БЪЛГАРИЯ В НАЧАЛОТО НА ХХI ВЕК – ВЪПРЕКИ ЕВРОАТЛАНТИЧЕСКАТА ИНТЕГРАЦИЯ ПРОБЛЕМИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ*

*Текстът  представлява изследване на Искра Баева, проф. д-р по история от Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, публикувано в сборника „Очерки политической истории стран Центральной и Юго-восточной Европы. Конец ХХ — начало XXI в.“, Институт славяноведения РАН, Санкт Петербург, Нестор-История, 2020, 12–52. Раздел 1. Узловые проблемы политической истории Болгарии в начале XXI в. (И. Баева). Публикуваме изследването на проф. Баева, тъй като то несъмнено представлява траен интерес като подробен анализ на  политическите процеси в България в периода 1989-2020 г. 

България посреща началото на ХХІ в. като държава в продължаващ преход от държавен социализъм от съветски тип с централно планирана икономика към парламентарна демокрация от западен тип и пазарна икономика. Но българският преход се оказва значително по-тежък и мъчителен за българите в сравнение с гражданите на бившите социалистически страни от Централна Европа. Тази специфика има своето обяснение както в по-дългосрочната историческа традиция, особеностите на българския социализъм и нагласите на българите, така и в геополитическото положение на страната в центъра на Балканите, където започва първият кръвопролитен военен конфликт след Втората световна война.

Позицията, с която България навлиза в ХХI в., е определена от дългия и труден път, който страната изминава през последното десетилетие на ХХ в. Той е по-труден от този на повечето европейски социалистически страни, защото до 1989 г. България е „най-верният съветски сателит”[1], а след началото на прехода, започнал с отстраняването на Тодор Живков от властта на 10 ноември 1989 г., бързо попада под влиянието на Запада, който налага на страните в преход т.нар. Вашингтонски консенус[2]: изискващ тотална приватизация, пазарна либерализация, строга бюджетна дисциплина и отваряне за чужди капитали и стоки. Резултатът е бърз и безкомпромисен отказ от дотогавашните икономически и политически практики, както и замяна на геополитическата ориентация от Изток (Съветския съюз и Организацията на Варшавския дотовор) към Запад (САЩ, Европейския съюз и Северноатлантическия пакт). Промените от първото десетилетие на българския преход – от 10 ноември 1989 г. до изборите от юни 2001 г., сменят кардинално политическите нагласи на българите и залагат посоката, скоростта и проблемите на българския път към Европа (разбирана не като обхвата на целия континент, а само като западната му половина или ЕС).

Българската политика и икономика от началото на ХХІ в. трудно може да бъде разбрана, ако не познаваме тенденциите, оформени през първите години на прехода. Затова в началото ще ги представя накратко. Първата особеност на българския преход, която може да се определи и като общобалканска, е в относително запазената легитимност както на управлявалите в следвоенния периот комунистически партии, така и на социално-икономическата система на държавен социализъм от съветски тип. До този извод може да се стигне, ако сравним процесите от началото на прехода на Балканите с тези в Централна Европа, където всъщност започва преходът (с полусвободните избори в Полша през юни 1989 г.) и чийто опит балканските страни следват. Първата специфика е, че преходът в България започва по съвсем различен начин – Тодор Живков е свален от власт не в резултат на масови обществени протести, а с решение на Политбюро и ЦК на БКП. Макар че и в България възниква дисидентско движение, това става много късно – едва през 1988 г., и то не успява да се оформи като алтернатива на БКП. Антикомунистическата партия Съюз на демократичните сили (СДС) се създава почти месец след началото на прехода, което донякъде обяснява и категоричната победа на управляващите до 1989 г. в първите свободни и демократични избори – става дума за Българската социалистическа партия, легитимен наследник на БКП, получила това име след общопартиен референдум през април 1990 г. Изборната победа на БСП е в дисонанс със слабите изборни резултати на подобните партии в Централна Европа и изглежда като изключение, но скоро става ясно, че във всички балкански страни в преход първите свободни избори са спечелени от наследниците на комунистите, с други думи, това се оформя като регионална тенденция.

Победата на бившите комунисти в новите плуралистични условия има последици за развитието на прехода – както в България, така и в другите балкански страни в преход. Докато в Централна Европа първите свободни избори печелят новите политически сили, които веднага започват дълбоки промени, символ за които става „шоковата терапия” на Лешек Балцерович в Полша, на Балканите бившите комунисти също се обявяват за промени, но те са постепенни, а не радикални и драстични.

Втората особеност е пряк резултат от първата – забавено начало на икономическите промени. В българския случай тя се проявява по следния начин. Изборното поражение на СДС силно разочарова привържениците и ръководството му и първоначално те отказват да признаят резултатите, а след като международните наблюдатели ги потвърждават, лидерът на СДС д-р Желю Желев обявява, че изборите са били „свободни, но не и честни”. Тази позиция стимулира актове на гражданско неподчинение (окупация на Софийския университет и създаване на протестни палаткови лагери пред държавните институции в няколко от големите градове, наречени градове на истината), засилва негативизма към управляващите от БСП и задълбочава политическото противопоставяне. В тази ситуация усилията на министър-председателя Андрей Луканов да състави съвместно правителство със СДС се провалят, а след като и казионният Български земеделски народен съюз (БЗНС) отказва да участва в управлението, в България е съставено еднопартийно правителство на БСП[3]. Политическото противопоставяне и страхът от високата социалната цена на икономическите реформи, които трябва да премахнат държавния контрол върху икономиката и да въведат пазарно определяне на цените, карат Луканов да ги отложи и в края на ноември 1990 г. да подаде оставка.

Третата особеност е т.нар. двуполюсен модел. Става дума за изключително острата конфронтация между двете основни политически сили – БСП и СДС, тъй като за разлика от повечето страни в преход БСП запазва водещите си позиции и вместо новите политици да се насочат към подготовка за реформите, те се съсредоточават върху борбата с БСП. Косвена жертва на това противопоставяне става унищожаването на земеделието – поправка в аграрния закон, предложена през 1992 г., предвижда възстановяване на поземлената собственост в „реален размер”, сиреч разграждане на едрото кооеративно селскостопанско производство и разпокъсване на земята на над минилон парцела, както е било в периода преди войната. Това решение е мотивирано от първото правителство на СДС с желанието да се разруши опората на БСП в селото. Двуполюсният модел господства през 90-те години и прави икономическите реформи подвластни на политическия императив[4].

Четвъртата, макар и не по значение, особеност е огромната роля, която играят външнополитическите фактори. Те са водещи и за другите страни в прехода, но в България имат по-различно място и въздействие от онези, които действат в Централна Европа. Имам предвид това, че на Балканите по-дълго се задържа влиянието на Съветския съюз/Руската федерация, а силно деструктивно влияние върху българския преход изиграват войните, съпроводили разпадането на Югославия.

Какви при тези български особености са резултатите от първото десетилетие на прехода? Най-общо казано – забавяне и затрудняване на реформите. Първите закони за смяна на собствеността (за реституция и приватизация) са приети едва три години след началото на прехода през 1992 г. при първото правителство на СДС, а преструктурирането на икономиката започва в условията на задълбочаваща се криза при правителството на БСП (през втората половина на 1996 г.) и най-вече при второто правителство на СДС, което се оказва първото с пълен мандат (1997 до 2001 г.). Забавянето на реформите удължава процеса на обедняване на населението и съдейства за изкуственото фалиране на голям брой предприятия, което задълбочава деиндустриализацията. Новият български капитал е силно зависим от предизвиканите фалити и по този начин се оказва косвено или пряко свързан с бързо нарасналата организирана престъпност. Аграрната реформа предизвиква дълбоко деградиране на селското стопанство и масовото навлизане на чужда селскостопанска продукция на българския пазар. Започва политическата и икономическата преориентация от Изтока (СССР/Русия, арабските държави) към Запада (САЩ и ЕС), но за разлика от Централна Европа тя върви по-бавно и с голяма обществена съпротива. В тази посока е и приемането на България за член на МВФ и Световната банка на 25 септември 1990 г., в Съвета на Европа на 7 май 1992 г., за асоцииран член на Европейския съюз на 9 май 1994 г., а на 10 декември 1999 г. страната получава покана да започне преговори и за пълноправно членство[5].

2001 – българската „година на чудесата”

„Година на чудесата” (Annus mirabilis) Европа и светът наричат 1989 г., в която сякаш като с магическа пръчица се сриват режимите в европейските социалистически страни. Но докато страните от Централна Европа осъществяват своето „чудо” пред световните телевизионни камери, ставащото в България с основание остава в сянка – дългогодишният български диктатор Тодор Живков наистина е свален от власт, но без участието на обществото, а чрез вътрешнопартиен преврат и неговите наследници обявяват, че ще следват модела на „перестройката” на генералния секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов. Това е голямата разлика между българската и централноевропейската „година на чудесата”, към която България само формално е прикачена. Тя обяснява и забавените темпове на трансформация в българската политическа и икономическа система. Но все пак България стига до своята индивидуална „година на чудесата”, макар че ѝ се налага да чака за нея до началото на ХХІ в.

Една от видимите промени започва още през 2000 г. и засяга външната политика. Дотогава България вече е успяла да се откъсне от Съветския съюз, като на 1 август 1991 г. е денонсирала двустранния Договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ, предприела е стъпки за присъединяване към Европейския съюз, но не и към Северноатлантическия пакт. Основната причина за нежеланието да се тръгне към членство в НАТО е твърдата антинатовска позиция на БСП, която продължава да има силни позиции в обществото и в управлението. Двете правителства на Андрей Луканов от БСП започват отварянето на България към западните институции, но докато участва в управлението (1997 г.) БСП се въздържа от сближаване със Северноатлантическия пакт, независимо че още през февруари 1994 г. страната се включва в програмата „Патрньорство за мир”. Едва служебното правителство на Стефан Софиянски през април 1997 г. отправя молба за членство в НАТО, но настроенията срещу Северноатлантическия пакт остават силни сред българите, особено през 1999 г. заради войната на НАТО срещу съседна Югославия, предизвикана от опитите на режима на Слободон Милошевич да прогони мюсюлманите косовари от Косово. Срещу войната на НАТО в България са организирани масови демонстрации, оглавени от БСП, на които нейният лидер Георги Първанов произнася пламенни антинатовски речи.

Година по-късно обаче ситуацията се променя и на 44-ия конгрес на БСП (6-7 май 2000 г.) Георги Първанов, макар и с доста усилия, успява да наложи резолюция, в която се заявява: „Ние сме за активно партньорство и взаимодействие със Северноатлантическия съюз. Европейската и евроатлантическата интеграция ще бъдат приоритетна задача на БСП и в бъдеще”[6]. Има и алтенративно предложение – България да обяви неутралитет, но то остава без последствия на конгреса, също както и предложението да се проведе референдум преди приемането на България в Северноатлантическия пакт[7]. След като БСП приема присъединяването на България към НАТО, е преодоляна една от линиите на голямото политическо противопоставяне от първото десетилетие на прехода в България. Но това решение е по-скоро на елита в БСП, отколкото на членската маса, която заедно с немалка част от българското общество остава антинатовски настроена и до ден днешен. Независимо от това отпадането на споровете за членството в НАТО съдейства за преодоляване на протовопоставянето и е предпоставка за предстоящата нова промяна.

В началото на 2001 г. все още по нищо не личи, че идва голяма изненада. Това е четвъртата и последна година от мандата на второто правителство на СДС, оглавено от Иван Костов. В довършването на мандата правителството вижда доказателство за успешно управление и заявява намерението отново да победи. За да припомни извършеното и да оформи предизборния си облик, на 17 януари 2001 г. правителството на Костов обнародва „Календар на най-значимото от постигнатото”. Целта на документа според премиера е „Хората да видят, че България е една дълбоко реформирана страна”. Затова в документа като най-голям успех е посочена приватизацията: „Фактът на фактите през изминалите четири години е успешната приватизация”. Само че обществото оценява негативно „пропагандата на успеха”, защото тя противоречи на повишаващата се безработица, закриването на повечето малки предприятия в провинцията, което лишава цели региони от поминък и средства за препитание[8]. При това медиите изобилстват от данни за корупция: приватизация „под масата”, (най-вече в полза на формални Работническо-мениджърски дружества (РМД), които позволяват на малка група бивши шефове да се обогатят за сметка на работниците) и злоупотреби с компенсаторни бонове. А олицетворение на провала на приватизацията става съдбата на националния авиопревозвач БГА „Балкан”, продаден в средата на 1999 г. за 150 хил. щатски долара на израелеца Гад Зееви, който след като продава имуцещството му за милиони в края на 2002 г. го фалира[9].

Предизборен характер има и поредното повдигане на въпроса с досиетата на Държавна сигурност (ДС). На 28 февруари 2001 г. 38 НС приема промени в Закона за достъп до досиетата на ДС, които позволяват да се разсекретят данните на новия политически елит – депутати, министри и на кандидатите за депутати. На 21 май 2001 г. Комисията по разкриване на досиетата, оглавена от депутата от СДС Методи Андреев, обявява имената на 52 депутати, които са сътрудничили открито или тайно на ДС[10]. Това оповестяване има чисто политическа цел, тъй като са обявени имената главно на евентуалните политически противници, но ефектът е далеч под очаквания. Непосредствено преди изборите са огласени и имената на кандидатите за депутати, свързани с ДС, но и тази акция не оказва влияние нито върху изборните резултати, нито върху кандидатдепутатските листи[11].

В предизборната си пропаганда Иван Костов залага най-вече на външнополитическата карта. Министър-председателят я използва, за да убеди недоволния от материалното си състояние български избирател, че погледната отвън България изглежда като „отличничка” в прехода. Такава е целта и на голямата среща на Европейската народна партия, организирана в София на 5 април 2001 г. В изказванията на най-високопоставените гости – испанския министър-председател Хосе Мария Аснар, австрийския канцлер Волфганг Шусел, унгарския премиер Виктор Орбан, е дадена много висока оценка за Иван Костов. Предизборен характер има и заявлението на ръководството на Европейската народна партия, че България може да влезе в ЕС единствено под ръководството на Иван Костов.

До пролетта на 2001 г. българската десница в лицето на СДС и неговите коалиционни партньори от Народен съюз (БЗНС и Демократическата партия) запазва шансовете си за повторен успех в парламентарните избори, макар и с намалена популярност. Социологическите проучвания регистрират общо разочарование от политическия елит, но с преднина от около 2 % десницата продължава да води пред основния си конкурент БСП. Само че три месеца преди изборите настъпва промяна, която преобразява изцяло облика на установената в годините на прехода политическа конфигурация. Тя идва не отвътре, а отвън. На политическата сцена неочаквано излиза живелият в изгнание след 1946 г., когато България е обявена за република, бивш цар Симеон II Сакскобургготски. След 1989 г. той се появява задочно в България първо с интервюта по телевизията и вестниците, а през 1996 г. за пръв път посещава страната, където е посрещнат с огромен обществен интерес, но не заема политически позиции. През първото първото десетилетие на прехода той прави няколко обръщения към съгражданите си, но отдалеч, като подчертава необходимостта от обединение и работа в името на родината. Позицията му на отдалечен, но загрижен за съдбата на България фактор митологизира образа му в очите на много българи като „добрия цар”.

На 4 април 2001 г. Симеон Сакскобургготски се завръща в България с обещанието: „Решен съм повече от всякога да изпълня историческия си дълг към България, ако на предстоящите парламентарни избори получа мощна подкрепа от вас”. На 6 април той представя предизборна програма, формулирана в три точки: 1. Борба срещу корупцията, 2. Усилия за преодоляване на разслоението между богати и бедни и 3. Иска от българите вот на доверие за 800 дни, през които всеки от тях трябва да се усети подобряване в живота си[12]. На 8 април Симеон Сакскобургготски учредява своя политическа формация със знаменателно име „Национално движение Симеон Втори” (НДСВ) за участие в парламентарните избори[13]. Появата на бившия български цар на политическата сцена обърква изцяло предизборната стратегия на двете основни партии – БСП и СДС, защото внася нова неизвестна величина в старото политическо уравнение. Особено засегнати и обидени се чувстват от СДС, тъй като в тази формация са съсредоточени монархистите, тя е в основата на решението да се върне собствеността на царското семейство, затова нейните лидери смятат, че „царят“ е техен естествен съюзник, а не съперник.

Премиерът Костов и неговите поддръжници реагират на новото предизвикателство с административни средства. Те предпочитат да не допуснат Сакскобургготски до властта, като използват законови ограничения. Първоначално правят запитване до Конституционния съд дали може емигрант да се кандидатира за президент и изразяват задоволство от отговора, че може да го направи само лице, което поне половината от последните пет години е живяло в България, което изключва Симеон Сакскобургготски. След което на 23 април 2001 г. Софийският градски съд отказва да регистрира НДСВ за участие в парламентарните избори. Тези пречки обаче не успяват да попречат на Смиеон Сакскобургготски да участва – в последния момент неговата формация се възползва от предизборната регистрация на две малки партии (Движението за възраждане „Оборище” и Партията на жените) и с тяхна помощ НДСВ се включва в предизборната борба за парламента.

На 5 юни 2001 г., по-малко от две седмици преди изборите, Симеон Сакскобургготски представя предизборната програма на своето движение. Тя е озаглавена „България – добър дом за своите граждани” и съдържа многобройни обещания: за радикална данъчна реформа, за балансиран бюджет, за незабавна борба с корупцията, за бърза и прозрачна приватизация на останалите държавни активи, за пълна инфлационна защита на минималната работна заплата, за увеличаване и периодично осъвременяване на бюджетните заплати и пенсиите, за увеличаване на обезщетенията при раждане и отглеждане на малко дете (и диференциране на месечните детски добавки), за възстановяване на училищното здравеопазване, за повишаване на социалния статус на учителите, преподавателите, съдиите и магистратите[14]. Програмата обещава на всекиго по нещо, но е с десен характер, както личи от бюджета. Тя се оказва достатъчно привлекателна за българите, защото набляга върху борбата с корупцията и се обявява за нов морал в политиката. Последното е силен предизборен лозунг, защото на избирателите отдавна им е омръзнало от циничните заявления на водещи политици, че в политиката нямало морал.

За избори се готви и СДС. Прави го на своята XII национална конференция, проведена на 5–6 май 2001 г., която приема предизборната платформа. Обещанията в нея са максимално конкретни: че в следващия мандат средната заплата ще достигне 420 лв., средната пенсия – 160 лв. и ще бъдат откривани годишно по 100 хил. нови работни места. В доклада на премиера Костов и в изказванията остро са критикувани както НДСВ, така и Сакскобургготски, но в заключителната пресконференция Костов се опитва да заличи впечатлението за противоборство, като заявява, че СДС не смята НДСВ за противник. Изострянето на предизборната борба проличава и в двете обръщения на президента Петър Стоянов към избирателите. Само за 5 дни – на 7 и 12 юни, българският президент двукратно се обръща към гласоподавателите с политически послания. В първото Стоянов обявява, че на следващите президентски избори ще се кандидатира не от името на СДС, а като независим, като мотивировката за това е насочена изцяло срещу новото движение на бившия български цар. Още по-откровено Стоянов атакува НДСВ в изявлението си от 12 юни.

Социологическите сондажи преди изборите показват, че симпатиите на десните се разделят между двете политически сили – традиционният СДС и новосъздаденото НДСВ, което показва, че ги дели не нещо друго, а борбата за власт[15]. Вече утвърдилите се във властта дейци на СДС не искат да отстъпят позиците си на новите десни около Саскобургготски, които обаче имат предимството, че не са изхабени от властта и не са участвали в свързаната с властта корупция.

В нервна и оспорвана атмосфера на 17 юни 2001 г. се провеждат петите демократични парламентарни избори в България. Те за пореден път променят коренно парламентарното пространство. На първо място излиза НДСВ с резултат от 42,74 % от гласовете и 120 деп. места (точно половината от местата в Народното събрание). Втори остава СДС с 18,17 % и 51 деп., което представлява небивал срив – тези гласове са три пъти по-малко от получените през 1997 г.[16] Левицата получава 17,24 % и 48 деп., което за пръв път оставя БСП на трето място. Четвъртата политическа сила е традиционна – етнически турското Движение за права и свободи (ДПС) със своите 7,45 % и 21 деп.[17]

Резултатите от парламентарните избори от 2001 г. показват голяма промяна в съотношението на политическите сили, която поставя начало на нов етап в българския преход. Възходът на НДСВ се дължи на привличането на бивши избиратели на всички партии и е свидетелство за огромното разочарование на българите от продължилите десетилетие реформи, които не подобряват, а влошават житейските условия на значителен брой граждани. Всъщност, гласовете, дадени за непознатата нова сила, са на хора, които вярват в „чудото”, че нещата могат да се оправят с магическа пръчица. Тази вяра сигнализира за отчаянието на много българи, за тяхното безсилие сами да се справят с трудностите. За външния свят „българското чудо” се материализира на 26 юли, когато бившият български цар Симеон Сакскобургготски, без да е абдикирал официално, след демократични избори заема най-важния пост в републиканската изпълнителна власт – министър-председател[18].

Парламентарните избори в България привличат вниманието на световните медии, защото става нещо уникално. За България то е не по-малко ново, тъй като начело на правителството застава човек, чийто български език е архаичен и беден, но затова пък говори свободно много други европейски езици, познава се с немалко световни политици и има връзки в монархическите среди. Тези качества респектират повечето българи, но го правят и мишена за атаки от страна на журналисти и особено от управлявалите до момента, които се оказват неподготвени за изборната си загуба[19]. Предизборната увереност на Костов се връща като бумеранг и предизвиква дълбока криза в СДС. На 26 юни Иван Костов подава оставка като лидер и СДС изпада в дълготрайна криза – първоначално съюзът е оглавен от близката до Костов Екатерина Михайлова, а после и от неговата критичка Надежда Михайлова, но никога повече не съ връща към влиянието си до 2001 г.

Предизвикателства има и пред НДСВ, на което не му достига само един депутат за абсолютна победа и възможността да състави самостоятелно правителство. На 12 юли Симеон Сакскобургготски обявява, че е готов да оглави правителството и започва сондажи за създаване на коалиция. Преговори се водят със СДС и ДПС, но не и с БСП. Десните отхвърлят предложението, в резултат на което на 20 юли 2001 г. НДСВ подписва политическо споразумение за управление с ДПС. То определя за ДПС две министерства – на земеделието и на извънредните ситуации (без портфейл), петима заместник-министри (на околната среда, регионалното развитие и благоустройството, на икономиката, на финансите, на отбраната), областни управители на София, Търговище и Разград, докато този на Кърджали остава за НДСВ.

В първата си премиерска реч след като на 24 юли 2001 г. новото правителство е гласувано, бившият български цар Симеон Сакскобургготски обещава, че ще заложи на младостта и творчеството, на професионализма в различните области на управлението, а не на политическия опит. И действително, от 16 министри в правителството никой по-рано не е заемал такъв пост (включително и премиерът), а повечето са напълно непознати на обществото. Тримата вицепремиери са: Лидия Шулева, министър на труда и социалните грижи, Николай Василев, министър на икономиката, завърнал се от работа като финансист в Лондон, и Костадин Паскалев, министър на строежите и регионалното развитие, двукратно избиран за кмет на Благоевград с листата на БСП[20].

Сферата, в която веднага се забелязва промяна, е външната политика. Без да се отказва от вече заявения стремеж на България за членство в ЕС и НАТО, за което говори и изборът на външен министър – Соломон Паси (създател и председател на Атлантическия клуб в България), новото правителство се обръща и на Изток. На 7 август външният министър Паси се среща с арабските посланици и им заявява, че може да се направи още много за подобряване на отношенията (като се позовава и на близостта им с България от близкото социалистическо минало). Първият чужд държавник, с когото се среща новият премиер на 14 август, е румънският министър-председател Адриан Нъстасе. На 22 август в България пристига турският вицепремиер Месут Йълмаз, а на 25 август – йорданският крал Абдула II.

Втората голяма изненада, която донася 2001 г., настъпва през есента, когато идва времето за президентски избори. Променилото се през лятото съотношение на силите поставя пред СДС първостепенната задача да запази контрола си върху президентския пост. Тя изглежда лесна, тъй като социологическите проучвания дават огромно предимство на действащия президент Петър Стоянов. Кандидатурата му за втори мандат е издигната от инициативен комитет с нов кандидат вицепрезидент – на съдийката Нели Куцкова. До края на септември никоя от основните политически сили не издига своя кандидатура и по всичко личи, че забавянето се дължи на желанието им да разберат каква ще бъде позицията на Симеон Сакскобургготски. Той обаче отказва да заеме такава, което ще се превърне в негова запазена марка като поведение, и при това положение на 29 септември БСП обявява, че издига за президент своя председател Георги Първанов. Изненадата е голяма, тъй като до този момент „бившите комунисти”, както обикновено наричат БСП, винаги са залагали на непартийни кандидатури, а и малко преди това Първанов е заявил, че БСП ще търси възможно най-широка коалиция за президентските избори.

След дълго колебание на 2 октомври НДСВ решава да не издига свой кандидат, а да подкрепи действащия президент Стоянов, като по този начин двете десни партии могат да станат партньори. С това многократно заявеното от Сакскобургготски желание да обедини всички български политически сили сякаш се сбъдва – ДПС е официален партньор, неофициално БСП има министри и заместник-министри в правителството, а НДСВ и СДС са с обща кандидатура за президент. Но в неудобна ситуация се оказва президентът Стоянов, който четири месеца по-рано е правил остри изказвания срещу Сакскобургготски, а сега му се налага да изразява дълбоката си благодарност за подкрепата.

Предизборната кампания се развива странно. В началото президентът Стоянов отказва да участва в предизборни диспути, като разчита на служебното си присъствие в медиите. Но неучастието му в диспутите дава възможност на останалите кандидати да го атакуват, като припомнят за всички негови грешки: „седесарските” пристрастия[21], намалената боеспособност на армията, подкрепата му за войната на НАТО срещу Югославия през пролетта на 1999 г., дори и връщането в Гърция на оригинала на Паисиевата „История славянобългарска”. Срещу Стоянов издига кандидатурата си и противник отдясно – Богомил Бонев, който е бил вътрешен министър в правителството на Иван Костов. Поведението на Бонев импонира на появилото се в България желание за управление с „твърда ръка”[22].

На 5 ноември, малко преди края на президентската кампания, Петър Стоянов рязко сменя тона на кампанията и в пряк телевизионен диспут остро контраатакува конкурентите си. Той обвинява Богомил Бонев, че е сътрудничил на бизнес-групировки, като за целта използва данни от секретен доклад на контраразузнаването от 1999 г. Използването на секретни сведения от страна на действащия президент скандализира обществото, което е престанало да харесва острите атаки и ударите под кръста. В така протеклата кампания най-умерен и спокоен започва да изглежда социалистът Георги Първанов.

На първия тур от президентските избори, проведен на 11 ноември 2001 г., до урните отиват по-малко от половината гласоподаватели (41,57 %), но гласуват по изненадващ начин, защото поставят на първо място кандидата на БСП Георги Първанов, непосочен като водещ от нито една социологическа агенция. Георги Първанов получава 36,37 % от гласовете, а втори остава Петър Стоянов с 34,94 %. Въпреки неприятната изненада широкият спектър от партии, които подкрепят действащия президент, не се отчайват, а се опитват да постигнат по-висока мобилизация. Благодарение на това участието във втория тур на 18 ноември достига 60 %, но съотношението между двамата кандидати се запазва. Президентските избори са спечелени от Първанов с 54,13 % (2 043 443 гласове). За втори път през 2001 г. българите силно изненадват своите политици и чуждестранните наблюдатели.

Изненадващият резултат се дължи преди всичко на променените настроения на българите, които както политиците, така и социолозите силно подценяват. Успехът на Първанов не е партийно-политически, тъй като влиянието на БСП в обществото не е нараснало толкова много. Донякъде той е личен – Георги Първанов се заявява като умерен и компромисен политик, който не се страхува от тежки компромиси, както прави на 4 февруари 1997 г., отказвайки се от управленския мандат на БСП, той олицетворява и еволюцията на БСП към НАТО. Изборът на новия президент потвърждава оформилата се вече в годините на прехода тенденция обществото да не дава повторно подкрепата си на политическа сила или личност.

Светът реагира със засилен интерес и при втория изненадващ изборен резултат. България започва да се описва така: с премиер бивш цар и президент бивш комунист. Но и двете определения са ефектни, но не и верни, тъй като нито Сакскобургготски някога е царувал в България, нито Първанов е принадлежал към номенклатурата на БКП. Така или иначе, през 2001 г. за България започва да се говори като за страна на „чудесата”.

Управлението на либералите – правителството на Симеон Сакскобургготски

Емоциите от изборите през 2001 г. бързо отминават и България се завръща към реалността. Трудностите, които българите срещат във всекидневието си, влизат в противоречие с големите надежди, подхранени от вярата в чудото на „добрия цар”. Подобна вяра има силен мобилизационен потенциал, но за кратко време и когато тя не се реализира във всекидневието, лесно се превръща в ново дълбоко разочарование.

На 23 октомври 2001 г. правителството на НДСВ представя управленската си програма, озаглавена „Хората са богатството на България”. В нея е заявено намерението БВП да расте годишно с 5 до 7 %, преките данъци да бъдат намалени, чуждите инвестиции да достигнат 1 до 1,2 млрд. долара годишно, броят на безработните да спадне със 150 хил. Като приоритетни сфери за развитие са посочени високите технологии, инфраструктурата, селското стопанство, търговията.

Само че и българската политика е подвластна на световните събития. Най-яркото от тях – терористичните удари, нанесени над важни обекти в САЩ на 11 септември 2001 г., се отразява и върху българските събития. Още на 12 септември България декларира своята съпричастност към започналата война на САЩ срещу т.нар „световен тероризъм” и попада под въздействието на икономическите ѝ последици. На 15 октомври финансовият министър Милен Велчев обявява, че България трябва да постигне ново споразумение с МВФ и да се откаже от някои обещания като нулевата ставка върху печалбата, по-високия бюджетен дефицит и нарастването на доходите. Предложеният бюджет за 2002 г. е рестриктивен, той предвижда ръст на БВП от 4–5 %, дефицит от 0,8 %, инфлация от 3,5%, увеличение на заплатите с 10 % и на пенсиите с 5 %. Това е далеч от обещанията за бързо подобряване на положението и поставя под въпрос реализирането им[23].

Неблагоприятно влияние оказват и заключенията на ЕС за готовността на 12-те кандидатки за членство от петото разширяване на съюза. Според европейските оценки България има напредък по пътя към функционираща пазарна икономика, но не може да изпълни икономическите критерии и да постигне конкурентоспособност на европейския пазар. Изводът е, че през 2004 г. в ЕС ще бъдат приети само 10 кандидатки, а България и Румъния ще останат за следващите години[24].

Най-тежко на българите се отразяват новите повишения на цените на жизненоважни услуги и продукти заради кризата след атентатите: с 10 % нарастват електроенергията, парното отопление и природният газ, а българските лекарства се облагат с ДДС. Статистиката отчита и влошаващи се показатели за външнотърговския дефицит, който продължава да нараства и надхвърля 1,5 млрд. долара за 2001 г. Най-голяма част от дефицита се натрупва в търговията с Русия, защото зависимостта на България от руските енергоизточници се запазва, докато България не може да предложи достатъчно стоки в замяна[25]. В началото на 2002 г. недоволство предизвикват повишените в някои случаи не с проценти, а с пъти данъци и такси (особено патентите). Синдикатите организират протести на недоволните.

В дейността на премиера Сакскобургготски проличава и липсата на политически опит. Медиите и опозицията определят като гаф думите му при срещата с ръководителя на македонското правителство Любчо Георгиевски на 18 септември 2001 г. В отговор на журналистически въпрос Сакскобургготски заявява, че езиковият спор между двете държави ще бъде решен, което всъщност вече е направено. Вторият случай се отнася до спорното за българите искане на ЕС за закриване на четирите по-стари реактори от АЕЦ „Козлодуй”. На 22 януари 2002 г. при разговор на българския премиер с гръцкия му колега Костас Симитис Сакскобургготски обещава, че 3-ти и 4-ти реактор на АЕЦ ще бъдат закрити през 2006 г., което отговаря на исканията на ЕС, но не и на позицията на предишното българско правителство, което се опитва да отложи закриването на реакторите до 2008 или 2010 г.

В резултат на влошената световна икономическа конюнктура след атентатите от 11 септември 2001 г. и в България нараства инфлацията[26], продължават да фалират предприятия, страната е далеч от икономическото равнище, подходящо за влизане в ЕС[27], затова правителството съсредоточава усилията си върху членството в НАТО. В края на май 2002 г. в София се провежда заседание на Парламентарната асамблея на НАТО, което потвърждава евроатлантическия път на България[28].

Особено значение за България има посещението на папа Йоан Павел ІІ заради т.нар. българската следа в атентата срещу него от 13 май 1981 г. Повече от две десетилетия по-късно, на 23 май 2002 г., папа Йоан Павел ІІ пристига в София в навечерието на празника на славянската азбука и култура на 24 май и не само с присъствието си, а и в разговорите си с българските политици демонстрира, че не вярва в изфабрикуваната в годините на Студената война „българска следа” в атентата.

На 23 юли 2002 г. във връзка с първата годишнина от създаването на правителство на НДСВ Сакскобургготски прави обръщение към нацията, в което декларира: „Преходът свърши! А това значи, че свърши периодът на експериментите, на безсмислените конфронтации. Сега е времето за модернизация, времето на обединяване на възможностите, на мобилизация на националния ресурс – материален, професионален духовен”[29]. Тезата за края на българския преход дава повод за обществена дискусия, в която се включват социолози, политолози, историци.

Голямата разлика, която донася на България управлението на НДСВ, е, че то съдейства за преодоляване на двуполюсната политическа конфронтация, характеризираща първото десетилетие на трансформациите. Умерените послания на Сакскобургготски и центристките позиции на НДСВ действително създават впечатлението, че преходът е приключил. За това говори и докладът на Европейската комисия от октомври 2002 г., който обявява България за страна с функционираща пазарна икономика, което е една от основните цели на трансформациите. Само че тезата за края на прехода, лансирана най-вече от социолозите[30], се сблъсква с убеждението на повечето българи, че целта е била всички да заживеят по-добре от епохата на социализма. Докато в началото на новия век много българи (най-вече пенсионерите, жителите на селата и малките градове) се чувстват загубили социални позиции заради промените. Разминаването между целите на трансформациите и надеждите на хората се дължи и на неразбирането, че преходът е преминаване от държавен социализъм, при който е имало относително равенство, макар и на ниско равнище, към капитализъм, за който са присъщи конкуренцията и социалните различия.

Разочарованието е подсилено и от изтичането на обещаните от Сакскобургготски 800 дни, след които, според него, всеки българин е трябвало да почувства, че животът му видимо се е подобрил. По този повод премиерът прави обръщение, в което декларира: „още през първата година преодоляхме сериозния бюджетен дефицит от близо 600 млн. лева…, задържахме инфлацията ниска – около 3 процента… Постигнахме един от най-високите за континента икономически растеж – близо 5 на сто, нещо повече – и Европа, и Съединените щати признаха България за действаща пазарна икономика…, потреблението у нас бързо се увеличава…, десетки хиляди хора получиха работа… Едно безспорно постижение са и тези 300 000 хиляди сънародници, които излязоха от сивата икономика с трудови договори, даващи им право на социална осигуровка. Особено отговорно подходи нашето правителство към управлението на тежкия ни външен дълг. Едновременно с това значително увеличихме валутния и финансовия резерв… Пред страната ни има ясен хоризонт. След броени месеци ще бъдем партньори в НАТО. Европейското ни членство също има конкретна дата – 2002 г.”[31] А като истински принос на НДСВ към българската политика определя „стабилността в политическия живот” и преодоляването на двуполюсния модел, който е „непродуктивен за нашата страна”.

Възможност да се ускори присъединяването на България към НАТО дава войната на САЩ в Ирак. В този втори конфликт от оповестената „война с глобалния тероризъм” страните от бившия Източен блок подкрепят безусловно САЩ, за разлика от някои техни традиционни съюзници като Германия и Франция. В започналата пропагандна война военният министър на САЩ Доналд Ръмсфелд хвали „новата” проамериканска Източна Европа, на която САЩ се опират, и критикува „старата” Западна Европа, която не следва безкритично големия си отвъдокеански съюзник. България напълно се вписва в „новата Европа”, което позволява на западноевропейски наблюдатели да видят в това проявление на стари рефлекси: „Разделенията не са на „стара” и „нова”, а на „силна” и „слаба” Европа. Смисълът не е в това колко приятелски настроена е една страна към САЩ, а в това доколко е независима от САЩ”[32]. Съживеният образ на България като „най-верен сателит” преди 1989 г. на Съветския съюз, а през 2003 г. на САЩ, подпомага усилията на страната за ускорено присъединяване към НАТО, където САЩ играят водеща роля. Като мрачен дисонанс на пронатовските настроения обаче прозвучава вестта за смъртта на петима български военни в Ирак, след като щабът на българската мисия в Кербала е атакуван с кола бомба през декември 2003 г.

Независимо от военните жертви най-важното външнополитическо събитие за България от началото на ХХІ в. става приемането ѝ в Северноатлантическия пакт, което е тържествено отбелязано в Брюксел и в София на 2 април 2004 г. България не е сама, а заедно с още шест източноевропейски държави. Общата крачка стимулира съвместна реакция: във в. Интеренешанъл Хералд Трибюн е публикувана позиция, подписана от седмината премиери Симеон Сакскобургготски (България), Юхан Партс (Естония), Индулис Емсис (Латвия), Алгирдас Бразаускас (Литва), Адриан Нъстасе (Румъния), Микулаш Дзуринда (Словакия) и Антон Рол (Словения): „С приема ни в алианса постигаме дългогодишната си цел да се върнем в евроатлантическото семейство. По силата на нашата култура и ценности ние винаги сме чувствали, че принадлежим към това семейство, от което бяхме откъснати… То е още една стъпка към изпълнение на общата ни визия за неделима, демократична и мирна Европа… Даваме на НАТО уникалния си опит, стратегическата си ценност, способности и познания. Споделяме непосредствения си опит и политическите, икономическите и военните реформи с други държави. Нашето интегриране в алианса може да се превърне в модел за разширяване на зоната на свобода, демокрация и стабилност в Западните Балкани, Източна Европа, Черноморския регион, Южен Кавказ и Централна Азия”[33]. Заслужава обаче да се отбележи, че българските власти не се решават да проведат референдум за присъединяването към НАТО, както преди това правят Полша, Чехия и Унгария.

Приемането в НАТО бележи върха на външнополитическите успехи на правителството на НДСВ, но е съпроводено с нарастващи политически и икономически проблеми. Премиерът Сакскобургготски демонстрира воля за управление с програмата „Ускорено икономическо развитие на България”, обявена на 26 април 2004 г. В навечерието на последната година от мандата на НДСВ, на 16 юли 2004 г., премиерът Сакскобургготски изброява успехите на либералното управление: висок и устойчив растеж, финансова стабилизация и овладяване на бюджетния дефицит, засилен финансов контрол, намалена с една трета безработица (от 19,3 на 12,6 %), увеличена със 75 % минимална работна заплата (от 85 на 150 лв.), увеличаване на пенсиите с 30 %, нараснала покупателна способност, засилено строителство. Акцентът е поставен върху социалната солидарност: грижата за „съдбата на пенсионерите”, необходимостта от „подкрепа за най-слабите”, „борба с бедността” и завършва с декларацията: „Никой от нашите съграждани не бива да бъде изоставен!”. А първо място в предложената от НДСВ „програма за цялостното по-нататъшно развитие на страната” заема качественото образование по модела на Ирландия[34].

В търсене на политическо равновесие – тройната коалиция БСП – НДСВ – ДПС

След преживяната изборна катастрофа от 2001 г. традиционната десница в лицето на СДС изпада в дълготрайна криза, която в крайна сметка води до разцепление. Бившият лидер на СДС и най-успешен десен министър-председател Иван Костов на 30 май 2004 г. създава нова дясна партия – Демократи за силна България (ДСБ). Нейната идеология се гради върху дълбоката критика на целия български преход от антикомунистически позиции. Според Иван Костов: „Всички имаме усещането, че демокрацията ни е фасада, зад която няма истински дом. Българският комунизъм си отива, но оставя зад тази фасада на ключови позиции в икономиката, в политическите партии и медиите своята олигархия и бивша държавна сигурност, остава и създадената от тях организирана престъпност. Това е основната причина у нас да има силна престъпност и слаба държава, силна корупция и слаба администрация, значителна сенчеста икономика и много бедни. Затова нашият антикомунизъм е нужен на България в своя съвременен прочит и не зависи от това дали БСП е реформирана или не”[35]. С това действие Костов показва разочарованието си от загубата на изборите от 2001 г., като я прехвърля върху дотогавашното сш партия СДС. Новата му партия остава на трайно антикомунистически позиции във време, когато антикомунизмът започва да губи смисъла си поради липса на значителни комунистически формации.

В началото на 2005 г. се натрупват противоречия и сред управляващите. Ерозията на НДСВ увеличава влиянието на ДПС в коалицията, което все по-остро е обвинявано за корупционни практики при усвояване на европейските кредити и при големите приватизационни сделки. В началото на февруари 2005 г. противоречията между НДСВ и ДПС създават най-опасната ситуация за правителството заради опита за приватизация на „Булгартабак”, против която се обявява ДПС. Кризата е преодоляна чрез промени в кабинета на 23 февруари 2005 г., но тя демонстрира, че започва предизборен период.

Премиерът Сакскобургогтски декларира, че и в новата предизборна кампания ще запази позитивното си поведение, а като основен политически противник определя БСП, която в момента се радва на широка подкрепа сред населението. Охладнелите отношения вътре в управляващата коалиция не ѝ позволяват да се трансформира в предизборна. Лидерът на ДПС Ахмед Доган започва подготовката за изборите още през 2004 г., когато заявява, че България още години ще се нуждае от дясно управление[36]. Кампанията на ДПС е умерена и ненатрапчива, подчинена на европейската перспектива, но основните усилия на Движението са насочени към осигуряване на възможно най-голям брой гласове от българските турци, които са емигрирали в Турция. За това помагат и допълнителните възможности, създадени от коалиционното правителство на НДСВ и ДПС, колкото се може повече български емигранти да гласуват: отпуснати са много повече средства от предишни избори и в чужбина са разкрити много нови изборни бюра (в 205 града от 78 държави). За БСП изборите са много важни, защото тя осем години е в опозиция и ако не влезе във властта още четири, това би имало тежки последици за структурите ѝ. БСП отново се явява на изборите в многобройна коалиция, но с незначителни формации, докато традиционната десница се явява на изборите разделена.

С гласовете си на проведените на 25 юни 2005 г. шести по ред демократични парламентарни избори българските избиратели допускат в 40 НС най-голям брой партии и коалиции – седем. Това става при най-ниската избирателна активност в парламентарни избори – едва 55 %. Според очакванията, на първо място излиза БСП, но с едва 31 % и 82 деп., следват управлявалите до момента НДСВ с 19,88 % и 53 деп. и ДПС с 12,68 % и 34 деп. Най-голяма изненада е класирането на четвърто място на създадената само два месеца преди изборите националистическа Коалиция „Атака” с 8,16 % и 21 деп. В парламента влизат и три десни формации – СДС, ДСБ и Народен съюз, но на последните три места с общо около 19 % от гласовете[37].

Данните говорят сами по себе си за променените нагласи на българите, но широка дискусия предизвиква неочакваният успех на „Атака”[38]. Тази формация е определяна по различен начин: като крайнодясна националистическа и профашистка организация, като проява на засилващите се в цяла Европа ксенофобски настроения или като протест срещу цялата политическа класа. Независимо от интерпретациите, успехът на „Атака” показва, че все повече български граждани не желаят да се примирят с налаганите им отвън позиции – в предизборната си пропаганда „Атака” залага на острата критика срещу ЕС и НАТО, а лидерът ѝ Волен Сидеров се противопоставя на т.нар. политическа коректност.

Относително равномерното разпределение на силите в 40 НС между левица, център и десница затруднява създаването на ново правителство. От продължаващото политическо противопоставяне печелят единствено крайните формации ДСБ и „Атака”, които се надяват, че ако не бъде съставено правителство и се проведат нови избори, те ще повишат резултатите си. Очертава се патова ситуация, но инициативата поема президентът Георги Първанов. Още на 29 юни 2005 г. той прогнозира, че „компромисът няма алтернатива” и че бъдещата управляваща коалиция трябва да съдържа поне три компонента. Допълнителен стимул за компромиса е необходимостта реформите да продължат, за да може България да се присъедини към ЕС на предварително обявената дата 1 януари 2007 г.

На 18 юли 2005 г. проучвателен мандат за съставяне на правителство получава лидерът на първата сила БСП Сергей Станишев. Той преговаря с НДСВ и ДПС, но разговорите не вървят лесно. Постигнато е съгласие за политическия характер на коалицията, но трите формации не могат да се договорят кой да бъде премиер: Станишев, Сакскобургготски или безпартиен. На 22 юли НДСВ се оттегля от споразумението, а на 27 юли правителството, съставено само от БСП и ДПС, е отхвърлено от парламента. Вторият проучвателен мандат на НДСВ също завършва с неуспех на 11 август и президентът Първанов дава третия (и последен за този парламент) мандат на ДПС, но едва след като предварително е подготвил реализацията му. На 15 август само за няколко часа трите партии БСП, НДСВ и ДПС се договарят за тристранна коалиция, ДПС само за 27 минути възлага съставянето на кабинета на лидера на БСП Сергей Станишев, който веднага предава на президента проект за кабинет, в който министерските постове са разпределени в съотношение 8 към 5 към 3, съответно за БСП, НДСВ и ДПС. Още на 16 август правителството на Станишев е гласувано със значително мнозинство (169 срещу 68 гласа) в 40 НС.

Коалиционното правителство разполага с достатъчна парламентарна подкрепа, за да промени конституцията (според изискванията на ЕС). А резултатите от изборите показват, че България трайно е напуснала двуполюсния модел и политиците от различни политически семейства могат да се договарят помежду си независимо от идеологическите си различия. От самото си раждане обаче трипартийното правителство на една лявата с две либерални партии е атакувано от десницата, останала извън него.

Правителството на Станишев разчита на стабилното нарастване на БВП от последните години, за да продължи възходящото развитие с надеждата, че напусналите страната стотици хиляди млади българи ще започнат да се завръщат. Тъй като водещият мотив за създаване на коалицията е присъединяването на България към ЕС, всички усилия на правителството са насочени в тази посока. Така е назована и правителствената програма: за „европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност”[39]. Само че очакванията на избирателите са различни – привържениците на БСП искат повишаване на доходите, а онези на НДСВ – продължаване на либералната политика. За да избегне това противоречие, премиерът Станишев обявява социално-либерална политика (по модела на Тони Блеър) и предупреждава, че БСП няма да може да изпълни изцяло предизборните си обещания[40]. За да пресече критиките в зародиш, министърът на икономиката и енергетиката и заместник-председател на БСП Румен Овчаров заявява: „Всеки, който си мисли, че с връщането на БСП във властта, се е върнал социализмът или онези времена, когато държавата с лека ръка осигуряваше субсидии на всеки, който се осмели да поиска, ще бъде разочарован”[41].

Новата коалиция предизвиква сътресения и в НДСВ. Ген. Бойко Борисов, един от най-популярните „царисти”, на 14 септември 2005 г. подава оставка като главен секретар на МВР. Това не намалява популярността му и Борисов се превръща в неформален център на умерените опозиционни настроения, като в началото на ноември 2005 г. печели изборите за кмет на София като независим кандидат. Около Бойко Борисов започва формирането на нова партия – през март 2006 г. е създадено сдружение, а на 3 декември с.г. е учредена и партия ГЕРБ (Граждани за европейско развитие на България) с лидерски профил, независимо че Бойко Борисов е обявен само за „неформален лидер”, тъй като е кмет и не може да оглавява партия[42].

Единствено ДПС не преживява сътресения. То разширява своето присъствие във властта, защото вместо двама, вече има трима министри, единият от които – Емел Етем, е и вицепремиер. ДПС продължава да бъде младши партньор, но за разлика от правителството на Сакскобургготски не просто осигурява мнозинството, а е посредник между двете големи партии – БСП и НДСВ, които имат по-големи идейно-политически различия.

Един от най-важните успехи на правителството е докладът на Европейската комисия (ЕК) от 25 октомври 2005 г., който обявява пред Европейския парламент (ЕП), че България и Румъния са готови да се присъединят към ЕС. Независимо от положителния извод докладът на комисаря по присъединяването Оли Рен е критичен, като отбелязва, че двете балкански държави трябва да положат още усилия за борба с корупцията и организираната престъпност. Критиките стимулират българските политици да ускорят необходимите промени. На 30 март 2006 г. 40 НС приема поправки в конституцията, с които се ограничава депутатският имунитет и се засилва контролът върху съдебната система.

И в следващия доклад на ЕК от 16 май 2006 г. са повторени опасенията, че България не е изпълнила всички критерии за членство. Като проблемни са посочени шест области, най-важната от които е борбата с организираната престъпност и с корупцията, както и необходимостта от нови промени в конституцията[43]. Окончателното решение за приемането на България и Румъния за пълноправни членки на ЕС е взето от ЕП на 26 септември 2006 г. То е по-скоро политическо, защото посочените проблеми не са преодолени, както личи от това, че ЕК продължава да контролира съдебната реформа, борбата с корупцията и организираната престъпност[44].

Решението за приемане на България в ЕС е посрещнато с радост и облекчение. Президентът Първанов го определя като „най-значимото събитие в най-новата ни история”[45], а премиерът Станишев декларира: „За България и българите това е всъщност истинското и окончателното падане на Берлинската стена!”[46] До датата 1 януари 2007 г. българите живеят с надеждата, че всички проблеми ще бъдат решени, след като страната се присъедини към „клуба на богатите”.

България в Европейския съюз – особености на българската демокрация

На 1 януари 2007 г. в присъствието на председателя на ЕК Жозе Мануел Дурау Барозу в София е обявено присъединяването на България към Европейския съюз. То бележи края на българския преход. Защото е постигната основната му цел: за изминалите след 10 ноември 1989 г. години е осъществена смяната на системата на държавен социализъм от съветски тип с плуралистична парламентарна демокрация и пазарна икономика. Политическият преход е осъществен още след „теста на двойната промяна” с демократичното завръщане на БСП във властта през 1994 г. Много повече време и усилия изисква трансформацията на икономиката от централно планиране към господство на пазара. А тъй като едно от основните изисквания на ЕС е за функционираща пазарна икономика, то приемането на България за член на ЕС бележи края на прехода. То обаче не означава край на реформите.

С влизането си в ЕС българите постепенно осъзнават, че са най-бедните в новия съюз и еуфорията от приемането бързо преминава в недоволство. То принуждава правителството през април 2007 г. да актуализира социално-икономическите си цели. Обявено е увеличаване на помощите за деца, повишаване на пенсиите и на заплатите в бюджетната сфера, намаляване на данъците върху ниските доходи[47].

През лятото на 2007 г. българите преживяват последния епизод от продължилия осем години „либийски съдебен кошмар”. На 11 юли 2007 г. Върховният съд на Либия потвърждава смъртните присъди на петте български медицински сестри и палестинския лекар (обвинени несправедливо в заразяване със СПИН на стотици либийски деца), което е посрещнато с униние в България. По-малко от две седмици по-късно обаче настъпва поврат. На 24 юли след сложна дипломатическа акция със съвместните усилия на френското президентско семейство Саркози и на еврокомисарката по външна политика Бенита Фереро-Валднер осъдените медици са върнати в България, където са помилвани и пуснати на свобода. Така българското общество усеща първата видима полза от членството в ЕС – европейските институции съдействат за освобождаването на българите.

В началото на есента премиерът Станишев отчита успехите от първите месеци на членството в ЕС: ръст на БВП от 6,2 %, намаляване на безработицата до 7,2 %, средна работна заплата от 421 лв. (при 355 лв. за 2006 г.), инфлация от 4,3 %, преки чуждестранни инвестиции от 2,1 млрд. евро, нарастващ бюджетен излишък, построени 104 км. магистрали. Но нараства дефицитът по текущата сметка, който достига 17,2 % от БВП[48]. Двукратният принудителен отказ на БСП от властта заради финансови проблеми (на Луканов през 1990 г. и на Виденов през 1996 г.), предопределя приоритетното внимание на Станишев към макроикономиката и финансовата стабилност. Това отговаря на либералните виждания на НДСВ и ДПС, но е в противоречие с очакванията на привържениците на БСП.

Първата година и половина от членството на България в ЕС показва на българите плюсовете и минусите на новото положение. Заплатите нарастват, но с темпове, близки до инфлацията[49], няма усещане и за намаляване на организираната престъпност и корупцията. В тържественото слово на 1 май 2008 г. премиерът Станишев формулира противоречивото положение в България: „В обществото е наслоено остро чувство на несправедливост, на отчуждение от държавата, затова че не всички са равни пред закона, че липсва достатъчна защита на хората на труда, че често отсъства грижа за възрастните, че не всички са с равни шансове за образование и здравеопазване… България днес е по-богата, отколкото преди пет години. Безработицата е 6,5–7 %, доходите нарастват, макар и не така бързо, както ни се иска”[50].

Българските проблеми не остават незабелязани и от Брюксел. Като нов член на Европейския съюз България е наблюдавана особено внимателно, защото в ЕС не са забравили, че при присъединяването на двете балкански страни политическите мотиви са играли по-голяма роля от икономическите. Подозренията за нередности са изразени от ЕК още на 14 май 2008 г. в писмото на Майкъл Лий от дирекцията на ЕК по разширението[51]. В него ЕК предупреждава, че е получила сигнали за нередности при усвояването на предприсъединителните фондове по програмата ФАР. Предупреждението се реализира два месеца по-късно в изключително критичния доклад на ЕК, представен пред ЕП през юли 2008 г.[52] В него са повторени повечето от опасенията за злоупотреби с еврофондовете в областта на селското стопанство и при изграждането на инфраструктурни обекти. В крайна сметка, макар и временно, ЕК спира изплащането на средства за България по две програми – ИСПА и САПАРД, и лишава две български агенции по програмата ФАР от правото да работят с европейски финансови средства.

Тези рестрикции за България идват във времето, когато до Европа достига глобалната финансова криза, започнала в САЩ. Станишев се опитва да успокои бизнеса, че кризата няма да засегне България, но прогнозите за нарастване на БВП в Бюджет 2009 г. (с ръст от 4,7 %) се влошават. Правителството на тройната коалиция посреща последната година от мандата си в обстановка на нарастващо недоволство. Разпокъсаната дясна опозиция започва да се обединява, засегнатите от спрените финансови средства фермери протестират с блокиране на пътища, а борбата с корупцията и организираната престъпност не дава резултати. Общественото недоволство надува „вятъра в платната” не толкова на традиционните партии, колкото на новите, които не са били във властта – ГЕРБ и „Атака”. Те се обявяват срещу всички управлявали до момента и дават популистки обещания, но най-вече стъпват върху общественото недоволство, като обещават сурово наказание за всички виновници. Въпреки „горещата” последна управленска година правителството на тройната коалиция успява да завърши мандата си и така затвърждава усещането за политическа стабилизация.

„Силната ръка” на Бойко Борисов

Първата половина на 2009 г. преминава под знака на предстоящите избори първо за европейски, а после и за национален парламент. Тройната коалиция се опитва да запази властта си, като отхвърля предложението за едновременно провеждане на двата избора и променя изборното законодателство, прибавяйки към пропорционалния вот и по един мажоритарен депутат за всички 31 изборни райони[53]. Още резултатите от изборите за европарламент, проведени на 7 юни, показват предимството на новата партия ГЕРБ, която получава 7 мандата, докато БСП едва 4, ДПС – 3, а по два извоюват „Атака”, НДСВ и Синята коалиция (СДС и ДСБ)[54]. Успехът на ГЕРБ ожесточава предизборната кампания за национален парламент, в която всички опозиционни сили атакуват „тройната коалиция” и най-вече ДПС като партия, управляваща корупционно (чрез обръчи от фирми, по думите на лидера Доган).

Голяма е и личната заслуга на Бойко Борисов за изборната победа на ГЕРБ – в предизборната си кампания той заявява, че ще управлява сам, без коалиция[55], а ако не получи достатъчно гласове, ще се откаже от властта. Водещата теза на Борисов е, че ще поиска сметка от всички, които в годините на прехода са злоупотребявали с властта и са се обогатили за сметка на обществото. В проведените на 5 юли 2009 г. парламентарни избори участват неочаквано много избиратели – 60,2 %, мотивирани от желанието за възмездие и справедливост, които този път свързват с ГЕРБ, неопетнен от участие в прехода. Благодарение на това ГЕРБ печели изборите, като получава 39,7 % от гласовете и 116 депутатски места[56]. С най-лош резултат за цялата си история, но все пак на второ място остава БСП под името „Коалиция за България” – 17,7 % и 40 деп., трето е ДПС с 14,46 % и 38 деп., следват „Атака” с 9,4 % и 21 деп., Синята коалиция с 6,4 % и 15 деп. и новата формация „Ред, законност и справедливост” (РЗС), поставила в центъра на пропагандата си борбата с корупцията, с 4,13 % и 10 деп.[57] Мажоритарният елемент, внесен в избирателната система по инициатива на президента Първанов и подкрепен от БСП, се оказва изцяло в полза на ГЕРБ и на ДПС – те печелят съответно 26 и 5 мажоритарни места.

Така осем години след първото масово гласуване за току-що създадена нова политическа сила НДСВ българите отново правят подобна партия управляваща. Но докато през 2001 г. е избран „добрият цар”, през 2009 г. – изборът е за „силната ръка”, олицетворяваща общественото желание за борба с корупцията и с продължаващата бедност. Бойко Борисов печели с популисткото си обещание да въведе ред и да накаже виновните, което кореспондира с призива на Сакскобургготски за „нов морал” през 2001 г., но при Борисов обещанието има силови характеристики.

За втори път на победителя в изборите не му достига малко (в случая 5 депутати), за да състави самостоятелно провителство. Независимо от това Бойко Борисов, верен на предизборното си обещание да не прави коалиция, предлага еднопартийно правителство на малцинството и на 27 юли 2009 г. парламентът го гласува. По името на партията то е наречено правителство „за европейско развитие на България”. Всички министри са нови и непознати за българското общество. Основната му цел е да се бори с последиците от финансовата криза и с корупцията, посочена и в поредния доклад на ЕК от 22 юли 2009 г. То получава покрепата на малките партии „Атака”, Синята коалиция и РЗС, а срещу него гласуват свалените от власт БСП и ДПС.

Бойко Борисов обявява, че започва своята дейност на чисто, като стоварва всички проблеми върху наследството от тройната коалиция: „Пораженията, които нанесе тройната коалиция, ще бъдат цитирани сигурно още 10–15 години. Толкова са тежки”[58]. Стратегията му е трудните решения да се обясняват с предшествениците, а най-успешно го прави вицепремиерът и финансов министър Симеон Дянков, върнал се от Световната банка, за да оглави българските финанси. Той престава да плаща на средния и дребен бизнес за извършената дейност по държавните поръчки, като се оправдава, че няма финансови средства и че поръчките са били корупционни. Това обрича много от тях в настъпилата финансова криза[59].

Първите години от управлението на Бойко Борисов е съчетание между успехи и неуспехи – с крах завършва опитът на външната министърка Румяна Желева да стане еврокомисар[60], но следващото предложение за Кристалина Георгиева (вицепрезидент на Световната банка) се оказва изключително успешно. Сред успехите са и възстановените в началото на февруари 2010 г. от ЕК седем оперативни програми за еврофинансиране. А проблеми продължава да поражда здравеопазването, където след реформата на Иван Костов всички здравни институции са се превърнали в акционерни дружества, които печелят от обедняващите граждани. Като истински популист премиерът Борисов реагира на недоволството, като сменя министри при всяко недоволство – например, за по-малко от четири години се редуват четирима министри на здравеопазването.

Борисов започва да изпълнява и обещанието за възмездие за обогатилите се с престъпни средства. За целта, той поставя начело на МВР „дясната си ръка” Цветан Цветанов, който още от декември 2009 г. започва да провежда полицейски операции, щироко пропагандирани в медиите и назовавани с ярки имена: „Наглите”, „Октопод”, „Факирите”, „Лапачите”, „Медузите”, „Недосегаемите”, „Терористи”, „Дедесарите”, „Сводниците”, „Мутрите”, „Лихварите”, „Кърлежите”, „Килърите”, „Всичко коз”, „Къртиците”, „Комбинаторите”, „Леярите”. Само че впоследствие се оказва, че малка част от показно арестуваните остават в ареста, тъй като като съдът отхвърля събраните доказателства. А още по-малко от обвинените получават осъдителни присъди.

Оптимистичните нагласи на вицепремиера Симеон Дянков за бързо преодоляване на кризата не се реализират. През юни 2010 г. става ясно, че бюджетът не може да бъде изпълнен и на 8 юли той е актуализиран (за пръв път от кризисната 1997 г.). Според новия бюджет, дефицитът за 2010 г. възлиза на 3,8 % от БВП, намален е и фискалният резерв (от 6,4 на 4,5 млрд. лв.), а са замразени заплатите в държавния сектор и пенсиите. Той определя бюджета като „постна пица”, защото съкращава държавните плащания.

Независимо от рестрикциите, през първите две години от управлението със „силна ръка” то получава подкрепа от гражданите. За това съдейства и безспорното умение на Бойко Борисов да контактува с медиите и хората, като обяснява ясно и разбираемо за всеки какво и защо прави. Според националното проучване на НЦИОМ, за една година кабинетът е загубил по-малко от 10 % от одобрението на избирателите (от 50 % на 41 %), докато при предходните кабинети разочарованието е било по-голямо (при правителството на Костов – от 59,7 % на 47 %; при правителството на Сакскобургготски – от 53,9 % на 28 %; при кабинета на Станишев – от 29,3 % на 21,4 %). Бойко Борисов е рекордьор в запазването на обществените симпатии, като в края на първата си година в изпълнителната власт разполага с подкрепата на 61,5 % от населението, докато при Иван Костов тя е била 48,4 %, при Симеон Сакскобургготски – 43,9 %, а при Сергей Станишев – едва 34,2 %[61]. За запазеното обществено влияние говори и изборът на министъра на регионалното развитие Росен Плевнелиев за президент на 30 октомври 2011 г.

Все пак новата финансова политика и световната криза засилват социалното разслоение. По данни на „Галъп” горните 10 % в българското общество получават 41,5 % от паричните доходи, докато долните 10 % – едва 1,8 %. Нещо повече – най-богатите два процента от българите притежават 21 % от чистите парични доходи, а около 45 % от най-богатите живеят в София, докато цели райони от страната се превръщат в „гета на бедността”, което поставя под въпрос единството на страната[62].

Финансовият министър Дянков търси всякакви средства, за да ограничи провителствените разходи и едно от тях вижда в закриването на Българската академия на науките (БАН). Като представител на Световната банка той е съдействал за това в Грузия и смята, че може да приложи този модел и в България[63]. Тук обаче той среща сериозно обществено противодействие, а в защита на учените от БАН се обявават учени, работещи в чужбина[64], както и президентът Георги Първанов.

Наложилият се в годините на прехода неолиберален подход, който се интересува само от финансовата стабилност, е реализиран най-последователно именно от Симеон Дянков. Само че последиците му, особено в условията на глобална финансова криза, постепенно подронват подкрепата за цялото правителство. Още през 2011 г. протестират различни групи – на 14 март това правят фирмите превозвачи заради скъпия бензин, на 21 март зърнопроизводителите заради неизплатените им средства, на 26 март БСП организира многохиляден митинг заради обедняването на хората, на 28 ноември зърнопроизводителите започват стачка заради наполовина намаленото заплащане за тяхната продукция, на 30 ноември профсъюзите обявяват национален протест заради предвижданото нарастване на пенсионната възраст с една година. Протестите продължават и през 2012 г. – на 16 януари 2012 г. – на стачка излизат миньорите от мини Марица-Изток, срещу които правителството провежда цяла кампания, като ги обвинява, че са алчни, заплашва ги със силите за сигурност и със спиране на тока, преди да се съгласи на споразумение; към края на годината опозиционната БСП мобилизира недоволните с голям митинг на 17 ноември, а съвсем в края на годината срещу правителството се обявяват както работниците от оръжейните заводи в Сопот, така и многобройни млади еколози, които се противопоставят на презастрояването на плажовете по българското Черноморие.

Върхът на недоволството обаче настъпва в началото на 2013 г. След като учените от БАН заплашват, че ще излязат на протестна демонстрация, на 28 януари премиерът Бойко Борисов уволнява министъра на образованието и науката Сергей Игнатов. Следват демонстрации срещу високите сметки за ток и парно в Благоевград и Сандански и уволнение на шефа на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране Ангел Семерджиев. Тези отстъпки не успокояват недоволството, а го стимулират. На 10 февруари 2013 г. в София и много други градове в страната граждани протестират срещу високите сметки за ток, а на 17 февруари 2013 г. се провеждат най-масовите демонстрации срещу електроразпределителните дружества и срещу цялото управление със скандирания „Мафия” и „Оставка”. Още на следващия ден Борисов уволнява вицепремиера и финансов министър Симеон Дянков, който дразни всички с крайните си неолиберални позиции. На 19 февруари 2013 г. премиерът най-после се появява пред обществото с извънредна пресконференция, на която заявява: „За нас е по-изгодно да подадем оставка, но няма”[65]. Само че още на следващия ден, когато в България се отбелязва обесването на националния герой Васил Левски, протестиращите блокират едно от важните кръстовища в центъра „Орлов мост” и се сблъскват с полицията, при които има ранени и арестувани. Рано сутринта на 20 февруари пред общината във Варна се самозапалва Пламен Горанов, един от протестиращите във Варна. И в тази обстановка премиерът Бойко Борисов подава оставка с думите: „Властта ни е дал народът, днес му я връщаме”[66].

За трите и половина години управление на правителството на Борисов то успява да направи завой и във външната политика. Партия ГЕРБ на Борисов е създадена с германска подкрепа, с нейна помощ тя става член и на дясната Европейска народна партия, независимо от комунистическия произход както на лидера Борисов, така и на голяма част от ръководството. На свой ред „вторият човек” в партията Цветан Цветанов е свързан със САЩ, където пътува всяка година на „молитвената закуска” с президента. При тази зависимост от Запада не е странно, че правителството на ГЕРБ се отказва от реализирането на два от трите енергийни проекта с Руската федерация, лансирани от предишните правителства. На 7 декември 2011 г. е преустановено изграждането на нефтопровода Бургас–Александруполис[67], а на 28 март 2012 г. правителството отказва да продължи строителството на АЕЦ в Белене[68]. Вярно е, че се обсъждат други българо-руски проекти като изграждането с помощта на „Росатом” на нов блок на АЕЦ „Козлодуй” вместо нова централа в Белене (8 юни 2012 г.) или изграждането на газопровода „Южен поток” с Газпром (15 ноември 2012 г.). Но по същото време зачестяват посещенията на американски правителствени дейци в България. На 5 февруари 2012 г. пристига държавният съкретар на САЩ Хилари Клинтън, която поставя въпроса за днос на американски шистов газ и говори за опасността от атомната електроцентрала в Белене. Защитата на американските икономически интереси е придружена със заявлението: „САЩ винаги ще бъдат с вас. Обещавам на българския народ, че САЩ винаги ще бъдат с вас, което сме правили и в миналото”[69]. И веднага след нея – на 9–10 февруари в България пристига Ричард Морнингстар, специален пратеник на държавния секретар по енергийните въпроси за Европа и Евразия, който лобира за проучване и добиване на шистов газ в България[70].

Неуспешен опит за социално-либерална промяна

В ситуация на масово недоволство започва подготовката на предсрочните избори. На 27 март 2013 г. от ГЕРБ обявяват началото на своята предизборна кампания с признанието: „Допускахме грешки, но доказахме, че можем да носим отговорност и имаме воля да продължим”. „Имаме воля” е и основният девиз на кампанията, докато другите партии избират да критикуват полицейското[71] и рестриктивно управление на Бойко Борисов.

Резултатите от изборите, проведени на 12 май 2013 г., за пореден път не дават ясно мнозинство на нито една политицеска сили, но на първо място отново са ГЕРБ с 30,5 %, втора е БСП с 26, 6 %, следват ДПС с 11,3 % и „Атака” със 7,3 %. Нито една партия, произлизаща от СДС, не влиза в парламента, което дава основане на някои анализатори да нарекат станалото „Избори на омерзението”[72]. Проблемът е и в това, че депутатите са разделени на две равни групи – десните от ГЕРБ и „Атака” имат равен брой места със социалистите (БСП) и либералите (ДПС). При тези условия договарянето на ново правителство се оказва трудно. От ГЕРБ не могат да управляват, защото не получават подкрепа от нито една друга парламентарна партия и се стига до коалиционно правителство между БСП и ДПС с министър-председател икономистът Пламен Орешарски, бивш член на СДС[73]. То е гласувано в Народното събрание на 29 май 2013 г. от БСП и ДПС, докато депутатите на „Атака” се въздържат.

В началото на своята дейност правителството на Пламен Орешарски е посрещнато добре от българското общество и чуждестранните наблюдатели. Но това е само до фаталния 14 юни, когато премиерът прави предложение начело на Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС) да застане 33-годишният депутат от ДПС Делян Пеевски, скандално извествен като олигарх и медиен магнат. Още преди края на деня тази вест мобилизира хиляди протестиращи пред парламента[74]. На следващия ден предложението е оттеглено, но протестният потенциал е отприщен. От 14 юни всеки ден след края на работния ден в центъра на града се събират недоволни от правителството, които представят различни политически сили – десните, които не са успели да влязат в парламента, привържениците на ГЕРБ, които са в опозиция, леви, които смятат предложението за Пеевски за срамно. На 9 юли 50 хиляди блокират „Цариградско щосе”, една от най-важните артерии на столицата и блокират движението в града. Протестите продължават до късната есен на 2013 г.

Лидерът на ГЕРБ Борисов се възползва от общественото недоволство срещу скандалното предложение за Пеевски и на 23 юли 2013 г., само пет месеца след като е подал оставка заради масови протести, сам поисква оставката на правителството с думите: „Видях с очите си как бият протестиращи, без те да са провокирали това. Недопустимо е вече 40 дни хората да протестират под прозорците на правителството и парламента, и управляващите да не им обръщат внимание. С полицейски щитове и палки не се прави демокрация и политика”[75]. От този момент ГЕРБ започва истинска война с правителството, като стимулира протестите извън парламента и внася пет вота на недоверие само за една година.

В условията на постоянно обществено недоволство правителството на Пламен Орешарски работи трудно, като среща противодействие на всяко свое предложение. То предлага управленска програма едва през септември 2013 г., която не получава подкрепа от обществото, независимо че приоритет в нея са социалните плащания: повишаване на заплатите, на семейните добавки за деца, на пенсиите. Тези обещания са предвидени и в бюджета за 2014 г., в който за пръв път в годините на прехода средствата за социалното министерство надвишават тези за МВР[76].

