През лятото на 2018 година в Националния литературен салон „Старинният файтон“ представих първата книга на Благовеста Константинова „Музикални срещи“ (2017). Не че с Благовеста не се познавахме вече от петнадесет години, но познанството ни дотогава беше бегло – виждахме се я по нейни концерти или на дъщеря й, я по мои литературни вечери. Понякога – със съвместно участие. Мои стихове не веднъж и дваж я вдъхновяваха за творчество, което открояваше по различен начин лирическите идеи и внушения в тях: и чрез музиката, сътворена от нея, и чрез нейното изпълнение на пианото и пеенето на нейните ученици от Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ в София. Апропо, Благовеста Константинова работи в Академията от 1975 година последователно като корепетитор, преподавател по камерно пеене, доцент и от 2009-а нататък – като професор по камерно пеене. Преди това е завършила специалност „Пиано“ при проф. Люба Енчева (1974) и майсторски клас при проф. Лили Атанасова (1977).
Нейната свободолюбива творческа душа обаче не седи на едно място, било то и Академията, колкото и уютна, сигурна и удобна за работа да е тя. През цялото това време Благовеста Константинова концертира активно у нас и в странство като солист и камерен изпълнител. А като композитор тя е създала над 100 солови и хорови песни, вокални цикли, инструментални пиеси, сюити, дуа, триа, както и операта „Крадецът на праскови“ по едноименния роман на Емилиян Станев. Вдъхновявана е от стихове на Пейо К. Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Никола Вапцаров, Павел Матев, Евтим Евтимов, Драгомир Шопов, Цонка Великова, майка й Кинка Константинова и дъщеря й Благовеста Ангелова…
Многообразната й творческа дейност е забелязана и по достойнство почетена. Благовеста Константинова е носителка на множество национални и международни отличия и награди. През 2004 година за високи творчески постижения е отличена с престижното отличие „Златна муза“, а през 2011-а за високите й творчески постижения в клавирното изкуство Съюзът на българските музикални и танцови дейци я удостоява с най-високото си отличие „Златна лира“.
* * *
Това лято, след премиерата на операта й „Крадецът на праскови“ в Камерна зала на Софийската опера и балет, Благовеста ме помоли да намеря актьор, който би прочел стихове (нейни и на нейния колега композитор Цветан Добрев) на техен концерт. Стиховете, които изпрати, ми допаднаха. Доколкото един семестър съм учила „Актьорско майсторство“, предложих аз да ги прочета. Тя прие. Споделих приятната си изненада от нейните стихове, а тя каза, че пише отдавна, но майка й – поетесата Кинка Константинова, я разубедила да не се занимава с поезия, а да си гледа музиката – един поет в къщата стигало. Можех ли да оставя нещата така? Не, разбира се. И от дума на дума я убедих да ми се довери и да ги донесе. Направи го. Смел човек е Благовеста, знаех си.
Докато четях стиховете й, пред мен се откриваше сякаш нов човек, нова Благовеста, която не познавах, но и с нещо ми напомняше на онази, която познавам. Стиховете бяха чисти, страстни, завладяващи. Истински стихове, а не младежки стихотворни опити или графомански опуси на скучаещи с възрастта дами и господа, специалисти в своята област, но търсещи нов смисъл на живота си или поне ново занимание. Не знам защо, но у нас действително се срещат хора, които си въобразяват, че поезията е най-безобидното, най-лесното и достъпното занимание за скучаещи души и на стари години прописват стихове, обикновено – бездарни. Намерили абсолютно сигурния начин да си губят времето, те са свръхчувствителни, когато им кажеш, дори най-деликатно, да оставят поезията на мира. А при Благовеста хем стиховете бяха добри, хем тя се отнасяше към лирическите си занимания с подобаваща скромност, скромност дори в повече, доколкото истински талантливият човек в съществото си е скромен. Много симпатично човешко качество, впрочем. Поне що се отнася до жените. Що се отнася до мъжете – относително… Ярослав Хашек например твърди, че „скромността краси мъжа, но истинският мъж не носи украшения“. Само дето за Хашек не разбираш кога е сериозен, кога се глуми и не знаеш дали да му вярваш, или да се смееш.
Така Благовеста Константинова ме спечели – и със скромността си, и с талантливите си стихове, повечето от които е написала на младини, а едно от тях, първото й – „Без другарче“ – е написано, когато Благовеста е единадесетгодишна! Само за илюстрация на някогашния й талант – ето го и него:
Заю Баю дългоуши
сладко зеле днес подуши,
влезе в нашата градина
и си хапна за двамина.
Ала кученцето Тони
ненадейно го подгони.
Заю хукна през глава,
скри се в гъстата трева.
„Ах, защо избяга, Зайо?
Исках с теб да поиграя!“
Тони гледа, Тони плаче,
Тони няма си другарче.
Но нейната книга „Светлини и сенки“ (2024) според мен трябваше да се появи на бял свят не само защото е сполучена, но и защото…
* * *
Малко отклонение…
Обичам да се ровя в миналото на своя род. След много такова ровене разбрах, че за моята поява на земята, представете си, е намесен дори Пейо К. Яворов. В Балканската война (1912-1913), когато четата му, част от Македоно-Одринското опълчение, освобождава Драмско, там преди месеци се е родил дядо ми Стоян. А когато Яворов, като войвода, заедно с войводите Христо Чернопеев, Михаил Чаков и Йонко Вапцаров освобождават, без пушка да гръмне, Кавала (изключително рискована и крайно смела постъпка за онова време!), там няколко месеца преди това се е родила и баба ми София. После идва бягството към България и след време – срещата на Стоян и София в Родопите. Като си помислиш… те е можело и да не се срещнат, ако не биха били действията на войводите и техните чети в Балканската война!
Можех ли да знам това, ако не бяха устните разкази за премеждията им, които събирах от вуйчовци и лели? А за живота на един от прадядовците ми се добрах до прелюбопитни факти и колко бих искала да науча отнякъде повече за него, да намеря нещо от него… Но, уви… За него намерих – спомени и публикации. От него – нищо…
В този аспект на разсъждения, фактът, че Благовеста Константинова, след мемоарно-публицистичния си сборник „Музикални срещи“ (2017), оставя и съкровено личен документ, като стихосбирката „Светлини и сенки“ (2024), ме особено радва. След време близки и далечни нейни потомци само ще й благодарят, че тя, като неслучаен човек – и изпълнител, и композитор, и преподавател в Академията, – е оставила знак за себе си и за времето, в което живее.
* * *
Това – за рода – беше силният ми аргумент пред Благовеста Константинова, за да се съгласи да издаде книга със свои стихове, доколкото с характерната си скромност тя силно се колебаеше дали това си струва, а и не беше сигурна дали стиховете й си заслужават. Но си струваше, струваше… И заради потомците… И заради самите стихове…
Какво е предназначението на поезията – извън безупречната форма и безукорния смисъл? Кога е успешна, сполучена – извън тиражите, продажбите, генерираната слава? Когато, според мен, успее да съприобщи към себе си читателя – колкото се може повече читатели, слушатели. Когато всеки я възприема някак от… свое име, все едно той сам я създава, все едно говори от свое име, докато я чете… Вслушайте се в стиховете на Благовеста. Нима не улавяте в тях своите мисли, своите въпроси, своите прошения, съмнения, догадки…
Коя съм? Откъде ли идвам?
От дебрите на древното ми минало
изплуват светлини и сенки.
Далечен лъч на падаща звезда
пронизва моето небе
и осветява дълъг и безкраен път.
Дали вървя във вярна аз посока?
Не нося ли излишния товар
на дребни грижи, помисли и страх?
Дали съм устремена все напред
към вечната и свята светлина?
Дано сърцето ми да не отслабне
и да не падна покосена насред път.
Благовестта Константинова повествува (няма как да кажа стихоствува и дори стиховества, макар че – защо не!) за своите делници и нощи, за болките и радостите, които я съпътстват, за полетите и приземяванията на своя дух, за ходенето по мъките на земята и странстванията из дебрите на вдъхновението с думи най-обикновени, най-точни – не бляскави, не ослепителни. С думи скромни, но благословени, но правдиви, но истинни, най-близки до смисъла, който носят. И същевременно всичко е толкова красиво:
В бяла снежна тишина –
сънища сънувам.
В бяла снежна тишина –
думите римувам.
Бяла снежна пелена –
тъмнина в очите.
Бяла снежна красота
падна във косите.
Бяла снежна тишина
във сърцето тупа.
Колко снежна красота
бурята натрупа!
* * *
Стихосбирката се състои от две лирически части: „Скрита любов“ и „Верую“. В първата част основен мотив е онази най-сладка, най-мъчителна, най-копнееща и никога не предаваща сърцето несподелена любов, осъдена на несбъдване, минаваща през човека като метеор, изтляваща, но и готова след миг да припламне пак – при внезапна среща, нощна безсъница, капризна мисъл. Излъчваща нееднозначни внушения:
Трябва да съм силна –
без вдъхновение,
без криле,
без надежда,
без очакване,
без радост,
без пролет,
без слънце,
без любов…
Защото ти си отиде.
Във втората част („Верую“), в едноименното стихотворение, Благовеста Константинова изрежда нещата, които според нея определят жалоните и за нейното лично, а и въобще за човешкото предзназначение на земята:
Защо съм аз на този свят родена?
Какво е моето предназначение?
„Да бъде с изпитания сърцето ми ранено“ –
така си мисля със смирение. –
Да бъдат моите ръце добри и здрави,
очите и сърцето ми с любов изпълнени,
и търпелива грижите да ме направят,
и бремето им да не ме погълне.
Да бъде чисто моето сърце,
и пълно с радост и със вдъхновение.
Да мога да погледна Божието лице
със благодарност и благоговение!“.
Дори още когато прочетох само „Да бъде с изпитания сърцето ми ранено“, не съумях да се сдържа и възкликнах: „Боже мой, каква смиреност! Каква скромност! Каква избликваща отвътре светлина! Какво снишаване! Каква тишина!…“. И всичко това – на фона на изнервеното, класоново-ревящо, крещящо, безсрамно саморазголващо се, неразбираемо, всеобсебващо битие наоколо… Около нас и в нас.
Това са стихотворения, които ни карат да се замислим и над нашата човешка орис, и над съдбата на планетата; стихотворения, които ни подтикват да осъзнаем и проумеем по-издълбоко и по нов начин, собственото си битуване на земята.
Има и три стихотворни цикъла, които по невероятен начин центрират разнопосочните на пръв поглед лирически мотиви и „сюжети“ във втората част: „На Веста“, „Хамбургска история“ и „На Стоян“, посветени на дъщерята Благовеста Ангелова, на изкуството (музиката и поезията) и на съпруга – композитора Стоян Ангелов. Това са трите „стълба“, трите „кита“, върху които се държи поезията на Благовеста Константинова. Оттук се поражда и чувството за сигурност у Благовеста Константинова, защото знае, че те няма да я предадат, както и самата тя не би ги предала. Какво голямо богатство е това! Неслучайно в четвъртото от посветените на Стоян Ангелов стихотворения („Съкровища“) тя споделя:
В моята душа има
скрито за теб съкровище:
скъпоценни перли – думи,
звънтящи монети – мисли,
безценни огърлици – чувства…
Ти сам не знаеш колко си богат!
Несъзнателно ние, верните й приятели и почитатели, прехвърляме нейното доверие и нейната щедрост към нас, към себе си. Да, ние също наистина сами не знаем колко богати сме с нейното приятелство, с това, че я имаме до нас и че споделя с нас най-съкровените си думи, мисли, чувства. Тези съкровища в същината си са безценни. Ако не бе дръзнала да издаде своята стихосбирка „Светлини и сенки“ (2024), едва ли някога щяхме и да разберем какво притежаваме!
* * *
Не бих искала да подмина детските стихотворения на Благовеста Константинова от цикъла „На Веста“, посветени на невръстната й (за времето, когато ги е писала!) дъщеря. Впрочем, тъкмо детските стихове са истинското мерило за таланта на поета. В тях поезията се съсредоточава в най-гъста субстанция, в най-чист вид. И като техника, стигаща до съвършенство – така е със стиховете за деца, трябва да са безупречни по форма. И като… детскост – задължителното качество, което поетът следва задължително да съхранява в себе си, докато е жив, за да възприема и отразява нещата и света винаги свежо, винаги светлорадостно, винаги – на една педя над реалността. И като причудливост на образите, пречупени през детското око… И като находчивост… И като мислене – непременно парадоксално, непременно с невероятни обрати… И – главно – като невинност на сърцето! Всичко това изгражда лирическите светове и вселени на поета-дете. Тъй и при Благовеста Константинова – в „Слънчеви зайчета“ например:
Зайчетата на тавана
ей сегичка ще ги хвана
за опашките, за краченцата,
за мустаците, за ушенцата.
Ще ги дам на котарака,
дето вън на двора чака.
Той ще каже: „Ам, ам, ам,
ей сега ще ви изям!“.
Ах, не мога да ги хвана
зайчетата от тавана!
Ето, затова съм удовлетворена, че настоях и убедих Благовеста Константинова да издаде своите „Светлини и сенки“ (2024). Разбира се – повече светлини и съвсем малко сенки…
А това, че някой неин далечен следшественик ще възликува за оставения от нея талантлив знак, документ, свидетелство за присъствието й тук, на земята, за мен е просто благ „бонус“, на който аз днес, с предварителна дата, се радвам.
Национален литературен салон „Старинният файтон“
Къща музей „Димитър Благоев”, 30 октомври 2024 г.
Автор на публикацията:
