-conscience/
Автор на публикацията:
Исмаил Салахудин
Исмаил Салахудин е писател и изследовател, живеещ в Делхи и Колката, съсредоточен върху мюсюлманската идентичност, общностната политика, кастите и политиката на знанието. Социално изключване и приобщаваща политика в Jamia Millia Islamia, ismail.jnu@gmail.com
