Темата на днешната ни вечер, посветена на 105 години от рождението на народния писател Николай Хайтов, е „СВЕТЪТ НА ХАЙТОВ“ – по едноименната книга-фотоалбум, която излезе преди няколко месеца, издание на Фондация „Памет“ с председател арх. Здравец Хайтов, син на писателя. Впрочем, благородното звание „народен писател“ българският народ дава на двамина забележителни творци в новата и най-новата ни литературна история – Иван Вазов и Николай Хайтов. Каквито и хули да са се сипели върху тях от страна на нелесни врагове и злопаметни недоброжелатели, те, със своето гражданско поведение и обществено ангажирано слово, с цялата обаятелна сила на своя талант и своето родолюбие, с отразяването на народните тежнения, надежди и идеали в творчеството си, заслужиха всецяло любовта, почитта и обожанието на българите.

И удивителното съвпадение! Когато животът на Патриарха на българската литература вече клони към своя залез, в скътано в пазвите на Родопа, никому неизвестно селце – Яврово, в бедно семейство, на 15 септември 1919 година проплаква момче. Кой да предположи тогава, че нему е писано след години да поеме щафетата директно от Вазова. Защото написаното от Николай Хайтов избликва именно от духовната вселена на Патриарха.

Помня, по повод на 150-годишнината от рождението на Вазов през 2000 година родолюбецът писател заяви: „Без Вазов сме за никъде. Той е темелът на България. Всъщност той  и з м и с л и  България: с драмите си, с поезията си, с прозата си. Той уплътни духовната сфера на България със своята личност, идеи и представи… Цяло едно столетие премина под неговото обновително присъствие…“.

* * *

„СВЕТЪТ НА ХАЙТОВ“ е всеобемна тема, включваща множество подтеми, една от които е „Писателят и родината“. Тя, от своя страна, също е многоаспектна. Родината в неговата проза, в неговата есеистика, в неговите пътеписи, в неговата публицистика. Родината като род и родно място. Родината като държава, която следва да строим. Родината като отечество, което трябва да защитаваме дори с цената на живота си. Родината като природа, която трябва да опазваме. Родината като „държава на духа“, която следва да пазим чиста и да обогатяваме с нови приноси. Родината като минало, което трябва да тачим, и традиция, която да продължим. Родината като бъдеще, което да подготвим за потомците.

Избрала съм за днешната ни вечер една от тях: полъхът на родното в Николай-Хайтовото творчество. Всичко, което ще чуете, е не просто разсъждения по темата след наблюдения над творчеството на писателя, но и плод на лични впечатления от реалното ми близко общуване с него в последните десетина години от живота му.

* * *

По­ня­ко­га в ис­то­ри­я­та на ли­те­ра­ту­ра­та се от­к­ро­я­ва ня­как­ва осо­бе­на спой­ка меж­ду пи­са­те­ля и не­го­вия на­род, пи­са­те­ля и не­гова­та ро­ди­на. Мигел де Сер­ван­тес и Ис­па­ния. Александър Пуш­кин и Ру­сия. Кой днес би се за­ел да оспорва та­зи връз­ка? Нес­лу­чай­но испанския писател Мигел де Уна­му­но ока­чес­т­вя­ва кни­га­та на знаменития си съ­на­род­ник ка­то биб­ли­я­та на Ис­па­ния, а след руския литературен критик и мислител Висарион Бе­лин­с­ки, оп­ре­де­лил „Ев­ге­ний Оне­гин“ за ен­цик­ло­пе­дия на рус­кия жи­вот от на­ча­ло­то на ХIХ век, рус­на­ци­те не спи­рат да про­въз­г­ла­ся­ват: „Пуш­кин е на­шето всичко! Пуш­кин е Ру­сия!“.

За нас, съвременните бъл­­­га­­ри­­, пи­­са­­те­­лят, кой­­то по­доб­но на Хрис­то Бо­тев и Иван Ва­зов та­­ка не­­от­­­де­­ли­­мо ста­­на ед­­­но с Бъл­­­га­­рия, е Ни­­ко­­лай Хай­­тов.

Не знам да­ли за не­го­ви­те „Ди­ви раз­ка­зи“ мо­же да се твър­ди, че са биб­ли­я­та на Бъл­га­рия или енциклопе­дия на бъл­гар­с­кия жи­вот от сре­да­та на ми­на­лия век. Но в ед­но съм аб­со­лют­но си­гур­на: в цяло­то твор­чес­т­во на Ни­ко­лай Хай­тов, във все­ки не­гов ред е заключен ко­дът на Бъл­га­рия. И не са­мо – це­лия си жи­вот Ни­ко­лай Хай­тов, подобно на Вазов, из­пъл­ни, ос­мис­ли с Бъл­га­рия. В ду­ми, в об­ра­зи, в мис­ли, в чув­с­т­ва, във въж­де­ле­ния, в де­ла Ни­ко­лай Хай­тов пре­съз­да­де ду­ха на Бъл­га­рия, нап­ра­ви го зрим – от плът и кръв.

Към това – Ни­ко­лай Хай­тов во­ю­ва­ше за Бъл­га­рия. Във вре­ме­на, ко­га­то ду­хът й вся­чес­ки бе приспиван, умър­т­вя­ван от ку­хи про­па­ган­д­ни кли­ше­та за ин­тер­на­ци­о­нал­но брат­с­т­во или гло­балистко „отворено общес­т­во“, от смаз­ващ ути­ли­та­ри­зъм, с ця­ла­та мощ на не­ве­ро­ят­ния си та­лант пи­са­те­лят го съ­буж­да­ше, съ­жи­вя­ва­ше, въз­к­ре­ся­ва­ше за нов жи­вот. Бе­ше во­ин на ду­ха. На бъл­гар­с­кия дух. Воин не­из­то­щим, неукро­тим, страс­тен. Не кръш­ка­ше. Не клинчеше. Не се оп­лак­ва­ше. Во­ю­ва­ше на всички фронтове в защита на Бъл­га­рия. За всич­ко, ко­е­то изграж­да Бъл­га­рия, кос­ти­те и мус­ку­ли­те й, ду­ша­та й, ос­но­ва­та на ос­но­ви­те й – ду­ха й. Мно­­го от по­­бе­­ди­­те му да­­ват плод и до днес, 22 години след смъртта му, ще дават плод и в бъ­­де­­ще­­то нататък. Пре­­ка­­ле­­но го­­лям е то­­й, за да го раз­­­бе­­рем още днес, за да го „сме­­лим“.

Ми­­си­­я­­та на Ни­­ко­­лай Хай­­тов не е прик­­­лю­­чи­­ла. Той те­­пър­­­ва ще во­­ю­­ва за Бъл­­­га­­рия. И ще по­­беж­­­да­­ва.

Сеячът на нейното безсмъртие.

* * *

Ако се на­ло­жи с ед­на ду­ма да ха­рак­те­ри­зи­рам „Ди­ви раз­ка­зи“, бих ги оп­ре­де­ли­ла ка­то НАРОДОПСИХОЛО­ГИЯ. Ис­ка ли чуж­де­нец да раз­бе­ре не­що за бъл­га­ри­на, а бъл­га­ри­нът – за се­бе си, тряб­ва да че­тат и препрочитат „Ди­ви раз­ка­зи“. Труд­но ми е да ре­ша коя е пър­воп­ри­чи­на­та за не­сек­ва­що­то им оба­я­ние. До­пус­ка­ла съм, че е че­па­ти­ят им, „див“ език –  ка­то че ли от­б­ля­сък от оно­ва пър­воз­данно Сло­во, ко­е­то (по не­заб­ра­ви­ми­те проз­ре­ния на еван­ге­лис­та Иоан) е би­ло в на­ча­ло­то и без ко­е­то не е ста­на­ло ни­що от то­ва, ко­е­то е ста­на­ло. Защо­то ду­ма­та при Ни­ко­лай Хай­тов не е прос­то гра­ди­вен еле­мент на из­ре­че­ни­е­то, на разказа. Тя е ду­ма жи­ва, ду­ма-би­тие, ду­ма-все­ле­на.

