Ще си призная за един замислян грях спрямо Банко П. Банков. Доколкото нося спомени и приятелски сантименти към него още от равденските и несебърските брегове в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, когато Литературният кабинет за писатели студенти „Димчо Дебелянов“ на Георги Черняков, прераснал в академия, организираше там творчески семинари и срещи, аз от дълги години се интересувам от белетристичното, драматургичното и всякаквото друго творчество на нашия гост тази вечер. Така че повечето от отзивите и анализите в книгата му „По реката на времето“ (2024) ги бях вече чела или слушала на литературни срещи. Затова смятах, че ще си спестя времето за четене и направо ще пристъпя към писане на словото за нея. Е, не можех да не прочета внимателно предговора „От автора “ (2005-2024), защото той следваше да ми подскаже подтиците за издаването на сборника, да разбули принципите, ръководили автора при оформяне на композицията, че то литературнокритически сборник без смислена композиция е заникъде. Не знам защо реших да прочета първия отзив, после… а защо не – и втория, третия… И докато се усетя, бях увлечена… Потокът на… за малко да кажа, повествованието… ме грабна и отнесе… От първия отзив – до последния… Така грехът ми остана нереализиран. А душата ми – пълна, та препълнена от вълнения, възхити, изненади.
Най-интересното беше това, че познатите текстове ми звучаха като непознати. Явно, когато разлистваш по единично текстове, те – сами по себе си – ти говорят по един начин, а събрани в сборник – придобиват съвсем друго звучене. Стават по-обемни, по-значещи. В съприкосновение с останалите текстове откриваш в тях нови нюанси, смисли. Просвяткват неочаквани асоциации, връзки между автори, книги, поетики, душевности. Тръгват някакви зареждащи „електрически“ импулси, дълбинни туптежи. Сякаш механическият сбор от текстове (сборникът), по неведоми закони и пътища се задвижва, раздвижва, оживотворява, докато не се превърне в органично цяло с една кръвоносна система, с едно звучене. В книга. Като всяка част от тази книга хем е сама по себе си, хем е свързана с останалите поотделно, хем е част от цялото, а цялото хем е цяло само по себе си, хем е сплитък от всичките части поотделно, но заедно. Поне при мастера Банко П. Банков е така. Всеки сборник с текстове (дали литературнокритически или белетристични) при него се превръща в „жив организъм“. В книга.
Как става това, не знам. Но става. Винаги. Затова всяка книга на Банко П. Банков има своя физиономия, различна от тези на другите му книги. Дарбата му сякаш притежава някакво магическо свойство да обвързва с невидими нишки, токове, енергии различните текстове, които във времето постепенно се натрупват, наслагват и създават своего рода „надтекстова структура“ (в кавички, защото не съм съвсем сигурна дали това е точното определение), която, преодолявайки отделния текст, го разширява и вкарва в общия поток разсъждения, като същевременно го обвързва с останалите единични текстове. Това не е търсен ефект, хитроумен „номер“ или фокуснически трик.
Това става от само себе си. Това е дарбата.
„Надтекстовата структура“ при Банко П. Банков излиза извън рамките не само на сборника „По реката на времето“ (2024), но и на белетристичните му книги, като обхваща цялостното му творчество, естетическите му виждания и житейските писателски неволи, ако щете. Може би е така с всеки писател. И всеки от нас вероятно има своя „надтекстова структура“, която по някакъв начин обвързва всичко, което пишем, с полето от нашите естетически виждания, предпочитания, вкусове. С това, което сме ние… Знам ли…
* * *
В предговора към книгата си с отзиви и анализи Банко П. Банков споделя:
„Не претендирам да съм професионален критик. Просто житейската ми лодка плуваше по водите на литературния процес, през тихи разливи и бързеи. По бреговете времето сменяше идеите и оценките си, пишещото братство документираше същината на случващото се или дрехата му. А аз коментирах допадналите ми творби, уловени или подминати от обектива на литературните регистратори.
Представям преценките си такива, каквито съм ги направил навремето, те са свидетелство за дълбочина или плитчини в тогавашното ми мислене, за реактивност или компромиси“. („От автора“, 2005-2024)
Да, композицията на книгата представлява нещо като хронология на допадналите на Банко П. Банков чужди литературни творби през годините. Книгите, които той анализира, са на известни писатели от близкото ни минало и наши днес съвременници (Венцеслав Начев, Велин Георгиев, Панчо Панчев – Дядо Пънч, Николай Тодоров, Донка Петрунова, Петко Братинов, Славимир Генчев, както и Найден Вълчев, Петя Цолова, Николай Стоянов, Георги Константинов, Борислав Бойчев, Иван Есенски, Атанас Капралов, Димитрина Бояджиева, Тенко Тенев, Денка Илиева, Ники Комедвенска и други – не мога всичките да ги изредя! ). Интересeн „приток“ се очертава покрай отзивите за литературни изяви на някогашни членове от Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ при Студенския дом в столицата (Николай Ангелов, Елена Алекова, Виолета Станиславова, както и начеващи млади драматурзи от 90-те години на миналия век – именно консултант по драматургия беше Банко П. Банков на литературните семинари, организирани от Георги Черняков на равденския бряг).
Но не нещо, свързано с времето, имах предвид одеве, когато спонтанно щях да кажа „потокът на повествованието“. Имах предвид, че литературнокритическите текстове на Банко П. Банков – и поотделно, и в цялост – ми звучат като повествования. Някак личи си, че тъкмо белетрист пише тези спонтанни отзиви и прозорливи анализи. Това никак не ги омаловажава, разбира се. Напротив – наслагва особена, някак житейски обоснована плътност на изреченото, същевременно придава на словото прозирност и светлина:
„От привидно предметната, земно образна и класически озвучена поезия на Валентин Чернев – пише Банко П. Банков – струи просветлено разбиране за времева ограниченост на съществуването ни. Като в художествена картина на Клод Лорен; самотен кораб потегля от антично пристанище км мамещ, но плашещо отдръпващ се хоризонт. И има ли достигане той? Сепва съдбовност, защото той е поет, ранен с грижата да отговаря вместо нас на тревожни въпроси, които съзнанието ни избягва да си задава. Докосва ни прозирна печал, каквато струи от последните страници на „Властелина на пръстените“ на Толкин: Сам Майтапер се разделя завинаги с Фродо, защото трябва да прозре, че неговият приятел има по-висока мисия от обикновеното хобитско, всъщност – човешко, съществуване“. („Самотен мореплавател към миражни брегове“, 2017)
* * *
Иззад всеки отзив или анализ на Банко П. Банков надничат – като гроздове иззад лозница – белетристични елементи, които подсилват първоначалното впечатление за повествователност на текста.
На първо място, писателят не толкова анализира чуждия текст, колкото, стъпвайки върху него, живописва портрети и картини като белетрист. Когато четем например думите му: „Велин Георгиев, нежна душа у мъж, дялан с тежка тесла…“ („За обичта отвъд болката“, 2016), пред очите ни се възправя Велин – такъв, какъвто беше и какъвто го знаем и помним. Истинският Велин, поетът и човекът. А не представата на Банко П. Банков за него, изградена от прочита на книгата му „Вкусът на болката“ (2016), която анализира. Или многосезонната картина на морския бряг, възникнала у автора при прочита на стихосбирка на Виолета Станиславова: „Море за двама и за всички, с дълги южни плажове, вълните, чайките, рибарските лодки, старият и новият Созопол, целият летен реквизит, помръкващ всяка есен и възраждащ се напролет за други“ („Светът – през тебе“, 2017)… Нима тази картина е нарисувана от поетесата? Не, тя е прихваната от перото на литературния оценител и е чисто негово белетристично продължение на лирическия мотив, прокаран в стиховете на Виолета Станиславова, за преходността на съществуването, за невъзвратимостта на случващото се, за, както той ги формулира, „безпокойствата на съществуването“… Същият мотив е прихванат от него и в отзива за сборник с разкази на Денка Илиева. Наслада е да проследиш как Банко П. Банков словорисува своите вътрешни, по-скоро белетристични, нежели литературнокритически, пейзажи-видения, предизвикани от чуждата проза:
„Природата шуми в повествованието с глас на бързаща пролетна вода, с шепота на разпукващи се цветни пъпки, предвещаващи лятно плодоносене. Жълтее с цвета на пшеничено юлско злато, вехне уморено в есенен листак, набъбва от влага в бавни по ноемврийското небе“. („Извисяване на фактурата“, 2022).
На второ място, оценъчният „поглед“ на Банко П. Банков не е отвън-навътре (ето, аз чета тази и тази книга и сега ще я анализирам – две и две е равно на четири, Дунав се влива в Черно море…), а отвътре-навън: откъм душата. Това най-ясно проличава в анализа по разказите на Ники Комедвенска:
„От почти фотографски достоверна словограма героите прекрачват във фантазни продължения на пориви, на мании, на вражди и привързаности, на доволства или мусене заради надхитрен или ощетил ги живот. Читателят доверчиво следва отблъскването на автровите герои от бита, делника, опоетизираното, магично изживяване на неосъщественостите им. Нико Комедвенска майсторски ни подвежда в личностните истории на селото, надгражда ги, докосвайки се до неосъзнатия ни собствен душевен недоимък, до жаждата на всеки от нас да надделее над прозата, над преходността на съществуването“. („Глас в който ще се вслушваме“, 2022)
Това също е белетристичен похват, но приложен в литературнокритически текст. Едно на ръка, че героите на Нико Комедвенска сякаш че оживяват, докоснати от животворящото перо на Банко П. Банков. Но, ще се съгласите, когато литературният оценител се докосва до онзи „душевен недоимък“, който стяга мъчително всеки човек, до онази жажда на всеки от нас „да надделее над прозата, над преходността на съществуването“ – това е от белетриста. Това не е задача на литературната критика.
На трето място бих поставила словотворенето, словотворчеството на Банко П. Банков, което също е от белетриста. В своите отзиви и анализи писателят е насътворил толкова нови, чисто негови си, най-често двусъставни думи, но не само! – че с право можем да му доброзавидим, макар че едва ли завистта може да има и един поне някакъв нюанс доброта. Като например: „думи-пришелки“, „словоупражнения“, „стихоградеж“, „мястодействие“, „стихомисъл“, „словограма“, „себевъпрос“, „стихостъпка“, „себеукор“, „главогатанки“, „светопоглед“, „стихопоток“, „словописан“ („словописана история на селото“), „славогонене“, „плодоносене“, „словоритъм“, „изсилки“ („утопични изсилки“) и тъй нататък… Ето, това е принос в българската литература! Истински принос! А не някакъв имагенирен принос, заради който през последните години сума ти народ наполучи непонятни грамоти!
* * *
На четвърто място…
Впрочем, бих искала да благодаря на Банко П. Банков за една дума, която отдавна ми е открил: „сепвам (се)“ и производните й. В ежедневната употреба тя си има значение, което всички знаем: 1. „Стряскам, събуждам внезапно“; 2. „Вразумявам се, опомням се, идвам на себе си“. Но Банко П. Банков я зарежда като че ли с някакъв друг психо-емоционален смисъл, от който прякото значение се някак разпръсва и самата дума става многозначна, многосмислова, някак прозирна, прозрачна. В неговата употреба тя е подобна на думата „стряскам“, ама не с нейната прямота, и е подобна на думата „изненадвам“, но без нейната деликатна мекота. Нито стряскане като стряскане, нито изненада като изненада. Нещо между двете или, по-скоро, нещо и от двете и същевременно нещо трето, „нейно си“. Както беше по-горе в откъса за Валентин Чернев: „Сепва съдбовност, защото той е поет, ранен с грижата да отговаря вместо нас на тревожни въпроси…“ („Самотен мореплавател към миражни брегове“, 2017).
Това също е от белетриста. Това е дарбата.
Даровитият човек не че разколебава смисъла на думата, макар че така понякога изглежда, но той някак си го преодолява, надскача и доразкрива в нея нови нюанси, неподозирани значения, които прозвънват в близки и далечни избухващи и мигом разпиляващи се асоциации… И струва ми се, сполуката на всеки… дали поет, дали белетрист, дали литературен критик… според мен не се изразява просто в следването на законите, изискванията и особеностите на жанра, в който пише, а може би в това – тъкмо в това! – да отразява живота в надрастване на живота, в това – животът да тече в обичайното си русло, а същевременно – някъде наблизо, съвсем-съвсем наблизо, сякаш до него, но и някак отвъд него да се провижда друга реалност, недотам ясно изразена, но осезаема, предусещана, тук-там изясняваща се, но оставаща си недоразкрита и загадъчно неуловима… От съществено значение за постигане на този повествователен „ефект“ са думите – най-вече думите! – в творбата на талантливия писател.
Това раздвояване на реалността за пръв път ми промержеля във „Война и мир“ (1865–1869) на Лев Николаевич Толстой и в „Тъмните алеи“ (1943) на Иван Алексеевич Бунин. Бях направо зашеметена от него, без напълно да осъзнавам какво точно се случва, какво точно ме караше тогава да застивам в благоговейна възторженост пред техните невероятни повествования и ме отказваше напълно от моите първи плахи опити да пиша проза.
(Мимоходом… Напоследък ми се случи да прочета няколко белетристични книги. В тях имаше интрига. Сюжет, умело разигран. Безупречно слово. Но го нямаше т о в а, нямаше я белетристичната магия, нямаше я „прозирната реалност“ (пак е в кавички, защото не съм сигурна, че е точното определение). Усещането беше като да са преминали авторите през курсовете за „творческо писане“ и да са усвоили, както се полага, тамошните „хватки“ и „майсторлъци“. И… толкоз! Важното, истинното, единственото им се е изплъзнало. То не може да се научи. То се дава свише. И изисква безброй безсънни нощи, бдения, самооткази, за да се някому открие. За да се постигне.
Колко умелци-белетристи в съвременната българска литература – за сметка на осенените свише творци, пред които благоговееш!
Банко П. Банков е един от осенените. Когато четем отзивите и анализите му, съвсем осезаемо чувстваме как от словото му струи и нещо друго, близко по смисъл до това, за което той говори, но не съвсем същото… Това прави и хората и събитията, които описва, и даже книгите, които анализира, да се някак разколебават в реалността си…
Дори някак самият той се раздвоява… От една страна, е анализаторът, който, по думите му в предговора, „трябва да се старае да предаде адекватно, пределно искрено върху белия лист или екран впечатленията си от художествен текст, неподправената си оценка за събития и герои, паметта за тях“, от друга страна – иззад анализатора наднича оня „черноработник“, за какъвто той приема себе си, „който копае кладенец; и със сдържано нетърпение чака да чуе бълбука ли вода на дъното. Случва се, копаеш, копаеш, а от дълбокото – ни звук“ („От автора“, 2005-2024).
Такъв магьосник на словото е Банко П. Банков. И в прозата. И в литературната критика!
* * *
Всички знаем Банко П. Банков като кротък, разбран, сговорчив човек, склонен към компромиси, способен на отстъпки в името на междуличностно примирие или душевно спокойствие. Неведнъж в мигове на свръхсеберазголване самият той се е определял като конформист или поне като човек, който предпочита да избягва безсмислени проблеми и неприятности вследствие непремерено публично поведение или неправилно ситуиране в дадени общественополитически или каквито и да е други обстоятелства. Предвид това специално и внимателно проследявах, четейки сборника „По реката на времето“ (2024), дали с течение на годините и „смените на караула“ в съюзните среди например Банко П. Банков е изневерявал на оня вътрешен строго индивидуален естетически критерий, характерен за всеки сериозен, даровит литературен оценител, спрямо който той преценява едно или друго произведение на изкуството. Мисля, че това с Банко П. Банков не се е случило, ако и понякога да ме изненадва с предпочитанията си – интереса към белетристичните упражнения на Павлина Павлова, да кажем, чието авторство, на туй отгоре, според някои хора е оспоримо или поне съм чувала да се коментира тук и там.
Нещо повече. Колцина са съвременните наши литературни оценители, които, при днешните модни и антимодни, модерни и немодерни тенденции в литературната критика, открито и смело биха приветствали и защитавали нявгашната „извисена йовковска традиция – да търси и покаже жест и благородство под груба селска дрешка, хуманно мислене у необразовани школски хора“, както това прави писателят, анализирайки разказите на Николай Тодоров? Колцина биха укорили – „право, куме, в очи“ – онези стари и нови, модни и модерни „разхвалвани автори, представящи българския селянин единствено като суеверен фантазьор, хитър чешит или тарикат-приспособленец“ („В търсене на човещината“, 2010), които в нашата литература през последните десетилетия изтикват назад йовковската традиция? Ще са ми предостатъчни пръстите и на едната ръка, за да ги изброя. Чест му прави на Банко П. Банков, че той, въпреки собствените му умилителни себеобвинения в конформизъм, разобличава „разхвалваните“ на длъж и шир негови колеги, без окото му да мигне.
И много-много повече. Нашият герой, сговорчив уж човек, не се плаши да се опълчи и срещу литературната ни критика, спрямо която би следвало поне да пази определено благоприличие, предвид собственото му наблюдение, че… „всеки творец се нуждае от топла дума днес“. Оценявайки творчеството на Димитрина Бояджиева като „стойностен художествен документ за криволиците, по които се спъва редовият, търпящ несгодите на прехода съвременник“ например, Банко П. Банков насочва критическото си перо срещу „задгранично спонсорираната, претенциозна критика, правораздаваща около площад „Славейков“ (и не само срещу нея!), която пренебрегва творчеството й, защото „е вторачена в неколцина изначално талантливи автори, но инфектирани от славогонене, абонирани за предрешени конкурсни награди, ласкани приживе за класици и кандидат-нобелисти“ („С причастност към ощетения съвременник“, 2022).
Трогателният добряк Банко П. Банков! Явно му е накипяло от това, което се случва в нашето литературно житие-битие, за да реши така явно да тръгне срещу несправедливостите, с които пишещият човек се сблъсква днес на всяка крачка. В подхода към поезията на Атанас Капралов писателят е още по-мъчително гневен, по-тръпчиво огорчен не само от предубедените критици. Под прицела на безпощадния му грях попадат по-широк кръг литератори и хора, прехранващи се покрай рекламата и популяризирането на литературата:
„…в преустройствената мъгла пишещото племе е разпаднато на спонсорирани гласове и самотници. Групи по интереси се славославят и самонаграждават, но не четат „отсрещните“. Преднамереност лицемери по медийни трибуни и университетски катедри; анализатори хвалят конвейерна презокеанска синтетика. Книга от автор извън заверата не се приема за продан, нищожния й тираж го четат мишки по мазета. Да попаднеш в заверата е с вероятност колкото да спечелиш от лотария“.
(„От поколението бунтовници“, 2018)
Както виждате, никой „заслужил“ не е пожален, нито подминат. Всички знаем кои са тези хора, макар Банко П. Банков да не ги споменава, няма да ги спомена и аз – много са. По-добре е имената им да си останат неизвестни. След време обаче и литературните критици ще бъдат оценявани от бъдещите хора, за които литературата няма да бъде празен звук. И ще бъдат оценявани и заради онези, за които днес са писали, и заради онези, които днес са пропуснали и уж незабелязали, ако и да са им били съвременници. Защото за критиката, освен общовалидните литературни критерии за сполученост и качество, е от най-съществено значение литературното провидчество (в противовес на литературното късогледство). Бъдещето едва ли ще се интересува от личните делнични ежби между днешните писатели или от съвременните ни котерийни писателски битки и дрязги. Бъдещето ще се интересува само доколко даден литературен критик е провидял (или не!) в литературата на своето време онова, което за неговите съвременници не е било видно, а той задължително е трябвало да забележи.
В отзив за нова книга на Димитрина Бояджиева Банко П. Банков не подминава и издателите, които до голяма степен способстват за окаяното положение на българската литература в наше време, въпреки изобилието от „талантливи поети, сред тях – нито един придворен“, както и от „физиономични, дълго подминавани прозаици“:
„Истина е – пише той, – че издатели на обявявани за знаменитости чуждестранни писатели заливат книжния пазар с разхвалвани от дежурни медии заглавия, че до книгоразпространение и хонорари се добиват шепа облагодетелствани родни автори, абонирани в две-три издателства. Мениджърите на въпросните издателства лансират (да не употребя грубата дума „пробутват“) „своите автори“ във всякакви конкурси и всевъзможни награди“. („През праговете на живота“, 2015)
Бих продължила Банко П. Банков относно същите тези издатели-хитроумници, които, за да почешат издателското си его, току пускат коварната мисълчица, че писатели, които сами си издават книгите, тоест не в тяхното издателство и под тяхната опека, а „самиздат“, са второразредни. Сякаш за бъдещите книголюбители ще е от някаква важност не самата книга, а къде точно тя е издадена. И ако някога, в бъдещето, някой въобще са заинтересува от „великите“ ни днешни издатели, то, сигурна съм, ще е дотолкова, доколкото и на тях ще им поискат сметка не за това колко и какво са спечелили (или не), издавайки користно нашумели имена или правейки ги нашумели, а какво са издавали и какво са пропуснали да издадат, а е трябвало. Но нейсе…
И така, задачата на съвременната литературна критика, както се вижда, се неимоверно разширява. Неслучайни са думите на литературния критик и историк Никола Иванов, прозвучали още през 2012 година, че „Литературният критик трябва да има сетива за произведения от долно до горно литературно „до”, да бъде като отворено ветрило, да е способен да открива, забелязва и оценява художествените качества на творби от всички естетически регистри, кръгове и направления – от реализма и натурализма до постмодернизма, да ги оценява единствено и само по художествените им качества“ („Критика с критерий“).
В продължение на по-горните размишления… И са справедливи думите на Банко П. Банков, с които той подхожда към анализа на стихосбирката „Чернови и поеми“ от Иван Есенски, че, в края на краищата, „Блюдолизието, въртенето на опашка пред източни и западни спонсори не носи трайни дивиденти. Най-талантливите (сред които е и Иван Есенски – бел. Е. А.) творят извън блъсканицата в намножилите се поетични конкурси, над суетата за грантове и награди, над самоизтъкването, те са слуги единствено на осъзнатата си висока духовна мисия“ („Кажете на тревата да почака“, 2017).
* * *
Някой вероятно би възразил, че анализирам книга с литературни отзиви и анализи, а говоря повече за белетристични зарисовки или публицистични елементи. Но, уверявам ви, за каквото и да говоря във връзка със сборника „По реката на времето“ (2024) на Банко П. Банков, все всъщност става дума за литературната му критика. Просто се възхищавам на подхода му, който не е чисто литературнокритически, а някак… многожанров, без да се изпуска изпод око основната – литературнокритическата – линия. И когато тя е чиста, когато е сама по себе си – боже мой! – колко е трогателно необичайна, неочаквана, сепваща, както би казал той. В случая например, когато анализира прозата на ямболийката Димитрина Бояджиева:
„Беглите парчета минало, където ги има, са тропосани с едър бод, авторката те тласва от раз в дълбокото, в битието на герои от днешното проточило се междувремие. С единия крак са в изживяното вчера, въздишат по него, с другия – в стоварилото се върху главите им днес, то подмамва душите с нови съблазни, с нови грехове…“; и още… „Нейният тунджански слог, тук-там поевропейчен, е като натегната пружина, често – безглаголен, безподложен, сякаш недосглобен. Нарочно пропуснати думи, други уж небрежно казани…“. („През праговете на живота“, 2015“)
Или когато – понякога – рискува да се потопи в цветноструйните бездни на поезията:
„При Петя Цолова… зад чувството, разсъждението, зад въпросите прозира цветна природна картина, абстрактната теза те вкарва в сюжетна канава, зад символи и категории са очертава буквалността. В стиховете й се крие ключ да се помириш със света, какъвто ти го е отредила съдбата, зад баналното лице на живота се докосваш до съкровености. Дневната пепеляшка е нощна принцеса, мамят и плашат бойни полета на любовта…, авторката прозира в истинското и преходното, знае цената на казана и премълчана дума, изправя се срещу неизбежността да надживяваш връстници, всеки от които отнася част и от тебе. Усеща волната нужда да говориш на вятъра и горчилката, че си говорил на вятъра, и още, и още… мъдри думи, които дават кураж да извървиш пътя си“. („Как да разчитаме поетични стойности“, 2014)
А когато тръгват асоциациите, Банко П. Банков е неудържим. Вече стана дума за искриците, прехвърчащи между поезията на Валентин Чернев и „Властелинът на пръстените“ на Толкин, но Банко П. Банков не спира дотук, докосвайки се до центоните на поета (аз не се страхувам от чуждицата, защото такъв е жанрът, както е и жанрът „хайку“; „цитатна творба“ е обяснение за „центон“, а не жанр):
„Провокиран от мисли в световната словесна съкровищница – споделя писателят, – Валентин Чернев ги надгражда или се задълбочава в основите им, вдъхновението му полита в нови посоки, придава нови измерения на казаното от предците. При това той е взискателен стилист и е истинско удоволствие да усетиш как неговата черноземна, мъжка мисъл закрачва с елегантната стихостъпка на бистрата френска балада, люлеят я вълни на южни морета, обдухват я пустинни ветрове, одялва абстрактни диалектически съждения до впечатляваща елинска голота…“. („Самотен мореплавател към миражни брегове“, 2017)
Това е наистина превъзходна литературна критика. Но и повече от критика! Това е вникване, пресъздаване, съучастие, сътворчество. То не се постига току-така. То е от дарбата.
Въобще, въпреки прокрадващите се огорчения, натрупвани от безрадостната ни литературна действителност през годините, в литературнокритическото слово на Банко П. Банков има много повече светлина, съпричастна добросъвестност, дълбоко уважение към труда на колегите, признание, висока оценка. Каквито всеки от нас очаква. И заслужава.
Благодаря на Банко П. Банков, че е погледнал със съпричастно око и на няколко от моите книги. Неговите отзиви са ме топлили през годините и като оценка от ценител, и като нетрадиционен прочит на колега, и като приятелска подкрепа.
Национален литературен салон „Старинният файтон“
Къща-музей „Димитър Благоев-Дядото“ – София, 28 януари 2025 г.
Автор на публикацията:
