Книгата на Николай А. Подчасов „Продължителната трансформация: България в търсене на нов път“ ме изненада, тъй като през последните години така категорично прекъснахме научните си връзки с Русия, че не подозирах, че там интересът към България продължава, особено към съвременната ни история от последните вече над три десетилятия. Изненадата ми се дължи може би и на това, че при нас интересът към съвременна Русия се оказа поле, запазено за политолозите и до голяма степен подчинено на пропагандата. Докато и от използваните в книгата източници личи, че в Русия историци, икономисти, политолози и международници продължават да следят и анализират процесите у нас. Авторът на не толкова обемната (156 стр.), но доста съдържателна книга, Николай Алексеевич Подчасов е историк, научен сътрудник в Института по световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките в Москва и научен секретар на неговия Център за европейски изследвания.
Както личи от заглавието, книгата подчертава трудностите пред прехода в България – още в увода авторът обяснява, че ще използва термина „трансформация“ вместо „преход“ и показва добро познаване на основните тенденции в българския вариант на прехода в сравнение с процесите в другите бивши европейски социалистически страни. Изброява ги така: дългият процес на адаптиране към променените геополитически реалности, пазарната икономика и демокрацията; че България е сред най-пострадалите от промените; рязкото увеличаване на социалното неравенство, а оттам и на социалните рискове, икономическите и социалните дисбаланси и т.н. Накратко това предопределя изоставането от другите държави в преход. Н. Подчасов правилно пише, че България е била „принудена“ да започне преобразованията си заради начина, по който завършва Студената война. Само не е уточнил, че това става в резултат от започнатата от последния съветски лидер Михаил Горбачов „перестройка“. А това има голямо значение, когато се прави оценка на геополитическия завой на България от Изток на Запад през следващите години. Оправдание за това пренебрегване на причините за прехода е фактът, че разказът е съсредоточен върху периода от края на ХХ в. до наши дни и почти не засяга 90-те години.
Още в увода намираме неутешителния за нас извод, който ще бъде защитен по-нататък в изложението, че „ако „трансформацията“ предполага преминаване към ново състояние на стабилност, формиране на устойчив национален модел на развитие, то до 2023 г. в България този процес още не е достигнал финалния си стадий“ (с. 6). С него той влиза в българския спор за границите на прехода.
Структурата на книгата е класическа за историк, приел, че в основата на развитието е икономиката, от която зависи еволюцията на политическата система и външната политика. Така са подредени трите глави: 1. Социално-икономическата ситуация в България (с. 7–49); 2. Еволюция на българската политика в края на ХХ – началото на ХХI в. (с. 50–84); 3. Основни насоки на външната политика на България (с. 85–143).
Въпреки че съм живяла в България през всички описани години, събраните и цитирани статистически данни за икономическото развитие на България навяват тъжни размисли. Те показват, че нашият голям проблем е не толкова преминаването от централно планирана към пазарна икономика (в началото на 90-те години описвано от американско-полския политолог Збигнев Бжежински като превръщане на рибената чорба в аквариум с рибки), колкото принудителната преориентация на България от Съвета за икономическа взаимопомощ към отворената икономика и изискванията на пазара в Европейският съюз. Загубата на стабилните и сигурни пазари за българската електроника, електротехника, електрокари и електротелфери, селскостопанската техника и невъзможността да бъдат заменени тези производства с други, търсени на европейския и световния пазар, тласка страната към път от „криза към криза“.
Ето как Николай Подчасов формулира основните причини българският икономически преход да бъде по-труден от този в останалите страни от Източна Европа: прекомерната политизация на икономическите реформи; липсата на стратегия; безкритичното възприемане на монетаризма, довело до противопоставяне на банковия капитал на реалната икономика; намесата на международните финансови институции; сключването на споразумения за свободна търговия, без да се отчита конкурентноспособността на българското производство; насилственото ликвидиране на кооперативното земеделие. Макар да се съмнявам в изцяло негативното въздействие на международните финансови институции например, трябва да призная, че оценката му е напълно вярна. На мен обаче ми липсва разбирането за невъзможността на България да върви по друг път, след като ни беше наложен императивът на т.нар. Вашингтонски консенсус за страните в преход. А доказателството за липсата на алтернатива е начинът, по който завърши опитът на Жан Виденов да потърси други варианти за преход.
Едва ли могат да се оспорят другите икономически оценки на автора, базирани върху статистическите данни за икономическото развитие на България през 90-те години. Те показват следното: спадане на БВП, съкращаване на промишленото производство (особено в машиностроенето, електрониката и електротехниката), криза в аграрния сектор. Правилно са посочени и причините: политическият императив при икономическите решения, слабостта на държавните органи, бързо нарасналата престъпност, слабостта на банковата система. Пак на основата на данните авторът е посочил и положителните страни от влизането на България в ЕС върху икономиката, но това не променя общата тенденция на траен външнотърговски дефицит (между – 2 и – 7,7 млрд. евро). Още по-тревожно изглеждат данните за социалните последици от прехода, изразяващи се в нарастващо социално разслоение, регионална диференциация, трудова емиграция и съответно тежка демографска ситуация на България. Оттам идва и изводът: „социално-икономическата ситуация в България след 15 години пребиваване в ЕС остава тежка, а в демографско отношение – близо до катастрофалната“ (с. 22).