Вижте само как писателят възприема думата „див“ като смисъл! На 21 януари 1970 г. пише в Дневни­ка си как, след де­се­ти­на дни раз­ход­ки из „под­с­т­ри­га­на­та“ Хо­лан­дия, го обхва­щат „страх и ску­ка“, за­поч­ва не­що да му „лип­с­ва“. И как с изненада осъзнава, че изпитва „нос­тал­гия по ди­во­то“. А „ди­во­то“ според него е обик­но­ве­но, кри­во дър­во и още – „ли­ва­да, изос­та­ве­на на Бо­жи­я­ про­ми­съл“, „да се препъ­неш в ка­мък“, „да над­ник­неш в ня­кое смо­та­но в трън­ки де­ре“, „окъл­ца­на­та и сдъв­че­на род­на при­ро­да“, „ро­ви­ни­те, под­мо­ли­те и пе­ще­ри­те, в ко­и­то мо­жеш, ако те ня­кой под­го­ни, да се ук­ри­еш“ (значи, според него, „ди­во­то“ е и си­гур­ност, спа­се­ние!)… С други  ду­ми – „ди­во­то“ е „жи­во­пис­ни­ят ха­ос на твой­та ро­ди­на“. Кол­ко мно­го жи­вот са­мо в ед­на ду­ма – „див“! Докато в на­ше­то стегнато в менгемето на виртуални измислености съз­на­ние тя из­вик­ва съв­сем дру­ги асоци­а­ции!

И природата Николай Хайтов описва тъй, все едно е живо същество. В Дневника му, в бележка от 31 май 1971 г., че­тем:

„Мо­ги­ла. Цве­тя, цве­тя, цве­тя! Всич­ко цъф­ти и ми­ри­ше, да­же ка­мъ­ни­те са се раз­цъф­те­ли и дъх­тят. Но за­що? Су­ха е зе­мя­та, кра­тък е дъж­дов­ни­ят се­зон и всич­ко бър­за да се раз­м­но­жи. Ле­ят се миризми по ка­мъ­ни­те и влу­дя­ват бръм­ба­ри­те, ко­и­то се мя­тат ка­то пи­я­ни от цвят на цвят. Знае си майка­та при­ро­да ра­бо­та­та“.

Как­ва наб­лю­да­тел­ност, нали! Как­во ос­т­ро око не прос­то за кар­ти­на­та, но и за „ду­ша­та“ й, за оно­ва, ко­е­то я „дви­жи“! Те­зи дъхтящи ка­мъ­ни, те­зи руй­на­ли ми­риз­ми, те­зи пи­я­ни от лю­бов бръм­ба­ри писателят е пренесъл, ей та­ка – жи­ви! – в „ди­ви­те“ си раз­ка­зи. Тоест, от не­пос­ред­с­т­ве­но­то впе­чат­ле­ние те са се издигнали до най-ви­со­ки­те треп­те­ния на ду­ха – твор­чес­т­во­то. В разказа „Дър­во без ко­рен“ четем:

„На Кос­та­ди­нов­ден оти­ва­ме с ба­д­жа­на­ка да ко­сим и как­во да ви­дим: цъф­на­ли ония де­те­ли­ни, нашаре­ни с мак, за­чер­ви­ли се они­я­ ми ти че­ре­ши, бръм­на­ли ония бла­ги ми­риз­ми, та съб­ра­ли всич­ко жи­во в го­ра­та, де­то е кри­ла­то, мед да пие!

Ба­д­жо ви­ка:

­ Да ко­сим!

­ До­лу ко­са­та! – ви­кам. – Тая ли­ва­да ня­ма да се око­ся­ва! Не­ка да пи­ят бръм­ба­ри­те и да бла­гос­ла­вят Га­тю“.

