Началото на съветската перестройка през 1985 г. съвпада, меко казано, с началото на рухването на социалистическата система и у нас. За жалост на мнозина българи и за радост на малцина. Не са малко изследователите, които смятат, че това е точно така. Днес някои „корифеи“ сипят огън и жупел по социализма, дори в учебниците го превърнаха изцяло в „престъпен период“, но все още има хора, които помнят онези години и са наясно, че оттогава досега България се срина до дъното. И още едно „съвпадение” – на среща с Горбачов Тодор Живков хвърля в лицето му пророческото предизвикателство: „Ще загине България, но ще загине и Съветският съюз.” https://pogled.info/avtorski/Hristo-Georgiev/t-zhivkov-kam-gorbachov-shte-zagine-balgariya-no-shte-zagine-i-savetskiyat-sayuz.159784 Повод за това скандално предсказание е изреченото от Горбачов намерение СССР да „окастри” икономическите си отношения със страните от източния блок.
Много са „тънките” моменти в отношенията между България и СССР преди рухването им. За тях разказва в първата част на публикацията си любимката на хиляди студенти и любители на историята проф. Искра Баева – откровено, без да се кланя пред глупотевините на силните на деня, които са скандално скарани с историята.
Във втората част тя разказва документирано как янките навлизат в живота ни и го преобръщат. При това, както се оказа, не към по-добро, а в по–дългосрочен план – към пълна разруха. По този повод проф. Баева пише:„Изследването търси отговор на въпроса за причините за този рязък поврат чрез анализ на документите на БКП за българската гледна точка, както и на докладите на съветското посолство; на документи от руските архиви за съветската позиция по отношение на ставащото в България. Изводите са обърнати към съвременните отношения между демократична България и Руската федерация, които се развиват в условията на противоречие между новите политически реалности и историческата традиция.”
А събитията от последните седмици и дни показват, че подобно изследване става все по-актуално – защото вече сме под пресата не само на разрухата, но и на риска да станем васал на политическите и икономическите интереси на задокеанските ни „партньори“ – с атаката над АЕЦ „Козлодуй“ тихичко ни лишиха от енергиен суверенитет, а с безпрецедентния натиск върху Българската православна църква са на път да я лишат от самостоятелността и автокефалията, като превърнат нея – създателя на православието за славяните, в негов унищожител.
Може ли една държава да запази достойнството и шанса си за развитие, балансирайки между външния и вътрешния натиск?
ИСКРА БАЕВА, „БЪЛГАРИЯ 1985 – 1991 Г. – ОТ НАЙ-ВЕРЕН СЪВЕТСКИ САТЕЛИТ ПРИ ТОДОР ЖИВКОВ ДО ОБРЪЩАНЕ КЪМ ЗАПАДА И НАЧАЛО НА ДЕМОКРАЦИЯТА.“ Сп. „Исторически преглед“, 2016, кн. 5–6, с.111–131
Част първа
През целия следвоенен период България заема изцяло просъветска позиция във формирания по съветска воля Източен блок. Тази политическа линия на БКП е традиционна, тя се гради върху широко разпространеното русофилство в българското общество (независимо че в официална България има и силна русофобска група, довела до участието на България в двете световни войни в коалиции, воюващи срещу Русия/СССР). Още от времето на Георги Димитров (до 1949 г.), българският комунист с най-голямо влияние в международното комунистическо движение, България заема позиции близки до съветските, но при управлението на Тодор Живков (1956 – 1989 г.) е изработена цялостната стратегия социалистическа България да стане най-близкият и верен съветски сателит. (Тази стратегия в съвременна България е наречена „България – 16-та съветска република” и е силно коментирана, но почти изцяло с политически цели. – бел. И. Б.).Тя е реализирана последователно от началото на 60-те години до средата на 80-те години и дава значителни финансови и икономически предимства на България в рамките на Източния блок – щедри кредити, по-големи съветски доставки на суровини и енергоносители, субсидирани цени на изнасяната за Съветския съюз селскостопанска продукция и др.
Нещата започват да се променят още през първата половина на 80-те години, когато след смъртта на Леонид Брежнев за кратко начело на КПСС застава Юрий Андропов, който се опитва да наложи дисциплина във вътрешноблоковите отношения и да спре финансовите и икономическите „подаръци” за страни като България. Този период трае относително кратко, спрян е при Константин Черненко, но с избора на относително младия и амбициозен Михаил Горбачов, възприеман като политик от кръга на Андропов, за генерален секретар на ЦК на КПСС през март 1985 г., завоят в съветската политика към България става траен. Това е външнополитическата рамка, с която България е принудена да се съобразява в последните години от съществуването на Източния блок в Европа и на съветския модел в България.
Икономическата ситуация, в която се намира България в началото на 80-те години, е трудна. От началото на 70-те години страната започва да се отваря към Запада – първо това се прави в областта на културата (Заслугата за културното отваряне на България към света е на дъщерята на Тодор Живков – Людмила Живкова, която прави бърза кариера и е министър на културата от 1975 до 1981 г., когато умира. –Калинова, Е.. Политиката на Людмила Живкова за „културно отваряне на България към света“ – предпоставки и специфика. – В: Културното отваряне на България към света. Съст. И. Баева, УИ „Св. Клмент Охридски”, С., 2013, с. 30–47 – бел. И. Б.), но истинската цел на отварянето към Запада е икономическият поврат, чиято цел е да се модернизират предприятията (През 1965 г. ръководството на БКП обсъжда и одобрява „нова система за планиране и ръководство на народното стопанство”, чиято основна цел е превръщането на българската индустриална продукция в конкурентноспособна на световния пазар. Това трябва да стане преди всичко чрез въвеждане на пазарни механизми, но и чрез борба за западните пазари.– бел. И. Б.), изградени в годините на индустриализацията с остарели съветски технологии, и да се закупят модерни западни лицензии, които да направят българското производство конкурентноспособно. В този момент България се сблъсква и с негативните последици от стратегията да бъде най-близък съюзник на Съветския съюз. На Запад тя е включена във всички забранителни списъци от рода на КОКОМ, както и в резолюцията Джексън–Ваник на конгреса на САЩ, която поставя политически условия пред разширяването на икономическите контакти. И докато в предходния период западните ограничения не са имали особено голямо значение за българската икономика, защото тя е над 80 % ориентирана към СССР и СИВ, то през 70-те и 80-те години при опитите на българските власти да отворят икономиката към западните технологии и пазари, ограниченията започват да се чувстват все по-остро и по-болезнено. Видимото изражение на трудностите е нарастващият външен дълг на България, който в края на 70-те години достига 4,5 млрд. долара. Тази тенденция не е специфично българска, тя е характерна за всички източноевропейски страни, които попадат в т.нар. дългов капан. Нещо повече, на фона на полския и унгарския външен дълг българският не изглежда тревожен, но за България той е особено тежък, тъй като икономиката има по-слаби връзки със Запада и по-трудно набира валутни средства.
Като първа реакция на икономическите трудности от 80-те години българското политическо ръководство поисква от Съветския съюз да бъде намален определеният й внос на съветска военна продукция. През октомври 1983 г. военният министър ген. Добри Джуров в писмо до министър Дмитрий Устинов обосновава искането за отказ от внос на част от военната продукция с тежкото икономическо положение на България: „Създаде се положение, при което НРБ не знае как ще приключи своя план през дадената година, какви ще бъдат конкретните резултати от нашите икономически взаимоотношения”. В края на краищата България не се отказва от вноса на съветска военна техника, а получава възможност това да става за сметка на съветски кредит, чието заплащане се отлага до 1991 г. През април 1984 г. външният министър Петър Младенов участва в заседанието на Комитета на министрите на външните работи от Варшавския договор в Будапеща, където подкрепя съветското желание за огледален отговор на разполагането на американски ракети в Западна Европа – като се разположат съветски ракети с ядрени глави в Източна Европа. Само румънският представител има по-различна позиция както по разполагането на ракетите, така и към полското предложение за продължаване на срока на действие на Варшавския договор. Българската делегация е в пълен синхрон със съветската при дискусиите и на Стокхолмската конференция по мерките за укрепване на доверието и сигурността и по разоръжаването в Европа, започнала през 1984 г.
Поредното заседание на Политическия консултативен комитет на Варшавския договор е проведено в София (22–23 октомври 1985 г.). То става в променена обстановка, благодарение на Михаил Горбачов, който се обявява за подобряване на отношенията със Запада. Това личи и от наименованието на приетата Декларация „За премахването на ядрената заплаха и за положителен поврат в обстановката в Европа и в света”. На софийското заседание Тодор Живков поема инициативата България заедно с Румъния да предложи Балканите да се превърнат в зона, свободна от химическо оръжие, която надгражда предишната идея за Балканите като безядрена зона. Но се противопоставя на румънското предлоение за замразяване на военните разходи и числеността на армиите с последващото им намаляване с 10 до 15 %. Прави впечатление, че в началото на 80-те години България иска разрешение от Съветския съюз да намали военните си разходи, но отхвърля подобно предложение, когато през 1985 г. го прави Румъния. По такъв начин България за пореден път демонстрира сателитната си позиция, въпреки липсата на съветски войски на своя територия.
През 1986 г. българската позиция по разоръжаването започва да се променя. Българският заместник-министър на външните работи Любен Гоцев на съвещанието в Москва, проведено на 27 август 1986 г., предлага: „Да обмислим идеята от името на една или няколко социалистически страни да излезем с призив към държавите по света да предоставим територията си за установяване на апаратура за наблюдение и контрол над бъдещата забрана на ядрените изпитания”. След срещата между президентът на САЩ Роналд Рейгън и генералния секретар на КПСС Михаил Горбачов през октомври 1986 г. в Рейкявик България подкрепя идеята за намаляване на ядрените оръжия, каквито не притежава, но най-вече идеята за намаляване на военните бюджети, което съвпада с усилията й да намали външния си дълг. На срещата на Комитета на външните министри от Варшавския договор, проведена на 24 и 25 март 1987 г. в Москва, Горбачов предлага преструктуриране на организацията, с което България се съгласява. Със задълбочаването на различията между страните от Варшавския договор (най-вече между Унгария и Полша, от една страна, и Румъния и ГДР, от друга), българските представители изразяват все по-ясно своята тревога. Така на 7 януари 1989 г. в отчета си пред ръководството на БКП за работата на Виенската среща от общоевропейския процес българският външен министър Петър Младенов декларира: „Проявява се тенденция отстояването на националните интереси да се върши по начин, който вреди на съгласуваните в рамките на Организацията на Варшавския договор позиции. Това се отразява негативно на единодействието на делегациите на социалистическите страни, намалява ефективността на въздействието им върху общия ход на срещата”. С други думи, България отново е в позицията на защитник на единството на блока.
Благодарение на взетите мерки външният дълг на България до средата на 80-те години наистина се стопява от 4, 5 млрд. до минималните 700 млн. долара (Според Brown, J. F. Eastern Europe and the Communist Rule. Duke University Press, Durham and London, 1988, р. 507, докато Д. Вачков и М. Иванов сочат брутен външен дълг от 3 млрд. 69 млн.д. за 1983 и 2 млрд. и 923 млн. д. за 1984 г. – Виж Вачков Д., Иванов.М., Българският външен дълг 1944–1989. С., 2008, с. 196. На свой ред И. Марчева посочва, че през 1983 дългът е намалял на 3 млрд. и 114 млн.долара, а през 1984 г. е станал 2 млрд. и 300 млн. долара. – Виж Марчева, И. Политиката за стопанска модернизация в България по време на Студената война. Летера, 2016, с. 479. – бел. И. Б.). Едновременно с това България получава толкова големи количества съветски нефт за своята нефтопреработвателна промишленост, че може да си позволи да реекспортира част от тях. Ползата от тези операции, за които в Съветския съюз знаят, но си затварят очите за действията на най-близкия си съюзник, се изразява в сумата от 2,2 млрд. долара, влезли в българската икономика само в периода 1981–1983 г.
След 1985 г. обаче България заедно с целия Източен блок е разтърсена от поредния, оказал се последен опит за реформиране на системата на държавен социализъм от съветски тип. Михаил Горбачов е избран начело на КПСС с надеждата, че ще доведе до възраждане на могъществото на Съветския съюз, но не чрез централизация, а чрез икономически и политически реформи, насочени към децентрализация и въвеждане на пазарни механизми, за да стане икономиката ефективна. Какво означава това за България, която до момента винаги се е възползвала от политическия подход на съветското ръководство при разпределение на ресурсите за страните от Източния блок? Опитът на Горбачов да постави отношенията с източноевропейските си съюзници върху икономически основи, изразено в предложението за равностойна размяна и дори за доларизиране на търговията в СИВ, има катастрофални последици за България. От създаването на СИВ българските представители в организацията последователно се борят против въвеждането на световните цени, а дори когато това е станало, са успели да получат съветски финансови компенсации за селскостопанските си доставки за Съветския съюз. Годишната субсидия за българската селскостопанска продукция е 400 милиона рубли и е спряна от Горбачов. – Горбачев, М. Жизнь и реформы. Москва, 1995, Кн. 2, с. 368 – (бел. И.Б.)
Неприятните последици за България от първите действия на Михаил Горбачов се подсилват и от факта, че само няколко месеца преди промените в Съветския съюз Тодор Живков е започнал една трудно обяснима кампания – насилствено са сменени традиционните ислямски имена на над 800 хиляди български граждани от турски произход. Това драстично нарушение на гражданските права, наречено двусмислено „възродителен процес“, е замислено и реализирано през последните месеци от управлението на тежко болния Черненко, но влиза в остро противоречие с желанието на Горбачов да приспособи Съветския съюз към стандартите на Запада. Това е причината, поради която Горбачов отминава с мълчание опитът на Живков да потърси подкрепа за „Възродителния процес” при първата им среща на 24 октомври 1985 г. Създава се изцяло нова ситуация в българо-съветските отношения – Живков губи подкрепата на Москва и независимо че полага много усилия с писма и лични срещи, да спре ерозията на двустранните отношеия това не му се удава. Съветският съюз престава да бъде щедър и сигурен донор на суровини, енергоносители и кредити за България.
Как се отразява на България загубената в средата на 80-е години безрезервна подкрепа на Съветския съюз? Несъмнено тежко, но нееднозначно. Политическите и икономическите затруднения, към които трябва да се прибави и за първи път открито изразеното обществено недоволство (в началото на 1988 г. в България се появява дисидентско движение), стимулират режима да започне по-дълбоки и сериозни промени. Предложената от Живков в средата на 1987 г. икономическа реформа, наречена Юлска концепция, продължава посоката на реформите от 60-те години – стремеж към налагане на пазарни механизми. Опитите за прилагане на Юлската концепция запълват останалите на режима две години, но се сблъскват с нежеланието или неспособността на политическите и икономическите кадри да се приспособят към пазарните принципи, които поставят под въпрос съществуването на много неефективни производства и предприятия. Затова реформите носят по-скоро проблеми и хаос, отколкото желаната финансова ефективност. Данните са красноречиви: само за периода от 1986 до 30 септември 1989 г. външният дълг бързо нараства и достига 9,8 млрд. дол. (при депозити в чужбина от 1,2 млрд. дол.). Това означава, че българският външен дълг надвишава четирикратно постъпленията от външната търговия, а на глава от населението той възлиза на 1200 дол. Към тези данни трябва да се прибави и вътрешният бюджетен дефицит от 26 млрд. лв. (официалният курс на лева към долара по това време е паритетен, въпреки че неофициално един долар се продава за 4 лв.). С други думи българските задължения през есента на 1989 г. двукратно надхвърлят годишния бюджет.
Появилото се през пролеттта на 1988 г. дисидентство играе особена роля в българското общество. За разлика от другите европейски социалистически страни в десетилетията след Втората световна война недоволството от налагането на съветската система остава затворено в средите на загубилите на 9 септември 1944 г. своите позиции социални групи и сред част от интелигенцията, но никога не съумява да се превърне във видим обществен фактор. Причините за тази българска специфика са много. Те могат да се открият в държавно-централистичната традиция (Византия, Османската империя), в незрелия капитализъм, направил индустриално-финансовите групи зависими от държавното финансиране Икономистът Румен Аврамов стига до този извод на основата на свое изследване, посветено на периода между двете световни войни. В него той пише: „През 1944 г. България в много отношения е бременна със социализъм. Естествено, не заради схоластичните несъответствия между производители сили и производствени отношения, а поради дълбоко вкоренените егалитарни и комунални стопански традиции и заради органичното неприемане принципите на капиталистическата рационалност”. –?!? (бел. И. Б.) в господстващите русофилски обществени нагласи, в относително силните позиции на комунистическото движение в междувоенна България период и др. Така или иначе, до втората половина на 80-те години държавното ръководство и преди всичко Тодор Живков съумяват да потушат общественото недоволство в зародиш чрез умело провеждане на политиката на тоягата и моркова. Държавна сигурност внимателно следи и наказва всякакво видимо недоволство, а Живков корумпира интелигенцията със сложна система от материални и морални награди, а и като я ухажва периодично. Тази българска традиция прави толкова важна появата на първите български дисидентски организации.
На 8 март 1988 г. след премиерата на документалния филм „Дишай!”, посветен на обгазяването на българския крайдунавски град Русе с хлор от химическия комбинат от румънския град Гюргево, е оповестено създаването на Обществен комитет за екологична защита на град Русе (Русенски комитет). Тази организация е родена от спонтанното русенско и общонационално недоволство заради пренебрегването на здравно-екологичните проблеми на града. Тревожни публикации за въздуха на град Русе се появяват дори и в централните вестници „Работническо дело”, „Литературен фронт”, „АБВ”, но официална реакция няма. Публичното учредяване на Русенския комитет в Дома на киното в София става възможно, след като ЦК на БКП обявява в Юлската концепция от 1987 г. реформи и в обществената система (правото на гражданите да създават „самодейни организации”). Учредителите на Русенския комитет, голяма част от които са членове на БКП (20 от общо 33), също разчитат на започналите промени и се опитват да представят своя проект като част от новите свободи, а не като акт, враждебен към властта. За това говори прочетеният при учредяването текст на Устава, чийто член 1 обявява организацията за „доброволно самодейно сдружение, което обединява българските граждани, желаещи да съдействат за подобряване на тежката екологична обстановка в района на гр. Русе. Той осъществява своята дейност в условията на пълна гласност и демократизъм, спазвайки конституцията на НРБ и законите на страната”.
Както личи от документацията, създаването на Русенския комитет би могло да постави начало на либерализацията на политическата система и нямаше да го определяме като начало на дисидентското движение в България. Но вместо да го интерпретират като гражданска самоинициатива, българските власти посрещат Русенския комитет с изненада и възмущение. И веднага предприемат мерки, за да го унищожат. Позицията на Секретариата на ЦК на БКП, потвърдена и от Политбюро, е: „Правилно ще бъде да поискаме този комитет да бъде ликвидиран и разпуснат… Трябва да потърсим партийна и служебна отговорност…”. Натискът, оказан върху инициаторите на Русенския комитет, има обратен резултат – те потвърждават своите позиции и започват открито да критикуват властта. Така се превръщат в първите организирани и открити противници на властта, с други думи в дисиденти.
Големият политически въпрос на 1988 г. е как появата на дисидентското движение въздейства върху българското общество, а оттам и върху действията на властите. Първата последица е, че Русенският комитет показва на българите, че могат да се противопоставят на властта, без да последва съдебна разправа, а само партийни наказания или уволнения от работа. В Русенския комитет участват известни личности: писателят Георги Мишев, актьорът Петър Слабаков, историкът Николай Генчев, депутатите Светлин Русев (художник) и Нешка Робева (треньорка на „златните момичета” от художествената гимнастика). Техният пример се оказва заразителен и все повече хора започват открито да изразяват недоволството си от системата. Фактът, че става дума за първа и то не много голяма стъпка личи и от чисто екологичния характер на Русенския комитет. Инициаторите се ограничават до екологичните цели като форма на самозащита, защото екологията изглежда достатъчно отдалечена от политиката.
Скоро след първата дисидентска стъпка идва втората – на 3 ноември 1988 г. в една от най-големите аудитории на Софийския университет „Климент Охридски“, е създадена и първата политическа дисидентска организация – Клубът за подкрепа на гласността и преустройството. В създаването му участват почти същите хора, които организират и Русенския комитет. Това показва, че се създава общо движение на противниците на системата, които изпробват различни възможности да заявят своето несъгласие и се опитат да въздействат върху обществото. Дисидентите, организирани около философа, възпитаник на Философския факултет на Софийския университет д-р Желю Желев, опитал се да оспори Ленин, заради което няколко години е бил интерниран в провинцията, се възползват от публична лекция на тема социалистическата пазарна икономика, за да оповестят създаването на своята политическа организация. Тя е наречена в духа на започнатите преобразования Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, но на преден план е поставено не българското преустройство, а съветската гласност. По всичко личи, че българските дисиденти са повлияни от процесите в Съветския съюз. Нещо повече, докато обсъждат идеята за създаването на новата политическа организация дисидентите дори се колебаят дали да не я нарекат Клуб „Горбачов”, но се отказват.
При учредяването на Клуба е прочетена програмна декларация и списък от членове-учредители на Клуба, повечето от които не присъстват. Отново на преден план сред учредителите са изведени имената на партийни членове с дългогодишен стаж в БКП, някои от които са и „активни борци против фашизма и капитализма” (партизани и участници в съпротивата в годините на Втората световна война), които по думите на Желю Желев са съгласни да поемат очаквания удар от страна на органите на Държавна сигурност (Активни борци са обявеният за председател на Клуба партиен поет Христо Радевски, както и професорите Кирил Василев, Иван Марев, Иван Джаджев, Иван Николов, акад. Алексей Шелудко, Невена Стефанова, Бойко Кофарджиев, Дучо Мундров, Искра Панова, Борис Спасов, Чавдар Кюранов. – бел. И. Б.). Програмната декларация на Клуба се опитва да балансира на границата на позволеното, като още в началото авторите й се позовават на „процесите на демократизация и преустройство” и на „усилията на интелигенцията за разширяване на гласността и изграждане на неформални групи” – положения, които са част и от оповестеното от Живков преустройство. Клубът са самоопределя като място за дискусии, където могат са се обсъждат „публично, в условия на пълна откритост, най-актуални въпроси и наболели проблеми на нашето общество… икономическото състояние на страната и жизненото равнище на населението, сложните и все по-усложняващи се демографски проблеми, въпросите около човешките права у нас, екологичната обстановка… действителното равнище на гласността”.
Амбицията, изразена от неформалния ръководител на Клуба д-р Ж. Желев, е новата организация да се занимава с всички остри обществени проблеми, като по този начин се превърне в център за алтернативни политики. Дейността на Клуба включва: „провеждане на събрания, организиране на дискусии и срещи с изтъкнати специалисти, които са в състояние компетентно да разяснят проблемите, с видни наши интелектуалци, общественици, отговорни политически лица от държавния и партийния апарат, ангажирани в решаването на интересуващите ни проблеми„. Нищо от декларираното не излиза извън официално разрешеното, което показва, че за българските дисиденти водеща е тактиката да се заяви алтернатива, без да се влиза в конфликт с властите. За това говори и текстът от декларацията, в който се говори, че Клубът „ще работи изцяло на основата на Конституцията на НРБ и в нейните рамки, на основата на сега съществуващото в страната законодателство и при пълна подкрепа на решенията на Юлския пленум на ЦК на БКП от 1987 г., като се бори решително за тяхното практическо осъществяване”. Такава е спецификата на българското дисидентство: то е закъсняло, защото се появява едва през 1988 г., повлияно е от процесите в Съветския съюз и е много несмело – опитва се да оспорва системата, но според нейните правила.
Независимо от всички предпазни мерки, реакцията на властите е силно негативна. Те се опитват да преустановят дейността на Клуба с партийни и полицейски мерки. По думите на Тодор Живков, казани на заседание с местните партийни ръководства на 17 февруари 1989 г.: („Ако сте прочели материала за срещата с представителите на духовната сфера, то там ясно и категорично е казано, че ние желаем да се създават клубове и те трябва да се създават и да растат като гъби, но ние няма да допуснем да се създаде нито една група, подстрекавана отвън. Като се има предвид това, ние трябва да поемем курс за техния решитeлен и пълен разгром и да им запушим устата”- бел. И. Б.). Дейците на Клуба обаче са решени да продължават своята дейност въпреки постоянното наблюдение и партийните наказания (повечето са изключени от БКП), тъй като през 1989 г. политическата атмосфера в Източна Европа се променя. В началото на февруари в Полша започва работа Кръглата маса между властта и опозиционната „Солидарност”, а в България дисидентските организации се разпространяват и в провинцията. Това придава самочувствие на българските дисиденти, които започват да разпространяват декларации и политически позиции. Голямото значение на българското дисидентство е в това, че то показва на българите, че откритото противопоставяне е възможно. Подобно е и мнението на съветските наблюдатели на ставащото в България. Те информират съветското ръководство: „Неформалните организации са потиснати със сила, но те не губят привлекателността си в обществото”. Дисидентските организации помагат и да се канализира натрупаното недоволство в различни посоки – борба за екологични, профсъюзни, религиозни и политически свободи. За Държавна сигурност става все по-трудно да контролира обществото, защото недоволството обхваща широки обществени групи – главно преименуваните български турци, но и интелигенцията. Съветската перестройка оказва въздейсгвие и върху кадрите на Държавна сигурност, част от които започват да се преориентират към реформаторите.
През 1988 г., притиснато от открито изразеното обществено недоволство българското политическо ръководство търси изход в преориентирането на Запад – Андрей Луканов прави голяма обиколка в САЩ, при която полага усилия да се възстановят отношенията със САЩ след рязкото им влошаване от началото на 80-те години. (България заема незавидното 64-о място в търговския обмен на САЩ, а относителният й дял е 0,04 %, а голямата пречка пред търговските отношения са високите мита, които се налагат на българските стоки – между 30 и 90% от стойността им. Отчетът на Андрей Луканов, както и идеите за подобряване на отношенията със САЩ са обсъдени на заседание на Политбюро на ЦК на БКП на 27 юни 1988 г.- бел. И. Б.). На 9 август 1988 г. са установени дипломатически отношения между България и Европейската икономическа общност, започват и преговори за увеличаване на търговията с нейните членове, както и за членство на България в ГАТТ, водят се първи разговори за възстановяване на прекъснатите през 1967 г. отношения с Израел, при които се подчертават заслугите на комунистите за спасяването на българските евреи през 1943 г. За решителен външнополитически поврат на България обаче вече е късно.
Част втора
Истинските проблеми за властите в България започват през май 1989 г., когато демонстрациите на турците с искания да им бъдат върнати имената прерастват в сблъсъци с човешки жертви. Не е случайно, че едва на петата година от „възродителния процес” се активизира тази съпротива – това се дължи на общото раздвижване в обществото, предизвикано от вътрешнополитическите отстъпки на властите в резултат на Хелзинкския процес и на дейността на първите дисидентски организации. В началото на май 1989 г. дисидентите за пръв път обръщат внимание на положението на българските турци и излизат с декларация до парламента, внесена на 9 май с подписите на 130 души. В нея е заявено: „Да бъде признато правото да си върнат родните имена българските граждани, които желаят това. Да бъдат освободени всички, които са задържани… Да се прекрати насилственото прокуждане от страната на български граждани”. Тази декларация става катализатор на недоволството сред турското население и в края на май големи групи български турци главно от Североизточна България излизат на демонстрации с искания да им бъдат върнати имената. Протестите са потушени от силите за сигурност със сила, при което са убити деветима от протестиращите.
В тази нова обстановка на 29 май 1989 г. Тодор Живков прави обръщение по радиото и телевизията, в което обявява, че ще бъде разрешено на българските турци да отидат „на екскурзия” – този израз дава основание на журналистите по-късно да нарекат масовото изселване „голямата екскурзия”. Обръщението бележи резкия поврат в политиката към турците, защото основната теза на „възродителния процес” е била, че те са българи, а позволението да заминат е мълчаливо признание, че са турци. Още през юни 1989 г. българските турци получават паспорти и масово се отправят към Турция, което обтяга отношенията между двете държави.
Това, което става през лятото на 1989 г., изненадва българските власти. Те се надяват, че към Турция ще потегли неголяма част от българските турци, а останалите ще се примирят с новите си имена. Вместо това започва се обезлюдяват цели региони, което поставя под въпрос прибирането на реколтата и работата на много промишлени предприятия. И когато на 21 август 1989 г. Турция затваря границите си, от България вече са се изселили 344 хил. български турци. „Голямата екскурзия” разтърсва българското общество и изостря етническите и политическите отношения. Вътрешната криза оставя на заден план сложните външнополитически маневри на Живков – както по отношение на Съветския съюз, така и на Запада – преди всичко с Гърция и ФРГ. През септември 1986 г. по време на посещение на гръцкия премиер Андреас Папандреу в София е подписана двустранна декларация „за добросъседство и приятелство”, наричана често „договор за ненападение”. Тя е много важна за двете страни заради влошените им отношения с Турция. През 1987 г. Тодор Живков прави официално посещение в Бон, където се среща с канцлера Хелмут Кол и с президента Рихард фон Вайцзекер. Целта на посещението е преди всичко да се засилят двустранните икономически връзки, между другото с Фолксваген. Особено близки лични контакти установява Живков с канцлера на Бавария Франц-Йозеф Щраус, от когото успява да получи финансови кредити за затруднената българска икономика.
Докато в България се развива обществената, политическата и икономическата криза, съществено се променят и отношенията между център и периферия в Източния блок. За това говори обсъждането в Политбюро на ЦК на КПСС от 6 октомври 1988 г., на което са поставени такива въпроси: „Сега трябва да се замислим, ако една или няколко [социалистически] страни банкрутират?” „… имаме ли концепция в случай на криза, която може да обхване едновременно целия или част от социалистическия свят?” Тези въпроси остават без отговори, които според съветското ръководство трябва да се търсят на общата среща на ръководителите на социалистическите страни в Прага през февруари 1989 г.
През 1989 г. ставащото в Източна Европа и в България предизвиква тревога у съветското ръководство. Още в началото на годината съветското посолство в София изпраща критични материали за нарастващите икономически и политически проблеми в страната. От позициите на съветската перестройка се критикува българската му реплика – преустройството, изразено в Юлската концепция. Според А. В. Щелкунов, „Опитите на ЦК на БКП за преустройство на идеологията нямат дълбок характер и показват противоречието между опитите на ръководството да приспособи старите методи към съвременната перестройка без критическо осмисляне на всичко негативно, натрупано в обществото”. Критичността е плод на изострените лични отношения между Тодор Живков и Михаил Горбачов, проявили се по време на посещението на Живков в Москва през октомври 1987 г., когато Горбачов остро критикува Живков, но не за това, че бави реформите, а че се опитва да разруши социалистическата система. (На тази среща, проведена на 16 октомври 1987 г., генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов отправя към Живков три критични бележки.. Първата е за скоростта на промените, започнати от от Живков в името на демократизацията на България. Горбачов казва: „Ние можем с един замах да строшим всичко старо. Но с един замах не можем да създадем новото. При такъв подход възниква вакуум, възникват големи трудности, особено в икономиката… Ако ликвидираме всичко, можем напълно да дезорганизираме”. Втората бележка изразява най-големия страх на Горбачов, който се отнася до „партията” и Живковата теза, че тя повече няма да бъде повече „главен субект на властта”. Горбачов признава: „У нас предизвиква тревога призивът да се отнеме властта на управляващата партия, да се измени принципната постановка за ръководната роля на партията”. Третата критична забележка на Горбачов демонстрира принципа на подчиненост в Източния блок. Той предупреждава: „Но до нас достигна информация, че в обкръжението на Тодор Живков има хора, които са за превръщането на България в „мини-ФРГ”, в „мини-Япония”. Подхвърлят се такива разговори. Тези разговори ни безпокоят. Около вас има хора с прозападна ориентация. Това вие трябва да го знаете. Във вашето обкръжение има хора, които смятат, че трябва да се вземат технологии от ФРГ, от Запада. Такива разговори, такава ориентация ни безпокои. И ако около Вас има хора, които дори само си мислят за „мини-ФРГ” и „мини-Япония”, не трябва да ги държите повече около вас. Защото всички отговори на въпросите и всички решения на задачите, които са поставени, трябва да се търсят не другаде, а в социализма, в динамичното му развитие. Това е пътят за тяхното вярно решение”. – б. И. Б.)
През 1989 г. съветските критики вече са в обратната посока – Живков е обвиняван, че обявява реформи, за да запази властта си. Особено внимание съветското посолство в София обръща на недоволството сред българската интелигенция, която вече „повече се иска да бъде „управлявана по старому” и открито се обявява „против непопулярната линия на сегашното ръководство на страната за ограничено преустройство”. Изводът, направен от С. В. Василков в справката „За активизация на ролята на интелигенцията в перестройката на духовната сфера на НРБ” от 21 април 1989 г., е: „За пръв път в целия 30-годишен период на пребиваване на Тодор Живков във властта, българското ръководство, което винаги досега се е опирало на интелигенцията при реализиране на партийните постановки, днес вижда в нея не традиционния сътрудник и опора, а опасност от създаването на страната на интелектуална опозиция”.
Назряващата криза проличава при последната среща на Живков с Горбачов, осъществена в Москва на 23 юни 1989 г. До нея се стига трудно, тъй като Горбачов не желае да приеме Живков. Българският лидер е много внимателен, той за пореден път декларира българската вярност към Съветския съюз („Ние сме единствената република, която не ви е създавала, не ви създава и няма да ви създава никакви трудности”), за да може да поиска съветска помощ по спора с Турция и увеличени доставки на суровини. Същевременно за пръв път Живков си позволява да изрази критика към ставащото в СССР: „Това, което става у вас, ме тревожи с факта, че преустройството на политическата система крещящо изпреварва преустройството на производителните сили… У нас едва ли трябва да постъпим така, както вие постъпвате”. Причина за тази необикновена критичност на Живков е усетената от Живков подготовка за смяната му с нов, по-млад лидер. Такъв кандидат е роденият в Москва дългогодишен прeдставител на България в СИВ Андрей Луканов, но съветските сондажи за настроенията в БКП показват неговата непопулярност, затова Москва се спира на министъра на външните работи Петър Младенов, близък приятел на Луканов, също завършил образованието си в Съветския съюз. Затова по време на срещата Живков пита настоятелно Горбачов: „Имате ли някакви претенции към нас, към България, към мен”, а Горбачов го успокоява: „Имаме пълно доверие, изключително доверие лично във Вас и във вашето ръководство”. Единственото, за което Горбачов предупреждава, е: „И у вас, и у нас има „горещи глави”, които гледат само на Запад. Ние сме убедени, че всяко нарушаване на нашите взаимоотношения е равно почти на гибел”. Тази среща е последна, защото четири месеца по-късно Живков ще бъде отстранен, а Горбачов потъва в проблемите на Съветския съюз и губи интерес към Източна Европа.
Веднага след срещата на Живков с Горбачов в Москва критичният тон на съветското посолство по ставащото в България се изостря. На 30 юни 1989 г. в доклада на С. Васнецов и А. Соколов фигурират следните оценки: „основна характеристика на българското преустройство е декларативността, половинчатостта и противоречивостта на преобразованията”, „невъзприемчивостта от страна на сегашното ръководство на съветските идеи за развитие на процесите на гласност, привързаността към преодоляването на възникващите проблеми в обществото чрез административно-волеви натиск на практика предизвиква тяхното задълбочаване и усложняване”. Остро е критикуван и „възродителният процес”, който според посолството „Този проблем, който изглеждаше като вътрешнополитически, сега много отрицателно се отразява на българо-турските отношения и негативно влияе на започналия процес на сближаване на Балканите”. Съветската критичност към „възродителния процес” остава скрита за Живков, тъй като Горбачов се наема с ролята на посредник за преговори между България и Турция, а едва в спомените си, издадени в средата на 90-те години, изразява отрицателното си отношение. Тогава той пише: „(За нас бяха неприемливи всякакви нарушения на правата на човека, но не искахме да се намесваме във вътрешните работи на България. Но не можехме просто да се дръпнем и да се правим, че това не ни интересува. Затова ние съобщихме на ръководството на НРБ и лично на Живков мнението си, че неговата позиция по отношение на туркоезичното малцинство е най-малкото несправедлива”. Проблемът е, че подобно твърдение не може да се намери никъде в българските архивни документи. Възможно е то да е било казано устно, но Живков никога и никъде не споменава за това) – б. И. Б.
През 1989 г. съветското влияние в България вече не е еднозначно – то не е само в подкрепа на управляващата БКП, а с „перестройката” на Горбачов се свързва и българското дисидентско движение. В България „перестройката” се противопоставя на „преустройството” на Тодор Живков и както и в други страни от Източна Европа популярността на Горбачов се използва за мобилизиране на настроенията срещу властта. Така за пръв път в следвоенната история на България съветският фактор е използван против БКП.
Съветска връзка има и в отстраняването на Живков. Разкрития за намеса на съветското разузнаване при подготовката за свалянето на Живков прави през 1998 г. българският журналист международник Тома Томов. Във в. „Труд” той публикува част от спомените на бившия съветски дипломат в България В. Терехов, приятел на Андрей Луканов. В тях се разказва как съветски дипломати и представители на КГБ в София са координирали действията на Андрей Луканов и Петър Младенов за свалянето на Живков от власт. Съветският посланик Виктор Шарапов по време на приема в съветското посолство на 7 ноември 1989 г. съветва Тодор Живков да се оттегли, докато други дипломати подпомагат Андрей Луканов и Петър Младенов в подготовката на вътрешнопартийния преврат. Така на заседание на Политбюро на ЦК на БКП на 9 ноември 1989 г. Живков е принуден да подаде оставка, която е гласувана от пленума на следващия ден.
Съветското отношение към смяната на Живков личи от оценките на посолството в София за новото ръководство на БКП: „Трябва да отбележим, че ядрото на сегашното ръководство се състои от убедени привърженици на реалните обществени преобразования в България, които споделят подходите на КПСС към преустройството, които се обявяват за използване на нейния опит и уроци при условията на НРБ. Те без уговорки са за укрепване на взаимодействието между БКП и КПСС, между НРБ и СССР във всички сфери на сътрудничеството. Това означава, че се появяват необходимите предпоставки за установяване на действително доверено сътрудничество между КПСС и БКП”. Това виждане косвено потвърждава както съдействието на посолството при смяната на Живков, така и съветските надежди, че новото ръководство ще преодолее охлаждането в отношенията и България отново ще стане най-близката на СССР социалистическа държава.
Свалянето на Живков става само ден след падането на Берлинската страна, но промените в България започват по съвсем различен начин. Те са извършени в тясното партийно ръководство без участието на дисидентите и обществото. Но смяната на Живков дава възможност за реорганизиране на дисидентското движение в опозиция, което става факт на 7 декември със създаването на коалицията Съюз на демократичните сили (СДС). Така месец след свалянето на Живков в България се възражда политическия плурализъм.
Още в първите месеци на трансформациите проличава големият проблем на българския преход – той е започнат от консервативната и неготова за радикални промени БКП, докато новите сили от СДС са без политически опит. Те имат нужда от идентификация и я търсят в антикомунизма във вътрешната политика и в преориентация на Запад във външната. Така външните съюзници се превръщат в един от важните разграничители между двете борещи се политически сили.
Важна роля в започналото противопоставяне играе отношението към Съветския съюз. Просъветските настроения на дисидентите от 1989 г. се изпаряват през 1990 г., когато Съединените щати се опитват да поемат контрола върху България – българските политици започват често да посещават американския посланик Сол Полански, а държавният секретар Джеймс Бейкър дава съвети на лидерите на СДС кога и как да бъдат проведени изборите. Неговият съвет изборите да се организират колкото се може по-рано (през юни 1990 г.) се оказва неудачен, защото СДС получава едва 36 % от гласовете, а бившите комунисти, преименовали се в социалисти през април 1990 г., печелят абсолютно мнозинство с 52, 75 %. Това е първият случай в трансформираща се Източна Европа, когато бившите комунисти печелят първите свободни избори, но после такъв ще бъде резултатът и в другите страни от Балканите. Просто западните съветници и наблюдатели не познават ситуацията в България.
Тежестта на Запада нараства и заради финансовите проблеми на България, които принуждават правителството на Андрей Луканов през март 1990 г. да обяви мораториум върху външните плащания (дефолт). Това решение е предизвикано от външния дълг на България към Запада, достигнал почти 10 млрд., които този път не могат да бъдат платени със съветска помощ, както е ставало по-рано. Към Съветския съюз България няма задължения благодарение на сключените през 1986 и 1988 г. българо-съветски споразумения за българско участие в два големи съветски проекта – за разработване на Ямбургското газово находище и на рудното в Кривой рог.
Комунистите-социалисти също правят опит да се преориентират от Изток на Запад. От една страна, премиерът Луканов и новият президент Петър Младенов искат да запазят отношенията със Съветския съюз – те търсят помощ от съветските си колеги при срещата на Варшавския договор в Москва на 4-5 декември 1989 г. и в телефонния разговор на Младенов с Горбачов от 4 май с.г. От друга страна обаче, Луканов поддържа непрекъснати контакти и с американския посланик в София, само че политическият избор на Запада вече е направен в полза на СДС.
Въпреки спечелените избори БСП не може и не иска да управлява сама и търси сътрудничеството на СДС, но идеята за коалиционно правителство е категорично отхвърлена. Нежеланието на БСП да управлява сама и на СДС да се ангажира с бившите комунисти задълбочават политическата и икономическата криза през 1990 г., която принуждава БСП да се оттегли от властта – един след друг подават оставки президентът Петър Младенов и премиерът Андрей Луканов, докато представителите на СДС заемат все повече позиции. На 1 август 1990 г. парламентът с мнозинство на БСП избира за президент лидера на СДС Желю Желев, а в края на годината е утвърдено правителството на безпартийния юрист Димитър Попов, в което участват представители на СДС и на БСП.
Независимо от желанието на новите български власти страната да се преориентира на Запад, тя продължава да зависи от Съветския съюз. Характерна за българската двойственост е позицията на новия български президент Желю Желев и на премиера в оставка Андрей Луканов при срещата им с Михаил Горбачов на 20 ноември 1990 г. в Париж по време на заседанието на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. В този разговор президентът Желев първо декларира вярата си в продължаващата зависимост на България от ставащото в Съветския съюз: „България е толкова тясно свързана със СССР, че ходът на събитията у вас задължително се отразява на положението в нашата страна”. В края на разговора обаче става ясно каква е зависимостта на България [от] СССР. Президентът Желев се обръща към Горбачов с молба по: „Все същата болна тема – въпросът с ресурсите”. Докато премиерът Луканов е конкретен: „Ние молим за някакъв минимум, за да осигурим повече или по-малко нормален живот за година-две. При това на значително по-ниско равнище, отколкото преди това… До м.г. ние получавахме 11 млн. т. нефт. А сега казваме – поне 7 тона. Когато ни казаха 3,5, аз в началото помислих, че става дума за съкращение с толкова. Оказа се, че това е всичко. Това за нас е буквално гибел”. Но Горбачов вече е доста по-резервиран в обещанията си, отколкото е бил в миналото и обяснява, че доставките не зависят от него, а от Върховния съвет на СССР.
През 1991 г. отношенията между България, в която БСП вече не е на власт, и Съветския съюз, където перестройката продължава, еволюират. Това става ясно по време на посещението на новия български премиер Димитър Попов в Москва, където на 17 май 1991 г. разговаря с Михаил Горбачов. Премиерът Попов поставя въпроса „да преодолеем колкото се може по-бързо спада и застоя в двустранните ни отношения”, под което разбира икономическите връзки (съветските енергийни доставки). Но съветският лидер е въздържан: „Когато започнаха промените в Източна Европа, ние срещнахме много критики по отношение на Съветския съюз. Тогава аз стигнах до извода: изглежда сме досадили на нашите приятели. Нека те се разберат – какво ще правят с отношенията си със Съветския съюз в икономиката, в политиката, във външнополитическите връзки, накъде ще вървят”. След като припомня колко дълбоки са били приятелските връзки в миналото, единственото предложение на Горбачов за новите икономически отношения е те да преминат на основата на конвертируеми валути.
Проблемът за отношенията със Съветския съюз се актуализира в средата на 1991 г. във връзка с Българо-съветския договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ. Той е подписан през 1948 г., подновен е през 1967 г. и може да бъде автоматично продължен с още 5 години, ако една година преди изтичането му на 4 август 1992 г. не бъде денонсиран. Изтичащият срок възражда политическия спор за българо-съветските отношения. Проблемът се усложнява от саморазпускането на Съвета за икономическа взаимопомощ и Организацията на Варшавския договор, което поражда вакуум в икономическите връзки и в сигурността на България. От реакцията на външните фактори прави впечатление незаинтересоваността на съветските представители и активността на западните: вицепрезидентът на САЩ Дан Куейл прави посещение в България на 7 юни 1991 г., а генералният секретар на НАТО Манфред Вьорнер – на 12-13 юни с.г., като и двамата обещават помощи за България.
Президентът Ж. Желев се обявява против предложението на БСП да се подпише нов договор със СССР по подобие на двустранния съветско-румънски договор. Според Желев във външната си политика България трябва да следва примера на Полша, Унгария и Чехословакия. На 21 юни 1991 г. съветското посолство в София отбелязва промяната в отношението към Съветския съюз, като докладва за това, че новите политически сили са лансирали идеята за „заплаха от имперски амбиции на СССР”. Нещо повече, въпреки че половин година по-рано президентът Желю Желев е заявил на Горбачов: „У нас няма да има антируски настроения”, сега вече Желю Желев официално обявява, че „старият договор е изчерпал своите възможности и не трябва автоматично да се обновява”. Резултат от обществената дискусия, засилената активност на западните фактори и пасивността на съветските е прекратяването на българо-съветския договор, което става на 1 август 1991 г. със 160 срещу 90 гласа, което става с подкрепата на депутатите и от БСП, разполагащи с мнозинство. Денонсирането на договора няма непосредствени последици за България, тъй като на 19 август в Москва е направен опит за консервативен преврат, чийто неуспех довежда до саморазпускането на Съветския съюз.
В тази обстановка съвсем очаквано се извършва преориентацията на България от Изток на Запад. Още на 22 декември 1990 г. Великото народно събрание решава да се обърне към Европейските общности с молба за членство. На 1 октомври 1991 г. Европейският съвет упълномощава Европейската комисия да започне предварителни разговори за присъединяване на България. Пътят се оказва значително по-дълъг, отколкото се надяват новите български политици, тъй като едва през април 2004 г. България става член на Северноатлантическия съюз, а на 1 януари 2007 г. и на Европейския съюз. Българският път от Изток на Запад, изминат през последното десетилетие на ХХ в. и първото на ХХI в. е без алтернатива, тъй като Изтокът в лицето на Съветския съюз се разпада, както и създадените от него колективни структури. Наследството от следвоенното сътрудничество остава, тъй като и в средата на второто десетилетие на ХХI в. българското общество продължава да бъде свързано с Русия, но вече по-скоро благодарение на по-дълбоките културни и емоционални исторически традиции. Остава и енергийната зависимост, която обаче предизвиква остри политически спорове между възроденото русофилство и русофобство в плуралистичното българско общество.