Както става през последните десетилетия в другите развити страни, и в българската икономика намалява делът на промишленото производство (от 59 % на 24 %), на аграрното (от 12 % на 5 %), но в замяна рязко нараства сферата на услугите (от 29 % на 71 %). Това е нормално, но в книгата на Подчасов могат да се намерят и критични констатации, свързани с икономическата интеграция на България в ЕС. Ето една от тях: „в ЕС търсено се оказа българското производство на суровини и нискотехнологичните видове продукция (в момента те са около 65 % от експорта), докато високотехнологичните направления, сблъскали се със силна конкуренция и лишени от държавна подкрепа, са в упадък (около 3 – 3,5 % от съвременния експорт). При това някои от произвежданите в България стоки са тяснопрофилирани и експортноориентирани, чиято цел е да осигурят потребностите на европейската промишленост в междинната продукция с относително невисока добавена стойност“. (с. 37). Към нея трябва да добавим и сериозния инвестиционен дефицит.
В икономическата част на книгата могат да се открият още данни за българското икономическо развитие, включително и за инфраструктурните проекти. С други думи, авторът показва добро познаване на старите и новите икономически тенденции в България, като не липсва и руската гледна точка, защото именно от икономическите връзки със Съветския съюз/Русия България се отблъсква, за да премине към западната интеграционна система. И от такава гледна точка критичният извод не е изненадващ: „Интеграцията в Евросъюза оказва сериозно влияние върху отрасловите тенденции в българската икономика… допълнителен импулс получават онези направления, които отговарят на общоевропейските приоритети… Много конкурентни предимства на страната, осигуряващи нейното развитие през ХХ в., минават на втори план. „Местната икономика“ остава откъсната от секторите, интегрирани във външноикономическите връзки, което предопределя изоставането им. В България така и не се създава комплекс от „пробивни отрасли“, които да ѝ осигурят качествено нов етап на развитие.“ (с. 49).
Втората глава се занимава с формирането на новата българска политическа система. И тя показва, че авторът внимателно се е запознал с бързо развиващите се политически процеси, като е направил опит да ги оцени от по-широката политологична перспектива.
И тук ударението е поставено върху политическото развитие в новия век, докато най-дълбоките промени, осъществени в началото на прехода през 90-те години са само маркирани като „биполярна“ система (БСП и СДС), но с оценката за незрялост на системата и с твърдението за „отсъствие на принципна разлика между двата политическа полюса“ (с. 51). С това твърдение трудно мога да се съглася, защото за разлика от сега, тогава наистина имаше принципна и то често идеологическа разлика между двата полюса. А твърдението на Николай Подчасов мога да си обясня с непознаване на първия решителен период от прехода в България, макар че именно тогава се оформя разликата между балканския и централноевропейския преход: докато в Централна Европа първите демократични избори са спечелени от новите политически сили, които реализират радикални промени (например „шоковата терапия“ на Лешек Балцерович), то при нас, на Балканите, те са спечелени от дотогава управляващите – в нашия случай БКП/БСП, в Румъния – от Фронта за национално спасение с бившия високопоставен член на РКП Йон Илиеску, а в Югославия – в много случаи наследници на Съюза на югославските комунисти, та дори и в Албания от Социалистическата партия.
По-голям интерес за автора, а и за мен представлява характеристиката, която дава на популистите, излезли на преден план в българската политика в началото на ХХI в. – в тази група той поставя НДСВ на Симеон Сакскобургготски и ГЕРБ на Бойко Борисов. Според Подчасов, за популистите е характерно, че „използват по-примитивни от гледна точка на политическата наука методи, но повече съответстващи на средата, в която се използват“. Но, както личи от прегледа на политическото развитие, в оценките си за дейността на основните партии и най-вече на ГЕРБ, авторът е силно повлиян от използваната литература: в случая от книгата на Тома Биков „Политически кризи и служебни правителство“ (2019 г.). Оттам идват и не особено убедителните му оценки за ГЕРБ, в които напълно липсват корупционните скандали, съпроводили дългото управление на Бойко Борисов, които предизвикаха няколко протестни акции, най-ярката от които беше през лятото и есента на 2020 г. А корупцията е спомената само като основна предизборна теза на ГЕРБ от 2009 г., благодарение на която ГЕРБ печели изборите.
В главата за политиката се срещат и фактологични грешки. Ще спомена някои от тях: СДС и ОДС от 1997 г. не се самоопределят като „либерали“, а като десни; твърдението, че българите са искали радикална промяна не се отнасят за изборите през 2001 г., а за повратните от 1997 г., през 2001 г. хората вече искат стабилност и по-високо жизненото равнище, затова свързват тези надежди с бившия български цар; едва ли може да се твърди за периода след 2014 г., че ГЕРБ избягват да управляват в коалиция, защото и второто, и третото правителство на Борисов са коалиционни; Делян Пеевски не е от турски произход, а е само депутат от ДПС и то след като първоначално е бил в НДСВ; през 2014 г. за предсрочни избори се обяви ДПС, но не и БСП; трудно ми е да приема твърдението, че ДПС е партия „без претенции за власт“, след като от края на 1991 г. има такива позиции, макар и не на първа линия; прави впечатление, че веднъж „Атака“ е наречена ултраконсервативна, а друг път консервативна – определение, което предпочитат за себе си партии като ДСБ или ГЕРБ; „Българският демократичен център“ в България е известен като партия „Лидер“; Румен Радев беше номиниран в началото от АБВ, после стана лично предложение на Корнелия Нинова от БСП и едва след това се стигна до издигането му за президент от Инициативен комитет; не мога да се съглася и с твърдението, че през 2017 г. за пръв път в Народното събрание не влизат десни партии, защото ГЕРБ вече се самоопределя като дясна партия, същото може да се каже и за липсата на либерали, тъй като от самото начало ДПС се определя като либерална формация, а е и член на Либералния интернационал; не ми изглежда убедително и твърдението, че през ноември 2021 г. „Подължаваме промяната“ печели „убедителна победа“, при положение, че получава 25,6 % и 67 от 240 депутатски места. Все пак не мисля, че трябва строго да съдим Николай Подчасов за тези неточности, тъй като през последните години българската политика ни предложи толкова нови проекти и промени, че и на нас понякога ни е трудно да се ориентираме.
Текстът на третата глава най-ясно показва, че става дума за руски автор. В нея българската външна политика е разгледана почти изцяло през призмата на руските интереси. Общата постановка е, че въпреки смяната на различните правителства „в областта на външната политика курсът на страната в основните направления остава практически неизменен… Отношенията с другите балкански страни, които не влизат в ЕС, трябва да се развиват от гледна точка на техния прогрес по пътя към евроинтеграцията. Що се отнася до външните играчи (Китай, Русия), то сътрудничеството с тях се смята допустимо по конкретни направления при условие, че съответства на правилата на ЕС и НАТО“ (с. 85). При това положение едва ли може да се очаква по-задълбочен анализ на външнополитическите предизвикателства пред съвременна България. Като основен външнополитически партньор на България в така очертаната парадигма с основание е посочена Германия. Немалко място е отделено и на новата зависимост на България от Съединените щати, най-вече през призмата на провала на енергийните проекти, свързани с Русия.
Отношението на автора към българската външна политика личи и от мястото, което е отделил на отделните направления в нашата външна политика. Разпределението изглежда така: на западния вектор са отделени 15 страници (3 на европейската интеграция и 12 на отношенията със САЩ); на балканското направление – 20 страници (на отношенията със Сърбия са отделени 5, с Турция – 9 и със Северна Македония – също 5), докато на отношенията с Русия и Китай – 23 страници, отново неравномерно разпределени – на Русия са посветени 20, а на Китай 3 страници. Това разпределение показва както йерархията на българските външнополитически интереси, така и руския интерес според историка-изследовател на съвременната външна политика в Европа (да не забравяме, че Н. А. Подчасов е научен секретар точно на такъв център).
Прегледът на книгата на Н. А. Подчасов показва геополитическата зависимост на българския преход. Почти всички български проблеми, успехи и неуспехи са обяснени с желанието на нашите политици да демонстрират прозападната си ориентация, разбирана като Европейски съюз и Съединени щати. Мога да се съглася с този подход, но не бива да се забравя, че приоритетът на външната политика над вътрешната и дори над икономическите интереси не е нещо ново за българската история: подобни периоди е имало и в миналото. Тази практика у нас обикновено се нарича сателитен синдром, който се проявява както при съюзническите ни отношения с Третия райх по време на Втората световна война, така и по време на Студената война, когато ставаме „най-верен сателит“ на Съветския съюз. И още нещо – когато говорим за геополитическия императив в българската история, не трябва да забравяме, че сред геополитическите играчи трябва да включим и Русия като основен наследник на Съветския съюз. Защото несъмнено върху българската политика изключително силно се отрази онова събитие, което авторът политкоректно от руска гледна точка нарича „специална военна операция“, а ние определяме като война на Русия в Украйна. През последните над три години това събитие промени вътрешнополитическия пейзаж в България, а и всичко останало, включително и отношенията между хората.