Докато четем Днев­ника на Ни­ко­лай Хай­тов, виждаме почти зримо как неговите „по­път­ни­те наб­рос­ки“ или делнични наблюдения се превръщат – чрез „ди­ви­те“ му раз­ка­зи – в  го­ля­ма­та про­за. Тези именно дневникови наброски, наблюдения, за­ри­сов­ки – и на природни кар­ти­ни, и на чо­веш­ки ха­рак­те­ри – пра­вят на пух и прах всички об­ви­не­ния на злоумишленици спря­мо творчес­ка­та доб­ро­съ­вес­т­ност на пи­са­те­ля. Ако биха прочели Дневника на Николай Хайтов, всяческите му обвинители биха намерили там зародиша не само на неговите разкази, но и на неговите очерци, публицистични статии или книги. Но, за съжаление, не четат и стават за смях.

* * *

Пър­во­об­ра­зи­те на ге­ро­и­те на Николай Хайтов от „Диви разкази“ също ще намерим в неговия в Днев­ни­к – в кратките, но изключително живописни, не­о­чак­ва­ни опи­са­ния на ре­ал­ни хо­ра, ко­и­то пи­са­те­лят е срещал я на раз­ход­ка из го­ра­та, я на ули­ца­та, я в служ­ба­та…

Когато говорим за обичта на Николай Хайтов към България, не си представяйте, че я обичаше отвлечено, абстрактно. Неговата любов беше конкретна, дейна, всеотдайна. Обичаше хората – всеки човек поотделно. Интересуваше се от битието му. Съпреживяваше болките му. Разрешаваше, доколкото бе възможно, проблемите му. Никого не пренебрегна. Вслушваше се в изстраданата мъдрост и на най-простичкия, най-обикновения, най-нищожния човечец и я попиваше. Истински, а не насилено. Защото знаеше, че всеки човек не напразно, а с Божи промисъл живее на тоя свят. И тачеше всекиго, както се полага на човек.

Тъй в Дневника му, в запис от 28 юни 1962 г., четем:

„Вър­вя през Усой­ка и виж­дам сред храс­та­ла­ка Джен­дов Ги­ру. За­ха­пал ед­но ли­ко, раз­ряз­ва с че­кий­ка ко­ра­та на са­мо­рас­ла че­ре­ша, аш­ла­дис­ва. „Как­во пра­виш, чи­чо Ги­ру?“ „Аш­ла­дис­вам!“ Цеп­не с че­ки­я­та ко­ра­та, под­в­ре го­то­вия ле­то­расъл, за­вие кра­и­ща­та му и го за­вър­же. Пи­там го за­що аш­ла­дис­ва. „За ха­ир.“ Ви­дях го, че се за­дъх­ва, и от­но­во пи­там: „Как­во ти е?“. „Сър­це!“ И пак млък­на. „Ба­ра ми се нещо!“ – до­ба­ви той и по­ве­че не ме пог­лед­на“.

За­бе­ляз­ва­те ли свет­ли­на­та, ко­я­то струи от Джен­дов Ги­ру – един най-обик­но­вен, „див“ чо­век? Та­зи светли­на – свет­ли­на­та на чо­ве­ка въ­об­ще! – сияе с пъл­на си­ла в ти­та­нич­ни­те ха­рак­те­ри и съд­би, раз­к­ри­ти в „Ди­ви раз­ка­зи“ могъщо, всепоглъщащо: в Ка­ньо от „Ме­рак“, кой­то меч­тае мъ­же­те да се на­у­чат да обичат, за да ги ви­ди „на­ки­че­ни със здра­вец – ка­то Юме­ра“; в Га­тю от „Дър­во без ко­рен“, кой­то не мо­же да ос­та­ви пъл­нок­ръв­но­то си, ис­тин­с­ко би­тие на се­ло за злат­ния „ка­фез“ в гра­да; в Ме­тю Деликадиров от „Гор­с­ки дух“, кой­то за ни­що на све­та не ще поз­во­ли лам­те­жът на чо­ве­ка да „кър­ди­са“ го­ра­та; в Ка­ра­и­ван от „Ко­зи­ят рог“, кой­то цял жи­вот ще бо­лее по ос­к­вер­не­ния си дом и чий­то ли­чен протест ще пре­рас­не – през дащеря му Мария –в за­щи­та на всич­ки по­ру­га­ни и онеп­рав­да­ни; в Ра­йо от „Ка­лин­ки­ни­те ча­но­ве“, кой­то ще пре­не­се лю­бов­та към сво­я­та же­на, отиш­ла си ра­но от тоя свят, до соб­с­т­ве­на­та си смърт; в Го­го­ша от „Чер­но­то пи­ле“, кой­то ще обу­чи ко­со­ве да по­щят въш­ки­те от гла­ва­та му, но и да по­щят „све­тов­ни­те неп­рав­ди“; в Се­лим от „Сват­ба“, за­щи­тил чест­та на ро­да си и спе­че­лил лю­бов­та на бла­го­дарна­та Хат­те; в майс­тор Лию от „Изпит“, кой­то ще по­ка­же на не­до­вер­чи­ви­те се­ля­ци от Хам­бар­де­ре що е майс­тор­лък и как се за­щи­та­ва той;  във Вла­шо от „Пъ­те­ки“, кой­то не прос­то ще чув­с­т­ва „ду­ша­та на пъ­те­ка­та“, но ще вграж­да в нея и части­ца от соб­с­т­ве­на­та си ду­ша; в Ра­ма­дан­чо от „Дер­ви­шо­во се­ме“, кой­то от несподелена­та си лю­бов към Сил­вин­ка ще про­у­мее като как­во са това ми­ло­сър­ди­е­ и чо­ве­щи­на…

У все­ки от своите герои Николай Хайтов е ус­пял да от­к­рие ня­как­во „зрън­це“, то­ест оно­ва, ко­е­то по осо­бен на­чин ка­то че ли ос­ве­тя­ва са­мия чо­век из­вът­ре, пра­ви го един­с­т­вен, не­пов­то­рим. И именно чрез таи светлина в човека пи­са­те­лят се до­кос­ва в творчеството си до общочовеш­ко­то.

Та­ка – „тух­ла“ по „тух­ла“ – Николай Хайтов из­г­раж­да в „Ди­ви раз­ка­зи“ об­ра­за на бъл­га­ри­на, ду­ха на бълга­ри­на, бъл­га­ри­на. Та­къв, ка­къв­то българинът ис­ка да се ви­ди. Та­къв, ка­къв­то българинът е в ненакърнима­та си съ­щи­на. Затова сло­во­то му оча­ро­ва ста­ро и мла­до и до днес. Затова е и тъй чу­до­дей­но въз­дейс­т­ви­е­то на „ди­вите“ му раз­ка­зи с пър­вич­на­та, със су­ро­вата прав­да в тях – за жи­во­та и смърт­та, за лю­бов­та и ом­ра­за­та, за кра­со­та­та, за чо­ве­ка.

* * *

При Ни­ко­лай Хай­тов дел­нич­но­то, ло­шо­то в бъл­га­ри­на, изоб­ра­зе­но в хо­ра ка­то че ли без ли­ца, е са­мо фон, вър­ху кой­то се раз­г­ръ­ща бла­го­род­на­та стра­на от ха­рак­те­ра на българина, въп­лъ­тен в мощ­ни, релеф­ни ге­рои. В то­зи сми­съл ре­а­лис­тът Ни­ко­лай Хай­тов е не­поп­ра­вим ро­ман­тик. Той не прос­то възкресява и съх­ра­ня­ва същ­нос­т­ни­те чер­ти на бъл­га­ри­на от близ­ко­то и да­леч­ното ми­на­ло, но и – най-ве­че! – съз­да­ва, за­да­ва нрав­с­т­ве­ния му об­лик, към кой­то българинът тряб­ва да се стре­ми в бъ­де­ще, за да съхрани своята са­мо­бит­ност, се­бе си във все по-гло­ба­ли­зи­ра­щия се свят.

За­то­ва „Ди­ви раз­ка­зи“ ще ста­ват все по-ак­ту­ал­ни. Тях­но­то зна­че­ние за се­бе­от­к­ри­ва­не­то и себепознанието на бъл­га­ри­на все по­ве­че и по­ве­че ще се увеличава. Вли­я­ни­е­то им вър­ху бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во тепърва ще се раз­рас­т­ва. Не­що по­ве­че – след ка­то гур­бет­чийс­т­во­то, ма­кар ве­че в по-усъвършен­с­т­ва­ни и прикри­ти фор­ми, се вър­на, то­ва ще е кни­га­та, чрез ко­я­то бъл­га­ри­нът – където и да е по света – ще се самоиден­ти­фи­ци­ра. Защото разказите на Николай Хайтов дишат българското, дишат България. Ако някой приневолен гурбетчия, потърсил щастие и прехрана в чужда земя, се докосне до чудодейното слово на „дивите“ му разкази, сигурна съм, плаче – за себе си, за загубеното отечество, за родината и родното, осъзнал с безпощадна яснота, че без тях е празен, че без тях е „дърво без корен“, птица без гнездо, звезда без небе.

Уди­ви­те­лен в то­ва от­но­ше­ние е об­ра­зът на из­г­на­ни­ка Иб­рям-Али в едноименния разказ. Ко­га­то се връща в се­ло­то, по­ве­де­ни­е­то му обър­к­ва пред­с­та­ви­те ни за ко­рав чо­век, ко­го­то го смърт­та не ло­ви:

„Ка­то ми­на­ва пок­рай дър­ве­та­та, къ­са бу­ко­ви шум­ки и ги дъв­че.

– В на­шия край – ви­ка – шу­ма­та е ка­то че­вер­ме. В Ана­до­ла ня­ма шум­ки за илач, а во­да­та им е, да про­ща­ваш, ка­то по­мия.

Ви­ди ли ко­рит­це, и спи­ра:

– Ча­кай да пи­ем!

Сле­зе от ка­тъ­ра, пие, ту­ри си гла­ва­та под чу­чу­ра, гре­бе от ко­рит­це­то с две ръ­це и плис­ка въз очите, плис­ка…

Ка­то вля­зох­ме в бо­ри­ка­ша, спря до ед­на бо­ри­ка, по­ба­ра я, ка­то да я пог­ла­ди, а че я пре­гър­на…“.

Не знам да­ли в на­ша­та ли­те­ра­ту­ра има сце­на, в ко­я­то по та­къв не­ос­по­рим и ка­те­го­ри­чен на­чин да е изоб­ра­зе­на лю­бов­та към ро­ди­на­та. Не знам да­ли и в све­тов­на­та ли­те­ра­ту­ра се среща. Без сантименталнос­ти. Без съл­зи. Без фалш.

Колкото и да се хвали с придобивки и безметежно съществуване, всеки гурбетчия според мен дълбоко в себе си сънува как минава покрай дърветата на своето родно място, къса букови шумки, дъвче ги и хортува думи на обич към родното, досущ като Николай-Хайтовия Ибрям-Али, „как, види ли коритце, и спира: „Чакай да пием!“, как си туря главата под чучура, гребе от коритцето с две ръце и плиска въз очите, плиска… А когато влезе в борикаша, спре до някоя борика, побара я, като да я поглади, а че я прегърне… Българинът припознава себе си в героите на Николай Хайтов. През сълзи. Тихомълком. Или, както писателят е споделил в лично писмо: „Ние почти не си говорим, но така хубаво си мълчим…“.

И ко­га­то ед­на на­род­на пе­сен – „Ру­фин­ка й бол­на лег­на­ла…“ – ста­ва при­чи­на за смърт­та на Иб­рям-Али, но и го из­ди­га до сфе­ри­те на без­с­мър­ти­е­то, прос­то из­вед­нъж про­у­мя­ваш – оба­я­ни­е­то на „Ди­ви раз­ка­зи“ е скри­то не само в „дивия“ език, на който са написани, но и – най-вече! – в не­сек­ва­що­то, в страс­т­ното ро­до­лю­бие и чо­ве­ко­лю­бие, ко­е­то струи от всич­ки ге­рои в тях и ги пра­ви плът­ни, убе­ди­тел­ни, въз­дейс­т­ва­щи, си­лни. Впро­чем са­ми­ят Ни­ко­лай Хай­тов го е ка­зал в Днев­ни­ци­те си неповторимо: „Ед­на дар­ба мо­же да отхвър­чи на въз­бог са­мо на кри­ле­те на ед­на го­ля­ма обич към хо­ра­та и към ро­ди­на­та“.

* * *

Николай Хайтов преброди България от край до край. И без фотоапарат, мобифон или айфон, а дали в разказ, дали в есе, дали в дневникови записи остави незабравими, щеметящи картини от всяко нейно кътче… С раззеленилите се пред очите му клонки. С опияняващите аромати на цъфнали храсти и медоносни билки. Със звънтежа на повей между шумки от габър или воя на вятър в горско дълбине. С екота на чанове. С пъстроцветието на китеници и огъня на халища… Всичко, написано от него, е живо. Всичко гори, искри, сияе в непреходната светлина на съществуването. А в центъра на всичкото – човекът. Простичкият, обикновеният, малкият голям българин, който Николай Хайтов почиташе, обичаше и обожаваше.

Когато си отиваше от тоя свят, писателят тъгуваше, че България боледува, че България си отива. Да, отиде си България – на епохата, в която живя самият той и бе живял преди това самият Вазов. Остана България на нашето време, в която днес живеем и която, подобно на него, няма да предадем никога. И остана онази хилядолетна България – безсмъртната Държава на духа, която изградиха и ни завещаха родолюбци като него и която ние ще изграждаме и завещаем на идващите след нас.

„Главата ми да отсекат, пак ще викам: „Да живее България!“ – казваше той. И беше готов – подобно на Левски – да даде живота си за България.

Обичайте Николай Хайтов и го четете, за да станете по българи. И по-човечни.

 

Снимки Виктор Викторов

Национален литературен салон „Старинният файтон“

Народно читалище „Д-р Петър Берон – 1926 г.“,

Просветна зала, 31 октомври 2024

 

 

 

ГЕРОИТЕ
                               На Николай Хайтов
 
Героите умират на война.
Затриват ги в безсмислени сражения.
На техен гръб герои на деня
се удрят във гърдите настървено.

И майките с изплакани очи
душите си затварят и утробите,
непримирени с жребия горчив ­–
курбан за този свят да са героите,

в разгара лют на битката без страх
да жертват и мечтите, и живота си
и да се стели над земята прах,
над костите им прах след дните грохотни.

Героите в земята си –­ в пръстта ­–
лежат безмълвно, своя дълг изпълнили.
А тук в брътвеж, в салонна суета
блестят салонни и скопени лъвове.

А тук навред виреят подлеци,
обяздили света и съдбините му,
и стръвно стрижат кротките овци,
които само блеят покъртително.

Героите, героите са там ­–
огромните, безсмъртните, нетленните.
И бранят –­ ратници на вечността ­–
земята и небесните селения.

И дойде ли за нова битка час
с враг безпощаден и със зло префинено,
те ще се вдигнат и ще са до нас –
в защита на честта и на родината.

5 май 2002 – 1 юли 2024

Автор на публикацията:

д-р Елена Алекова
Художествен ръководител на Националния литературен салон "Старинният файтон"

ПОДОБНИ ПУБЛИКАЦИИОЩЕ ОТ АВТОРА

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук