Илко Славчев, поетът, възкръсна за мен преди няколко години. Разказвала съм и ще разкажа пак. Може би защото е приятно да се връщаме към младостта…
Срещнах го в началото на своя творчески път по-скоро задочно, отколкото очи в очи, макар че вероятно и сме се запознали, но не помня. Запомних стихотворението му „До реката върху лютивия пясък…“ – първото негово стихотворение, което прочетох. А го прочетох във вестника на някогашния Висш педагогически институт в Шумен „Студентски глас“ (бр. 4 от 15 април 1982 г.), където ни бяха публикували заедно. Моето име там бе сбъркано – от Алекова незнайно как бях станала Петрова (дали нарочно, дали неволно, не мога да кажа), та той няма как да ме помни като пишеща девойка оттогава. Но аз го запомних! Допадна ми неговата поетика. С магическата асоциативност между живо и неживо, одушевено и неодушевено, която той владееше до съвършенство и чрез която всичко, дори неживото и неодушевеното, се задвижваше и преливаше, оживяваше изпод перото му. С безграничието му не в смисъл на безкрайност, а в смисъл на „без граници“ между нещата, в смисъл на единство, на единение в самото битие, където всичко е някак преплетено и сплетено. Такъв е и до днес като поетика, макар и различен – заради годините, които са го преорали и направили по-зрящ, по-вдълбочен, по-прецизен, макар понякога да се прави (подчертавам: д а с е п р а в и) на дързък, с трошица лирическа недодяланост.
Точно в ония години бях хвърлила в коша за боклук първите си поетически опити и налучквах коя съм, накъде да вървя и тъй нататък, сигурна, че няма да се откажа от писането. „Трябва да се уча на поезия от такива като него!“ – си казвах тогава, стискайки неукрепнало перо. И се учех. Тъй че, може да се каже: Илко Славчев е сред първите ми учители по поезия.
После животът ни разпиля в различни посоки и той изчезна от полезрението ми. Но колчем – през годините – се връщах към първите стъпки, се питах: „Къде ли е сега Илко Славчев? Какво с него е станало?“. И когато през 2022-а, при леко необичайни обстоятелства, се срещнахме отново, усещането беше, че все едно вчера сме се разделили. Така поетът се появи в живота ми, все едно изобщо не си беше тръгвал. Същият. И несъщият. Реален. И не съвсем (доколкото с годините човек все пак си остава същият, макар и поотдалечен от своя първообраз.) Станахме приятели. А приятелството ни – на приливи и отливи. Като всяко незакрепнало във времето приятелство.
През 2022 година представих книгата му „Любовта разсича планините“ (2019) и в Националния литературен салон „Старинният файтон“, и в Литературна гостоприемница при Народно читалище „Д-р Петър Берон – 1926 г.“. Станах редактор на стихосбирката му „Любовта е хищна птица“ (2023) и написах пространен предговор към нея, а после я представих в Литературен център „Да бъде ден!“ при къща музей „Христо Смирненски“. Работихме заедно и над книгата му с четиристишия „Клонки с четири листа“ (2025) – съм нейн „архитект“ (странирах я) и пръв неин читател и ценител, написал за нея думи (на четвърта корица). Напоследък Илко Славчев ми сподели, че пише стихове римейк на ранни стихотворения на Марин Георгиев (от стихосбирката му „Показалец“, която при излизането й през 1986 много го впечатлила). Пожелавам интересен лирически „диалог“ да му се получи. Все се изкушавам да си мисля, че моите центони (и центонини) са му подсказали идеята, макар че, като автентичен талант, той вероятно майстори римейк-стиховете по своему, както му иде отвътре.
* * *
Обичам поета Илко Славчев. Има нещо специфично в неговия подход към живота при писането. Той някак нахлува в живота (или животът в него нахлува…), докато пише. И това е шеметящо за всеки, който чете написаното от него. Особено когато поетът е естествен и непосреден в изказа и не натяга допълнително метафората или строфиката, както, не знам защо, понякога го прави (може и да знам, но не го подкрепям!). Четеш поезията му. И искаш тя да не свършва. То е като жажда, която не се засища, колкото и глътки да изпиеш и даже – океан. Макар че можеш ли да изпиеш океана…
Сред равнината морен хлябът се пече,
Балканът – сила е, стада, вековни буки, тайни на душата.
Зад хълмовете става мъж едно момче,
жена роди го – тя сега застила му легло сред небесата.
„Родният пейзаж“
И най-интересното. Според мен. Илко Славчев още от младостта си („А не е ли поетът винаги млад?“ – питам се сега, но това, разбира се, е риторичен въпрос, който просто прелетя през главата ми…) умее да превърне това, което наблюдава, което го заобикаля – в себе си. Той уж съзерцава света като лирически наблюдател, но светът е някак и второто му Аз, другото му Аз, самият него. Така границата между външно и вътрешно в неговата поезия се разпада, изчезва. Някак няма отлика между външно и вътрешно при него:
Сред някакъв объркан, нескопосан, грозен ден
редя, плевя, поливам, тъпча с укор сънени цветя.
Усещат те – от себе си аз днес съм уморен.
Но кротката е земята, че леха за чудеса е тя.
„Земя с цветя“
И това е при него във всичко по вертикалата – от призванието му по избор например, като ландшафтен архитект (да се взира и рови в земята) до вкорененото в душата му хоби на звезден планинар (да се взира и рее в небето). Така е и в призванието му без избор – на поет с подадение, отворен и за земното/материалното, и за звездното/отвъдбитийното:
…По хоризонта тук да стъпиш – сладко приключение
и болките си заслужават хляба и парата.
Денят блести – в снега е златен, а в мъглата – черен е.
Душата морна вече към звездите е отвята.
„Върхът“
* * *
Хрумна ми да направя експеримент. Той също обича експериментите: намисли си нещо шантаво в писането – и го направи. Най-често – сполучливо. Я попречупи римата – да не била плоска, я пообърка ритъма – да не бил гладък. Тъй го учели „батковците“ в поезията. Гаче поезията е само в римата или само в ритъма, а не в нещо друго, което тъкмо отвъд римата и ритъма започва. Но нейсе…
Експериментът беше да пиша „наизуст“, напосоки своя отзив за стихосбирката – по това, което е останало в главата ми от четенето, без да я разлиствам наново, и потрябва ли ми цитат от нея, да отварям на случайна страница и да цитирам четиристишието, на което съм попаднала (обикновено пиша, докато чета, провокирана от стиховете непосредствено).
Навярно вече сами се убедихте, че експериментът се оказа сполучлив. И съм изумена. Всяко стихотворение, на което случайно попадах, бе на висота, тоест, бе равноправно, равностойно на останалите като качество, като… представителност, за да онагледи мисълта ми, без да ме е страх, че ще ме подведе или че няма да „илюстрира“ твърденията ми. Наистина изумително!
* * *
Илко Славчев. „Клонки с четири листа“. Четиристишия.
Някой би попитал: защо четиристишия? Не знам. Просто дойде веднъж и каза, че пише четиристишия. И толкоз. Защо? Не го попитах… То и не е необходимо да има специална причина. Така преди 25 години и аз внезапно започнах да пиша осемстишия, без дотогова да съм писала такива. И реших да издам книжка „40 стихотворения“. От само себе си родени. А в случая, Илко Славчев е решил да пише четиристишия. И е започнал. А после изведнъж желанието му е секнало. И е престанал. Предполагам.
Все ми се струва, че се изисква много смелост, освен талант, за да пишеш само четиристишия. И много дисциплина. При повечестишията можеш да си позволиш и лирически пояснения, доубяснения, отклонения. А тук – нищо. Само смисъл. В малко реч – много смисъл! По принцип Илко Славчев в поезията е разточителен на смисъл. В четиристишията обаче смисълът е наситен. Сгъстен смисъл. Този смисъл, обграден, притиснат от четирите стиха/стени, може само да лети на височина или да заорава в дълбочината. Няма как да се разпростира на шир и длъж, както при повечестишията. Изстрелва се само по вертикалата:
Разломи, ледове, цветя-души и несмирения
и невъзможност да си смъртен, да си роб и бог.
Безкрайни върхове, небе и неми изречения –
докрай проклет или смален е изборът жесток.
„Проклетѝя“
* * *
Метафората при Илко Славчев е неочаквана. Връхлитаща. Като любовта. С могъща проломяваща сила. Като бурелом. Като ураган. Като земетресение. Като мълния. Като свистящ към земята метеорит…
Връхлита любовта – в пожарища и кал горчива.
Нощта е звезден ден с луна от злато, денят е черна буря и мъгла.
Дозрява таен плод – в цветя, трънак, гнезда, коприва.
Щом земните магии изпълзят, ще излетим с невярващи крила.
„Връхлита любовта“
Метафората при Илко Славчев не е метафора за самата метафора. Дори не винаги разчита на асоциацията, а по-скоро – на невидимата свързаност, обвързаност между нещата, на онова безграничие, за което вече стана дума. Или, още по-скоро – на преобразяването, на преминаването на нещата едно в друго. Метафората при Илко Славчев е повече от образ, който читателят възприема. Тя е нещо в поява, нещо в непрекъснато движение, преливане…
Аз някога залюбих стария училищен атлас,
потъвах в снежни езера, катерех върхове в захлас.
Сънувах аз: ще стана свръхчовек – да стъпя гордо там.
Мечтаех плахо сам – дали е глупава съдба – не знам!
„Мечтаех сам“
Пих живата вода от всичките планински езера.
Раним ли бях – скала или пък кротка тиня – не разбрах?
Редуваха се дните – златни, лоши, никакви, добри.
Очите ми изтекоха, духът на дъното се скри.
„Пих живата вода“
* * *
И още за метафората при Илко Славчев…
Метафората при Илко Славчев не е еднозначна, плоска. Метафората при Илко Славчев е многопластова, някак многосмислова. Какво имам предвид? Имам предвид нещо като…
Питали ли сте се някога защо средновековните източни поети (особено Омар Хайям) тъй често пишат за вино и опиянение от вино, без самите те да пият вино, защото са мюсюлмани и по Коран им е забранено да пият алкохол, според като е казано в една от сурите: „О, вярващи, виното, играта на късмет, кумирите и стрелите са мръсотия от делото на сатаната! Странете от тях, за да сполучите!“ (Сура Ал-Маида 5:90-91 – в един превод); „О, вярващи, виното, играта на късмет, идолите и магьосничеството са мръсни дела на сатаната. Странете се от тях, за да сполучите!“ (в друг превод).
Веднъж, на лекция за нещата от живота, най-общо казано, чух, че виното при Хайям е метафора на опиянението от Бога, което човек изпитва по пътя към Бога, че за метафората „вино“ при Хайям били открити над сто смисъла, че било голяма чест някой нов учен или ценител на поезията да открие нов смисъл и върху новия смисъл да построи цяла научна или богословска теза. (Явно, тук не говорим за значението на думата „вино“ – тя, като всяка дума, е еднозначна, а за смислите на метафората „вино“, защото значението на думата е едно-единствено, а смислите на метафората – колкото се намерят).
Така и при Илко Славчев. Не знам дали смислите на метафората при него ще надминат стотицата, но със сигурност ще потвърдя и препотвърдя, че метафората му е многосмислова. И всеки читател може да открие в нея свой смисъл, без това да накърнява по някакъв начин смисъла, който би открил някой друг…
Днес живата любов е в семето измъкнато от мравките –
с цветя те кротките дечица хранят или пътник окъснял.
Дъждът е гневен на гримираните залези, причакват го
вихрушките на таен кръстопът и трупат пясък и печал.
„Кръстопът на любовта“
Метафората на „гримираните залези“ тук има различни смисли в зависимост от различните гледни точки, от които ги наблюдаваме или тълкуваме. Дори да вземем само думата „залези“… Ако става дума за залеза днес, тази вечер, тълкуването е едно. Ако става дума за залеза на всеки ден, тълкуването е друго. Ако говорим за залеза на човешкия живот, на всеки човек, тълкуването е съвсем трето. Ако това е залезът на културата или на дадена цивилизация – смисълът се усложнява. Но може да е и залезът на Европа, на Америка, на света и тъй нататък. Или залезът на любовта между двама души, на любовта въобще… И въобще… Спрямо всичките тези различни смисли на метафората на залеза – „гримираните залези“ в четиристишието „Кръстопът на любовта“ придобива абсолютно разнопосочни тълкувания. И това съвсем не са всичките смисли на метафората на „залези“, защото… Ами ако към всички тези нейни смисли добавим и смислите на всяка една от метафорите в четиристишието… И ако ги сплетем отначало едно по едно („гримираните“ плюс „залези“ например), после – две по две, три по три, и така, докато обхванем всичките…
Понякога ми се струва, че стиховете могат да бъдат безкрайни. И точно четиристишията на Илко Славчев са чудесна илюстрация на това изплъзващо се инак усещане…
Претоплен страх, мечти по нашенски –
денонощия дробим любима каша.
Живот насън и смърт наяве –
когато оцелеем, всичко ще забравим.
„Претоплен страх…“
Усетихте ли го и вие?
* * *
С други думи (в случая – думите ми от четвъртата корица на стихосбирката)…
Илко Славчев. Такъв, какъвто е и какъвто го познаваме като поет. Но и различен. Пестелив на думи. Разточителен на смисъл, на образност, на мащаби. Свенлив на моменти. На моменти – лирически дързък, безразсъдно смел, прекрачващ в бездна. Непримирим и примирен. Смирен. До себеотричане. Или себеизчезване…
Сред летни долчинки и мълчаливи планини,
край шипки, пепеляк, потоци скрити,
на слога с мравки и цветя без дъх се отпусни.
Да бъдеш звук и тишина опитай.
„Сред летни долчинки“
„Клонки с четири листа“. Четиристишия. Четирилистни детелини. А може би стихокръстовище. Кръстопътица. Или… разпятие. Кой както иска да си го разбира. Кой както е предразположен да го възприема. Все ще е вълнуващо. Съучастно. Съпричастно. Илко Славчев, поетът, не те оставя безразличен. Той поставя въпросите. Ти намираш отговорите. Всеки – своите. Когато въпросите са поставени правилно, всички отговори са правилни.
Илко Славчев за пореден път радостно ни изненадва.
Прочетете тази книга.
* * *
На 15 април получих от Илко Славчев, както ми е написал: „Едно стихче от днес“. С това „стихче“ негово ми се иска да завърша думите си сега. Защото много ми хареса. Може и да съм пристрастна в харесването, предвид разни житейски обстоятелства. Не знам…
СОФИЯ, УЛ. „ОВЧЕ ПОЛЕ“ № 116
Сред Ючбунар, в дома на Христо и Тома
плевих цветя смирени – беше пролет жадна.
Любов и скръб е нашата добра земя,
плоди се стих и хъс, надеждите пропадат.
Червени ескадрони в рани, с участ зла
са изпотъпкали лехите, пеперудите
летят от цвят на цвят с нектарени крила.
На кръстопътя скучен шапката изгубих.
На двора, в тишината паяк ден след ден
за жълта гостенка изплита черна мрежа.
Пълзи в небето тленно облак ослепен,
че Витоша е тъй загадъчна и нежна.
Поспря момичето със устни от рубин,
с пазара се надлъгвах гладен, жаден.
На Смирненски горчивото кафе самин
изпих край мрачни гарвани насред паважа.
Метафори подритвах – търсих чуден цвят –
от мисли неприветни няма прокопсия.
Не искам „кво да е“, че съм проклет инат
в полето овче с дни – ту слънчеви, ту сиви.
Откривам банички и бира в Ючбунар,
край учениците дрънчи трамвай „Желание“,
край църквите зеленото е господар,
но ален мак и сини незабравки няма.
Ще чакам златожълти хризантеми пак,
кокичета, лалета, нарциси забавни.
Над Христо и Томата пада лепкав мрак
и вятър-ром последните мечти продава.
Национален литературен салон „Старинният файтон“,
Къща музей „Димитър Благоев“, София, 21 април 2026 г.
Автор на публикацията:
