Въпросът е сложен и изисква нюансиран отговор. Ако отговорим еднозначно с „не“, рискуваме да попаднем в капана на политическото късогледство, а ако отговорим еднозначно с „да“ – в този на повърхностните исторически аналогии. За да избегнем тези два капана, нека кажем така: Тръмп не е откровен фашист, доколкото не се схваща като такъв, т.е. доколкото не се вдъхновява осъзнато от фашистката идеология и съответно не се позовава открито на нея; в същото време обаче той казва и прави редица неща, които се вписват в дългата история на фашизма – тази, която не започва с Мусолини и Хитлер и – за съжаление – не завършва с Нюрнбергския процес и с Народните съдилища, организирани в редица европейски страни малко преди и малко след края на Втората световна война.
Език мой – враг мой
Няма спор, че реторикатата на Тръмп е подчертано фашизоидна. В нея звучат и популизъм, и краен национализъм, и расизъм, и ксенофобия, и политически реваншизъм, и конспирационизъм, и дехуманизация на политически опоненти, както и на цели етнически, религиозни и културни общности. Ала той не е нито първият, нито единственият високопоставен политик в т. нар. свободен свят, който си служи с подобна реторика. Че тя отдавна е банализирана и оцветява в кафяво изказвания и речи на западни лидери с подчертано авторитарен профил, това е очевидно и не се нуждае от доказателства. Само че, напоследък все по-често я чуваме и от някои не особено съобразителни представители на либерално-демократичните елити. Търсете примери за това в обосноваването на разликата в отношението на европейските национални и наднационални институции към бежанците от Украйна, от една страна, и към тези от Близкия Изток и Африка, от друга. Първите се възприемат като интелигентни, образовани, цивилизовани, с една дума, европейци; вторите – като някаква аморфна „бежанска вълна“. Първите приличат на нас, вторите – не; следователно, първите са добре дошли в „нашия общ европейски дом“, вторите – не чак толкова[1]. Търсете подобни примери и в разбирането (за да не кажа съчувствието), което проявяват мнозина европейски и северноамерикански либерали и консерватори към правителството на Държавата Израел, изтребващо цивилно население в Ивицата Газа, както и към правителствата на Прибалтийските републики, подлагащи на културна и политическа дискриминация рускоезичните граждани. Други западни либерали и консерватори пък проявяват разбиране към нарастващата в световен мащаб вълна на антисемитизъм. Във всички тези случаи става въпрос за разбиране, подобно на онова, което проявяваше навремето Уинстън Чърчил към италианските фашисти, като ги поздравяваше за тяхното усърдие в борбата срещу болшевишката заплаха[2]. Днес „заплахите“ са други – руска, китайска, ислямска и пр. – и съответно фашизоидната реторика на ниво официална политика на „цивилизованите“ държави е сменила кожата, но не и нрава си. Само антисемитизмът си е все същият.
А сега да се съсредоточим върху един съвсем конкретен пример за фашистко, или по-скоро нацистко, говорене от страна на един друг съвременен политик, когото не бих поставил в категорията на откровените фашисти и нацисти. На 13 октомври 2022 г. Жозеп Борел, тогава еврокомисар по външните работи и сигурността на ЕС, произнесе слово при откриването на Европейската дипломатическа академия в Брюж, в което сравни Европа с прекрасна градина, а останалата част от света – с джунгла. „И джунглата – допълни той – може да нахлуе в градината“[3]. Какво лошо е казал Борел, ще попита някой, нима не е вярно, че Европа е добре подредено и сравнително сигурно място, привличащо имигранти и бежанци от по-лошо подредени, по-несигурни или направо съсипани места по света? Лошото в неговото изказване, ще отговоря аз, е под повърхността на непосредствено доловимия смисъл. То е в самия градинарски начин на мислене, приложен в политическата сфера. Тъкмо в него трябва да се търси един от непресъхващите извори на това, което наричам дългата история на фашизма. Имам предвид опитите да се материализира идеята за една добре подредена и красива градина, предназначена за избраните (неизвестно от кого) да ѝ се радват и в която нямат място хората от „джунглата“, т.е. “диваците“, или “непълноценните човеци“ или, най-сетне, онези “натрапници“, за които Тръмп каза, че замърсяват кръвта на американската нация. Работата по една такава градина изисква постоянна и безмилостна борба с бурените и паразитите. В такъв ключ например разглежда дълбоките идеологически причини за Холокоста Зигмунт Бауман. В изключително проникновеното си изследване Модерност и Холокост той показва как през последните две-три столетия огромната част от западната буржоазия гледа на евреите и изобщо на антропологично и морално „непълноценните“ хора и народи именно като на бурени и паразити[4].
В този смисъл, думите на Борел са израз на дълбоко вкоренената в историята и в самосъзнанието на Запада представа за неговото превъзходство над останалия свят. Същата представа озвучава и Тръмп, само че – в малко по-недодялана, но затова пък още по-силно въздействаща, форма. Тази представа е зареждала и продължава да зарежда с ментална енергия белия расизъм, колониализма и империализма, чието незаконно, но въпреки това обичано дете, е фашизмът. Ето още един исторически факт, свидетелстващ за устойчивостта на въпросната представа.
Това, което виждаме на снимката, е човешки зоопарк. Мястото е Брюксел, събитието – Световно изложение, а годината – 1958. Тринайсет години след победата над европейските фашизъм и нацизъм и в разгара на Движението за граждански права в Съединените щати „цивилизовани“ бели хора се умиляват пред африканско дете, затворено зад надвишаваща неговия ръст ограда. Не знам дали Борел е присъствал на този „възхитителен“ спектакъл.
И все пак, дума дупка не прави. Искам да кажа, че вторачвайки се прекомерно в приказките на Тръмп и на други съвременни политици, употребяващи фашизоидна реторика, може да се окажем с притъпено внимание към някои действия на американския президент и на хората около него, които силно напомнят на фашизма в качеството му на революционен проект. Имам предвид предприетата от тях фронтална атака срещу федералната държава в САЩ.
Държавата, това сме ние
Тази атака започна на 6 януари 2021 г., когато тълпа симпатизанти на Тръмп, разгневени от резултатите от президентские избори, щурмува и превзе сградата на Конгреса на Капитолийския хълм във Вашингтон, място и символ на законодателната власт в Съединените щати. За хората по света, преживели цветни революции и майдани, това беше просто поредният епизод от сериала „Чуплива държавност в условията на либерална демокрация“. Само че, за мнозина американци осъзнаването на тази чупливост предизвика шок, съпоставим с онзи, който предизвикаха терористичните атаки на 11 септември 2001 г. Сред тях е и световноизвестният историк на фашизма Робърт Пакстън. По време на първия президентски мандат на Тръмп, той намираше за несериозно американският презизент да бъде наричан фашист. „Днес толкова се злоупотребява с този термин, написа през 2017 г. 85-годишният тогава професор в статия за Льо Монд, че наричаме фашисти всички, които не харесваме“[5]. Но след щурма на Капитолия Пакстън промени мнението си и на 11 януари 2021 г. в статия за Нюзуик написа следното: „С откритото си подстрекателство към гражданско насилие с цел анулиране на избори, Тръмп прекрачи една червена линия и етикетът „фашист“ вече ми се струва не само приемлив, но и задължителен“[6]. Близо четири години по-късно, непосредствено след повторното избиране на Тръмп за президент на САЩ, Тимъти Снайдър, друг световноизвестен американски историк, потвърди оценката на Пакстън в статия за Ню Йоркър: „Беше грешка Тръмп да се разглежда като серия от липси и отсъствия. Стандартната критика спрямо него беше, че му липсва нещо, което обикновено се схваща като необходимо за заемането на висша държавна длъжност: или образование, или езикова култура, или дипломатичност, или предприемачески нюх, или любов към страната. (…) Само че (…), Тръмп винаги е бил присъствие, а не отсъствие – присъствието на фашизма“[7].
Трудно е човек с що-годе прилична историческа и политическа култура да не се съгласи с Пакстън и Снайдър, както и с поне две дузини други, по-малко известни, историци, социални учени, политически коментатори и публицисти, разпознаващи в 47-я президент на САЩ лидер от фашистки тип. Но в стотиците, а може би и хиляди страници, посветени на този въпрос, които прочетох през последните седем-осем години, откривах все един и същи недостатък, а именно повече или по-малко съзнателен отказ твърдението „Тръмп е фашист“ да се обоснове не просто чрез сравнения с подобни на него лидери в миналото и в настоящето или чрез посочване на една, две или три отделно взети характелистики на авторитарния стил на управление, а в хода на един едновременно ретроспективен и проспективен анализ на социално-икономическите, културно-историческите и политическите тенденции в Америка и – по-общо – в съвременния свят, довели до изкристализирането и триумфа на тръмпизма като актуализирана форма на фашизма. Давам си сметка, че за да бъде наистина качествен, един такъв анализ изисква дългогодишни индивидуални и колективни усилия на можество изследователи в различни сфери на хуманитарното познание. С други думи, наясно съм, че тук не мога да предложа нищо повече от пределно обща идея за посоката, в която виждам разгръщането на подобно интелектуално начинание. Но все отнякъде трябва да се започне.
Ретроспективно погледнато, фашизмът е лош спомен, абсолютното политическо зло, стоварило се навремето върху огромна част от човечеството. Но разгледан в социално-политическа перспектива, той продължава да бъде схващан, макар и не с това име, като обещаващ проект за културна и политическа революция. В своя тръмпистки вариант този проект съчетава либертарианска враждебност към модерната държава, мениджърска авторитарност, консервативна морална реторика, икономически ултралиберализъм и, не на последно място, обскурантизъм. В него няма нито една нова идея и в този смисъл не знам доколко е уместно да го наричаме революционен. От друга страна, това определение би било сравнително точно, ако под революция разбираме обрат, а не коренна промяна, в хода на обществените дела.
За какъв точно обрат става въпрос? По всичко личи, че крайната цел на Тръмп и на хората около него е окончателната и безостатъчна приватизация не само на публичните услуги, – нещо, което се извършва в Съединените щати поне от четири десетилетия насам – но и на федералната държава като цяло. Както при всяка приватизация, така и в този случай, обектът на приватизация трябва най-напред да бъде обезценен. И тъкмо в това се състои обратът, за който говоря. Ако предишните президентски администрации, независимо дали бяха излъчени от Демократическата или от Републиканската партия, съдействаха с каквото могат за разширявянето на частния за сметка на публичния сектор, но все пак не дръзваха да отправят открито предизвикателство към конституционните устои на американската държавност, то настоящата администрация в Белия дом действа именно в тази посока, и то по изключително безпардонен начин. Под предлог за борба с т.нар. дълбока държава и с т.нар. уоукизъм Тръмп, Мъск и компания са на път да разглобят федералната държава като система от институции, въплъщаващи обществен договор, за да я превърнат в инструмент за световно технологично, икономическо и политическо господство на една бизнес върхушка. В това – повтарям – няма нищо ново, освен ако не смятаме за нещо невиждано това, че именно в родината на Джеферсън днес наблюдаваме изкристализиране на заложената в самата природа на капитализма тяга към тоталитаризъм и фашизъм. „Политическата философия на буржоазията – написа преди 75 години Хана Аренд – винаги е била „тоталитарна“, тя винаги е вярвала в тъждеството на политика, икономика и общество, в рамките на което политическите институции не са били нищо друго, освен фасада, зад която действат частни интереси“[8]. И доколкото модерната правова държава, почиваща върху принципа на разделение на властите, и модерната демокрация, основана върху идеята за баланс между индивидуални права и свободи и публичен интерес, затрудняват донякъде движението към пълен триумф на посоченото от Хана Аренд тъждество, то тяхната отмяна никога не е слизала от политическия дневен ред на едрия капитал.
„Държавата е необходима, но предпочитам да я заобикалям всеки път, когато мога да го направя“. Това каза през вече далечната 1985 г. по телевизионния канал TF1 президентът на Френската република Франсоа Митеран. Като талантлив политик, той знаеше, че модерната държава, функционираща благодарение на сложно организиран административен апарат, често пъти се явява пречка за своевременното осъществяване на добри управленски решения. Но като опитен държавник със социалдемократически убеждения, той знаеше и нещо друго – че същата тази модерна държава е необходимо условие и единствен легитимен гарант за съществуването на политическо общество, а оттук и на граждански права и свободи, и че в това ѝ качество тя не бива да бъде заобикаляна. В северноамериканския политически дебат това схващане за ролята на държавата се отстоява от социал-либералите, чиято основна философска референция в наши дни е Теория на справедливостта на Джон Ролс. Ще си позволя да припомня, че според Ролс, справедливостта, схваната в моралния смисъл на това понятие, изисква честно, т.е. не ръководено от частни интереси, преразпределяне на материалните и символните ресурси в дадено общество с цел осигуряване на шансове за свободно личностно развитие, пълноценно политическо участие, професионална реализация и социален просперитет на всеки негов член. Такова преразпределяне може да бъде извършвано само от безпристрастни публични институции, като под безпристрастни в случая се разбира първо, безлични и второ, съобразяващи се единствено с обществения интерес. С други думи, ако има смисъл от съществуването на държавата, то той се състои в организирането на социално справедлив достъп до необходими за гражданите блага и услуги. Не така обаче мислят хората около Тръмп. Тяхното разбиране за държавата удивително прилича на фашисткото.
Противно на широко разпространеното схващане, че фашизмът предполага силна държава, историческите факти свидетелстват за нещо съвсем друго. В действителност, фашистките революции в Европа от 20-те и 30-те години на ХХ в. започват именно с атака срещу традиционните институции на модерната държава. Тази атака се изразява най-напред в тяхното дискредитиране чрез обвинения (често пъти напълно основателни) в корупция, бюрократизъм и неефикасност, а сетне, след завземането на властта, и в оптимизирането на тяхното функциониране (разбирайте: съкращаване на техните ефективи и дублирането им с гъвкава мрежа от парадържавни служби, създавани за управляване на определени проекти за определен срок). Държавата – ще ви каже всеки уважаващ себе си фашист – трябва да бъде управлявана като корпорация, т.е. така, че първо, да печели повече, околкото харчи; второ, да поощрява силните и да отстранява слабите; и трето, да създава едновременно воля и усещане за могъщество у принадлежащите към нейното тяло.
Ако това ви напомня на лексиката на съвременния мениджмънт, няма да тръгна да ви разубеждавам. Напротив, мисля, че е прав френският специалист по история на фашизма и нацизма Йоан Шапуто, когато настоява в книгата си Свободни да сe подчиняват. Мениджмънтът: от нацизма до ден днешен, че Третият райх е „матрица на теорията и практиката на съвременния мениджмънт“[9]. Ако в Прусия на Бисмарк например се наблюдава същиниски култ към държавата, то в Третия райх държавата е превърната в средство на разположение на фюрера (лидера), а той от своя страна управлява не толкова според установени закони и правила, а според намерения и проекти, като разчита за тяхното осъществяване на безкрайно лоялни и инициативни хора. Нека си припомним формулирания от конституционалиста Ханс Франк, губернатор на Полша от 1940 до 1945 г., Führerprinzip (принцип на лидерството): „Постъпвай така, че ако фюрерът научи за твоята постъпка, да я одобри“. А Вернер Бест, един от архитектите на Гестапо, предлага още по-ясна формула на държавния мениджмънт: „Трябва да се управлява малко, без много разходи и по вкуса на народа“[10]. Обърнете внимание: не се казва „в интерес на народа“, а „по вкуса на народа“. А вкусът, както знаем, е нещо капризно и лесно манипулируемо. Но за да бъдат адекватно разбрани думите на Ханс Франк и Вернер Бест, те трябва да бъдат тълкувани в светлината на по-общата идея за единство на фюрер и народ, която на практика отменя модерната идея за държавата, схваната – повтарям – като сравнително стабилна система от институции, въплъщаващи обществен договор. Нека чуем какво казва самият Хитлер по този въпрос в реч, произнесена през 1934 г. в Нюрнберг: „Не държавата ни заповядва, а ние заповядваме на държавата. Не държавата ни е създала, а ние създаваме нашата държава“[11]. Тук е важно да се уточни, че създаването на държавата, така както го разбира Хитлер, не е еднократен конститутивен акт, а перманентен процес на адаптиране на държавното устройство към проектите на фюрера и партията, които са по условие и проекти на народа.
По много подобен начин схваща управлението на държавата екипът от мениджъри, който управлява днес САЩ. До съвсем неотдавна дясната ръка на Тръмп, Илън Мъск, например оглави създадена по негова поръчка агенция с пределно ясен мандат – да направи държавния апарат по-ефикасен. Всички знаем, че на езика на мениджмънта това означава само едно: масови съкращения. В случая става въпрос за небивало в историята на Щатите съкращаване на публична администрация, а оттук и на публични услуги. И то се извършва под ръководството на един изключително успешен мениджър, оставен да действа с напълно развързани ръце, тъй като наемайки го на работа, стоящият над него в корпоративната йерархия мениджър, по съвместителство президент на Съединените щати, го е освободил от задължението да се отчита пред Конгреса, т.е. пред законодателната власт. Така, разтоварена от отговорност пред политическото представителство, а оттук и пред гражданите, изпълнителната власт се превръща в инструмент на лидерството, сханато като ефикасно мениджърство. Такава концентрация на власт е несъвместима с модерната идея за демокрация, колкото и гръмко мениджърите в и около Белия дом да се идентифицират с американския народ. Ала тя е напълно по вкуса на онази част от същия този народ, която би се подписала под следното изказване на Къртис Ярвин, един от мозъците на тръмпизма: „Демокрацията е твърде корумпирана, за да може да бъде реформирана. Трябва ни един монархично настроен ръководител, нещо като национален изпълнителен директор, който да разблокира политическия порядък така, както се разблокира информационен код.“[12]
Ако това е фашизъм, а то е, можем да твърдим с висока степен на увереност, че фашизмът е неотменна част от генофонда на капитализма. Само че, той става неприкрито активен едва тогава, когато едрият капитал се почувства достатъчно силен, за да отхвърли с един замах всички ограничения, които му налага демократично устроената държава. Колкото по-малко такава държава, толкова по-малко регулация и толкова повече възможности за капитала да диктува правилата на играта, без да бъде притесняван от съображения, свързани със законосъобразността, с баланса на властите, с обществения интерес, с публичните услуги, със синдикалните права на трудещите се и с други подобни социално-либерални „глезотии“.
В този смисъл Тръмп, ръководената от него администрация и институционално необвързаните му сътрудници са всичко друго, но не и антисистемни играчи. Точно обратното – те действат с твърдата решимост да възстановят ефикасността и моралния престиж на капиталистическата система, прекършвайки гръбнака на всичко, което в една или друга степен я затормозява, а именно демокрацията, социалната държава, публичното образование, независимата от бизнеса наука и политическите проекти, целящи ако не преодоляването, то поне минимизирането на социалните неравенства. И те не крият тази си решимост. Милиардерът Питър Тийл например, който е нещо като интелектуален гуру на вицепрезидента Джеймс Дейвид Ванс, съвсем честно и откровено споделя в многобройните си интервюта своята мечта за един свят, в който „богатите биха били свободни да налагат волята си на цялото общество, без да бъдат спъвани от регулации в съответствие с икономиката на преразпределянето, която вреди на богатството и на властта им“[13]. А неговият приятел и съмишленик от Силиконовата долина Марк Андреесен, симпатизирал на димократите до 2024 г., а през последната година – убеден тръмпист, съжалява за това, че „съвременните хора са изгубили вкуса към риска, към неравенството и към господството“[14].
И като съм тръгнал да цитирам, ще си позволя и да завърша с един цитат. Той резюмира основната идея, която се опитах да споделя тук. „Четвъртият райх – пише през 1960 г. италианският издател Джанджакомо Фелтринели в писмо до Борис Пастернак – е ерата на компромиса, на парите и на интелектуалната нищета“[15].
–––––––––
[1] Показателно в това отношение беше следното изказване на бившия министър-председател на Република България Кирил Петков от 25.02.2022 г.: „Това (бежанците от Украйна – бел. моя – Е.Г.) не са бежанците, с които сме свикнали. Както каза австрийският канцлер, това са наши роднини, семейство. Това са европейци, интелигентни, образовани хора, част от тях са програмисти. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях“ (https://www.svobodnaevropa.bg/a/31722863.html).
[2] „Вашето движение направи услуга на целия свят, казва Чърчил, обръщайки се към италианските фашисти през 1920 г. Италия показа, че има начин за борба с разрушителните сили. Този начин се състои в призоваването на народната маса да защитава честта и стабилността на цивилизованото общество. Италия произведе противоотровата срещу съветската отрова“ (Цит. по: Giuliano da Empoli, Les ingénieurs du chaos, Paris, Gallimard, 2023, p. 35).
[3] https://www.youtube.com/watch?v=ufAHg6hN4OA
[4] Ето например как описва политическото градинарство Рихард Валтер Даре (1895-1953), виден теоретик на националсоциализма и министър на изхранването и селското стопанство в правителството на Третия Райх от 1933 до 1942 г.: „Който оставя растенията в една градина без надзор, ще установи скоро, че за негова изненада градината е обрасла с бурени, и че дори основният характер на растенията се е променил. Следователно, ако искаме градината да се съхрани като разсадник за растенията, с други думи, ако искаме да се издигне над суровата власт на природните сили, ще е необходима формиращата воля на градинаря – градинар, който, като създава подходящи условия за растеж или като отстранява вредните влияния, или и двете заедно, внимателно отглежда туй, що заслужава да бъде отглеждано, и безпощадно премахва плевелите, които лишават по-добрите растения от храна, въздух, светлина и слънце… Тъй установяваме, че въпросите за отглеждането не са незначителни за политическата мисъл, а трябва да са в центъра на всички съображения, и че отговорите на тези въпроси трябва да произтичат от духовния, от идеологическия мироглед на съответния народ“. (Цит. по: Зигмунт Бауман, Модерност и Холокост, ИК “Лик“, София, 2002, с. 169).
[5] Robert O. Paxton, «Le régime de Trump est une ploutocratie», in Le Monde, le 6 mars 2017.
[6] Robert O. Paxton, “I’ve Hesitated to Call Donald Trump a Fascist. Until Now“, in Newsweek, Jan 11, 2021.
[7] Timothy Snyder, „What Does It Mean That Donald Trump Is a Fascist?”, in The New Yorker, November 8, 2024.
[8] Hannah Arendt, Le système totalitaire. Les origines du totalitarisme, Paris, Seuil, 1972, p.63.
[9] Johann Chapoutot, Libres d’obéir. Le management, du nazisme à aujourd’hui, Paris, Gallimard, 2020, p. 16.
[10] Ibid., p. 30.
[11] Цит по: Johann Chapoutot, op.cit. p. 34.
[12] Цит по: Heike Buchter, «Derrière J.D. Vance, l’ombre de Peter Thiel », in Courrier International № 1778 du 28 novembre au 4 décembre 2024.
[13] Heike Buchter, op.cit.
[14] Ibid.
[15] Rob Riemen, L’éternel retour du fascisme, Paris, NiL éditions, 2011, p.65.
Автор на публикацията:
Доц. д-р Емил Григоров
Преподавател в Колеж „Гарно“, Университет „Лавал“, Канада
