Едва ли има друг като Сталинградския тракторен завод – не само в Русия, но и по света. Откъдето и да го погледнеш. Самата дума завод е слабичка, за да изрази за какво става дума, ако не се изясни кога е започнало и свършило строителството му; кога е монтирано оборудването му; какво всъщност е то; кога е започнало да работи пълноценно. Става въпрос преди всичко за конвейера на Форд на руска земя. За него доста години в най-добрия случай се отронва по някоя скъперническа дума, която по правило е доста непълна и се случва да е дори невярна.
За западните изследователи и техните поддръжници всичко започва с идването в Сталинград на… 400 американски инженери и техници, с които пристигат стотици кораби, натоварени с разглобени заводи, които те трябва да сглобят в СССР, като същевременно обучат бъдещия им съветски персонал.
В удивително кратки срокове се изгражда самият завод в края на 20-те и началото на 30-те години. Според професор Марк Григориевич Меерович, “Проектът на Сталинградския тракторен завод, на който от самото начало се е гледало като на танков, се изпълнява от “Алберт Кан Инкорпорейтед” в рекордно къси срокове – строителните конструкции се изготвят в САЩ, превозват се в СССР и са монтирани за шест месеца”.
Първият трактор, произведен на 17 юни 1930 г.
Дотогава конвейерът е непознато съоръжение в Съветския съюз, а в договора между двете страни са включени и някои от най-новите разработки, които не са въведени все още и в самите Съединени щати. Забележете, личните договори на американските инструктори се сключват само за една година, след изтичането им контрактите само на някои от най-нужните специалисти се подновяват. А всички американци желаят да останат още, дори с не толкова изгодни договори. Защо ли? В САЩ от 4 септември 1929 г., след краха на Уолстрийт, се е развихрила икономическата депресия и нейните последици са опустошителни не само за икономиката, но и за обикновените хора. А тези от тях, които идват в Русия, са далече от заплахата за разорение.
Особено интересен е сблъсъкът на американците със съветската действителност. Те се мятат в крайности – едни възторжено я приемат, други гледат само професионално на договорните си задължения, а трети са нейни отрицатели, при това яростни. Те са описани много честно и детайлно от преводачката от английски на руски език Мария Френкел, която с още 70 свои колежки превежда на американците.
Някои от поканените специалисти и работници предпочитат да останат да живеят и да работят в Русия завинаги, сред тях има наградени с най-високото съветско отличие – орден “Ленин”.
А за Ку Клукс Клан и изстъпленията му в Завода можете да прочетете във втората част на публикацията. Като това за побоя и заплахите над американския чернокож Робинсън (Робинзон). Стига се и до съд. Удивително милосърдие проявява руското правосъдие. За главните виновници присъдата е две години затвор, заменена обаче с десет години без право да влизат в Съветския съюз. Дали такава щеше да е съдбата им, ако не бяха американци, а руснаци?
Но в този трагичен момент за американската икономика тя получава невиждани дотогава, а струва ми се и до днес, поръчки за милиарди от уж рухналата според мнозина съветска държава. Защото не само за завода на Волга, а за стотици още заводи става дума. Строят се с помощта на американски технологии тракторни заводи и в „Челябинск и Харков; автомобилни заводи в Москва и Нижни Новгород; ковашко-пресови заводи в Челябинск, Днепропетровск, Харков, Коломна, Люберци, Магнитогорск, Нижни Тагил, Сталинград; заводи за металорежещи машини в Калуга, Новосибирск, Верхняя Салда; валцовъчен завод в Москва; леярни заводи в Челябинск, Днепропетровск, Харков, Коломна, Люберци, Магнитогорск, Сормово, Сталинград; металообработващи заводи в Челябинск, Люберци, Подолск, Сталинград, Свердловск; стоманодобивни и валцовъчни заводи в Каменское, Коломна, Кузнецк, Магнитогорск, Нижни Тагил, Верхни Тагил, Сормово; завод за лагери в Москва, завод за алуминий във Волхов, Уралски азбестов завод и много други.”
И за всички тези гиганти на съветската промишленост поръчки получават 80 американски фирми, които в оня критичен момент са пред колапс. Не е без значение, нали! Ама кой да ти помни!
Изкушен съм да преразкажа, но ще оставя, съгласно създадената вече традиция, да говорят документите, частичка от които можете да прочетете по-долу. Всички те са поднесени в детайлни проучвания от историци от Волгоградския държавен университет, ръководени тогава от проф. Иван Курила. Ще е редно да се отбележи, че те са подкрепяни в публикуването им от западни правителства, като тези на Канада и САЩ, както и от известни западни фондации. Но всеки си има право на избор.
Да, вярно е, че американската помощ е от огромно значение, както и тази на архитекта по промишлено строителство Алберт Кан, проектирал стотици заводи в Русия. А в Америка той е известен като архитекта на “Форд” и “Дженерал Моторс”.
Сталинградският конвейер
Но не се споменават никак имената на съветски архитекти, някои – на световно ниво, които също са взели участие в проектирането и изпълнението на строителството на големи съветски проекти от онова време. Да речем това на Анатолий Степанович Фисенко (1902- 1982), главен архитект на проектната организация Госпроектстрой. ”Води проектирането на най-големи машиностроителни и металургични заводи в СССР – на Магнитогорския, Кузнецкия, Нижнетагилския металургични комбинати; на Днепростал, Азовстал, Крематорския машиностроителен завод; на Харковския и Челябинския тракторни заводи; реконструкцията на завода ЗИЛ и на Горговския автозавод и други. На основата на технологията за ускорено проектиране на американския архитект Алберт Кан разработва метод за поточно-конвейерно проектиране”.
Някои историци не искат да си спомнят днес епохалното решение на Х1V конгрес на ВКП (б) през декември 1925 г. за превръщане на СССР в индустриална държава, или постановлението от 1 юни 1928 г., в което има раздел за използване на задграничния опит и постижения на чуждестранната техника, което дава възможност да се привлекат чуждестранни специалисти в държавната промишленост и в частност в проектирането.
Да не говорим пък, че с идеята за построяването на завода е свързан Феликс Едмундович Дзержински, чието име той носи дълги години, а първият камък от строителството му е положен още на 12 юли 1926 г., много преди идването на американците.
За съжаление, неизгодните исторически факти се подлагат на цензура най-често чрез гробно мълчание. Но говори сътвореното – повечето от тези заводи са построени толкова здраво, че те са действащи и в началото на настоящия век. А Тракторният завод е бил безмилостно унищожен от “рицарите” на Паулус през Втората световна война. Навярно е знаел, че от неговите конвейери тръгват първите танкове Т-34 – същите, които изиграват решаваща роля в бойните действия на Източния фронт. След края на войната заводът, разбира се, е възстановен.
Министерство на образованието и науката на Руската федерация, Волгоградски държавен университет, Център за американски изследвания, Американа – том ХIII, Русия и американската гражданска война. Сборник материали от конференция, 2012 г. Редакционен съвет: д-р проф. Иван И. Курилла (гл. редактор):
Първият директор на Сталинградския тракторен завод (СТЗ) Василий Иванович Иванов кани за участие в организацията за производство на трактори група американски работници и специалисти от завода на Хенри Форд, които след това съставят най-голямата американска колония в СССР – над 300 души. Но за да се работи със специалистите от САЩ и да се овладеят науката и техниката на съвсем ново производство, които Америка е натрупала в течение на десетилетия, е трябвало добре да бъдат разбирани чуждестранните учители. С тази цел в спешен порядък в Сталинградския тракторен завод са поканени преводачи. Около 60-70 млади девойки, току що завършили институт, са прикрепвани към трима-четирима американски специалисти и превеждат техните инструкции на съветските работници.
Но не всичко върви така гладко. В първите месеци на съвместната работа има немалко нелепи ситуации и пропуски в превода на девойките, тъй като повечето от преводачките нямат достатъчно знания в областта на техниката и достатъчно навици за разговорна реч. Поради това бюрото на Сталинградския горком на ВКП(б) постановява да се организират кръжоци за изучаване на чужди езици, за да бъде овладяна водещата чуждестранна техника и да се укрепи широкото развитие на международната връзка на трудещите се от Съветския съюз със специалисти от други капиталистически страни. Преводачките в Сталинградския тракторен завод са свързващо звено между американските специалисти и съветските “ученици”. По този начин въпреки някои неудачи, те са били необходими и са били много ценени. Сред тези ценни работници са Мария Моисеевна Френкел и А. Мяхкова (не успях да изясня пълното й име), които са изпратени в завода през 1930 г. като преводачки. Спомените на Френкел и Мяхкова са много ценен материал в историята на съветско-американските взаимодействия. Те са написани през 1960 г. по молба на ръководството на Сталинградския тракторен завод (СТЗ). Тези спомени се пазят в музея на завода и в Държавния архив на Волгоградска област.
Спомени на М.М. Френкел “Американците в Сталинградския тракторен завод” (Спомени 1930 – 1932 г.)
М.М. Френкел работи като преводачка в инструменталния цех, а след това като завеждащ външния отдел на завода – 1930–1932 г. Мария Моисеевна Френкел е родена през 1900 г. във Варшава (Полша) в семейството на градинар[…]
“Нашето първо запознанство с американците. Ако ме попитат кое е най-яркото и забележително в моята 40-годишна трудова дейност – аз бих отговорила: работата в Сталинградския тракторен завод. Избрах като своя специалност английския език. Бях изпратена от учебното заведение в още строящия се по това време първи тракторен завод в Съветския съюз. Видях за пръв път грандиозния строеж, новия завод. Той бе възхитителен и притискаше със своята мощност.
Входа на тракторния завод
Общият патос на строителството тутакси обхвана и мен. Тук работеха американци – около 400 души. Те съставяха най-голямата колония в Съюза. Предстоеше ми да видя с очите си това, което научих от литературни източници за Америка, за американския живот, техника и за самите американци. За това ще бъде и моят разказ. Не ми е по силите да характеризирам всички американци в завода. Нали, за да разкажа как всеки от тях работеше, какъв специалист беше, какъв човек, какво ново от гледна точка на производството той даде на нашия завод – трябваше да съм работила непосредствено с него в цеха, а аз в своята работа бях свързана с неголяма група американци – 8-10 души. Затова ще се огранича само с обща характеристика на американската колония като цяло, малко по-подробно ще разкажа за хората, които са ми добре известни. Хора, епизоди и събития, които се случи да наблюдавам не отвън, а отвътре, живеейки един живот с тях в течение на две години, паметта ми е запазила всичко в пълна свежест – като че това е било съвсем наскоро. Ще се опитам да ги опиша такива, каквито те бяха наистина. Това се случи преди 30 години.
Строителството на СТЗ като цяло завършваше. Започна периодът на монтирането и усвояването на завода. Оборудването пристигаше от Америка на големи партиди за всички цехове. Навсякъде кипеше работа. Трябваше да се вместим в стегнатите срокове за пускането на завода на пълна мощност.
Монтирането на американското оборудване в парната станция, в отливната, за изчукване, за сглобяване и за всички подобни цехове е трудно, оборудването е сложно, технически усъвършенствано, а и за усвояването му се изискваха знаещи, квалифицирани специалисти. За тази цел от САЩ бяха поканени американци, с които се сключваха едногодишни договори. Това бяха специалисти по всички нужни за нас профили. Сред тях имаше крупни специалисти: Сваджън (инженер-строител, пристигна от САЩ в началото на юли 1929 г., за да окаже помощ в строителството и проектирането на Сталинградския тракторен завод. Бил е назначен за заместник на главния инженер Калдер, награден е с орден “Ленин” – бел. с.) , Калдер (Джон Калдер – главен инженер-строител и проектант, американски специалист, помагал в строителството на СТЗ, след пристигането му, през лятото е назначен за главен ръководител на всички строителни работи в производствените цехове – бел. с. ), Струт (американски специалист, пристига в СТЗ през зимата на 1930 г., длъжност главен инженер по монтажа на оборудването, изпратено от Америка – бел. с.), Бергоф (американски специалист, помагал в изпитите на американците в Детройт за изпращане в СТЗ, пристигнал в Сталинград през 1930 г. – бел. с.), Херли, Бласко и други [Болдин – специалист -наладчик (специалист, който се занимава с подготовка на приборите, автоматичните линии, комплекси и системи на сложно оборудване – б. Хр.Г.) от Америка, през 1930 г. пристига в Сталинград в помощ на съветските работници за усвояване на американското оборудване – бeл. с.) – но в основния си състав това бяха наладчици и неголяма част работници от различни специалности. Част от американците пристигнаха със семействата си; голямото мнозинство бяха самотни.
Дълго преди пристигането на американците на самия бряг на Волга бе построен т.нар. “Нижний поселок”, в който се разположиха всички пристигнали в завода американци, а също – част от нашите съветски инженери. В това селище имаше нови къщи, току що предадени за експлоатация, американски ресторант, магазин, лекарски пункт. За своето време всички тези здания бяха добре оборудвани: стаите бяха обзаведени с необходимите мебели, въпреки нашите оскъдни възможности – всички средства се заделяха за главното и основното – за строителството на завода. На американците, като гости на страната ни, бе отделено максимум внимание в производството и в бита. Не беше забравено също и свободното време: лекции, концерти, кино и това, което те особено обичаха – танци с джаз – всичко това им бе дадено. Така се създаде у нас тази многолюдна и пъстра американска колония. Към момента на моето пристигане в завода тя вече бе почти формирана, засели се в къщите и по работните места. Многото различни въпроси, които ежедневно и ежечасно възникваха у американците, показаха, че за тяхното своевременно решаване са нужни някакви доверени лица. Американците се събраха и избраха председател и секретар, на които възложиха да ръководят целия живот в колонията. По това време те още не бяха успели да се запознаят един с друг, затова се наложи да избират хората на сляпо.[…]
Американската колония бе пъстра не само по своите национални признаци, но и по своите обществено-политически възгледи. Сред тях имаше много емигранти, заминали в предишно време в Америка от различни страни на света, включително от Царска Русия. Имаше и чистокръвни “янки”. Всеки смяташе себе си за “стопроцентов американец” и много се гордееше с това. Първото запознанство на колектива преводачи от английски език с тези нови хора се състоеше в “обмяна на мнения”. Американците се опитваха да агитират преводачите, възхвалявайки постоянно сития живот в Америка, нейната мощ и богатство, изключително богато уредения бит, които са достъпни за всеки американец, дори за най-бедния, благодарение на дългосрочен кредит.
– Е, а какво правите в случай на безработица? – питахме ние.
– Зле сме тогава, – чистосърдечно признаваха те. – Когато сме без работа и не можем да погасим в срок предоставения ни кредит, нашите вещи ги извозват обратно. Но ние също не лапаме мухи и се опитваме да се осигурим, доколкото това е възможно. Ние се опитваме регулярно да отделяме в банките спестявания за “черен ден”. Вие това не го разбирате, пък и няма защо да го правите, у вас нямате безработица. А при нас е съвсем друга работа. Всеки трябва сам да мисли за себе си, а особено много да мисли за “черни дни”. Но и наличието на спестявания в банката невинаги, както се вижда, може да е сигурно средство срещу тях.
Веднъж, още съвсем рано, във Външния отдел на завода влетя мистър Холмс (американски специалист по литийно дело, пристига в СТЗ в 1930 г. – бел. с.) и, забравяйки да се здрависа с нас, закрещя:
– Ай ем лост, ай ем ентайриш лост (Аз ще загина, аз окончателно ще загина )!!! Случи ми се страшно нещастие!
– Какво е станало, мистър Холмс, – всички се хвърлиха към него. – Нещо със семейството ли се е случило? Кажете какво е станало?
Мистър Холмс, този жизнерадостен и винаги усмихващ се човек, се отпусна тежко на стола и едва прошепна:
– Банката ми отиде на кино! Целият ми годишен приход, моят труд, моите спестявания пропаднаха! И кой би могъл да си помисли. Беше такава стабилна и силна банка, и с какво доверие се ползваше! Загубих банката, загубих, – шепнеше той беззвучно, хванал се с ръце за главата.
Съжалявахме този вече немлад, добър човек. Ние се опитвахме да го успокоим, но това трудно ни се удаваше. Накрая той стана и сложи хартийка на масата. Когато излезе от отдела, аз я разгърнах и не без удивление и удоволствие прочетох:
“До Външния отдел на завода. От американския специалист по литийно дело Холмс. Моля поредната ми заплата в долари да се праща не по посочения преди адрес, а в Москва в Госбанк” – и подпис.
Такива случаи не бяха единични. Беседвайки с преводачите в свободно време, американците откровено споделяха с нас дори някои свои затаени мисли. Мнозина от тях не криеха, че с опасения, а понякога дори със страх са дошли в СССР.
Не мога да не се спра, дори накратко, върху колектива на преводачите. За работа с тази голяма група американци в завода пристигнаха около 70 наскоро подготвени преводачки от английски език – млади момичета на възраст 20-22 години. Само малцина от тях имаха някаква представа за завода и за предстоящата работа.[…]. И тук, трябва да кажа откровено, нашите недостатъчни знания в тази област понякога водеха до твърде печални резултати. Ето пример. В термичния цех беше пратена за закаляване неголяма пратка – 6-8 парчета коленни валове. Тези валове бяха предназначени за пускането на първите пробни трактори. Сглобяващите ги чакаха с нетърпение. Но вместо при тях те попаднаха в боклука. От термичната пещ бе изваден непоправим брак – нито един от тях не успяхме да спасим. Всички хора, имащи непосредствено отношение към този въпрос, се вълнуваха и много нервничеха, а най-много се вълнуваше преводачът, изкривил превода: този брак се получи по негова вина. От този случай целият колектив на преводачите си направи съответните изводи – зае се сериозно с повишаване на своята квалификация, и не минаха и два месеца, когато нашите преводачи твърдо си стъпиха на краката. В тази работа голяма помощ ни оказваха руските другари, с които ние работехме в цеховете. Те много охотно ни посвещаваха в техническите въпроси и бяха буквално наши учители. От друга страна, в лицето на американците, с които работехме, ние също получавахме голяма помощ в областта на усвояването на техническата английска терминология. И по този начин ние доста бързо се справихме с нашите трудности.
Как живееха и работеха американците. Те бяха около 400 души. Всички те живееха териториално много близо един от друг. Работеха в различни цехове, на различни участъци. Но в свободното време отново се сближаваха тясно. Те се хранеха в американския ресторант. И три пъти на ден, а и по-често, преглъщайки храната, те обсъждаха нещо помежду си, постоянно спореха за нещо. Отначало този ресторант се ползваше само от американците, но постоянните недоразумения и дори сблъсъци с обслужващия персонал, който съвсем не разбираше американците , а те от своя страна не разбираха персонала, доведоха веднъж до твърде неприятен инцидент: един от американците, демонстрирайки своята “висока култура”, плисна гореща чиния със супа в лицето на нашия келнер. След този случай на преводачите бе предложено да се хранят заедно с американците, за да се занимават с преводи не само, когато потрябва, а да следят и за реда в ресторанта.[…] Достатъчно бяха един-два месеца на тясно общуване с американците, за да определим безпогрешно за себе си ясно очертаните граници в цялата тази маса хора.
Ще прокарам условно три черти и ще разделя цялата американска колония на три категории хора.
Между тях имаше и колебаещи се – “перебежчики”, както ги наричаха, които никак не можеха веднага да се ориентират и да се присъединят към една от категориите. Такива хора внимателно се ослушваха и следяха зорко всичко случващо се в колонията, внимателно претегляха всички “за” и “против” и в крайна сметка със закъснение, но все пак се “самоопределяха”. Сега да се запознаем с хората от споменатите категории.
Към първата категория, най-голямата по своята численост, принадлежаха висококвалифицираните американски специалисти. Това бяха честни и добри хора, работещи по съвест. Те бяха проникнати от голяма хуманност, стараеха се да предадат, и честно предаваха, своите знания на техните руски другари. Те всячески ни съчувстваха и помагаха в изпълнението на тази огромна и благородна задача, която целият колектив на завода, малко и голямо, напреко на трудностите, трябваше да изпълни с чест и в срок. Кои бяха тези хора? Първи ще посоча мистър Сваджън, удостоен с висока правителствена награда (той бе награден с орден “Ленин”) и мистър Калдър. Двамата тухла по тухла превръщаха хартиения проект на завода в реална действителност. След това: с невисок ръст, много пълен, с добродушна и приветлива усмивка мистър Уорд (Роло Уърд, пристига в 1930 г. , работил като старши майстор) , работещ в монтажния цех на “глисоните” (зъборезни стругове). Щом се вгледа отблизо в придадените му за обучение работници, той каза:
– Не ме наричайте повече майсторе – ще ми бъде по-приятно, ако ме наричате другарю. Моля ви, изпълнете молбата ми.
От него нашите работници получаваха писма след завръщането му в Америка. В тези писма, много топли и дружески, той молеше да му предоставят възможност още веднъж да работи в нашия завод.
– Искам да работя при вас не за валута, с която вие преди ми плащахте по договора. Искам да работя като вас при същите условия
Италоамериканецът Пантело. Той работеше в инструменталния цех за ковашки щампи. Среден на ръст, винаги стегнат външно, с вечна усмивка на лицето. Никога не съм го виждала в лошо настроение, той никога не униваше и винаги беше весел. Често се случваше да наблюдавам работата му, стоейки зад гърба му. Той търпеливо обясняваше на нашите работници как трябва да настроят струга, да закрепят инструмента, да сложат детайла, а едновременно с това – как да избегнат брак. При това в свободните минути той тананикаше весели италиански мелодии.
– Какво ви радва, Пантело? Вие честичко пеете, дори по време на работа – понякога му казвах аз.
– Как да не се радвам. Имам много умна бригада работници. От половин дума ме разбира. Моето самочувствие тук е прекрасно, та аз обучавам работниците на първата пролетарска държава в света. Аз не само се радвам, но и твърде силно се гордея с това, – отговаряше Пантело.
Ще посоча още съвсем младия, почти подрастващ стругар по щампите (моя учител по усвояване на техническата терминология на английски език) Уотсън (пристига в СТЗ през 1930 г. – б. съст.)
– Защо никога не ме викате за превод, нима знаете руски език? – попитах го аз веднъж.
– Не, не зная, – отговори Уотсън. – Вие имате добри момчета. Аз искам да се запозная с тях по-близко. Ние прекрасно се разбираме без преводач. Когато им обяснявам нещо и питам “разбираш ли”, те ми отговарят “ол райт”. Ние с тях си обменяме не само знания, но и цигари. Те с удоволствие пушат понякога моите цигари “Кемал”, а аз с не по-малко удоволствие си дръпвам от тяхната силна махорка…
Към същата категория се отнасяше стругарят-настройчик в нашия цех Садърсбърг (американски специалист, пристига в 1930 г. – б. съст.) Сади, както съкратено му казваха американците. Той беше невисок на ръст. Подчертано небрежно се отнасяше към своя външен вид. Неговото лице беше тъжно. Очите му изразяваха безкрайна умора от живота. Той беше тих и скромен. По външен вид едва ли можеше да бъде причислен към американците. Сади работеше добре. Много добре. Но във всичките му движения се чувстваше не само умора, но и някаква смачканост. Когато за пръв път се приближих към струга, където той обясняваше нещо на нашия работник, Сади бързо ми обърна гръб, но след секунда пак зае изходно положение. Така по време на превода на неговите указания към работника това се повтаряше няколко пъти. При това всеки път, преди да се отвърне от мен, той бързо и неразбираемо, като че нещо в устата му пречеше, произнасяше:
– Пардон ми, – извинете.
Отначало аз недоумявах. Какво прави той там, крие се от мен, при това тъй бързо ставаше всичко. Не ми се искаше да питам. Беше ми неловко да го направя. А любопитството ме глождеше. В същата вечер всичко се изясни от само себе си.
– Не ми обръщайте внимание, аз дъвча тютюн – вашата руска махорка, – ми каза Сади. – Ами, при Форд, където работих много години, – не може да се пуши по време на работа. Така се научих да дъвча тютюн. Това не пречи на работата, но едва ли някому е приятно да гледа как плюя стръковете. Ето защо аз често се отвръщам от вас.
После той престана да се стеснява от мене и понякога без да искам, пристъпвайки към него, аз виждах как той плюе майсторски с подсвиркване. Да, зрелището е малко приятно. Сади работеше на обработващ струг. Той много сериозно и с голямо желание обучаваше своята руска бригада работници, млади момчета, току що пристигнали в завода. Той ги учеше да работят спокойно, без афект, като нещо разбиращо се от само себе си.
След това идва негърът работник Робинзон (Робърт Робинсън – американски специалист шлифовчик, единствен афроамериканец в завода. Пристига в СТЗ през 1930 . Обучава съветските работници самостоятелно да работят на струговете, през 1932 г. е изпратен да работи в Първия държавен подшипников завод, а след края на контракта остава в СССР и получава съветско гражданство. През 1974 г. отива от СССР в Уганда и оттам се завръща в САЩ. През 1931 г. постъпва в партията, награден е с орден “Ленин” през 1932 г. – б. съст.)
Освен, че сам работеше много качествено като квалифициран инструменталист, той отделяше доста време за подготовка на нашите кадри по неговата специалност. Методът на работата му с учениците беше своеобразен. Правилният другарски подход към хората, с които работеше, даваше добри резултати. Три месеца подготовка за младежите и девойките се оказаха достатъчни за тяхната успешна самостоятелна работа. В отделението за калибриране, където прехвърлиха Робинзон за ликвидиране на “тесните” места, той също постигна големи резултати, заменяйки остарелите начини на ръчна работа с машинна обработка. Робинзон сам написа подробно за своята работа в спомените си, поместени в сборника “Говорят строителите на социализма”, в статия, озаглавена “Има на света такава страна”. Остава ми да добавя само още малко. Завършвайки работата по двугодишния договор, Робинзон замина за Москва и постъпи на работа в 1-ви ГПЗ. Той стана съветски гражданин, завърши Машиностроителния институт, без да се откъсва от производството. Беше избран два пъти за депутат в Московския съвет и до настоящия момент продължава да работи все там. Неотдавна ми се случи да се срещна с него в Музея на революцията, където той разказа своите спомени за работата в СТЗ. В частен разговор той между другото ми каза:
– А знаете ли, аз продължавам да водя отчет за кадрите от “моя випуск”.
Познавайки го, аз не се съмнявах в качеството на неговата подготовка на работници. Когато той започна да ми изрежда хората, подготвени от него за работа – се получи твърде солидна цифра.
Тук се отнасят и американците Хони, Крамаренко, Чечъл, които като завършиха работата си в завода по договорите, приеха съветско гражданство и останаха завинаги в нашата страна. Хони до самото си излизане в пенсия продължаваше да работи в същия Сталинградски тракторен завод, а Крамаренко – по своята специалност като бояджия в Оргстанкинпром, Чечъл е вече старец-пенсионер. Към тази категория американци по право следва да причислим такива хора като Холмс, Райт, Бласко, Холс, Ковърт, Литл, Уеб и много други.
Втората категория,
Значително по-малка от първата, обединяваше американците, които добросъвестно изпълняваха своите задължения по договора. Те смятаха, че са длъжни да работят честно за получаваната заплата; така и постъпваха. Те никога не изказваха своята гледна точка нито по производствени, нито по обществено-политически теми. Тези хора не се проявяваха нито като верни приятели, нито като врагове. Ние не успяхме да почувстваме тяхното истинско отношение към нас. “Доларът беше силна защита и броня по този път”. Към тази категория американци принадлежаха: Търнър, Вейлър, Блейклок, Стаут, Бийч, Квинлънд и други. Търнър беше превъзходен специалист, а също и работник, изпълняваше добросъвестно своите задължения по договор. Веднъж преводачката Олга, работеща в инструменталния цех, се замота и бързайки влетя в цеха след звънеца. Търнър извади часовника си от джоба, поднасяйки го направо към очите й и с укор произнесе:
– Олга, вие закъсняхте с цели две минути. Това е недопустимо.
Търнър беше истински “янки” и оттук възможно произтичаше неговото презрително отношение към хората с цветна кожа, но за това ще бъде разказано по-долу. Трудно беше с думи да го убедиш в каквото и да било и ако той (много рядко) променяше своето мнение, то бе само в резултат на това, че сам се убеждаваше в своята грешка. И ето, Олга предложи кандидатурата на този същия мистър Търнър, когато вървяха изборите за делегати на Октомврийските тържества. Зашъткаха й от всички страни. Всички в цеха възразяваха:
– Позволете да ви попитаме, как може да се издига такава явно неподходяща кандидатура? Какво от това, че Търнър е добър работник? А какъв човек е? В нищо не вярва. Надсмива ни се! Нали той заплашваше да ви уволни, когато вие искахте по молба на негъра Робинзон да му помогнете в нещо. Е, та такъв човек никак не подхожда за ролята на делегат на Червения площад! Ние имаме американци по-достойни от него от всяка гледна точка, – отвсякъде се раздаваха възмутени гласове на участници в събранието.
Но Олга не се смути ни най-малко. Тя с още по-голяма упоритост започна да защитава кандидата си:
– Търнър е сложен човек. Напълно съм съгласна с това, че той не ни симпатизира, на всяка крачка се надсмива над нас и над нашите несръчности и неразбория. Той не разбира и не иска да разбира, че по същия начин като родилия се на света жив човешки организъм, така и нашият завод на първо време преживява всички “детски болести”; те са неизбежни, но те ще изчезнат, и то много скоро. Ние това добре го знаем, но той пристигна при нас от организиран завод, който съществува в родината му вече десетки години. Ето защо, при наличието на това, което той сам е видял, той е убеден, че ние няма да дадем трактори на страната, и с никакви думи не можеш да го разубедиш. Всъщност, освен завода той нищо друго у нас не е видял. Аз издигам кандидатурата му, понеже предполагам, че това пътуване ще бъде от полза не само за него, но и за нас.
Мотивировката на Олга се оказа убедителна – Търнър отпътува за Москва заедно с другите делегати. Въпреки че срокът на пътуването бе ограничен, той все пак успя да види това-онова. Той беше също на Червения площад и… се върна в завода. Но това вече не беше онзи човек. Като че го бяха подменили. Когато той се появи, както обикновено в цеха, го заобиколиха от всички страни и се посипаха въпроси: “Е, какво? Как, хареса ли ви? Какво видяхте?”.
А Търнър вместо отговор на въпросите, очевидно в порив на благодарност, се наведе и целуна ръката на Олга.
– Благодаря ви, че ми помогнахте да се ориентирам за най-главното и обективно да оценя всичко това, което става във вашата страна – каза Търнър и без излишни думи пристъпи към работата си.
Уилям Блейклък – “Бил”, както съкратено го наричаха американците, владееше прекрасно своя занаят в цеха и твърде охотно споделяше своя опит с руските работници. Той беше талантлив човек; в свободното си от работа време пишеше нелоши стихове, тънки и изящни нещица, а също така се зае сериозно с изучаването на руския език. Той беше целеустремен и настойчив човек, но все пак не издържа и един ден се яви на урока объркан: :
– “Ваш рюски язык очен плякой. Американски – хорош”, -каза Бил, още преди да влезе в стаята.
– Защо, Бил, мислите, че нашият език е по-лош от вашия? – обидих се аз за своя роден език.
– Оу, по американски: тейбл, тейбл, винаги е тейбл (маса), а по рюски штоль, шталя, штале… не знаеш кога штале, не знаеш кога шталя. Не мога да уча повече – много е трудно…
– Ами че ние учим твърде сложната система на времената в нашия език. Нима е тъй трудно да се научи простото склонение на съществителните имена? – попитах аз моя трудолюбив ученик.
– Не си струва. Договорът свършва скоро. Ще си отида у дома. Прихванах рюски език, стига! – отговори Бил.
Бил – на сто процента американец, имаше свой непробиваем поглед на всичко около себе си. Него също бе трудно да го убедиш с думи; подай му комунизма на чинийка и само тогава той ще повярва в него, а иначе, колкото и да приказваш – до него нищо не стига. Всичко, което той видя у нас, за него се оказа малко убедително. Той обаче се съгласяваше с това, че “социалистическата система е добро нещо (както той се изрази), но за да се претвори тя в живота, за това ще трябват “векове”, а не години, десетилетия, както вие си набелязвате. Мога ли аз сериозно да повярвам във вашия успех?” Така ние с него се разделихме: той – съмняващ се в нашия успех, а ние – твърдо вярващи в своето право дело.
Стаут – специалист-инструменталчик. Той работеше като майстор в инструменталния цех. Беше истински стаут, в истинското значение на тази английска дума – нисък на ръст, дебел, енергичен, жив. Той не ходеше както ходят хората обикновено, а се носеше стремително, събаряйки всичко и всички по пътя си. Стаут се отнасяше към делото някак особено ревностно. Той приемаше всичко много присърце, а когато работата му понякога не вървеше, той се огорчаваше и преживяваше силно. Неведнъж в разговори той изказваше своите чувства и казваше откровено, че много му харесват Русия и руските хора, и че той ще направи всичко, което може, за да оправдае напълно своето звание като специалист-инструменталчик и като майстор на цеха. Ако наблюдаваш работата му отстрани, можеш да си помислиш, че цехът принадлежи лично на Стаут и той се старае с всички сили всичко при него да е “ок”. Стаут наистина обичаше руските хора. Своя личен живот той окончателно съсредоточи в пределите на територията на завода. Влюби се в руска девойка, работничката Лиля. Той се ожени за нея по всички правила на съветския закон. Закрепи своя съюз с нея в ЗАГС, изпроси съветска и американска визи и отведе жена си в своята родина.
Спомени на преводачки за работата с американците в завода:
“Това беше в края на 1930 година. Пристигането на Робинзон (Робърт Робинсън – б.с.) в нашия завод явно не беше по вкуса на някои американски хулигани и ярки представители на ку-клукс-клан. Наличието в тяхната среда на “черномазия”, както те го наричаха, не им даваше мира и те решиха да се избавят от него. Тези геройчета-инициатори, договаряйки се помежду си, свикаха тясно съвещание, на което решиха да удавят “черния”, т.е. Робинзон, във Волга, ако той сам доброволно не си отиде обратно в Америка” […]
Поглеждайки към Луис, аз видях, че този, позволете ми да кажа “мистър”, ридае със съвсем неподправени сълзи. – Какво има? Какво ви е?, – възкликнахме ние едновременно с кореспондента. […]
– А вие знаете ли, че с този пункт вече ми произнесохте смъртна присъда. Няма съмнение, че всичко това ще стане известно в Америка. Когато се върна, собственият ми баща ще ми пусне куршум в челото за това, че съм паднал толкова ниско и съм молил за прошка негър… “
Спомени на ММ. Френкел “Американците в Сталинградския тракторен завод “ (Спомени 1930 – 1932 г.)
Третата категория, за наше щастие, се оказа най-немногочислена. Затова пък проблеми и неприятности от тези хора се стовариха не само върху нас, но и върху цялата американска колония. Имената на някои дори гърмяха в целия Съветски съюз. За тях знаеха и в Америка, тъй като нашите американци регулярно пращаха там не само писма, но и много снимки. Това бяха Луис и Браун, Мелън, Хюз, Холиок, Хааг, Екенгрен и неколцина други. Изброените американци бяха така да се каже ядрото и вдъхновителите на тази категория хора. Не стига това, че те работеха много лошо, но се опитваха тук-там да спъват нашата работа. Те внасяха неразбирателство и в средите на американците. Те ги плашеха, заплашваха ги:
– Ако вие тук много ще се стараете, – ние ще се разправим с вас напълно в родината, когато се върнете.
Те се опитваха също, вярно – внимателно, да “агитират” и нашите работници. Говореха открито, дори понякога без да се стесняват:
– Вашият завод никога няма да даде трактори. При вас в производството има пълна бъркотия и анархия. Дори и с наша помощ вие далече няма да стигнете. Завод у вас като че ли вече има, но вие все едно ще купувате трактори от Америка.
Холиок винаги настояваше за добавката “мистър”. За вида му не можеш да се хванеш. Над чистите и скъпи дрехи той носеше бял халат. На гърба на този халат се кипреше направена от грижовна женска ръка с ярко червени и твърде качествени конци “мулине” бродерия: “специалист”. Тази “художествена бродерия” правеше внушително впечатление всекиму, пред чиито очи тя попадаше за пръв път. Холиок беше сред 8-те американци, работещи в ИКШ (инструментален цех за ковани щампи). Той много се гордееше с това, че трябва да монтира прекрасния копиращ струг “Келер” и да обучи нашите хора да работят на него. По думите му, тази машина е революция в техниката… Най-накрая той пристъпи към монтажа. В процеса на работата аз отделях главното внимание на този “специалист”. Стругът наистина беше сложен. Видът му беше внушителен. Толкова исках по-скоро да го видя в работа, да не говорим пък за това, че той беше много необходим. Аз буквално захвърлих всичките останали седем американци, отивайки при тях само при повикване, а през цялото време стоях на “вахта” около Холиок, помагах му да разопакова детайлите…
Минаваха дни, седмици – всичко беше приготвено, но нашият “специалист” продължаваше да изучава инструкциите за монтажа – въпросът за пусковия срок слабо го вълнуваше. Аз го питах:
– Какви трудности имате? Защо при вас работата съвсем не напредва? Скоро ще стане месец, а вашият струг не е мръднал.
– Сменете плочата! Та колко пъти може да се казва всеки ден едно и също… Закъде вие така бързате? Ето, аз съвсем не бързам. Аз имам още много време. Нали моят договор е сключен за една година. Ще успея!
Той беше яростен представител на ку-клукс-клана “Мелън, Хюз и компания”. Струва си да разкажа за тях. Мелън беше специалист по ковашките работи – така бе отбелязано в неговия договор, но дали той бе добър специалист е трудно да се каже, понеже той почти не работеше. Мелън бързо свикна с обкръжаващата го обстановка, лошо я разбра, направи си грешна сметка и си плати за това. Според Мелън доверието, което руснаците оказват на чуждестранните специалисти и малко разслабената дисциплина за тях може успешно да бъдат използвани за свое удоволствие: Болничните листове са добро нещо; трябва умничко да ги приспособиш към себе си: вечерта да пиеш и дори без мярка, а на сутринта да се престориш на болен. Ако пък “винните” симптоми са явни, то може на сутринта да се наспиш, а към края на деня да се явиш в цеха; да работиш съвсем не е задължително, нека с това се занимават глупаците. Помислете си само какво ставаше тук! “Може да не работя, а Външният отдел все едно ще преведе акуратно заплатата в долари в американската банка на мое име. Че какво му трябва повече на човек?”[…]
Мелън, Хюз и още няколко човека от тази компания се готвеха бързо да се върнат обратно в своята родина. Договорите с тях бяха предсрочно прекратени. Външният отдел им готвеше спешно визите и разплащането. Трябва да се предполага, че те без радост напускаха така неочаквано бързо нашата страна. Позорният печат на хайлази, на недобросъвестни работници и дезорганизатори на производството явно не им беше по вкуса. На другите заповедта подейства като силно отрезвяваща мярка, и тези американци, към които тя имаше пряко отношение, си направиха съответните изводи, да се шегуват с огъня те повече не посмяха.
Хааг беше немски американец. Той говореше английски със силен акцент. Беше много висок. Лицето му правеше явно неприятно впечатление. Няма да сгреша, ако кажа, че Хааг беше ревностен представител на немските нацисти. Той напомняше образа на демон, който проклина всичко.
Той открито порицаваше всичко, осъждаше, правеше това със злоба и ехидство, а какво бе скрито у него – за което той не говореше, ние не знаем. Той беше умен, това е безспорно, дори прекалено умен. Ние знаехме, че той не ни е приятел. Той и сам не го криеше. А беше ли той честен, поне със самия себе си? Трудно е да се отговори на този въпрос.Този човек като криво огледало уродливо отразяваше всички чудесни млади стремежи – “възходите на нашата млада република”. Аз не го познавах като специалист, затова ми е трудно да кажа как той работеше и как се държеше в производството. Обикновено редом с него беше неговият неразлъчен приятел и земляк Вейлър, който рязко се отличаваше от Хааг и по своята външност, и в съжденията си, и с по-меката настройка на характера си. Винаги го виждахме приветлив, усмихнат. Как можеха да дружат така силно тези двама души, съвършено различни по характер и възгледи? Ето това нас ни удивяваше. Но ние не забравяхме руската пословица: “Кажи ми кой ти е приятел, и аз ще ти кажа кой си ти”.
Екенгрен – шведски американец. Инженер. И него аз слабо познававам от производствена страна. По природа той несъмнено беше по-деликатен и сложен човек. Ако Хааг гръмко, понякога много гръмко, “пръскаше глупости”, както се изразяваха при нас в завода, то Ек (така му казваха съкратено) повече мълчеше, а ако говореше – беше с намеци и недомлъвки, позволявайки си рядко саркастични забележки, които тънко обличаше в дружелюбна форма. Той имаше чувство за мярка и добре го използваше. На вид изглеждаше много привлекателен: строен, с приятно лице, винаги гладко избръснат и акуратно облечен, той привличаше вниманието към себе си.[…] Като че цялата му външност, бавното говорене, гордата стегната походка казваха: “Гледайте, ето аз съм тук. Аз се спуснах до вас, руските варвари. Аз ви помагам! Помагам, но знам че вашите усилия са напразни. Нищо няма да постигнете!” […]
Случай с работник негър в завода
Искам да разкажа за един случай, който стана в нашия завод с работника негър Робърт Робинсън (Робинзон). Не само целият наш заводски колектив, но и тружениците от целия Съветски съюз, а също стотици чужденци, работещи по това време в различни фабрики и заводи, заклеймиха с помощта на пресата като позорна изцепката на няколко “стопроцентови янки”.[…]
Това беше в края на 1930 година. Пристигането на Робинзон в нашия завод явно не беше по вкуса на някои американски хулигани и ярки представители на ку-клукс-клан. Наличието в тяхната среда на “черномазия”, както те го наричаха, не им даваше мира и те решиха да се избавят от него. Тези геройчета-инициатори, договаряйки се помежду си, свикаха тясно съвещание, на което решиха да удавят “черния”, т.е. Робинзон, във Волга, ако той сам доброволно не си отиде обратно в Америка. При това се договориха да представят цялата работа така, сякаш с негъра по време на разходка е станал нещастен случай на Волга. Понеже в началото на работата в завода американците още не бяха успели да се запознаят добре един с друг и да си изяснят разликите в своите възгледи, в това “тясно съвещание” попаднал случайно американецът Хони. Мистър Хони се оказа не само прекрасен специалист, но и добър и много хуманен човек. Разбирайки за предстоящото покушение над работника негър, когото по това време той дори лично не познавал, Хони незабавно през нощта намерил Робинзон и му разказал всичко, което чул на съвещанието. Той предупредил Робинзон да не се поддава на провокационната покана на белите да отиде с тях на разходка на Волга и го посъветвал постоянно да бъде нащрек и да се пази от подвеждане от страна на тези хулигани. Робърт – единственият негър сред американците, работник-инструменталист, беше много млад, скромен и затворен и винаги предпазлив човек. Някак се усещаше, че той е попил в себе си цялата горест от страданията на хората от черната раса. Още в Америка, където той е живеел в постоянно нервно напрежение, той се е научил добре да владее нервите си, беше въздържан и коректен. Най-малко от всичко Робинзон е очаквал, че тук, в Съветския съюз, който и да е от неговите бели съотечественици би си позволил да го тормози. Той се е надявал поне у нас временно да забрави за необичайния цвят на кожата си.
Робърт Робинсън (Робинзон)
Не е трудно да си представим, че след предупреждението на Хони Робинзон отново е настръхнал и още по-силно е започнал да се страхува от своите “земляци”. В Америка той добре е познавал такива върли расисти. Било му е ясно, че те няма да се успокоят, ако техният план се провали; че те няма да се примирят с това, че в техните среди има негър. Че той диша един и същи въздух с тях, яде в същата столова. Най-обидното, непоносимо за себе си те са смятали това, че той получава равна с тяхната заплата за своя труд.
Робинзон не грешеше. Те не се отказаха от своя замисъл и нова атака срещу него не закъсня да избухне. Точно седмица след пристигането му в 16 часа и 30 минути, когато Робинзон излиза от американския ресторант, където обядвал, и тръгва за вкъщи. Вече около самия дом той чува как някой тичайки го догонва и, задъхвайки се, крещи:
– Почакайте, стойте за минутка!
Робинзон се спира, обръща се и вижда, че до него дотичва американецът Луис. Цитирам истинския диалог, протекъл между тях.
Луис:- Чуйте! Ей, вие! Съветвам ви незабавно да се махнете от тук обратно в Америка. Тук вие сте излишен!
Робинзон: – Защо трябва да замина оттук? Че и по ваша заповед! Не вие сте ме поканили тук, и вие не можете да ме заставите да замина оттук. Впрочем, нямам намерение да заминавам оттук.
Луис: – Вие забравихте с кого разговаряте!
Робинзон – Не, грешите. Не съм забравил това. Нещо повече, аз дори много добре помня, че сега не съм в Америка.
Луис – Е, щом е така, получи си го!!!
Той вдига ръка да удари Робинзон, но той през цялото време е бил нащрек, защото този разговор не предвещавал нищо добро. Робинзон тъкмо се кани да отрази удара, когато някой му попречва, хващайки отзад силно ръцете му. Това бил американецът Браун, побързал да дойде на помощ на Луис. Започва бой. Боят е неравен. Преимуществото явно е на страната на белите; те са двама, а Робинзон е сам. Те го нападат като диви чакали и неизвестно как би завършило това сбиване, ако, за щастие, отнякъде не се появява американецът Чечъл; той се втурва между биещите се и с един силен замах освобождава Робинзон от клещите на двамата негодници. Така започна това позорно за някои американци “Дело на Робинзон.” […]
Един американец, типичен представител на ку-клукс-клан, вече известният ви “специалист” Холиок, като разбира дневния ред на свиканото събрание на американците, почервенял от злоба, закрещял:
– Да се безпокоят белите хора заради това черно псе, е, само това липсваше!
Той внесъл такова смущение в средите на американците, че те не знаели как да постъпят и кое за тях ще е по-добре: да отидат на събранието или да не отидат.
В инструменталния цех вече имаше такъв случай. Когато американецът Търнър видял, че работещата с него преводачка се приближила до Робинзон, за да му помогне в нещо, той злостно й викнал:
– Олга, ще ви уволня!
– Не вие сте ме наели и не на вас е дадено право да ме уволнявате, – също така възмутено му отговорила Олга.
Аналогични явления в различна форма се случваха и в другите цехове. Събранието все пак се състоя, но значителна част от американците демонстративно не отидоха.
След събранието делото на Робинзон взе съвсем друг обрат. Нужно беше на всички американци да се даде да разберат как ние оценяваме подобни случаи. Трябваше да им разясним националната политика на Съветския съюз. За тази цел освен редица беседи с американците бе използван и нашият всекидневен вестник, излизащ на английски език. Завеждащият комитета ми поръча спешно да се видя с Робинзон и да му предложа да напише статия за случилото се в нашия заводски вестник “Даваш трактор!”. Помня като да беше съвсем скоро. Американският ресторант, където обядваха преводачите, беше разположен на самия бряг на Волга. При входа на ресторанта се сблъсках с работника негър. Това се оказа същият Робинзон, който ми бе нужен. Като му викнах обичайното американско приветствие: Хелоу! – аз му протегнах ръка. Робинзон не ми подаде веднага ръката си. Той явно беше в размисъл и нерешителност. Чак после ми стана ясно какво се случваше с него тогава. За пръв път в живота му бяло момиче му подава ръка. Това безкрайно го озадачи. Уплахата му попречи да реагира моментално. Робинзон се е научил от дете: първо мислиш, после действаш. Така стана и тогава. Той очевидно не искаше да обиди бялата мис, а да й подаде ръка в такова многолюдно място му се е сторило рисковано. Възцари се неловко мълчание. Аз стоях с протегната ръка, а той продължаваше да мисли. Най-накрая, правейки голямо усилие над себе си, той взе отчаяно решение и… ми протегна ръка. Ето така се запознахме.
– Трябва ми да поговоря с вас след работа, – казах аз. – Ще се радвам да се срещна с вас – отговори Робинзон.
Същата вечер в уговореното време, спускайки се по стръмниге стълби на брега на Волга, аз отдалеч го зърнах. Ние седнахме на брега и между нас веднага се завърза оживена беседа.
В началото в разговора стана дума за делото, а после малко по-малко премина в дружеска беседа.
– А вие знаете ли, – признах му аз, – че природата там у вас, […] създава черни хора с поразителна прилика на лицата. Аз мислех, че при нас са пристигнали няколко негъра, но като се срещах с тях на обяд, виждах, че те всичките имат еднакви лица. Моето откритие, както виждате, е резултат от моето невнимание и разсеяност. Робинзон се усмихна и каза:
– Е, вие мен, пристигналия в единствено число, сте ме приемали за мнозина. А наистина можеше да пристигнат няколко черни човека, но тях така ги “обработиха”, отказваха ги от пътуването, уверяваха, ги, че няма да се върнат живи оттук и те се изплашиха не на шега и в последната минута се отказаха да пътуват за СССР. Както виждате, аз останах сам.
Беседвайки, без да бърза, високият, строен юноша с големи тъжни очи и ослепително бели зъби ми разказваше за своята страна, за природата, за прекрасните хора от черната раса и за своя личен тежък, невъобразимо труден и угнетяващ живот в Америка.
– Нали съм черен, – казваше той, – За нас черните там има особени закони. Ние сме длъжни да ги приемем, ние трябва да им се подчиняваме. И към това всеки от нас приучава себе си от деня на раждането си.
Той ми се видя много сдържан, печален и винаги еднакво коректен. По-късно научих, че той води много затворен живот. Беше съвсем самотен, с никого в колонията не разговаряше и не се срещаше. Цялото си свободно време след работния ден той отдаваше на учене и книги. Никой от нас не го беше виждал нито на лекциите, нито на танци, нито дори в киното, което той много обичаше.
– По-добре е да послушам хубава музика, да почета красиви стихове или полезна книга в стаята си. Това е по-безопасно, отколкото да попадам пред погледа на белите, – отговори Робинзон на моя въпрос как той прекарва свободното си време.
Времето течеше бързо. Ние не забелязахме как то пролетя и трябваше да се разделяме. Погледнах към Робинзон. Той беше много тъжен. Може би от това, че разказвайки за безправието на черния човек, той отново е видял картини от миналото си, които се е опитвал тук, далеч от преживения ужас, поне малко да забрави. Стана ми много мъчно за този юноша, приличащ на подгонено зверче. Изведнъж Робинзон ме попита:
– А вие не се ли страхувате да седите с негър на брега на реката, ей така, открито, пред всички? Знаете ли какво би станало с нас заради това в Америка?
– Не, – отговорих аз. – Не се страхувам. У нас за това не линчуват. Ние делим хората по съвършено друг признак : приятел ли ни е той или враг; глупав ли е или умен; културен или невежа и т.н., а националността, цветът на кожата – тези признаци у нас не играят никаква роля. Струва ми се, че ако се случи да бъда в Америка, аз бих постъпила по същия начин като сега. Съветският човек е възпитан и се възпитава в дух на непримирима вражда към националните разпри и расовата дискриминация.
– Вие казвате това, само защото никога не сте били в Америка. Трудно ми е да повярвам, че там у нас вие бихте постъпили по същия начин. Искате ли аз сега да ви продемонстирам мъничко парченце от моята страна? Нали сте невнимателна и разсеяна. Нали сама ми признахте това, а аз пък съм наблюдателен и много внимателен. Вие не забелязахте, а аз видях, че докато ние с вас тук спокойно беседвахме, покрай нас два пъти мина американец с фотоапарат и няколко пъти щракна с него. А не ви ли се струва странно, че брегът обичайно толкова оживен през това време, сега е съвършенно пуст и освен нас тук почти никого няма?
– Погледнете нагоре, продължаваше Робинзон, показвайки ми с пръст накъде трябва да гледам. Аз вдигнах глава и видях доста голяма тълпа американци. У някои фотоапаратите бяха готови.
– Какво е могло да се случи при тях и защо те имат фотоапарати? – недоумявах аз. – Вероятно на Волга се очаква нещо интересно. – Защо да се очаква? Него вече го има и наистина е особено интересно за тях, – отговори Робинзон, – Ами, именно нас наблюдават и чакат кога ще се качим горе, за да ни снимат в анфас и да снабдят американската преса със сензационни снимки.
Да си призная, аз не му повярвах. Струваше ми се, че той се шегува. А в действителност той се оказа прав. – Даже тук те си позволяват такова безобразие – каза Робинзон и някак странно потръпна, дали от вечерната прохлада, дали от твърде неприятното зрелище горе.
– Не се страхувайте, Робинзон, – успокоих го аз. – Дайте си ръката. Е, по-смело! Ние сега ще продемонстираме на вашите земляци нашата съветска политика по националния и по расовия въпрос. Ние бавно тръгнахме към стълбите, водещи нагоре, и спокойно, като че нищо не се е случило, започнахме да се изкачваме. Ние се уговорихме да гледаме всички срещнати право в очите, предизвикателно, и да продължаваме разговора си. В края на стълбата защракаха фотоапарати, но ние не обърнахме на това никакво внимание. Така преминахме през големия и плътен строй на явно възмутените американци. Прощавайки се с Робинзон, аз отново му подадох ръка пред всички, и нарочно на висок глас, за да се чува, казах:
– Не забравяйте утре да дойдете при нас на вашия първи урок по руски език и на чашка чай след урока. Ще ви запозная с моите приятелки – преводачки, с които живеем заедно.
– Ще бъда непременно, в точно посоченото време, – отвърна ми Робинзон, и ние се разделихме.
Тази покана, която чуха много американци, толкова ги възмути и вбеси, че те някак се отвлякоха от Робинзон и пренесоха цялата ярост на своето негодувание към мен.
На следващата сутрин след тези събития, явявайки се както обикновено в цеха и поздравявайки се с работниците, аз се приближих към групата на американците, които беседваха оживено. И веднага почувствах, че е станало нещо недобро. Но какво именно не можах да се сетя. След няколко минути, без да ме поздрави, един от тях, побледнял от злоба започна:
– Вярно ли е, Мери, че вчера вие сте седели на брега на Волга с негър, а?
– Вие не грешите, сър, отговорих аз, като произнесох с особено ударение думата “сър”. – Именно аз седях с него на брега на Волга и дълго си говорих с него.
Не може да има съмнение. Потвърди се това, за което говореха американците до идването ми в цеха. С изкривено от злоба лице Холиок отвори уста, очевидно само за да ме наругае и оскърби за постъпката ми. Страшна за бяло момиче, при това обслужваща го преводачка. Аз разбрах, че на въпроса за моята беседа с Робинзон ще бъде придаден съвсем личен характер, а това съвсем не влизаше в моите сметки. Е, щом така се случи, трябваше вълнуващият всички ни въпрос за отношението към човек с тъмна кожа да бъде повдигнат на принципна висота. Като буквално не дадох на Холиок да се опомни и да произнесе дори една дума, аз стремително се нахвърлих върху него. С него имах особена сметка за неговата “блестяща” работа в цеха, за неговата ненавист към негрите и за много други неща. Аз дадох ход на бушуващия в мен гняв. Като казах всичко, което сметнах за нужно да кажа, аз попътно му разясних съветската политика по националния и по расовия въпроси. Пререканието ни се превърна в истински митинг-летучка, който събра не само всички работещи в цеха американци, но и значителна част от руските работници.
– Какъв е този митинг при вас в работно време? – попита началникът на цеха Волков.
Без да дам на Холиок да каже нещо в свое оправдание, аз се обърнах рязко към него и кротко му разказах случилото се. Както се изясни след ден-два, не само Холиок, но и много дори прогресивно настроени американци, ме осъждаха за беседата с негър пред очите на всички. Появиха се непристойни стихчета, памфлети и дори песнички по мой адрес. Наложи се да съберем извънредно събрание на бюрото на преводачите за обсъждане на създалото се положение. Ние решихме заедно, целия колектив, да поемем шефство над Робинзон в свободните часове. Към нас се присъединиха девойките работнички от инструменталния цех. По този начин ние в някаква степен вързахме ръцете на американците по отношение на Робинзон и ги лишихме от повода за осъждането за свободомислие само на едно бяло момиче. Нека да негодуват и да ни осъждат всичките, взети заедно! Така ще е по-добре, решихме ние. Това май беше най-правилният изход от положението. Робинзон, съпровождан от бели момичета – понякога преводачки, понякога работнички от цеха и горното селище, започна да се появява на лекции, в киното и дори на танци. Ние мислехме, че някои от американските хулигани вече са извлекли урок за себе си, но… се лъжехме. Една вечер на танците в ресторанта се оказа, че няма нито една преводачка -негласна защитничка на Робинзон. Вече беше време да престанат да издевателстват и да обиждат нашия подопечен. Колко може да продължава? Ние мислехме така, но сгрешихме. В нашата квартира, където живееха само преводачи, в същата вечер беше много шумно. Ние се събрахме голям брой и, както винаги, обсъждахме текущите вълнуващи ни въпроси. Изведнъж вратата се отвори, на прага стоеше Робинзон. Той беше толкова развълнуван, че едва можа разбираемо да разкаже какво се е случило с него. Видът му бе такъв, сякаш силно са го обидили и са го ранили в самото му сърце.
– Моля ви, слезте в ресторанта, вижте какво те правят там. Те ме оскърбяват, издевателстват над мен, а по време на танца ме спъват, за да падна лошо. Толкова ми е болно и ме е срам пред девойката, с която танцувах…
Наложи се да пратим в ресторанта наколко преводачки, за да сложат ред. А в това време за Робинзон започна да говори пресата. На десетки милиони съветски хора стана известно случилото се с негъра в нашия завод. Обществеността в Съветската страна категорично поиска да се разследва този вопиющ случай и да бъдат сурово наказани обидилите Робинзон. Той всеки ден получаваше много писма от всички краища на нашата страна. Писмата бяха братски, съчувстващи, ободряващи.
Робинзон почувства, че побоят над него не е личен въпрос, а е въпрос, засягащ всички хора, живеещи на тази чудесна съветска земя. И хората са възмутени от грубото нарушаване на Конституцията на държавата им. На 11 август 1930 година ние прочетохме в “Работнически вестник”: “В същото време, когато лицемерната “Комисия на Фиш” във Вашингтон разпитва председателя на Амторг другаря Богданов за това вярва ли той в Бога, посещава ли църква, благонамерено ли се държи във всички случаи в живота, група американци ни показа в Сталинград висок образец на “американската култура”. Реакционно настроените американци си въобразиха, че са в своя капиталистически “рай” и се осмелиха да вдигнат ръка срещу работник негър, защото той е негър. Наказателният кодекс на Съветската дсържава осъжда всяка проява на расови противопоставяния. Съветската власт в никой случай няма да допусне методите на расова вражда, разцъфтяваща в страната на капитализма, да се предават на когото и да било у нас, в Страната на Съветите”…
А на 13 август 1930 година в същия вестник бе отпечатан разговор със заместник върховния прокурор другаря Герасимов. Ето какво казва той: “За съжаление, органите на прокуратурата узнаха за този възмутителен случай на проявление на национална вражда към работник негър само от вестниците. Още днес даваме по телеграфа разпореждане на прокурора на Нижневолжския край за спешно разследване на факта на побой над работник негър, за който съобщават органите на съветския печат. Незабавно след установяването на факта виновните трябва да бъдат привлечени към наказателна отговорност. В практиката на съветския съд това е първият случай, когато чуждестранни работници се привличат към отговорност за такова диво нарушение на елементарните правила на човешкото общежитие”.
В резултат на статиите в печата, а също на подробна проверка на фактите бяха арестувани американците Луис и Браун. Те бяха задържани в Сталинградския затвор през всичкото време, докато вървеше следствието. А през това време американската колония живееше много напрегнат живот. Освен с работа в производството американците трябваше да се занимават и с обществени въпроси, главно с предстоящия процес над двамата опозорили се колеги. Как да спасят престижа на страната си? Как да спасят Луис и Браун от жестокото наказание, което ги очаква? Тези мисли не даваха на американците от цялата колония нито минута покой. Председателят на американската колония мистър Болдуин и секретарят мистър Морис, след като обсъдиха създалото се положение, решиха да действат така, че поне малко да украсят облика на виновните и да смекчат тяхното престъпление. Мистър Морис се готвеше усилено за изказването си в качеството си на защитник на Луис и Браун. Мистър Болдуин от името на американската колония пишеше извинителни писма във вестниците с извинения от цялата колония на своите съотечественици. Ето една от резолюциите на общото събрание на американците: “Американската работна колония рязко осъжда варварската постъпка на гражданина Луис. С това гражданинът Луис не само обиди работника негър Робинзон. Той извърши тежко престъпление, недопустимо изобщо и особено недопустимо в Съветската страна. Ние се надяваме, че работническият съд ще проучи достойно гражданина Луис и чувстваме, че сегашното му пребиваване в затвора и публичното му осъждане в печата са вече доста голямо наказание за неговото поведение”... Обвиняемият Браун също подаде извинения чрез печата, в което писа: “…И ако аз в нещо съм направил грешка, то моля всички съдии и всички работници в СССР за прошка и моля да ми дадат възможност да докажа, че не съм този хулиган, за който ме представят…”.
В навечерието на съда при нас в завода пристигна кореспондент на вестник “Труд”.
В качеството ми на преводачка ми се наложи да отида с него в Сталинград, в затвора, където бе задържан американецът Луис. Нашият кореспондент поиска да говори с него.
– Не искате ли да изпратите във вестника писмено заявление с изказване за разкаяние за своята постъпка. Може би нашият съд ще го отчете и наказането ще бъде малко смекчено, – попита нашият кореспондент, като се прощаваще с Луис.
– Искам, отговори Луис. – Но аз сам няма да мога да го напиша.
Той се обърна към мен с молба да напиша заявление от негово име, с неговия подпис. Аз направих това веднага при него, като адресирах заявлението на името на председателя на съда, както той ме помоли. Заявлението бе написао на английски език. Като го завърших, аз започнах да му чета написаното от мен заявление пункт по пункт, а той след всеки абзац произнасяше своето обичайно “ок”, което означаваше, че е съгласен. Така стигнахме до края на заявлението. Последният пункт гласеше: “Моля за извинение мистър Робинзон за нанесеното му оскърбление…”. И тук вместо обичайното “ок” чух странно подсмъркване с нос и нещо, приличащо на хлипане. Поглеждайки към Луис, аз видях, че този, с позволение да кажа “мистър”, ридае с най-неподправени сълзи.
– Какво има? Какво ви е?, – възкликнахме ние с кореспондента едновременно.
Признавам, помислих си, че на моето прочувствено написано заявление този американец реагира с поток сълзи. Но нищо подобно в действителност нямаше. Ето какво ни отговори Луис:
– А знаете ли вие, че с такъв пункт вие вече ми произнесохте смъртна присъда. Няма съмнение, че всичко това ще стане известно в Америка. Когато се върна, моят собствен баща ще ми пусне куршум в челото за това, че съм паднал толкова ниско и съм молил прошка от негър…
– Та нали заявлението го пишете вие, аз само изпълнявам молбата ви. Можете всеки пункт да приемете или да зачеркнете, отговорих аз.
Тук той веднага стана весел, замаза този пункт с дебела черта, за да не може някой, не дай Бог, да прочете какво е написано под него, и, както виждате сам си подари живота.
На 29 август 1930 година съдът произнесе присъдата. Ето я:
“Като смята за доказано нападението над Робинзон, по причина расова ненавист, съдът осъжда Луис и Браун по ст. 59,7 от НК на лишаване от свобода за две години всеки. Но, вземайки предвид, че расовата вражда им е внушена по силата на капиталистическата система за експлоатация на “низшите раси, лишаването от свобода се заменя с изгонване от СССР за 10 години.”
Така завърши това позорно за някои американци “Дело на Робинзон”.
Заминаване на американците за родината им
Една година мина бързо. Договорите с американците завършваха. Трябваше да си заминат за вкъщи. Дирекцията на завода реши да възобнови договорите с неголяма група американци за още една година. Цеховете подаваха заявки, като подбираха най-добрите и нужни за нас специалисти. Преговорите с американците започнаха. Водеше ги заместник-директорът на завода Георгий Михайлович Ширшов. По този повод в американската колония започна силно оживление, което в скоро време се смени с голямо вълнение. Навсякъде американците обсъждаха по всякакъв начин въпроса кому е съдено да остане в завода за още една година. Както се вижда, за вкъщи още никой не искаше да пътува. Един след друг, на опашка по набелязаните от цеховете списъци аз виках американците, чакащи в приемната на директора. Интересно беше да наблюдавам тези добре познати ми хора, сега такива тихи, смирени. Те влизаха плахо в кабинета със зле прикрито напрежение и с вълнение на лицето. Сега не те на нас, а ние на тях диктувахме нашите условия за работа и те ги приемаха без уговорки. Излизайки от кабинета на дректора, “щастливците”, както ги наричаха техните другари, отново придобиваха своя предишен горделив вид. Всичко мина благополучно. Годината труд е осигурена. На въпросите на тези, които чакаха за прием “Е, как е там?” – те отговаряха лаконично: “Ол райт”, без да влизат в никакви подробности за резултатите от преговорите с директора.
В този кратък, но твърде знаменателен за тях отрязък време американците забравиха всичко, дори любимите кино и танци не ги привличаха. Всичко беше подчинено на въпроса “да бъдеш или да не бъдеш” в завода, поне за още една година. И само такива разговори се чуваха навсякъде:
– Теб вече викаха ли те в дирекцията?
– О, това е много лошо. – Вчера ми провървя. С мен сключиха договор. Да, прилича на това, че изтеглих щастлив билет за лотарията.
– Не се вълнувай толкова, може би ще те извикат, – така те утешаваха своите другари, които още не бяха викани за преговори. И така нататък. Но много от американците така и не дочакаха да ги извикат. Те не се лъжеха, че при нас е отпаднала необходимостта от тях, че нашите кадри са израсли значително, укрепнали са и колективът на завода вече се справя добре и без помощта на американците. Какво ги караше да се подреждат на дълги опашки пред кабинета на директора и един през друг да предлагат услугите си? Никой не ги викаше, а те всеки ден идваха и идваха, опитвайки се да попаднат на прием при директора, отказвайки се от заплата във валута, искайки да работят на същите условия на заплащане, както и всички наши работници – само и само да останат в завода? Очевидно, при тях вкъщи не беше съвсем добре. Те водеха обширна преписка с роднини, с приятели и познати и бяха добре осведомени за всичко, което ставаше у тях в родината им. Дори такъв крупен специалист като мистър Стаут (той дублираше главния инженер на завода), вече в края на своя договор започна недвусмислено да намеква своето желание “за благото на делото” да остане за още една година. – Аз разбирам, – казваше той, – за вас е трудно да ми плащате заплатата във валута. Е, какво пък аз охотно ще се съглася и ще ви направя отстъпки… Но ние деликатно, под благовиден предлог, от тези “отстъпки” – не само негови, но и на мнозина други, се отказвахме. Следователно, искат, не искат трябваше да си вървят обратно вкъщи. Спешно се подготвяха сметки, визи, характеристики. Външният отдел на завода от сутрин до късна вечер беше пълен с народ: всички искаха преди отпътуването са да уредят своите лични работи. Всеки от тях се стремеше особено да получи добра характеристика от завода за своята годишна работа. Но дали всички са се възползвали после от тях, не ни е известно. Трябваше обективно и правдиво да отразим в тези характеристики това, което всеки от тях заслужаваше за своята работа.
Настъпи денят на заминаването. Помня прощалната вечер. Американският ресторант беше пълен, добре натъпкан. Хората стояха, седяха на столовете, на каквото им попадне, притиснали се тясно един друг. В президиума заеха места представители на дирекцията, на партийната и на профсъюзната организации и най-добрите американци. Потекоха потоци от речи. Те бяха кратки, развълнувани и като че нямаше да имат край. Всеки искаше на прощаване да каже поне две думи.
– Спасибо, рюски рабочий! – Благодаря ви, началници! – Много ви благодаря преводачи! – Много благодаря на всички, всички! – Ние ви обикнахме, руснаци, и тази година никога няма да я забравим… Така се прощаваха с нас американците. И в отговор ние им казвахме:
– И ние няма да ви забравим! Ние ще помним всички, които се трудиха честно в течение на една година в нашия завод. Ние ще се постараем да забравим тези хора, които не само не оправдаха себе си в нашето производство, но които със своето неблагодарно поведение причиниха и на вас немалко грижи и преживявания. Случва се! Та нали неслучайно руската пословица гласи: “В семейството не може без един урод”. За тези хора вие не отговаряте и вас ще ви помним с добро, понеже вие честно и добросъвестно се трудихте, предавахте своите знания на нашите работници, обучавахте ги да работят с вашето много сложно оборудване и с нищо не се опетнихте. На вас ние ви казваме: Благодарим ви за вашата помощ! Добрите трактори, които ние с всеки ден все повече и повече разтоварваме на нашите колхозни поля, включват приноса и на вашия труд! Руският народ има голямо сърце. Най-добрите от вас ще заемат в него достойно място.
Щастлив път и добър живот ви желаем! Ако някой от вас поиска да ни навести в бъдеще, ние винаги ще се радваме и ще ви кажем: – Добре дошли, скъпи проятели! При вас казват май така:
You are welcome.[…]
Превод от руски Велиана Христова
Автор на публикацията:
