СИН НА ПОЕТ И БЕЗ ПРИЯТЕЛИ ПОЕТИ

На 16 юли тази година се навършиха 90 години от рождението на поета Йордан Фурнаджиев.

Малко са биографичните му сведения – няколко реда, оставени от самия него, както и експресивни „Спомени“, написани в последните години от живота му по внушение на литературния критик и историк Никола Иванов, негов приятел. И толкоз.

Роден е на 16 юли 1934 г. в София. Син на знаменития Никола Фурнаджиев, един от съзвездието на „септемврийските поети“, дебютирали в годините след метежната 1923-а. Следвайки пътя на своя баща, синът в ранните си детски години живее в Истанбул (1933-1938 г.) – там Никола Фурнаджиев е учител в Българското трикласно училище „Йосиф Първи“. После семейството се установява за една година в Пазарджик, след което се премества в София. През 1941 г. малчуганът е първокласник в 11 Основно училище „Екзарх Йосиф“. Преживява бомбардировките, последвалата евакуация. Средното си образование завършва през 1952 г. В Държавната политехника (днес Университет по архитектура, строителство и геодезия) завършва Водно строителство. Работи като проектант в различни строителни и проектантски организации. До 1994 г. е в Съвета по водите към Министерството на горите и опазване на околната среда, след което – до 2012 г. – в Института по Паметниците на културата. На 17 декември 2023 г. Йордан Фурнаджиев напусна тоя свят тихо и спокойно, както бе живял. Ще добавя, ако ми позволите да перифразирам неговия руски събрат поет Сергей Есенин (1895-1925): що се отнася до останалите му автобиографични сведения – те са в неговите стихове. А стиховете му…

Звездната близост не плаши начеващия стихотворец, който пише в рими тайно от баща си. Но и не му показва написаното до края на живота му през 1968-а. Разказвал е на Никола Иванов как баща му буквално го заклевал да не се занимава с писане на стихове с цел да го предпази от свирепите литературни нрави. Гаче ли във всички други сфери на живота нравите са по-различни…

Но може ли земен човек, какъвто и авторитет да е той, да спре нещо, за което по висши предопределения е решено да се случи? Тъй и при Йордан Фурнаджиев. След неуспешните ученически и ранни младежки опити в лириката (впрочем, сам ги определя като „неуспешни“ в своите „Спомени“) идва времето на творческата зрялост, когато перото и вярата в собствените му възможности укрепват. А и до него, като пръв приятел и литературен закрилник, застава един от талантливите български лирици Първан Стефанов. До него са и поетесите Бленика (Пенка Цанева) и Станка Пенчева, близки приятелки на майка му, поетите Вътьо Раковски, Иван Динков и Радой Ралин, белетристът Никола Радев, Никола Иванов… (Много бих искала да прочета тези му „неуспешни“ стихове. От любопитство. Но дали могат да бъдат намерени? Дали въобще ги е запазил?)

Първата му стихосбирка „Причастие от светлина“ излиза едва през 2004 г., когато той вече е на 70 години. С нея става лауреат на  Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ – за късен дебют. Неин редактор е Първан Стефанов. А предговорът е на Вътьо Раковски. Първан Стефанов е редактор и на втората му лирическа книга „Привечер“, която се появява на бял свят през 2009 г. На антологичния му сборник „Стихотворения“ (2020) редактор и съставител е Никола Иванов.

* * *

Не знам дали Йордан Фурнаджиев е датирал своите стихотворения, но ако ги е датирал, би било добре бъдещ съставител на негови събрани стихотворения да остави датите и да подреди стихотворенията по хронология. Винаги е любопитно да се проследява пътят на поета, израстването на поета през годините, а успоредно с това – вариациите на темите, мотивите, образите и състоянията в поезията му във времето, съпоставимо с личната му съдба.

(Някой би казал, че подобен род литературни занимания са „игра на стъклени перли“ (по Херман Хесе), или – по-безпардонно – ще ги определи за безсмислени, излишни. Може и така да е. Но за мен те имат смисъл и това е достатъчно основание да ги упражнявам. Все пак нека не забравяме, че дадена епоха, която и да е тя, не е мерило за вечното време на българската литература. Както се знае, не всички епохи са за поезия, но никоя от непоетичните епохи не е отказвала призваните да пишат поезия от писането на поезия, включително и Никола Вапцаров, автора на стиха „Не, сега не е за поезия…“.)

Противниците на датирането използват за разубеждаване изкусна манипулацийка – голямото стихотворение, видите ли, е винаги голямо, голямата поезия няма нужда от дати, тя е безвременна! И поетът, колко му е, се прелъстява, че стиховете му, ако не големи, то поне се приближават до голямата поезия, щом него именно го разубеждават. А датирането тъкмо за големите поети е важно, защото тях ще ги изучават – от малките кой ще се интересува?

При Йордан Фурнаджиев датировката ми липсва и дори само защото дебютира като поет на 70 години! Но не само заради това. Когато например прочетох стихотворението „Моето злато“, бях озадачена от строфите:

И тази нощ в студения си дом
не искам да седя. Къде да ида?
Неонови ли нишки да разпридам
по улиците, дирейки подслон?

Но със стотинките къде да спра?
Във кръчма ли, при някой ли приятел?
И в мен се взира с поглед строг луната,
тъй както Бог във някой празен храм.

(…)

Ах, мен ми трябва само къшей хляб
и чаша вино, за да се наситя.
Безчислени богатства в мен са скрити
и с тях отдавна вече не съм слаб.

А кога тези строфи са написани? Иска ми се да знам това не за друго, а защото наистина ми е интересно кога домът на поета е бил „студен“ и дали за буквално отражение на действителността тук става дума (от началото на 90-те години например) или за метафора (когато домът е „студен“, ако човек все още не е срещнал любовта на живота си или ако любимата му отсъства; след любовно разочарование или разлъка).

Мимоходом ще отбележа една особеност на Йордан-Фурнаджиевата поетика, която именно това стихотворение ми откри… Докато в разговорите си поетът беше малословен, почти мълчалив, в лириката е разкошно разточителен – на чувства, съзерцания, преживявания, вълнения, на тъмносенки и светлосенки, на скрити и открити вопли, на поразителна предметност и великолепни природни картини и състояния. И въпреки целия тоя разкош, усещането, че е пестелив, дори аскетичен, си остава. Вероятно затова, че словото му е пределно точно и винаги означава еднозначно това, което означава. В този смисъл дори метафората му е изчистена до предел. И вероятно защото Йордан Фурнаджиев владее удивителната дарба в стиха си да стихва, да притихва, да е тих дори когато крещи, дори когато сърцето му е разбито и самотно, дори в любовта. Нямам предвид, че е от „тихите“ ни поети. Може и такъв да изглежда, но без той да иска това съзнателно. Той просто беше такъв и в живота. Някак отстранен от шумотевицата на живота, но в живота. Някак отстранен от „надвикването“ в поезията, но много навътре – чак до същината – в поезията. За „надвикването“ ми дойде наум от Константин Павлов, който в интервю на Румен Леонидов с него през 2011 г. каза: „…имам чувството, че сега никой не слуша – всички говорят. Обидно ми е да се надвиквам. При надвикването човешката физиономия се изкривява, придобива неавтентичен характер, появява се нещо вторично“ (вж. „Константин Павлов: Робството не е стаж за бъдеща демокрация“ от 3 ноември 2011 г. за Литературно-рекламна агенция „Lira.bg“). Йордан Фурнаджиев се смълчава, отстранява, отдалечава (не знам как да го определя) не просто от делника ни, но и от литературното ни житие-битие – и към някъде навън, и към някъде навътре… Като че потъва, като че се разтваря в мирозданието или във себе си, постигайки неимоверна дълбочина на лирическите проникновения, философските откровения и художествените внушения. Никола Иванов неслучайно го причислява към „тъй наречените „мъдри“ поети“.

* * *

Датировката ми липсва особено остро, що се отнася до един изключително интересен мотив в поезията на Йордан Фурнаджиев, да го наречем с позната формула – „баща ми в мен“. (Като противовес – прословутите думи на Толстой, когато го попитали дали децата му пишат: „при тях природата си почива“… ) Би било крайно интересно да се проследи как се е развивал този мотив в лирическото време на поета. Защото, макар „почиването на природата“ всъщност да е правило, а „баща ми в мен“ – изключение, в нашата литература, а и в световната, има и други „бащи“ и „синове“, но техните взаимодействия далеч не могат да се вместят в тази формула. По отношение на Никола и Йордан Фурнаджиеви обаче, тя си е съвсем на място.

Неслучайно визирам Пенчо-Славейковото стихотворение „Баща ми в мен“. От тая гледна точка, струва ми се, ще разглеждаме поезията на Йордан Фурнаджиев занапред в съвсем друга светлина – в светлината на голямата, на непреходната българска поезия. Защото, очевидно е, този мотив от единичен случай на взаимоотношения между баща и син големи поети – Петко и Пенчо Славейкови, в по-късен етап на нашата литература, през взаимоотношенията между Никола и Йордан Фурнаджиеви, прераства в традиция (макар съчетанието на имената им по такъв начин все още да ни звучи необичайно, но е така само защото не е „обиграно“). Сигурна съм, от наше време нататък в българската литература ще се говори за баща и син Фурнаджиеви и така Пенчо-Славейковата формула „баща ми в мен“ ще се разширява, придобивайки съвсем нови характеристики.

При анализа на връзката между баща и син Фурнаджиеви би следвало според мен  да се тръгне от друга една формула – „сина ми в мен“. Защото през 1928 г. излиза от печат стихосбирката „Дъга“ на Никола Фурнаджиев, където е публикувана поемата му „Дете“. В нея поетът провидчески говори за своя син, който (забележете!) ще се появи шест години след това – през 1934 г. Сигурно в главата ви прелетя мисълта, че това може да е всяко дете или някакво дете по принцип. Още повече че Никола Фурнаджиев никъде не упоменава, че става дума за бъдещия му син. Но цялостната атмосфера в поемата, всичката образност, внушенията, светлината, своеобразният лирически сюжет водят мисълта към именно неговия бъдещ син.

В първата част на поемата поетът провижда раждането на детето: „Ще се роди в света едно дете / и то ще тръгне босо сред полето“. Във втората част повествува за това как то ще слезе от люлката и баща и син ще тръгнат един към друг. В третата част двамата най-после ще се срещнат: „пред светлото дете смирен ще спра / и ведрина от всеки цвят ще пия“; „накитено с листа от всеки храст, / ще ме зове с незнаен глас детето“. В четвъртата част се извършва тайнството на преображението им при тяхната среща – осъзнаването на бащинството (отговорността за новия живот) и на синовността (носеща бащината надежда):

В кръвта ми ще изгрее слънце весело,
душата ми любов ще освети
и в детските очи, над мен надвесени,
усмивка и тревога ще трепти…

О, вярвам, виждам, иде във полетата
със поглед чист към мен едно дете;
възторгът, който пее във сърцето ми,
за него пее в тия стихове.

В петата част баща и син ще се слеят и същевременно бащата ще отхожда, ще потъва в полето и смъртта, а синът ще остане, ще се въздига към простора, към живота, към Бога…

И всичко това – на фона на една невероятна космическа природна картина с тъмнината на предраждането, със светкавиците и гърмът, които раздират „утробата огромна на небето“, за да се роди синът, и в следраждането – с рукналия весел дъжд, с песните на птици, зората и слънцето, пролетта, надеждите, светлината, многото-много светлина… И като че ли още тогава бащата е вдъхнал на сина дихание за поезия, заредил е с поезия духа му и синът е станал поет, преди още да се роди. Макар след години – като истински грижовен баща, огорчен и уморен от литературни битки, зависти и недоразумения – Никола Фурнаджиев да е заклевал сина си с всичко друго да се занимава, само не и с писане на стихове… Но… Йордан Фурнаджиев се е доверил на себе си, послушал е себе си, не се е отказал, ако и бащиният му авторитет да е бил за него всичко. При това отговорът му е зашеметяващ!

В първата лирическа книга на Йордан Фурнаджиев „Причастие от светлина“ (2004) е публикувано едно стихотворение (без заглавие), което, като поетика, е сякаш пряк отзвук, ехо от бащината поема „Дете“. Но е и сякаш нейно продължение, приемане и оттласкване от нея, преодоляване:

И се завръщам аз към оня хълм заоблен
на скута си къделя облачна запрел,
звезди над мене сипят младите тополи
и над света ме люшка сянка на орел.

По многострунната цигулка на тревите
щурците чувам как опъват лък,
как в клоните пияният южняк залита,
попил дъха на всеки клон и стрък.

И пак потъвам в руното прозрачно
на пари утринни, заплели всеки лист,
и с птиците, най-ранни посрещачи
на слънцето, обгръщам звънналата вис.

Завръщам се към оня хълм заоблен
в огряната от живи багри далнина
и неусетно ставам неин богомолец,
приел причастието й от светлина.

Разбира се, няма как в рамките на подобна статия да проследявам разкритието и развитието на такъв, по същество, неизчерпаем мотив („баща ми в мен“) при Никола и Йордан Фурнаджиеви. Надявам се, след време някой запален млад литератор да го подхване и, доколкото е възможно, да го изчерпа в рамките на дисертационен труд. А сега аз само ще отбележа мимоходом няколко щриха.

* * *

Йордан Фурнаджиев е посветил на баща си четири стихотворения. Двете от тях („На риболов с баща ми“ и „Въдицата на баща ми“) са публикувани и в първата, и в последната му книга и са споменни. Другите две („Вик на конници крилати“ и „Но кой ще ни спаси“) са намерили място само в последната му книга и представляват нещо като интерпретация, като пречупване на бащини мотиви през неговата (на сина) лирическа призма. Отпратката към знаменитото стихотворение на бащата „Конници“ (помните: „Конници, конници, конници, кървави конници…“) от първата му стихосбирка „Пролетен вятър“ (1924) е разкрита още в заглавието –  „Вик на конници крилати“ (стихотворението е с посвещение: „В памет на баща ми“). Бащините образи буквално нахлуват в ежедневието на сина, в нашето съвремие:

Но близо някъде захлопва се вратата.
Дочувам стъпките ти да кънтят.
Дочувам вик на конници крилати,
летящи към триумфи или смърт.

Така и образите на бащата, използвани от сина и в другото стихотворение „Но кой ще ни спаси“:

Днес повалени ли са всички знамена?
Ще може ли поне едно да се развее?
Ту пропаст се изпречи или урва зрее
по пътя ни към изгрев нов и висина.

Тук синът е избрал за мото стих от бащиното стихотворение „Черни дни“ („И спят отдавна всички знамена…“) от втората му лирическа книга  „Дъга“ (1928).

Често при Йордан Фурнаджиев се срещат стихотворения, които не е посветил на баща си, но в които прозира още по-задълбочено вглеждане в бащиното присъствие в детството и в житейската зрялост на сина (като плът от плътта и кръв от кръвта му), но и по-дълбоко преосмисляне на бащината поетика и въобще на самия процес на писането. Такива са творбите „Елегия“, „Свой перон“, „Ранни спомени“ и други от стихосбирката „Причастие от светлина“ (2004) или „До крайния кантон“, „Не си ли млад, но натежал с години…“, „Издигане“, „Света познах в големия ни град…“, „Търсене на разгадката“, „Без роден дом“, „Златна рибка“, „В памет на майка ми“ и други от антологичната книга „Стихотворения“ (2020).

* * *

Прелюбопитна е темата за риболова в стихотворения на Йордан Фурнаджиев, посветени на баща му, и свързания с нея образ на въдицата, които прерастват в нещо много повече. Чувам вече някой да мърмори: „Какво тук толкова е прелюбопитното? Някаква бащина въдица, риболов… Всичко е от ясно по-ясно!“. Наистина – какво?… Но всъщност, когато си имаме работа с един толкова фин, изключително многопластов поет като Йордан Фурнаджиев, и най-обикновените неща стават необикновени, преодоляват всякакви логически и емоционални гравитации. Така и най-обикновената бащина въдица – през неговите спомени и преосмисляне – става необикновена, вълшебна. Тя вече лови не кротушки, „а дните настървени / тревогите, надеждите“… И е уловила (и съхранила) „свъсения лик“ на бащата, съмненията на бащиния дух, „мълчаливия му страшен вик“ и дори „полета на някой стих прозвъннал“…

А в старото си кошче е събрал
дъха на пръст, гласа на вятър топъл,
на мислите си парещите вопли
и нежността на облак снежнобял.
„Въдицата на баща ми“

Във „Вик на конници крилати“ бащината въдица се превръща в антена, която попива „речта на вятъра насрещен, / на ручеи гласа, на птици и звезди“.

Темата за риболова Йордан Фурнаджиев подхваща и в други стихотворения, в които тя не е свързана с баща му, макар ние вече да имаме това наум. И дори някак и за риболов собствено не става дума в тях, но ние не изпускаме риболова от внимание. Стихотворението „Златна рибка“, да речем:

Изхвърля котвата си тежка
отново облакът над нас
и хваща в тъмната си мрежа
еха от вятър, птичи глас.

Със сенки-въдици придърпва
отблясъка на ручей бял
и къса охрената кърпа
на близката гора без жал.

Но скоро мрежата му сива
пробива със харпун златист
длан слънчева и ни разкрива
звънтящо късче синя вис.

Не е ли то оная златна
игрива рибка в слънчев пух,
възвърнала си свободата
от облака на злия дух.

Каква игра на въображението само! И каква чудесна природна картина! Просто с един жест поетът вълшебник успява да преобърне света наопаки и мрака да превърне в светлина. Е, златната рибка съвсем не е оная златна рибка от приказката, за която всички сме някога мечтали, ако и – в далечен отсвет – да ни напомня за нея… Златна рибка… Златна птичка, която каца на рамото веднъж… Златен шанс (който в случая дава възможност за възвръщане на свободата, а ние знаем за каква свобода жадува поетът)… Ако бих имала възможност за подробен анализ, бих още добавила – за размисъл и нови асоциации – стихотворение на руския поет емигрант Георгий Иванов (1894-1958):

Зазеваешься, мечтая,
Дрогнет удочка в руке –
Вот и рыбка золотая
На серебряном крючке.

Так мгновенно, так прелестно
Солнце, ветер и вода –
Даже рыбке в речке тесно,
Даже ей нужна беда.

Нужно, чтобы небо гасло,
Лодка ластилась к воде,
Чтобы закипало масло
Нежно на сковороде.

Тънки мрежи. Тънки капани. Тънки асоциации, прескачащи като искри от едно стихотворение към друго, неочаквани паралели и разлики. Който разбрал – разбрал…

* * *

Тема на темите при Йордан Фурнаджиев, що се отнася до мотива „баща ми в мен“, е намирането на собствен път в поезията, извоюването на автономна лирическа територия. В стихотворението „Елегия“ поетът, по-скоро констативно, отколкото емоционално заредено, и все пак затрогващо споделя:

Син на поет и без приятели поети,
към свой Парнас с години се стремях
и ту поемах смело, ту пристъпвах плах –
намирах верен път, а по погрешен кретах.

Кога точно Йордан Фурнаджиев е повдигнал тази тема обаче – дали като начеващ поет, дали като поет, понатрупал вече опит и зрялост, няма как да разберем. Изразът „с години“ подсказва едно-друго, но не дава окончателен отговор. Остава ни да се позовем на известното (като информация), макар и недостатъчно (като обяснение) – стихотворението е публикувано в първата му книга „Причастие от светлина“ (2004), която излиза, както вече стана дума, когато Йордан Фурнаджиев е на почетна възраст.

В търсенето на своя път в поезията поетът мъдрец много точно е усетил – разковничето е в началото, а не в последвалите пътища. Той е сигурен – намери ли „своето начало“ (а не бащиното!), ще намери и „своя път“, който, в крайна сметка, ще го отведе до крайната „дестинация“ – „своя Парнас“. А както е казано в мъдри книги: където е началото, там е и краят.

Всичките тези многодумни мои разяснения Йордан Фурнаджиев е побрал в един-единствен образ метонимия „своя гара“/„свой перон“. Защо точно този образ? Защото тъкмо гарата/перонът символизира, по-точно „онагледява“ по същество абстрактната идея за сливането на началото и края – на живота, на битието и може би на самото съществуване. Като своеобразно начало и край на пътя:

На спирки позабравени се озовавах –
без да достигна своя гара сам.
Към мен експресите фучаха там,
към хоризонта хукнали стремглаво.
„Елегия“

В стихотворението „Свой перон“ Йордан Фурнаджиев отново подхваща тази тема, И, да… макар в него да не става дума за търсенето на „свой Парнас“ и въобще за баща му, ние вече знаем – от самия образ, че той пак и пак ни съприобщава към съдбовния си копнеж по него:

Плахи пеперуди по стъклата удрят,
тръгнали на път от някой свой перон,
скрит под сенките на тъмен бурен,
или вдигнат нейде на разлистен клон.

И аз дълго търся, и все не намирам
своя гара, от която тръгнал бих
непознати още светове да диря
с развълнуван поглед, със сърце и стих.

И е ясно, че всички стихотворения на Йордан Фурнаджиев, свързани с гари, перони, стрелочници, кантонери, пречупени през мотива „баща ми в мен“, разширяват неимоверно своя смисъл.

За да подчертае важността на образа, Йордан Фурнаджиев дори онасловява първата лирическа част на първата си стихосбирка „Причастие от светлина“ (2004) – „Свой перон“.

* * *

Във февруарския брой на електронното списание „Литературен свят“ за 2024 г. излезе (посмъртно) стихотворението на Йордан Фурнаджиев – „Диалог с музата“. И за него можем само да гадаем кога е написано, защото, без да е датирано, няма как да сме сигурни дали това е станало в годините преди да излезе от печат последната книга на поета „Стихотворения“ (2020), или в периода между 2020-2023 г.; дали е едно от последните му стихотворения, или е последното… Но по тон, по лирическа атмосфера, по лирическо „съдържание“ то представлява стихотворение-равносметка и свидетелства, че мотивът „баща ми в мен“ е до края човъркал съзнанието на сина:

Как, музо чаровна, безумно се влюбих
във теб и ти бе благосклонна към мен.
Мечтаех за брак дългосрочен и бурен
за двама ни. Чаках го ден подир ден.

Дори до годеж не успяхме да стигнем.
Гласът ти във мен като ехо кънти:
„Ти вече си стара, забравена книга.
Във сянка дълбока все още си ти.

Ти още си в тежката бащина сянка.
Бях влюбена в него и вярна му бях.
В сърцата си носихме лютите рани,
народните рани от битки и грях“.

Днес зная, че имаш избрани любимци.
На пир ги приканваш един по един,
но често сънувам, че аз съм ти принца,
че вече съм твоя единствен любим.

Чувате ли го – познатия ни, плахо усмихнат и свенлив наш приятел, с непрекъснатия диалог с баща му, с несекващото желание да бъде себе си, с горчивия привкус на недостатъчната признатост от страна на литературното братство… Сякаш не е виждал, че времената са други, че никой никого днес не признава и не познава, че е отдавна отшумяла епохата на каквито и да е „братства“, още повече – литературни, и че е настъпила друга епоха – на литературните глутници, сред които талантливият поет е натикван в ъгъла от все по-нагли, по-безпардонни, по-агресивни литературни измамници, безличия, шмекери, и че там, в ъгъла, той все по-надълбоко потъва в своята екзистенциална самота… И в тази самота понякога прииждат стихове, а понякога – какви ли не чувства, мисли, безсмислия…

Умират още щом родят се
у мен внезапните слова.
Тъй веселата синева
поглъща облакът навъсен. 

На нови мисли и идеи
не идва чаканият дъжд.
Животът ми единосъщ
в борба за хляб все тъй сивее.

И всичко се обвива в прах –
прозорци, мисли, капка вяра.
И суховей със дъх изгарящ
отнася всеки полет плах.
„Жега“

Боже, колко трудно му е било! Но и на кого ли му е лесно?

* * *

Преди време Николай Хайтов ме „светна“ колко брутално находчива е завистта, когато мъсти на талантливия, че е талантлив. Най-завързаният от номерата й е да засади у талантливия съмнение в неговата дарба, да го разколебае. И ако е слаб, той се пречупва. Ако е силен, продължава напред. Но идва миг, в който талантливият сам започва да се съмнява в себе си, и тогава Бог да му е на помощ…

Както се вижда от „Диалог с музата“, подобни съмнения са държали Йордан Фурнаджиев под напрежение цял живот. Като – със сигурност – са били подсилвани от онази обезсилваща мисълчица за „тежката бащина сянка“ и чрез натяквания от страна на недоброжелатели, и чрез вътрешни негови си терзания. И може би едва в последните години от живота си е позволил да „сънува“, че той е принцът, избраникът, единственият любим на музата… Доколкото животът въобще е сън (по Шекспир, а и по Калдерон), да се надяваме, че поне в края на дните си Йордан Фурнаджиев е повярвал, че най-после е намерил себе си… Дано…

За тези, които наблюдавахме отстрани, отдавна е ясно, че той прокара своя път в поезията. Затова Никола Иванов, съставителят и редакторът на последната му и антологична книга „Стихотворения“ (2020), онасловява уводните си думи в нея „РАЗЛИЧЕН ОТ БАЩАТА“ с категоричност, нетърпяща възражения. И по-нататък:

„В стиховете на Йордан Фурнаджиев ще срещнем свежи и оригинални образи, силни метафори, разнообразни класически стихови форми. В поезията си синът се старае и успява да излезе от могъщата поетична сянка на бащата, той не следва поетиката му. От стиховете му ще се убедим, че е съвсем различен от бащата, върви по друга и оригинална поетична пътека и това е негова достойнство. Изобщо това е физиономична, самобитна поезия, която ще задоволи всеки взискателен читателски вкус. И съм сигурен, че ако бащата Никола Фурнаджиев бе жив и прочетеше стиховете на сина си, дори със своята забележителна мярка за поетично изкуство, би благословил тяхното издаване“.

Страници биха могли да се изпишат за това как Йордан Фурнаджиев преодолява поетиката на баща си (като образност, като предметност, като философия, в която бликащия пантеизъм неусетно прераства в богосъзерцание), въпреки че, в известен смисъл, неговата поетика изхожда от бащината като естествено продължение, като класическа традиция. Впрочем, бащата Никола Фурнаджиев провижда това, да го наречем, магично естетическо единство със сина в поемата си „Дете“, когато баща и син се сливат неразривно, но без да загубят себе си в другия:

Това дете, което сладко свири,
ще ме посрещне на самия път –
хей пътнико, ще викне, тука спирай,
пред тебе виж какви нивя растат!

Виж докъде полето се разстила
и гледай в мойте весели очи,
там пей синчецът, пей самата нива
разцъфнала земята там звучи.

И аз ще спра, в полето ще потъна
и няма да ме има – но тогаз
небето пак ще грее тъй бездънно
във погледа, за който пея аз.

Това вижда бащата… А синът… Синът отива още по-нататък, където също е бездънно, също е необятно… Но по-друг начин… „Сливане с Бога“…

Утринта е бяла, бяла.
Бял е пътят пуст пред нас
и в полето засияло
пламват житен клас до клас.

И пред тръпнещите устни
на искрящия поток
днес със своето изкуство
влиза в нас самият Бог.

* * *

Какво чудо е Словото! Човекът вече го няма на тоя свят. А ето, произнасям думите, които Йордан Фурнаджиев ни е завещал под формата на филигранни стихове, и сякаш го виждам до мен, усмихнат, тук, някъде встрани. С онази негова, помните, деликатна, кротка, някак прикрита усмихнатост. Не, не като портрет, не като илюзия или спомен. А като жив човек. И дори не от плът и кръв. Но със сигурност от душа и дух. Което в някакъв по-различен, висш смисъл и промисъл може да е едно и също с „от плът и кръв“. Само дето засега нямаме сетива за ефирното. Но Словото – донякъде – ни ги отваря. Както е в случая. Неговото Слово.

Макар да познавам Йордан Фурнаджиев от две десетилетия, а поезията му – от 2011 година, когато на 26 април ми подари стихосбирката си „Привечер“, и макар на 28 февруари 2022 г. да представих последния му антологичен сборник „Стихотворения“ (2020), но едва сега забелязвам – той като никой друг в нашата поезия е втъкавал, вграждал себе си в своите стихове. И когато днес ги четем, а него го няма, наистина го прозираме през думите, които ни е оставил на изпроводяк.

Подобно като усещане имах с поезията на Велин Георгиев… Преди много години той бе споделил, че душата му „се заселва в думите“. А в края на живота си бе убеден, че думите са неговият „дом на Парнас“, който той най-после е изградил, в който той и след смъртта си мисли да живее. И наистина заживя. Като във вечен дом.

На пръв поглед е същото като при Йордан Фурнаджиев, но и не съвсем. Защото, докато Велин Георгиев живее в своя „дом на Парнас“, скрит зад стените му, невидим, Йордан Фурнаджиев, вграден в „своя Парнас“, в своето Слово, в своите думи, е някак зрим за нас, видим, като че дори можем да го пипнем… Такъв, какъвто беше… Такъв, какъвто е… Дори чуваме гласа му, макар да бе малословен в делника и дори по-скоро да говореше мълчешком. Вероятно понякога или винаги (не съм съвсем сигурна!) става така – когато човекът се отдалечи от нас и си отиде безвъзвратно, тогава да го видим в неговата цялост, в неговата завършеност, в неговата единственост, в неговата светлина. Както сега, месеци след като ни напусна, виждаме Йордан Фурнаджиев. През Словото, което ни е оставил. През думите, които ни е завещал за времена като днешното, когато той няма да е сред нас, близките и приятелите му.

 

Национален литературен салон „Старинният файтон“,

Къща музей „Димитър Благоев“, София, 18 юли 2024 г.