За да противодействат на протестите, на 16 ноември 2013 г. управляващите от БСП и ДПС организират многохиляден митинг в подкрепа на правителството. Той обаче остава в историята не с броя си, а с историческото извинение на Сергей Станишев към турците в България заради „възродителния процес”. Прави го с думите: „БСП имаме историческа вина пред българските турци за възродителния процес и се извиняваме за това”[77]. А присъстващият на митинга председател на ДПС Лютви Местан отговаря с прегръдка и целувка, която после дълги години ще се използва в пропагандата срещу БСП, защото в условията на нарастващ национализъм ДПС все по-масово се възприема като партия, обслужваща интересите на съседна Турция, където по това време външният министър Ахмет Давутоглу издига тезата за неоосманизма, която припомня колко обединен е бил Балканският полуостров под властта на Османската империя.

Правителството на Орешарски се сблъсква и с външнополитически трудности, след като в Киев започва т.нар. Евромайдан, в резултат на който проруският президент на страната Виктор Янукович е принуден да се откаже от властта и е заменен от прозападни сили. Събитията в Украйна противопоставят Русия и Европейския съюз, което изправя правителството на Орешарски пред труден избор. От една страна, България е част от ЕС, но, от друга, българите традиционно са настроени приятелски към Русия, особено поддръжниците на управляващата БСП. Освен това в Източна Украйна има значително българско малцинство, подкрепящо Янукович и засегнато от езиковите ограничения, наложени от новото прозападно правителство в Киев. Конфликтът на Запада с Русия има неблагоприятни последици и за българо-руските енергийни проекти – на 5 декември 2013 г. Европейската комисия обявява, че сделките за „Южен поток” не са съобразени с европейското законодателство и трябва да се предоговорят.

В тази ситуация външният министър Кристиян Вигенин (БСП) в началото на март 2014 г. прави посещение в Киев и се среща с изпълняващия длъжността президент Александър Турчинов. Вигенин обявява, че подкрепя суверенитета, териториалната цялост и независимостта на Украйна[78]. Тази позиция отговаря на общото виждане в ЕС, но е посрещната с критики в лявата част от българското общество, която я възприема като легитимиране на власт, получена с преврат. Десните сили в България подкрепят позицията на Вигенин, но не и правителството, докато левите подкрепят правителството, но са срещу Вигенин. Българският външен министър се опитва да продължи политиката на баланс между Русия и Съединените щати, като обявява: „За България от изключително значение е продължаването на стратегическите съюзнически отношения със САЩ, но и поддържането на взаимоизгодни отношения с Русия”[79]. Със задълочаването на конфликта между Запада и Русия заради Украйна, подобна политика става все по-трудна. Натиск върху България оказва при своето посещение и помощник-държавният секретар на САЩ Виктория Нюланд в края на март и началото на април 2014 г.[80] Докато правителството отказва на председателя на Държавната дума Сергей Наришкин да посети България на 6 и 7 май, защото той е в забранителния списък на ЕС като част от санкциите срещу Русия.

В такава обстановка на 25 май 2014 г. се провеждат изборите за Европейска парламент, които трябва да покажат дали правителството има достатъчно подкрепа в обществото. Резултатите са разочароващи за управляващите. При ниско участие от малко над 36 % от избирателите на първо място отново излиза ГЕРБ с 39 % и 6 евродепутати, БСП остава втора с 19 % и 4 мандата, ДПС – 17 % и също 4 мандата. И тогава, на 5 юни на специално свикана пресконференция Лютви Местан от ДПС обявява, че тези резултати не дават шанс за пълен мандат на правителството и предлага да се проведат предсрочни избори[81]. Това означава край и на коалиционното правителство. Преди окончателно да се оттегли, на 8 юни премиерът Орешарски обявява спирането на всякаква дейност по газопровода „Южен поток”. Знаменателно е, че това става веднага след посещението на сенаторите от САЩ Джон Маккейн, Рон Джонсън и Кристофър Мърфи. Формалното обяснение е, че проектът не е одобрен от Европейската комисия[82].

Допълнителен удар за управлението е затварянето през юни 2014 г. на четвъртата по големина банка в страната – Корпоративно-търговската банка (КТБ). Това е банката, в която някои партии и мното държавни предприятия и институции държат парите си заради по-високите лихви. Затова фалитът на КТБ предизвиква не само финансово, а и политическо сътресение с дългосрочни резултати.

Предсрочните избори са проведени на 5 октомври 2014 г. и отново на първо място излиза ГЕРБ, макар и само с 84 мандата, БСП получава едва 39 места, ДПС е с 38, но в парламента се връщат автентичните десни от Реформаторския блок с 23 мандата, както и три националистически формации: Патриотичен фронт, „Атака” и „България без цензура, както и партията на бившия президент Георги Първанов „АБВ”, отцепила се от БСП. Независимо че получава десетина мандата по-малко, Бойко Борисов заявява, че трябва отново да управлява, ако българите не искат страната да изпадне в хаос[83]. Така приключва поредният опит за социално-либераллно управление.

Завръщането на Бойко Борисов във властта

Със завръщането си във властта след предсрочните избори от есента на 2014 г. Бойко Борисов става първият премиер спечелил втори мандат в годините на прехода. Преди него само Андрей Луканов е оглавявал две правителства, но в рамките само на няколко месеца (от началото на февруари до края на ноември 1990 г.), а и първото не е резултат от избори, а от решение на БКП. Успехът на Борисов се дължи както на уникалните му качества да търси и получава подкрепа от обществото, така и на промените, настъпили в обществото, изморено от големите идеологически битки между десни и леви, разочаровано от вярата си в „добрия цар” и от надеждата, че когато България влезе в „клуба на богатите” (ЕС) това автоматично ще осигури богат и достоен живот. Това е и времвето на засилващият се национализъм, който подчертава уникалността на българите, древната история и се противопоставя на всичко, внесено отвън. Появява се и носталгия по времената отпреди 1989 г., от което Бойко Борисов се възползва, защото е бил част от онази система, член на БКП, доброволно е предложил да охранява сваления Тодор Живков, учил се е от него. Така Борисов, а не еволюиралата твърде много към либерализма и станала прокапиталистическа БСП олицетворява както „доброто старо време”, така и „силния човек”, готов да защити обикновените хора от новобогаташите/олигарси, и от алчните нови политически елити.

Волята на Борисов да се върне във властта е толкова силна, че той се отказва от старата си идея да управлява само с ГЕРБ, като се нагърбва с трудната задача да състави коалиционно правителство в пъстрия парламент с осем политически формации. Контактната група на ГЕРБ организира поредица от срещи, на които се обсъждат идеите за управление с всички парламентарни групи, преди в началото на ноември да се стигне до договреност за съставяне на новото правителство. А за това, че Борисов и неговата партия ГЕРБ са чисти прагматици без ясна идеологическа основа говори характерът на правителствената коалиция. В нея влизат както традиционните десни от Рефоматорския блок, така и левите от АБВ на бившия президент Георги Първанов. Второто правителство на Бойко Борисов е одобрено на 7 ноември 2014 г., като в него на левите е поверена социалната политика, а на десните икономиката, правосъдието, здравеопазването и образованието[84]. По този начин Борисов разпределя всички сфери, които предизвикват голямо обществено недоволство на коалиционните си партньори, а запазва за себе си и за своята партия силовите дейности. Новото правителство демонстрира и външнополитическата гъвкавост на Борисов, защото той включва в него както категорично прозападните десни, така и категорично проруските леви, а самият той влиза в ролята на балансьор и във външната политика. Това показва, че Борисов е натрупал управленски умения и способността да избягва проблемите, като продължава да пропагандира успехите като своя лична заслуга.

Завръщането на Бойко Борисов в управлението успокоява изострените политически страсти и за известно време стабилизира обществото. Той веднага получава подкрепа отвън. На 14 ноември 2014 г. Европейската комисия размразява блокираните преди това 800 млн. евро по програма „Околна среда”[85], на 15 януари 2015 г. за няколко часа в България пристига и държавният секретар на САЩ Джон Кери[86], на 22 януари генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг подкрепя новото правителство[87], а на 4 март страната е посетена и от директора на ЦРУ Джеймс Коми. Активността на западните фактори цели да покаже подкрепата за новото правителство и да затвърди прозападната ориентация на България, поставена донякъде под въпрос при правителството на Пламен Орешарски. Външният натиск върху София да следва линията на западните си съюзници продължава и през следващата година. На 10 юни 2015 г. специалният пратеник на държавния секретар Амос Хохстейн по енергийните въпроси иска България да се съобрази с желанието на САЩ за изграждане на газова връзка между България и Гърция вместо с Русия, а заявява и готовността на САЩ да участват в изграждането на следващата ядрена мощ – седмия блок на АЕЦ „Козлодуй” в замяна на спрения проект АЕЦ „Белене”. С подобна мисия на 19 януари 2016 г. в България отново пристига и помощничката на държавния секретар по европейските и евразийските дела Виктория Нюланд.

България се съобразява с желанията на западните си съюзници. На 3 септември 2015 г. президентът Плевнелиев открива координационен център на НАТО в София. Пак с негово участие на 4 ноември 2015 г. осем натовски държави от Централна и Източна Европа приемат декларация, в която е изразена тревога заради действията на „агресивна Русия”. Благодарение на своята активност президентът Плевнелиев получава от украинския президент Петро Порошенко наградата „Личност на годината” по време на посещението си в Киев на 26–28 март с.г. А година по-късно, на 30 юни 2016 г., Порошенко е приет с почести в София и българският президент декларира: „Ние не признаваме и никога няма да признаем незаконната анексия на Крим от Русия”[88], което предизвиква нееднозначни реакции в българското общество.

Като политик с много по-голям опит премиерът Бойко Борисов предпочита да запази известен баланс във външната политика, защото значителна част от българския народ симпатизира на Русия, а не на Украйна и нейното правителство, в което влизат и представители на крайната десница. Затова малко след проукраинските декларации на президента Плевнелиев, по инициатива на премиера Борисов на 5 август 2016 г. той провежда разговор с руския президент Власимир Путин, за да бъдат обсъдени съвместните проекти в енергетиката[89]. За запазване на добрите българо-руски отношения съдейства и българският патриарх Неофит, който посещава Москва през март 2016 г. и получава от Руската православна църква наградата за общославянско единство.

Друг голям проблем, предизвикан от външни събития, но със силно влияние върху българското общество, е бежанската вълна, предизвикана от разгарянето на Близкоизточния конфликт. През 2015 и 2016 г. се оформя голям бежански поток, насочен към богатите и склонни да приемат бежанци западноевропейски страни. Само че да стигнат до там бежанците трябва да преминат през Балканите и Централна Европа. Бежанският поток създава напрежение в ЕС, защото според т.нар. Дъблинското споразумение бежанците трябва да се връщат в страната, от която са влезли в ЕС. Българското общество реагира остро на необходимостта да се приемат и настаняват мигранти в България, защото това става за сметка на държавния бюджет, който не достига за достоен живот на гражадните – доходите на българите са едва 45 % от средните в ЕС[90]. Бежанците идват от Турция, затова се налага да се преговаря с нея. За да се договори огранчаването на нелегалната емиграция на 15 декември 2015 г. турският премиер Ахмет Давутоглу посещава България и разговаря с българския си колега[91]. Общият проблем съдейства за сближаването на страните от Балканите с Вишеградската група – съвместни срещи за обсъждането на проблема са проведени на 15 февруари 2016 г. в Будапеша, както и в Австрия на 24 февруари с.г., а през есента на 2016 г. премиерът Борисов обсъжда проблема с унгарския си колега Виктор Орбан. В крайна сметка с помощта и на отпуснатите от ЕС 160 млн. евро България издига ограда от бодлива тел по границата си с Турция с надеждата, че така ще спре нелегалните мигранти.

Независимо от външнополитическите предизвикателства правителството успява да запази общественото си влияние, както личи от резултатите от изборите за местна власт. Те са проведени на 25 октомври и 1 ноември 2015 г. и в тях кандидатите на ГЕРБ печелят кметските места в 21 от 27 областни центрове[92]. Доминацията на ГЕРБ във властта става пълна – нейни са повечето кметове на големите градове, правителството, президентът, тя има мнозинство и в парламента. Това засилва самочувствието на Бойко Борисов и вярата му, че е непобедим.

Но зад видимите политически успехи на властта се крият нарастващи социални проблеми. На 7 април 2016 г. в доклад на обмудсмана Мая Манолова е отчетено, че 20 % от българските деца не ходят на училище поради бедност. Нарастващото социално разслоение води до обедняване на значителна част от населението, като през 2016 г. бедните достигат до 45,5 %, а 43,7 % от децата в България живеят в риск от бедност и социално изключване[93]. Проблемът има и етнически характеристики.

Деиндустриализацията, осъществена в България в годините на прехода, кара стотици хиляди българи да търсят работа в съседните Гърция и Турция или в Западна Европа. До средата на второто десетилетие на ХХI в. броят на българските граждани, напуснали страната достига 2,5 млн. души и надхвърля този на работещите в България[94]. Селата се обезлюдяват и в тях се заселват все повече роми, традиционно наричани в България цигани, които са загубили работните си места, създадени за тях в сферата на чистотата и строителството от социалистическата държава. Бедността, липсата на работа тласкат ромите към просия и битова престъпност, главно срещу съседите им българи, което изостря междуетническите отношения. За немалка част от ромите единственият сигурен източник на доходи стават семейните надбавки, отпускани за раждане и отглеждане на деца. Тези деца рядко посещават училище, което на свой ред ги обрича на криминално бъдеще. Всичко това създава почва за периодично избухващи сблъсъци между роми и българи, които на свой ред стимулират българския национализъм[95]. По време на второто правителство на Бойко Борисов по-големи конфликти между българи и роми избухват на 13–14 юни 2015 г. в столичния квартал Орландовци и на 4 май 2916 г. в Раднево[96].

Припламват и трудови конфикти, свързани не толкова с размера на заплатите, колкото с борба за запазване на работните места. Олицетворяват я над 100 миньори от Бабино, които през октомври 2016 г. с дни отказват да излязат от рудника в знак на протест срещу плановете за закриване на рудника, където работят 6,5 хил. души. Още преди социалното недоволство да излезе на повърхността лявата партия АБВ напуска правителството на 10 май 2016 г. с мотива, че правителствените решения не са обсъждани с нейните представители, но всъщност заради нежеланието да поемат отговорност за влошаването на социалната обстановка и на отношенията с Русия.

За поредните президентски избори, насрочени за есента на 2016 г., ГЕРБ не подкрепя действащия президент Росен Плевнелиев. Мотиви не са посочени, но е видно, че крайните антируски позиции на Плевнелиев влизат в противоречие с опитите на Борисов да балансира между Запада и Русия. Борисов предпочита следващия президент да бъде човек, на когото има пълно доверие, затова се спира на председателката на Народното събрание Цецка Цачева. Докато основната опозиционна партия БСП още в средата на август 2016 г. решава да подкрепи кандидатурата на независимия бивш командир на Военно-въздушните сили ген. Румен Радев, влязъл в конфликт с премиера Борисов за бъдещето на авиацията. Той е предложен от Корнелия Нинова, първата жена оглавила през май с.г. БСП, която изразява ярки опозиционни позиции и обещава, че ще върне БСП във властта. Двете кандидатури за президент са коренно противополжни – Цачева е от верните на Борисов хора, също като него е била член на БКП и дори партиен секретар, докато ген. Радев е офицер със самостоятелна позиция, специализирал в Съединените щати.

Малко преди изборите Бойко Борисов щедро обещава на учителите и лекарите повишение на заплатите. Освен това заплашва, че ако Цачева не бъде избрана, той ще подаде оставка. Този опит да не се допусне пробив в контрола върху властта обаче не променя нагласите на българите и на балотажа на 13 ноември 2016 г. ген. Румен Радев е избран за президент с категоричен резултат от 59 % от гласовете. Това е първото изборно поражение на ГЕРБ и премиерът Борисов няма друг избор, освен още 14 ноември да депозира оставката си. Така и второто правителство на Бойко Борисов не завършва мандата си.

Новият президент ген. Румен Радев още при полагането на клетва пред Народното събрание влиза в конфликт с депутатите от ГЕРБ, които го репликират. Това не го спира да заяви кредото си „Малко думи, но резултатни действия” и да обещае на българите да се бори за: „По-справедливо общество, модерна, демократична, благоденстваща държава, в която гражданите ще сбъдват мечтите си”[97]. Първата му задача обаче е да организира предсрочни избори, насрочени за 26 март с.г.

В предизборната кампания ГЕРБ залагат на силните пропагандни умения на Бойко Борисов, който подчертава заслугите си за политическата стабилност, докато БСП се опитва да очертае нова социална перспектива, без обаче да се откаже от либералната идея за плосък данък, макар да обещава допълнително данъчно обгагане за богатите. Най-бурна е предизборната кампания на националистите. Под името Обединени патриоти е договорена предизборна коалиция от три формации: „Атака” на Волен Сидеров, ВМРО на Красимир Каракачанов и Националният фронт за спасение на България (НФСБ) на Валери Симеонов. Малко преди изборите националистите блокират границите, за да попречат на пристигащите от Турция български турци да участват в изборите.

Предсрочните парламентарни избори от 26 март 2017 г. показват, че благодарение на силните позиции в местната власт ГЕРБ успява да задържи първото място с 33 % и 95 депутата, докато БСП засилва позиците си, но остава втора с 27 % и 80 деп., на трето място излизат Обединените патриоти с 9 % и 27 деп., следвани с малка разлика от ДПС с 26 деп., а изборната бариера от 4 % успява да прескочи и популистката „Воля” на варненския бизнесмен Веселин Марешки с 12 деп.[98] Не се реализират очакванията на много наблюдатели за завой към опозционната БСП, вероятно защото хората вече са свикнали със статуквото и се плашат от острата реторика на Корнелия Нинова и призивите ѝ за реванш.

За третото си правителство Бойко Борисов прави коалиция с Обединените патриоти (ОП), но вече на основата на общата управленска програма „2017 – 2019”, заглавие, което подчертава волята им да реализират пълен мандат. Правителството е гласувано на 4 май 2017 г., като съотношението е 16 министри на ГЕРБ срещу 4 на ОП, а лидерите на две от трите партии в ОП: Красимир Каракачанов от ВМРО и Валери Симеонов от НФСБ стават вицепремиери[99].

В новия правителствен мандат Бойко Борисов поставя акцента върху външната политика. Още през лятото на 2017 г. заедно с премиера на Македония Зоран Заев успяват да договорят Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете държави. Тържественото му подписване е осъществено на 1 август 2017 г. в Скопие, като надеждата е, че с него ще се преодолеят историческите спорове за възникването на македонската нация и двете страни ще могат да се посветят на икономическото си сближаване. Както показват последвалите преговори, надеждите не се реализират, но Договорът поставя добро начало.

Управленската програма на правителството е приета на 2 август и също е центрирана около външната политика. Приоритет е участието на България в изработването и реализирането на европейската политика и задълбочаването на двустранните политически, икономически и културни отношения със страните от Югоизточна Европа[100]. Но първият външнополитически документ, предложен от правителството на парламента на 12 септември с.г., е Докладът по националната сигурност, в който е записано, че Русия е голямата опасност за България[101]. Докладът предизвиква остро противодействие от страна на парламентарните групи на БСП и „Атака”, но въпреки това е приет на 5 октомври с.г. със 104 срещу 97 гласа.

Най-важната задача на Бойко Борисов е българското председателство на ЕС, което заради Брекзит е изтеглено половин година по-рано (януари–юни 2018 г.). Посланието на българското председателство е интеграцията на Западните Балкани, а негов център става срещата на високо равнище на ЕС, проведена в София на 16 и 17 май 2918 г. Тогава е приета Софийска декларация, в която се призовава за ускоряване на преговорите за присъединяване на шестте страни от Западните Балкани[102].

Отношенията с Русия продължават да са важен елемент в българската външна политика както заради миналото, така и заради енергийната зависимост на страната. Новият президент Радев се опитва да балансира рестриктивната позиция на правителството по отношение на Русия, като още на 19 юни 2017 г. отправя покана до руския президент Владимир Путин да посети България за тържествата по случай 140-годишнината от Освобождението на България (2 март 2018 г.). Той продължава тази линия и при посещението си в Русия на 21-22 май 2018 г., когато се среща с премиера Дмитрий Медведев и с президента Владимир Путин, към когото се обръща с думите: „Целта на моята визита е да установим политически диалог на най-високо ниво след дългогодишно прекъсване” и още: „Нашите отношения са по-особени, те не се основават само на чисто политическите и икономически интереси, а на дълбоките исторически духовни, културни и езикови връзки между нашите народи”[103]. Седмица по-късно в Русия е и премиерът Борисов, който иска да съживи идеята за газопровод, като се извинява за спрените преди това проекти с думите, че „по-големият брат винаги прощава”, но получава от Путин отговора, че „по-големият брат винаги плаща”.

Макар и с голямо закъснение, българското правителство се опитва да се възползва от китайската инициатива „Път на коприната”. От 5 до 7 юли 2018 г. София е домакин на поредната среща 16 плюс 1, за която в България пристига и премиерът на Китай Ли Късян.

Най-голямата сделка на правителството се оказва закупуването на осем изтребителя Ф-16 от САЩ за милиард и 256 млн. долара, което принуждава правителството да вземе външен заем[104]. Сделката предизвиква острата реакция президента Радев, който като бивш военен летец смята, че е имало много по-благоприятни възможности за превъоръжаване на българската авиация. За сделката обаче силно лобира посолството на САЩ в София.

Докато вниманието на премиера е ангажирано с външната политика, страната периодично преживява по-малки и по-големи протести. Още в началото на 2018 г. протестират медиците от общинските болници, чиито дългове растат и има опасност да фалират, като оставят големи райони от България без медицинска помощ. В средата на годината на национален протест под мотото „Системата ни убива” излизат майките на деца с увреждания заради невъзможността да ги отглеждат. Те получават подкрепа от други организации на хора с увреждания и от много граждани. На 11 ноември 2018 г. протестират хиляди граждани в цялата страна: София, Благоевград, Стара Загора, Пловдив, Плевен, Шумен, Велико Търново. Те скандират „Мафия” и „Оставка”, искат намаляване на цените на горивата, на заплатите на депутатите и на висшите държавни служители, както и съкращаване на държавната администрация[105]. Този път Бойко Борисов не възнамерява да подава оставка заради протести, а се опитва да ги разреши чрез срещи и разговори с протестиращите и отпускането на пари. Така в България се оформя особена стабилност, градяща се върху малки кризи, разрешавани конкретно[106]. Не без значение е и овладяването на медиите от правителството и от медийния магнат Делян Пеевски, сближил се с Бойко Борисов. Резултатът е, че в годишната класация на „Репортери без граница” за 2018 г. България е на 111 място в Индекса за свобода на словото.

През пролетта на 2019 г. правителството е разтърсено от корупционни скандали, свързани със закупуване на луксозни апартаменти на занижени цени и злоупотреба с европейски фондове. Този път обаче премиерът Борисов реагира веднага, като принуждава всички замесени да подадат оставка. Така постовете си напускат: „дясната ръка” на Борисов и председател на Парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов, правосъдната министърка Цецка Цачева, председателят на Комисията за борба с корупцията Пламен Георгиев, депутатът Делян Добрев, министърът на земеделието Румен Порожанов и др. Това е годината, когато ГЕРБ е изправен пред двойни избори: за Европарламент (26 май) и за местни органи на властта (27 октомври–3 ноември), затова Бойко Борисов не може да се позволи партията му да бъде атакувана за корупция. Ходът с прочистването се оказва успешен и ГЕРБ печели, макар и с малка преднина както евроизборите, така и местната власт.

Така Бойко Борисов става най-успешния министър председател в годините на прехода и му остава много малко, за да стане най-дългогодишният министър-председател в цялата история на България. Независимо от всички скандали, свързани с него и неговото обкръжение, той съумява да спечели симпатиите на обикновените българи както с простонародния си език, на който се обръща към тях, така и с умението си да лавира между новите съюзници от ЕС и САЩ и Русия.

Политическото развитие на България през първите две десетилетия на ХХІ в. показва променените нагласи в следпреходното българско общество. По подобие на други европейски общества, то предпочита да се довери на нов тип политици, които действат не чрез институциите, а се обръщат пряко към гражданите и търсят практически средства за решаване на проблемите. Олицетворение на това ново политическо течение, наричано популизъм, е Бойко Борисов[107]. Чрез него и партията му ГЕРБ България се вписва в общоевропейските и световните процеси, които демонстрират кризата на традиционната парламентарна демокрация в условията на засилваща се глобализация.

 

[1] Популярна в годините на прехода става тезата, че България е искала да стане „16-а съветска република”, в която има истина, но само на пръв поглед. Всъщност става дума за опит на дългогодишния комунистически лидер Тодор Живков да получи финансови облаги от СССР срещу декларации за бъдещо сближение. – Искра Баева, Евгения Калинова. 16-а република ли? Изследвания и документи за българо-съветските отношения след Втората световна война. Изток–Запад, София, 2017.

[2] Така се наричат 10-те препоръки за икономически промени, изработени от МВФ, Световната банка, Министерството на финансите на САЩ, Фондацията „Херитидж”, Института Брукингс и Федералния резерв на САЩ, които са предназначени за държавите в криза. – Keneth Rogoff. Wither the Washington Consensus? – Foreign Policy. 2003, № 3.

[3] По време на социализма правителствата винаги са били коалиционни – между БКП и БЗНС, а първото чисто комунистическо е сформирано от Андрей Луканов в началото на прехода – на 6 февруари 1990 г., като това се повтаря и след първите демократични избори, но новото правителство вече е социалистическо. – Нора Ананиева. Андрей Луканов в парламента, София, 1997, с. 23–24, 217.

[4] Доц. д-р Огнян Боюклиев от Института за икономически изследвания при БАН: Не Европейският съюз, а политиците и аграрната реформа съсипаха земеделието. – в. „Трета възраст”, 3 август 2016 г.

[5] Повече за първото десетилетие на прехода виж: Евгения Калинова, Искра Баева. Българските преходи 1939–2010. София, 2010, с. 239–325.

[6] Документи на 44-ия конгрес на БСП.

[7] Когато отново е поставен въпросът за референдум, Георги Първанов обявява, че ще призове БСП да гласува за присъединяването към НАТО, което прави допитването безсмислино. – Георги Георгиев. БСП в НАТО, извън НАТО. – в. „Дума”, 9 юни 2016, № 128.

[8] Години по-късно рекапитулация на приватизацията потвърждава негативните обществени нагласи. – Свирепото разграбване в епохата на Костов. Когато големите реформатори имаха цялата власт. В. „Преса”, 1 декември 2014.

[9] Повече за тази сделка от 1998 г. виж.: Едвин Сугарев. Приватизацията на aвиокомпания „Балкан“. – http://corruptionbg.com/Privatizaciqta-na-Balkan; Теодор Искренов. Как Иван Костов подари авиокомпания „Балкан“. 12-22 януари 2019, https://lupa.bg/news/kak-ivan-kostov-podari-aviokompaniya-bdquobalkanldquo_129news.html.

[10] В. „Сега”, 22 май 2001 г.

[11] В листите на СДС няма хора с досиета, защото предварително са проверили своите кандидати. В много от другите листи има хора с досиета, без това да повлияе на резултатите от изборите. В „Коалиция за България” (БСП) те са 12, в НДСВ – 8, в коалицията на ДПС – 7, в тази на ВМРО и Гергьовден – 5, на Евролевицата – 4, и по няколко в други по-малки партии и коалиции. – В. „24 часа”, 2 юни 2001 г.

[12] Обръщение на Симеон Сасксобургготски към българите от 6 април 2001 г. – http://www.kingsimeon.bg/archive/viewcategory/id/75.

[13] Виж: Симеон II: Завръщането. Документално изследване. 2001.

[14] „Имам нужда от вашата мощна подкрепа на 17 юни”. Обръщение на Симеон Втори. В. „Труд”, 6 юни 2001 г.

[15] „Всеки четвърти още не е решил кого ще избере”. В. „Труд”, 6 юни 2001 г.

[16] ОДС са намалили резултата си почти три пъти – от 52,26 % през 1997 г. на 18,17 %, докато БСП през 1997 г. е получила 22,07 %, което представлява двукратно намаление от 43,5 % през 1994 г.

[17] Централна избирателна комисия. Решение № 348. София, 20 юни 2001 г.

[18] Симеон ІІ. Една необикновена съдба. Автобиография. Със сътр. на Себастиян де Куртоа. Сиела, София, 2014.

[19] Найо Тицин. Ваше величество, колко ви е часът? Spotlight, Mobilis, София, 2003.

[20] Критики към НДСВ идват и отляво: Димитър Денков. 17 юни на Симеон Сакскобургготски. София, 2002.

[21] Пред 11 национална конференция на СДС (26–27 февруари 2000 г.) П. Стоянов заявява „Аз съм седесар!” – В. „Демокрация”, 9 март 2002 г.

[22] Още през 2000 г. те са изразени в позицията на поета Румен Леонидов по БНР. Той говори за нуждата някой със „здрава ръка” да поеме властта и направо призовава за „военен преврат”. Това поетично преувеличение предизвиква широк обществен дебат, но няма съмнение, че в обществото нараства желанието за „ред” и прекратяване на ограбването и беззаконието.

[23] Социологическите агенции отчитат, че в края на октомври, сиреч само 4 месеца и половина след изборите, доверието към кабинета е спаднало с 25 %.

[24] Такова е заключението, гласувано от Европейския парламент на 5 септември 2001 г. То е потвърдено и в Годишния доклад на Европейската комисия (ЕК) на ЕС, приет на 13 ноември с.г.

[25] През 2003 г. дефицитът в българо-руските отношения достига до 1 млрд и 245 млн. долара.

[26] НСИ обявява, че инфлацията за януари е 2,8 %. Толкова високи инфлационни стойности в България не е имало от 4 години.

[27] Според доклад на СБ доходът на глава от население в България през 2001 г. е възлизал на 1560 дол., което е 31% от средния за ЕС.

[28] На срещата на НАТО в Прага, проведена на 21–22 ноември 2002 г., България е поканена да се присъедини към Северноатлантическия алианс заедно с Естония, Латвия, Литва, Словакия, Словения и Румъния.

[29] Симеон Сакскобургготски. Да превърнем властта в инструмент за служба на хората. – В. „Монитор”, 21 юли 2002 г.

[30] Андрей Райчев, Кънчо Стойчев. Какво се случи? Разказ за прехода в България 1989–2004. София, 2004.

[31] Симеон Сакскобургготски. 800 дни – чашата вече е полупълна. За пръв път се обсъжда не как да се пестят парите от резерва, а как разумно да се харчат. – В. „24 часа”, 4 октомври 2003 г.

[32] Guardian. България – новият васал на Вашингтон. В. „Труд”, 8 февруари 2003 г.

[33] Статията е публикувана и във в. Труд, 29 март 2004 г.

[34] Отворено писмо на министър-председателя на РБ г-н Симеон Сакскобургготски. Лично ще контролирам новите депутатски листи. – В. „Труд”, 17 юли 2004 г.

[35] Иван Костов. За силна България в Обединена Европа. – В. „Седем”, № 9, 3–9 март 2004 г.

[36] Ахмед Доган. Дясно управление ни трябва до 2010 г.. – В. „Труд”, 29 март 2004 г.

[37] Пълните резултати от Парламентарни избори 2005 г. в  – www.2005izbori.org/results/.

[38] Партия „Атака” повтаря името на излизащия през 1932 г. в. „Атака” на пронацистката Българска националсоциалистическа работническа партия на Христо Кунчев. – Искра Баева. Българският „патриотичен” национализъм. – Международни отношения, № 2, 2019, с. 15–24.

[39] Тя започва с обещания за „догонващо развитие, нарастване на доходите и сближаване на качеството на живот”. Програма на Правителството на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност. София, 2005, с. 1–10.

[40] Докладът на Станишев пред заседание на ВС на БСП са цитирани във: в. „Труд”, 2 октомври 2005 г., № 268 и в. „Дума”, 3 октомври 2005 г., № 225.

[41] В. „Дума”, 29 септември 2005, № 222.

[42] В. „Труд”, 4 декември 2006 г., № 335.

[43] Цит. по: в. „Труд”, 17 май 2006 г., № 134.

[44] Цит. по: в. „Труд”, 27 септември 2006 г., № 267.

[45] Пак там.

[46] Цит. по: в. „Дума”, 27 септември 2006 г., № 226.

[47] В. „Дума”, 16 април 2007 г.

[48] Сергей Станишев. Добрите неща не стават бързо. В. „Труд”, 1 септември 2007 г., № 240.

[49] Иван Ангелов. Анатомия на българската инфлация. В. „Дума”, 24 април 2008 г., № 97.

[50] Сергей Станишев. България днес е по-богата отпреди 5 години. В. „Труд%, 1 май 2008 г., № 120.

[51] Лий, М. Не сме доволни. В. „Труд”, 14 май 2008, № 131.

[52] Докладът е публикуван в българските вестници с най-голям тираж: България не контролира сигурно парите си. В. „Труд”, 18 юли 2008, № 196.

[53] В. „Дума”, 15 април 2009, № 83.

[54] http://www.cik-bg.org/. В коментара си за евроизборите политологът Иван Кръстев е категоричен: „Вече не можем да си задаваме въпроса възможно ли е БСП да е първа политическа сила – това не е възможно”. – Иван Кръстев. „Ходът на Доган с ЛИДЕР е логичен”. Интервю на Валентина Петкова. В. „Труд”, 9 юни 2009, № 155.

[55] Още в началото на 2009 г. Борисов обявява стратегическата си предизборна цел: „Важно е да имаме болшинство, за да не ни се извиват ръцете”. – Бойко Борисов. „Повторни избори ще са безотговорност”, интервю на Валерия Велева. В. „Труд”, 5 януари 2009, № 3.

[56] След като са оспорени изборните резултати в Турция, ЦИК осъществява преразпределение на мандатите, благодарение на което на 24 февруари 2010 г. ГЕРБ получава още един мандат за сметка на ДПС и парламентарната му група нараства до 117 депутати. – http://www.cik-bg.org/.

[57] Пак там.

[58] Бойко Борисов. „Костов, цар и Станишев напуснаха, щом Доган даде помощ!”. Интервю на Кристина Кръстева. В. „24 часа”, 25 януари 2010 г., № 23.

[59] Годишното изследване на Българската стопанска камера за 2009 г. показва, че годината е неуспешна за 63 % от фирмите, а 96 % от тях смятат, че условията за бизнес са се влошили. В. „Труд”, 22 декември 2009, № 350.

[60] След европейския си провал на 19 януари 2010 г. Желева е принудена да подаде оставка и като външен министър. Прави го с писмо да премиера Борисов. В. Труд, 20 януари 2010, № 18.

[61] След една година във властта. В. „Труд”, 13 юли 2010 г., № 191.

[62] Живко Георгиев. Кризата пощади бедни и богати, удари средната класа. –В. „Труд”, 22 февруари 2010 г., № 51.

[63] Още през 2009 г. Дянков заявява: „Нашата научна система е създадена по Сталинистко време – идеята да има БАН и науката да е разделена от университетите я има само в социалистически страни”. – Симеон Дянков: БАН не прави наука, в БАН са феодални старци! В. „Капитал”, 13 ноември 2009 г.

[64] Правят го 232 такива учени. – Отворено писмо на български учени, работещи в чужбина. В. „Култура”, № 39, 12 ноември 2010.

[65] Цит. по: http://news.bgnes.com/view/1067228.

[66] Борисов подава оставка. – http://news.bgnes.com/view/1067473

[67] България излезе от „Бургас-Александруполис”. В „Труд онлайн”, 7 декември 2011 г. http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1141106.

[68] „Уикилийкс“: Български външен министър се отчита пряко на Държавния департамент на САЩ, – http://www.memoriabg.com/2016/07/05/wikileaks-bg-vunshen-ministar-darjaven-departament/

[69] Цит. по: – http://news.bgnes.com/view/983475.

[70] https://m.president.bg/bg/news381/Prezident-Richard-Morningstar.html

[71] Прокуратурата още на 15 април 2013 г. потвърждава, че МВР под ръководството на Цветан Цветанов е подслушвало незаконно граждани и политици. – . http://news.bgnes.com/view/1079673.

[72] Антоний Тодоров. Избори на омерзението. – В. „Култура”, 24 май 2013 г., № 19.

[73] http://news.bgnes.com/view/1088236.

[74] НС избира в скандална обстановка Делян Пеевски за шеф на ДАНС. В „24 часа онлайн”, 14 юни 2013 г.

[75] Думите са казани пред агенция „Фокус” и цитирани от в. „24 часа”. https://www.24chasa.bg/Article/2170614

[76] Румяна Дeнчeва. След три дни дебати вчера парламентът най-сетне гласува на първо четене бюджета за 2014 г. В. „24 часа”, 15 ноември 2013 г.

[77] БСП се извини за възродителния процес. В. „Труд”, 17 ноември 2013 г.

[78] Това е официалната позиция на българското външно министрество. – http://www.mfa.bg/bg/events/6/1/2669/index.html#.Uxh6-edmAUo.facebook

[79] „Вигенин: И Русия, и САЩ са важни за България.” Интервю на Георги Ангелов. В. „Труд”, 27 март 2014 г.

[80] Виктория Нюланд дава и пространно интервю по Българската национална телевизия. – http://bnt.bg/predavanyia/panorama/ekskluzivno-intervyu-s-pomoshtnik-da-rzhavniya-sekretar-na-sasht-viktoriya-nyuland

[81] ДПС избира провеждането на предсрочни парламентарни избори до края на годината. 5 юни 2014 г. – http://news.bgnes.com/view/1166901.

[82] „Южен поток” – началото на края? – 8 юни 2014 г., http://e-vestnik.bg/20697/yuzhen-potok-nachaloto-na-kraya/.

[83] АФП: Борисов заплашва с хаос, ако не е премиер. – 5 октомври 2014 г., http://news.bgnes.com/view/1190789.

[84] НС одобри втория кабинет „Борисов“. – 7 ноември 2014 г., http://news.bgnes.com/view/1197302; Кой кой е в новия кабинет „Борисов”. В. „Труд”, 7 ноември 2014 г.

[85] Диляна Петкова. ЕК възстанови плащанията по ОП „Околна среда”, 14 ноември 2014 г. – https://www.investor.bg/evroproekti/264/a/ek-vyzstanovi-plashtaniiata-po-op-okolna-sreda-183774/

[86] То се коментира по-скоро като знак към Русия. – 15 януари 2015 г. http://news.bgnes.com/view/1209441

[87] Йенс Столтенберг: България е в безопасност с НАТО. – 22 януари 2015 г., https://www.vesti.bg/bulgaria/politika/jens-stoltenberg-bylgariia-e-v-bezopasnost-s-nato-6030477

[88] Любомир Денов. Плевнелиев: Никога няма да признаем окупацията на Крим. – в. „24 часа”, 30 юни 2016 г.

[89] http://terminalno.com/vecheren-bjuletin-5-avgust-2016-g/

[90] БВП на човек от населението: 2016-2018,  в евро. – Национален статистически институт, https://www.nsi.bg/bg/content/2297.

[91] Повече за опитите да се намалят мигрантите виж: Пламен Димитров. Между „Гоу бек Търки” и Брюксел: България и мигрантската вълна (2013–2017). – В: Балканската криза и Балканите 2015–2016. Изд. Парадигма, София, 2018, с. 261-284.

[92] ГЕРБ е големият победител в местните избори. В. „24 часа”, 3 ноември 2015 г.

[93] Богдан Богданов. Пет основни статистически измерения за социално-икономическото развитие на България преди и след влизането в Европейския съюз. НСИ, 2017, с. 39.

[94] 2,5 млн. българи работят навън. Работещите българи в страната ни са вече по-малко от гурбетчиите и емигрантите. – 24 януари 2014 г., http://news.bgnes.com/view/1138584.

[95] Повече за съвременния български национализъм виж: Искра Баева. Българският „патриотичен” национализъм, с. 15–24.

[96] Тези конфликти са само върхът на айсберга на ромския проблем, както посочват много специалисти. – Антонина Желязкова: Чакат ни тежки времена в отношенията с ромите. В. „Труд”, 16 март 2015 г.; Проф. Илона Томова: Има области с 40 % деца роми, държавата им е длъжник. 24 август 2015, http://news.bgnes.com/view/1251278; Анна Заркова. Кръстниците на циганския бандитизъм. В. „Труд”, 16 октомври 2015 г.

[97] Радев: Бедността на хиляди българи е упрек към нас. В. „24 часа”, 19 януари 2017 г.

[98] ЦИК обяви резултатите.  http://www.bgnes.com/bylgariia/politika/4499065/

[99] Бойко Борисов представя предложенията си за нов кабинет. 4 май 2017 г., /http://www.bgnes.com/sviat/evropa/4508106/

[100] Правителството публикува управленската си програма на 128 стр. 2 август 2017 т., http://bgnes.com/bylgariia/politika/4527130/.

[101] https://www.parliament.bg/bills/44/802-00-39_Godishen_doklad_za_sastoyanieto_na__natsionalnata_sigurnost_RB_2017.PDF

[102] https://www.consilium.europa.eu/media/34777/sofia-declaration_bg.pdf

[103] http://big5.bg/akcenti-2/item/7994-radev-kam-putin-balgariya-i-rusiya-imat-mnogo-obshti-interesi-v-targoviyata-tzelta-mi-e-da-vazstanovya-politicheskiya-dialog-mezhdu-dvete-strani.html.

[104] https://news.bg/politics/pravitelstvoto-odobri-sdelkata-za-f-16.html

[105] Хиляди българи участваха в протестите в цялата страна. 11 ноември 2018 г., http://www.bgnes.com/bylgariia/obshchestvo/4620627/.

[106] Стабилната нестабилност в България говори за безнадеждност. Проф. Искра Баева: Премиерът потушава скандалите с умението си да каже на всеки онова, което иска. Епицентър, 24 август 2018 г., http://epicenter.bg/article/Prof–Iskra-Baeva–Premierat-potushava-skandalite-s-umenieto-si-da-kazhe-na-vseki-onova–koeto-iska/162024/11/0.

[107] Специфичният стил на премиера Борисов е характеризиран от социолога Петър-Емил Митев по следния начин: „Стилът на премиера е реактивен, зрелищен и команден. Преди всичко рейтингов – добро е онова, което ще бъде оценено от зрителите. Улавя обществените настроения и коригира решенията със същата решителност, с която се предлагат. Затова вероятно публиката не чувства слабост, несигурност. Рейтинговата стратегия работи. Има обаче и скрити капани: хаотичност, липса на дългосрочна стратегия, на надеждни управленски механизми. Два фактора остават извън рейтинговото облъчване: Европа и българското всекидневие. Проблеми може да създаде европейският чиновник. Но истинските трудности на управлението ще започнат тогава, когато телевизионният зрител се осъзнае като гражданин”. В. „Труд”, 17 февруари 2010 г., № 46.