ОТВЪД КАПИТАЛИЗМА – 1 Основи за мултикритериална икономика *

Малцина биха оспорили, че под днешните политически турбуленции се крие дълбок икономически проблем. Темповете на растеж в развитите икономики са в застой; в случаите, когато се прилагат стимули, печалбите отиват предимно при хората с по-високи доходи. Олигополните фирми са се препозиционирали на върховете на глобалните вериги, генериращи доход, съхранявайки правата си на собственост, като същевременно прехвърлят производствените процеси на все по-евтино струващи контрагенти, принудени да се конкурират помежду си.

Значителни дялове от неразпределената печалба на корпорациите вече не се инвестират на местно ниво, а се насочват към финансови активи, „осигурени срещу рискове“ благодарение на практиката за публично поемане на загубите. Междувременно инвестиционните решения, които предстои да оформят бъдещето на живота на Земята – геоинженерство, изкуствен интелект, улавяне на въглерод, ядрена енергия – се вземат от малобройни частни котерии, заинтересовани да подкрепят най-рисковите в дългосрочен аспект варианти.

В основата на тази вертикална тенденция към олигополна консолидация на икономическата мощ е налице последователно хоризонтално изместване на икономическата активност от производство към услуги – здравеопазване, образование, търговия на дребно, администрация – където темповете на растеж на производителността са по-ниски, а рентабилността може да се поддържа само чрез засилена експлоатация или по-високи цени.

Незадоволените социални нужди се увеличават; материалните лишения като бедност, глад, болести и неадекватни жилища задълбочават нарастващите нива на екологична деградация, социално отчуждение и психологически стрес. При евентуален ляв пробив отвъд настоящата политическа безизходица – мъртвата хватка, в която са вкопчени либерално-капиталистическият естаблишмънт и ултра-капиталистическата десница – ще бъде необходимо да се обоснове икономическа система отвъд самия капитализъм.

В исторически план, аргументацията в полза на капитализма се е основавала на неговите резултати. Безогледното му фокусиране върху рентабилността никога не  се е свеждало единствено до експлоатацията на работниците или до извличането на природни ресурси за обогатяване на инвеститорите. Особено в по-ранни периоди стремежът към печалба е служил и на обществено полезни цели – сред които преследването на икономическа ефективност, както в статично отношение (минимизиране на разходите и максимизиране на приходите), така и в динамично (разработване на по-ефективни производствени методи и изцяло нови продукти).

Следователно, капитализмът е нещо повече от система за пазарен обмен, вкоренена в експлоатация и екстракция. Той е определен тип пазарна икономика – основана на концентрирана частна собственост и зависим от заплащането труд  – при която фирмите са принудени да се конкурират за пазарен дял, съответно за печалба. Преследването на парична възвръщаемост на инвестициите породи един вид икономическа динамика без исторически паралел.

Но самите постижения на капитализма пораждат проблеми, които преследването на печалба не е в състояние да реши. Огромното развитие на производството и урбанистичния растеж в съчетание с разрастващото се потребление на изкопаеми горива заплашват екологичните и климатичните системи на планетата. С отслабването на глобалните двигатели на растежа защитата на капитализма въз основа на неговите резултати е все по-трудно осъществима.

Когато една икономика, изградена въз основа на икономическата ефективност, изчерпи потенциала си за повишаване на ефективността, тя стагнира. Неравенствата нарастват; спекулативните крайности се задълбочават. Налагат се  социално разрушителни стратегии за реализация на печалби – спестяване на разходи за сметка на околната среда, потискане на заплатите, затвърждаване на монополна власт. Мерките на социалната демокрация могат да играят позитивна роля за смекчаване на експлоатацията и екологичните щети, но те остават подвластни на изискванията за рентабилност на капитализма и стават обект на  орязване на публичните разходи в случай на недостиг на  държавните приходи.

Но по-дълбокият проблем не е само в това, че капитализмът не успява да изпълни обещанието си за повишаване на жизнения стандарт – въпросът е, че жизненият стандарт се разбира изключително тясно: като доходи, измерени с БВП на глава от населението. Без значение кой единствен показател е избран, резултатът винаги е радикално опростяване на многоизмерните проблеми, пред които сме изправени.

Следователно, целта трябва да бъде създаването на икономическа система, в която координацията може да бъде структурирана според множество критерии. Огромните технически и производствени възможности на съвременните икономики биха били насочени към постигане на по-широко обхватни човешки цели, възникващи с течение на времето. Социализмът понякога е определян на първо място като стремеж към свободно време, към екологичен баланс или към социални грижи; но той би могъл да преследва всички тези цели едновременно – че даже и повече.

Задачата е да се изгради икономически ред, способен да се развива, за да се приспособява към новите ценности и променящите се условия, като организацията на производството постоянно се адаптира, за да е в състояние да ги инкорпорира. Следователно, една мултикритериалната икономика би изисквала фундаментална промяна в начина, по който е организирано производството и се вземат икономическите решения.

1. ПО-ШИРОКО ОБХВАТНА ТРАДИЦИЯ

Концепциите за мултикритериална икономика датират от първите зачатъци на самия капитализъм. В „Утопия“ (1516) на Томас Мор разказвачът оплаква тежкото положение на английските арендатори, лишени от собственост поради загражденията, породени в резултат на високодоходната търговия с вълна. Към 1820-те години ново поколение утописти – Оуен, Фурие, Сен-Симон – теоретизират за ролята, която индустриалните машини биха могли да играят в общностно регулирана икономика .

През 1839 г. техният съвременник, радикалният републиканец Етиен Кабе е първият, който призовава за комунистическо движение. Кабе прочита „Утопия“ по настояване на Оуен, докато е в изгнание в Англия, и се позовава на нея за своите „Пътешествия в Икария “ (1839), чиято заглавна страница провъзгласява лозунга „Всекиму според потребностите, от всекиго според способностите“ .

Именно с тази ранна мултикритериална версия на комунизма Маркс се запознава като 25-годишен младеж в Париж през 40-те години на 19-ти век и я предава, в модернизирана и неимоверно по-задълбочена форма, на масовите работнически движения, възникнали през 70-те години на същия век по време на Втората индустриална революция. Преди всичко, общностната организация на икономиката би позволила на друг вид ценности да намерят реализация.

За Маркс и Енгелс първите стъпки към пост-капиталистическо бъдеще изглежда са включвали установяването на радикална демокрация, която да сложи край на политическата власт на капиталистическата класа – предвиждана от Маркс във възможността за отзоваване на делегати-членове на Парижката комуна – вместо чрез „опипване на почвата“ чрез национализации, данъци върху богатствата и други преходни мерки за преодоляване на капиталистическата съпротива.

Към края на деветнадесети век самото разширяване на възпроизводството привидно водеше до отпадане на необходимостта от по-нататъшно формулиране на специфични социални цели. Социализацията на производството като че можеше да се очаква да доведе до такова нарастване на продукцията, което да обезсмисли по-нататъшното обосноваване на такива цели. Всъщност, разбира се, не ставаше дума за последователен напредък по посока на  социализма, а стремглаво пропадане  към  индустриализираната кланица на Първата световна война със съучастието и на значителни съставни части на международното работническо движение.

Революционната вълна от 1917-21 г., която породи възможността от реализиране на социалистическо развитие, се натъкна на далеч по яростна съпротива от страна на управляващата класа – военна, политическа и идеологическа, отколкото повечето от лидерите на  движението бяха очаквали. В хода на 20-те години на миналия век те се сблъскаха с далеч по-сложни капиталистически икономически и социални структури, отколкото бяха съществували през 70-те години на 19-ти век. Междувременно, по-дълбоки структурни промени подкопаваха допусканията, въз основа на които се бе градил първоначалният модел на общностно регулиране.

Този модел предполагаше конвергенция – на технологичните форми на труд със  социалните ценности. Но действителната траектория беше на дивергенция. Индустриалното развитие не уеднакви работническата класа в маса от взаимозаменяеми работници. Вместо това, то генерира все по-сложни и многопластови форми на производство, зависими от специализирани и често  несъпоставими помежду си знания – фрагментирайки материалната основа за демократична икономическа координация.

В същото време нови социални борби – феминистки, антирасистки, антиколониални, национални и екологични – не само разкриваха допълнителни форми на господство, но и издигаха конкуриращи се разбирания как да се дефинира определящото искане – за автономия, признание, сигурност, достойнство, грижа или устойчивост – и как да се приоритизира скалата на тези ценности. Неспособността на социалистите да схванат тези тектонични промени – както и мисълта, че ще знаят какво да правят, когато настъпи момента – се оказа стратегическа катастрофа.

2. ТРУДНИ УРОЦИ

Към 1921 г., с победата на Червената армия в Гражданската война, стана ясно, че единствено болшевиките са успели; революционните сили другаде бяха смазани. Възникващият Съветски съюз започва да изгражда първото централно планирано индустриално общество. Излишно е да се отбелязва, че държавно-социалистическата „командна икономика“ се основаваше на потискането на различните гледни точки, а не на общностно осъществявания вид демокрация, предвиждана от Мор до Маркс.

Но съветският ред все пак по същество бе опит за въвеждане на регулирана от общността форма на производство, замествайки пазарното разпределение с централно определени петгодишни планове. Само че независимо, че не беше подчинено на  императива на печалбата, то си оставаше до голяма степен тясно фокусирано върху максимизиране на производството.

Въпреки, че съветската командна икономика затъна дълбоко, тя осъществи някои важни открития. Преди всичко, тя първа въведе прилагането на координирани инвестиции като двигател на икономическото развитие, освободени от императива на печалбата благодарение на меки бюджетни ограничения. Тази стратегия оказа голямо влияние върху икономическата политика в Япония, Корея, Тайван и КНР чак до наши дни; тя обяснява и такъв пример като появата на днешните китайски авангардни електрически превозни средства.

През 20-те години на миналия век съветските икономисти в Госплан и други институции се заеха с разработката на ex-ante планове, базирани на предварителното разпределение на въвеждани в производство ресурси с оглед получаването на съответни крайни резултати. С въвеждането в действие на първия петгодишен план през 1928 г. Съветският съюз се оказа въвлечен в по-хаотична, но несъмнено по-динамична форма на координация, основана на този модел на централно разпределение.

Всъщност, петгодишните планове е най-добре да се разглеждат като мотивационни проекти, а не като предопределени крайни резултати. Целите им ставаха все по-екстремни, което водеше до набор от превратни резултати: огромни разхищения, некачествени продукти, съветски мениджъри, които трупат или си  разменят труднодостъпни суровини в опит да постигат невъзможни производствени квоти .

Въпреки това, тези абсурди бяха компенсирани от огромния мащаб на растежа на производствения капацитет с крайни резултати, далеч надхвърлящи онова, което някой би могъл да си представи. След 1932 г. той бе подхранван и от радикално парично нововъведение. Националната валута, рублата, административно бе разделена на два отделни стойностни кръга с държавната банка Госбанк като пазител .

Рублaта в налични, използвана за заплати и потребление, влизаше в обращение, когато работниците получаваха заплатите си и го напускаше, когато купуваха стоки от магазините. Безналичната рубла се използваше изключително в рамките на системата за планиране и производство, служейки като счетоводен механизъм за всички транзакции между държавата и предприятията. Безналичните рубли се създаваха чрез кредитни разрешения и се заличаваха, когато плановете биваха изпълнени или коригирани. Без изключителния индустриален динамизъм, който тази система създаде, щеше да е невъзможно  Съветският Съюз да победи нацистка Германия .

Сталинизмът бе катастрофа​ морална, социална​ и политическа—а в​ крайна сметка и икономическа. Но​ в близък и средносрочен план неговите постижения са неоспорими. Въпреки всичките си проблеми, съветската система постигна базисно​ ниво на икономическа сигурност за населението със силна защита на правата за работа, по-висок клас заетост за жените, обществено осигурени грижи за децата и социална държава от люлка до гроб.

Но тогава, когато ресурсите започнаха да се изчерпват, силно централизираната икономика се оказа неспособна да се преоборудва, както и да внедрява нововъведения, като алгоритмичното линейно програмиране, разработено от  съветския икономист Канторович през 1938 г. Със забавянето на растежа, противоречията на икономическия модел ставаха все по-очевидни.. Дългосрочните структурен проблеми – хронична стагнация, спад на производителността, съкращаване на приходите от нефт – все повече спъваха съветската икономика .

Но вероятната непосредствена причина за срива стана краят на разделението между наличните и безкасовите парични вериги в условия, когато стопанските реформи от края на 80-те години на миналия век разшириха управленските правомощия на стопанските ръководители и дадоха възможност на фирмите да осъществяват пазарно-ориентирани операции, подкопаващи монопола на Госбанк по отношение на финансовата координация. С разпадането на финансовата дисциплина просрочените финансови задължения между предприятията придобиха огромни мащаби, безкасовите разчети не приключваха с надлежно уреждане на плащанията, а материалните обороти станаха безотчетни.

3. ОТНОСНО ТЕОРИЯТА НА ПЛАНИРАНЕТО

Класическата  постановка на ex ante планирането е определящото място на предварителната  съзнателна организация на производството с оглед задоволяване на колективните потребности,  вместо това да се остави на последващо изравняване на предлагането с търсенето  посредством пазарно определяни цени, генериращо хаотични бумове и сривове, разхищения и неефективност. Планирането следва да се основава на обективна оценка на обществените потребности, на производствените възможности и на необходимото работно време за производството на всяка отделна стока или услуга в режим на прецизно осчетоводяване, изключващо възможността за експлоатация.

От времето на 1870-те години насам, социалистите разглеждаха измерването на работното време като начина за операционализиране на това разбиране за планирането.  Изхождайки от частичните предвиждания на Маркс за необходимостта социалистическата икономика все още да трябва да изчислява необходимото работно време с цел координация на производството, това разбиране възприемаше работното време като основополагащата единица-мярка.

Съветските икономисти скоро откриха ограниченията на работното време като  измерител. Свеждането на всичко до работното време твърде много опростява ключови разлики между различните видове работа и ресурси. Бе възприет по-практичен подход, при който всеки ресурс на входа се измерваше с неговия собствен естествен показател — тонове стомана, киловатчаса електроенергия или часове труд за проектантска дейност или социални грижи.

Моделите вход-изход, първоначално разработени от Василий Леонтиев и операционализирани от Леонид Канторович с помощта на методите на линейното програмиране, обхващаха производството чрез подроби матрици, показващи точно кои входни ресурси са необходими за производството всеки краен продукт. Планирането „вход-изход“ е интензивно като изчисления, но особено адаптивно; има всички основания да се смята, че то ще бъде от полза в един свят,, изправен пред строги екологични ограничители.

Само че моделите за ex ante  планиране са съпроводени с коренни проблеми.  От практична гледна точка първият от тях е създаването на взаимообвързан план.  При капитализма фирмите са стимулирани да разкриват все по-ефикасни методи за производство на стоки и услуги. За разлика от това, плановите  икономики са принудени да съставят „рецептите“ за​ производство по административен път.

Теорията за еx ante​ планиране съдържа очакването, че добре съставеният план по само себе си би осигурил гладко изпълнение. Но отклонения — забавени доставки, логистични сривове, изменения в търсенето – често изискваха ex post корекции, които планът трудно отразяваше, особено когато бе силно напрегнат. Пазарните икономики позволяват​ непрекъсната адаптация, създават възможности фирмите да тестват нови методи, да реагират на провали и да еволюират — или да умрат — по начини, каквито централизираният план лесно  не допуска.

Но моделът на планиране страдаше и от по -дълбоко теоретично ограничение: то оставаше ефективността на първо място. Както измерването на работното време, така и моделите „вход-изход“ свеждат икономическата координация до техническо упражнение, ориентирано към оптимизиране на потреблението на доставяните на входа ресурси —измервано или в изработени часове, или в различен вид ресурси — с цел максимизиране на желания краен продукт.

Планирането съгласно това разбиране се превръща в проблем за оптимизация въз основа на един единствен критерий: определят се производствени задачи,  изчисляват се необходимите на входа доставки и​ даден алгоритъм генерира цялостна​ карта на необходимите потоци ресурси, обхващаща цялата икономика.  Други обществени цели – като ограничаване на въглеродните емисии или повишаване на  качеството на работа — е възможно да намират отражение в  тези рамки, но само като външни ограничители, а не и като същности цели сами по себе си.

Придържането към логиката на „едноцелева функция“ отразяваше основно ограничение на традиционните подходи на планиране. Независимо, че ефективността си остава важна — разточителството не е цел — една наистина​ мултикритериална икономика, способна да отговаря на потребностите на всички и да осигурява свободното развитие от всеки, се налага да може да  включва по-широк набор от същностни приоритети, всеки от които си заслужава да бъде преследван въз основа на своята собствена значимост. Необходимият преход се свежда не само като движение от трудовата​ теория за стойността към по-широко обхватна входно–изходна рамка, но и от монистична​ теория за стойността към плуралистична​ алтернатива — и в резултат, от техническо​​ към политическо​ разбиране за координацията на икономиката.

4. ЦЕННОСТИ И СТОЙНОСТ

Една теория​ за стойността, която се опитва да обяснява икономическата  стойност чрез един -единствен измерител — дали чрез полезност или работно време — не може улови сложната същност на система, ​ намираща се под въздействието на конкуриращи си приоритети. Онова, от което се нуждаем, е теория​ на ценностите : такава, която отразява икономическия живот като структуриран в зависимост от множество цели.

Отговорът следователно изглежда ясен: разпространявате силата за вземане на решения, така че да обхване и онези, до момента са изключени от него, интегрирате игнорираните допреди ценности в плановите модели и​ конструирате икономика, която по-добре отразява пълния обхват човешки аспирации.

Но​ такова решение рискува твърде бързо да пренебрегне реалните материални, културни и политически различия, които се засягат. То по начало зависи от  един вид допълваща теория за ценност, която приема, че  интегрирането на допреди изключвани ценности е преди всичко въпрос на разширяващ се набор въвеждани информационни данни — по-задълбочено изследване  на потребностите на населението с цел усъвършенстване на процеса на планиране.

Предположението е, че след капитализма, със затвърждаването на съгласието, политиката като такава ще отпадне. Но тази схема систематично пренебрегва едно по-дълбоко предизвикателство: необходимостта от разработка на нови процедури за избор между различните варианти за съчетаване на разминаващи се ценности. Включването на множество ценности в производствения процес изисква същностна трансформация на процеса за избор на варианти на решения  за съчетаване на съперничещи си икономически приоритети, а не просто увеличаване на обема входяща информация.

5. ПРОБИВЪТ НА НОЙРАТ

Ото Нойрат бил видна фигура в интелектуалния живот на Виена в периода преди 1934 година. Получил образование по математика, физика и стопанска история във Виена и Берлин, той бил запознат и с практиките на импровизирани военновременни икономически решения от опита си като наблюдател по време на Балканските войни от 1912–13 г., преди да ръководи логистика в Австро-Унгарската армия през Първа световна война. Там той наблюдава процеса на постепенна замяна на „парично-ориентираната комерсиална икономика“ с централизирана административна икономика, осигуряваща по-добри функционални условия, но, за съжаление, пораждаща и нежелателна уравниловка.

Радикализиран от разпада на Хабсбургската , Хоенцолернската и Романовската империи, Нойрат бил сред онези, опитали се да съградят нов​о общество сред  развалините от войната, като предприема стъпки за социализация на икономиката в хода на просъществувалата за кратко време Баварска Съветска република от 1919 г. След смазването й той бива депортиран обратно в Австрия, където има ключова роля в разгърналите се в Червена Виена  процеси на градско планиране и на публично образование — както и за подтикването на Лудвиг фон Мизес да инициира  Дебата относно необходимите изчисления за социализъм.

Нойрат отхвърлял разбирането, че една социалистическа икономика трябва да преследва оптимизация за постигането на една единствена цел — било максимизиранене на крайния продукт или минимизиране на количеството работно време — и защитавал мнението, че пълноценното отчитане на  множество често противоречащи си ценности изисква преосмисляне на самия процес на икономическа координация. Планирането следвало да бъде преосмислено като демократ​ичен процес за навигация между разнопосочни  приоритети .

Например, във Виена от 20-те години на миналия век, общинска служба, натоварена с решаване на проблема с недостига на жилища, би се изправила пред конкуриращи се цели: минимизиране на разходите или максимизиране на местата за обитаване. Нямаше технически модел, който да е в състояние да намери решение за необходимия компромис между планове за строителство на колкото се може повече жилища, при това бързо и евтино, или да се даде предимство на зелени площи, осветление и канализационна система, което обаче изисква по-продължително време за реализация. Изборът не бе въпрос на оптимизация тип „вход-изход“; въпросът бе политически – кои ценности да бъдат предпочетени и на какви основания. Социалистическата икономика следваше да се грижи за  „интереса на социалното цяло“ за благополучието на всички негови членове  по отношение на жилища, храна, облекло, здраве, развлечения и т.н.

Според Нойман, парите са псевдорационално средство: те пораждат илюзията, че всички крайни резултати от стопанската дейност е възможно да бъдат съизмерени чрез една единствена мерна единица, като по този начин се скрива наличието на реални неопределености, както по отношение на факти, така и на ценности.  Нойрат застъпвал становището, че една социалистическа икономика следва да възприеме „съизмерване в натура“. Това би означавало оценка на икономическите планове както количествено, така и качествено, без обаче всичко да се мери чрез  една- единствена единица .

Следователно, необходимо е наличието на демокрация не като източник на по-точни данни на входа или по-добър контрол по изпълнението, а демокрация като легитимна процедура за избор между конкуриращи се несъиизмерими една с друга опции.  За Нойрат демокрацията означавала създаването на процес, чрез който хората да могат колективно да определят бъдещето си по същество, а не като практики на консултации или ограничено представителство.

Нойрат съответно съставил система на визуален език, който да подпомогне дори хора с елементарни познания по математика или полуграмотни да могат да се информират за икономическите алтернативи. Целта му била не просто да информира, а да овластява, така че да осигурява  икономическата координация да отразява колективните желания, а не технократски предпочитания

6. ОТНОСНО ИЗЧИСЛЕНИЯТА ЗА СОЦИАЛИЗЪМ

Въпросът, дали е възможно  да се реализира виждането на Нойрат за  безпарична​ икономика станал централна ​ тема на спора в Дебата за изчисленията за социализъм  в периода между двете световни войни.   Полемиката, която ангажирала някои от водещите за времето  си икономисти – Лудвиг фон Мизес , Фридрих Хайек , Оскар Ланге , Аба Лернер – се занимавала с въпроса, възможна ли е организация на националната икономика без парични ценови сигнали.

Мизес и Хайек твърдели, че централни плановици никога не биха могли да заместят рационалността, заложена в  капиталистическите пазари. Без реални цени, определяни от конкуриращи се производители, стремящи се към  максимални печалби, участниците в икономическия оборот биха били лишени от необходимата информация за това, какво и как да произвеждат.

В хода на дискусията Ланге и Лернер се стараели да оспорят тези критики с  предложение за  хибриден  модел, който запазвал подобен на пазара механизъм в рамките на планова икономика. Моделът на Ланге–Лернер–Тейлър предполагал публично управляваните фирми да имат възможност да се  ориентират в зависимост от административно определяни цени, симулиращи пазарни сигнали,  без да е необходимо частни фирми, преследващи печалба, да определят  цените в резултат на конкурентен процес на проба – грешка.

И все пак, тези подходи оставали ограничени до стремежа за  постигане на онова, което  икономистите наричат статично равновесие – моментното равенство между предлагане и търсене — поради което и оставащи без отговор  въпроса за икономическата динамика  Ланге и неговите последователи действително доказвали, че при известни най-благоприятни допускания плановата икономика е в състояние да постига  статично равновесие без преследващите печалба частни капиталисти .

Но както Хайек сочел, пазарите са не просто разпределителни механизми, те са и адаптиращи еволюционни системи. Реалните пазарни цени задействат своевременни децентрализирани отговори на непредвидени изменения в наличностите на входа или в предпочитанията на потребителите, дори когато предизвикалите ги причини остават неизвестни. Пазарите, както Хайек подчертавал, са следователно пространства за динамично откривателство, а не  просто механизми за постигане на равновесие . Никаква централизирана планова система не би могла, според него, да възпроизведе този  капацитет за приспособяване към променящите се условия.  .

При това проектът на Нойрат, който очертавал контурите на виждане, как би изглеждала истински​ демократична и плуралистична икономика, си оставал преди всичко полемичен аргумент, а не практическа алтернатива. Онова, което липсвало у Нойрат — и което по широката  социалистическа традиция никога не бе съдържала — бе конкретен​ модел за превръщане на тези нормативни прозрения в работещ​а система , способна от интегрира технологичните възможности с еволюиращите с времето социални ценности.

7. ПЛАНОВЕ И ПАЗАРИ

Към 70-те години на миналия век мнозина икономисти от Съветския блок бяха започнали да стигат  до заключението, че пазарите са не само  необходими, но и неизбежни.​ Изглеждаше, че пазарите предлагат именно онова, което липсваше на централното планиране: децентрализирана координация, дисциплиниране на неефективните фирми, приспособяване към неочаквани промени в обстановката и устойчива​ рамка за непрекъснати иновации. Това заключение генерира поредица​ от опити в 80 -те и 90-те години на миналия век за ново осмисляне на формацията​ на пазарен социализъм. Сред най-влиятелните в това отношение бе икономистът от Йеилския университет Джон Рьомер.

Рьомер прие, че динамичната икономика изисква наличието на натиск за ефективност, упражняван от инвестиции, подчинени на критерия за рентабилност. Неговото решение беше да преосмисли социализма като  проект тип Роулз, осигуряващ справедливост на разпределението чрез изравняване на притежанието  на капитал в обхвата на цялото общество. Капиталът би бил колективно притежание и генерираният доход би бил разпределян поравно чрез публични  институции.

Моделът на Рьомер , както и този на Ланге и Тейлър преди него, предполагаше пълно скъсване със социалната структура на капитализма. Но по икономическата си същност, той запазваше логиката на капитализма. Той все още би представлявал бледо​ отражение на потребностите и ценностите на човека. Независимо от неговиите преразпределителни амбиции, моделът на Рьомер си оставаше в капана на логиката на системата, която се стремеше да надхвърли.

Дори при капитализма, инвестирането включва вземането на стратегически решения в условия на неопределеност – относно кои цели да преследваме, какви форми на живот да улесняваме и​ кои варианти на компромиси да възприемаме. И все пак, доколкото инвестирането си остава зависимо от рентабилността, тези избори си остават половинчати, силно ограничаващи диапазона на бъдещи сценарии, които са в състояние да предлагат. След като инвестирането фундаментално предопределя бъдещите перспективи за развитие на обществото, то следова да се превърне в основното  поле, през което демократичната политика навлиза в икономическия живот.

8. ЛИПСВАЩАТА МАРКСИСТКА ТЕОРИЯ НА ИНВЕСТИРАНЕТО

Следвайки класическите икономисти, Маркс се фокусираше главно върху резултатите от нетните инвестиции – т.е., върху натрупването на капитал — а не толкова върху самия процес на инвестиране. Неговият анализ открояваше такива отличия, като тези между постоянен и променлива капитал, или между първо подразделение /средства за производство/ и второ подразделение /средства за потребление/,разгледани в том втори на Капиталът. Ако Маркс бе разработил теория​ на инвестирането като отделен​ и политически структуриран процес, той би могъл да разкрие неговия потенциал да стане централното поле за икономическа координация – ex ante  измерението на  планирането.

Тогава защо никой друг марксист не разработи теория на инвестирането като политически процес?  Отговорът се намира в това, как беше разбрано планирането. В социалистическата традиция планирането обикновено бе разглеждано не като място за артикулиране на различия, а напротив, като начин за приключването им, както икономически, така и политически.  Теорията на планирането обещаваше рационален ред на мястото на капиталистическа анархия, социална хармония вместо класова борба.

Съгласно това виждане, инвестицрането се превръщаше в чисто​ технически въпрос: възпроизводството на съществуващото производство на разширена основа. В резултат, марксистите се оказваха склонни да игнорират  предприемаческия, експериментален и ориентиран напред характер на инвестирането дори при капитализма – начинът, по който то преоформя  икономическия пейзаж, предлагайки нови съчетания на технология, труд и предназначение.

9. ИНВЕСТИЦИОННАТА ФУНКЦИЯ НА КЕЙНС

Следователно за преосмислянене на инвестирането трябва да потърсим прозрения извън марксистката традиция. Ключовата фигура тук е Кейнс, разработил високо специализирана​ теория на инвестирането: ориентирана напред, креативна, разгръщаща се в контекста на фундаментална​ неопределеност относно бъдещето. Кейнс представлява липсващият участник в Дебата за изчисленията за социализъм.

За разлика както от австрийските икономисти, така и от марксистите, той отхвърли презумпцията, че пазарният обмен по дефиниция изисква наличието на икономика, структурирана на основата частната печалба. За Кейнс пазарните транзакции от една страна и ориентираните към печалба инвестиции от друга представляваха две концептуално различни дейности и​ неговият проект за икономическа трансформация се основаваше именно на това разделение между тях.

Вместо премахване на пазарите, както някои марксисти предлатаха, или​ защита на мотивацията за печалба съгласно виждането например на австрийците,  Кейнс разглеждаше по-дълбоката структурна реформа като наложителна и призоваваше за основна промяна на процесите и предназначението на  инвестиране с цел предефиниране на цялостната дългосрочна траекторията на икономиката.

Виждането на Кейнс за социализиране на инвестиционния процес не означаваше обществена собственост на всички фирми. Вместо това, то означаваше държавата да поеме под свой стратегически контрол лостовете и насоките на  инвестиране, при участие на публични и полу-публични институции, обхващащи две трети или три четвърти от съвокупната инвестиционна дейност. Публичните институции също така биха упражнявали контрол по отношение на инвестиционните планове на големите корпорации.

10. ФУНКЦИОНАЛНИ ФИНАНСИ

Друг начин за изразяване на основното прозрение на Кейнс е следният:  истинският ограничител  на икономическата активност не е финансов, а  материален . Докато са наличе незаети ресурси, държавата може и следва да разходва — независимо от текущата фискална позиция. Публичните разходи не изтласкват частната активност; те мобилизират онова, което в противен случай би останало неоползотворено. При такива условия парите биха били не недостигащ ресурс на входа на системата, а средство за координация.

По-късно това прозрение бе формализирано от Аба Лернер във вид на теорията за функционалните финанси. Лернер твърдеше, че не е нужно държавата да вдига данъците или да емитира дълг за „да заплаща“ публични разходи. От значение е не откъде идват парите, а какво се постига с разходите  — дали се мобилизира неизползван капацитет или икономиката се тласка отвъд  истинските й ограничения.

В мейнстрийм икономическата мисъл данъците се разглеждат като необходимото предварително условие за извършването на публични разходи: правителствата следва първо да набират приходи преди да могат да  финансират разходи. В кейнсианската рамка​ същата последователност може да бъде обърната в противоположна посока. Публичните разходи увеличават производството и доходите , които на свой ред генерират данъчните приходи, необходими за уравновесяване на системата.

Същата интерпретационна гъвкавост е валидна и за съотношението между спестявания и инвестиции. Съгласно стандартните изчисления, спестяванията се разглеждат като резервоар, от който  се черпят инвестиции. Но Кейнс показа, че първо може да дойде инвестирането: то повишава производството и доходите, след което тези по-високи доходи частично биват спестявани. Така погледнато, спестяванията се оказват производна величина . И в двата случая причинно-следствената връзка може да се разглежда като протичаща или в едната, или в обратната посока  Онова, което е от значение, е как разглеждаме координирането на системата — и каква е ролята на публичните институции за нейното управление.

Но в икономика, подчинена на частното натрупване, където парите функционират и като средство​ за обръщение, и като измерител на стойността, няма гаранции, че получателите на държавни средства ще вложат парите обратно в оборот. Правителства може да не се налага текущо да ограничават своите  баланси, но домакинствата и фирмите са длъжни да го правят. При  положение, че икономическите оператори имат възможност да отдават предпочитание на финансовата сигурност — като изплащат дълг, натрупват резерви или придобиват финансов активи — допълнителните разходи може да водят единствено до повишаване на стабилността на частните баланси, вместо да стимулират съвокупното търсене.

Това помага да си обясним защо в Япония след 1991 г. или в Съединените щати след 2008 г., мащабни публични стимули не доведоха до пълно възстановяване на икономиките. Правителствените разходи бяха абсорбирани в спестявания и спекулация – както и за внос — като по този начин се неутрализираха стимулите за растеж.^. Тогава, когато стимулите се насочват към коригиране на балансите, а не към производителна активност, растежът остава муден и недоизползването на производствения капацитет се запазва.

При това,​ неравномерното разпределение на стимулите е възможно да  задълбочи неравенствата: фирми с ценообразуваща сила повишават цените и разпределят печалби на акционерите, докато инфлацията ерозира реалните доходи на домакинствата на ниски заплати — какъвто бе случаят в САЩ след изплащането на стимули на стойност 7 трилиона долара в течение на 2020-21 година в отговор на Ковид пандемията.

Това напрежение между логиката на „реални ресурси“ на функционалните финанси  и финансовата логика на частните икономически актьори помага да си обяснм защо капиталистически икономики, дори когато биват силно  стимулирани, често трудно достигат пълно оползотворяване на разполагаемите ресурси. То също убедително​ предполага отдаването на приоритет на преките публични инвестиции пред други форми на стимулиране, тъй като те пряко мобилизират бездействащи ресурси, ограничавайки изтичането на средства във формата на  финансови натрупвания .

Отвъд тези макрофинансови напрежения се намира по-дълбок политически проблем. Дори когато съществуват техническите условия за стимулиране,  неговото реализиране на ниво, необходимо както за генериране и поддържане на стабилност, така и за насърчаване на икономически растеж, зависи от готовността на държавата да се противопостави на вкоренената структурна мощ на капитала.  Правителствата трябва бъдат готови без страх  да се изправят срещу пазарите на  облигации, да заставят централните банки да монетизират дълг, да наложат капиталови ограничения за предотвратяване изтичането на капитали и да регулират търговията, все с оглед да намалят фискалните ограничения.

Още по важно, ако функционалното финансиране се залага да бъде използвано за преструктуриране на икономиката в полза на социални и екологични цели,  държавите ще трябва при увеличаването на публичните инвестиции същевременно да налагат контрол върху  частните инвестиционни решения – като всичко това ще отчуждава мощни инвеститори и ще поражда усилия за икономически саботаж. Функционалното финансиране може да описва как теоретично функционира системата, но на практика то е било прилагано само в моменти на системни кризи – когато то се разглежда като начин за спестяване капитализма, а не като предизвикателство срещу него.

11. НАЦИОНАЛНИЯТ ИНВЕСТИЦИОНЕН БОРД

Кейнс смятал, че социалните и политически напрежения, пораждани от продължителна стагнация, в крайна сметка биха заставили обществото да потърси нови  основи за стабилност и просперитет чрез социализациране на инвестирането. Институционалният механизъм, предложен от Кейнс за целта, бе Националният инвестициионен​ борд. За пръв път той предлага идеята през 1928 година и периодично се връща към нея в течение на 30 -те и 40-те години на миналия век.

Най-същественото е, че решенията на  този борд биха се ръководили от наличието на  реални ресурси —работна ръка, производствен капацитет, природни ресурси — а не в зависимост от финансови ограничения. Освободен от задължението  да генерира финансова възвръщаемост, бордът ще преследва пълно ресурсно оползотворяване като самостоятелно обоснована цел.

Кейнс​​ не приемал, че  капитализмът, дори в неговата зряла форма, отговарял на потребностите на всички. Напротив, тъй като частното инвестиране е тясно ограничено от преследването на финансова възвръщаемост, той би изграждал жилища и фабрики и би увеличавал производството на потребителски стоки и и услуги само тогава, когато това обещава съответни печалби. Така се задоволяват ред материални потребности, но множество други остават незадоволени, особено в сфери, в които рентабилността се оказва рискована или недостатъчна.

По-тревожно,​ логиката на частно инвестране систематично игнорира цели категории потребности, които не се поддават на лесно оценяване: качествена естетика, културна дълбочина, емоционално благополучие, социална свързаност — основите за живот в „мъдрост, приятно​ и добре“. Публичното инвестиране, според Кейнс, би могло да преоформя икономиката в съответствие с по-съдържателно разбиране за това, кое е добро.

12. СТРУКТУРНИ НЕДОСТАТЪЦИ

Проектът за социална трансформация, очертан от кейнсианците, бе смел , но неговите политически предпоставки бяха слаби. Това помага да си обясним защо тази програма реално никога не бе осъществена след Втората световна война.​ Радикалните кейнсианци пропуснаха да се съобразят с доминиращите обществени интереси, които тя би застрашила — или пък с подкрепата, която  би могло да бъде привлечена от страна на работническата класа. Програмата приемаше, че една единствена институция би била способна да коригира провалите на икономика, която си остава структурирана около преследването на финансови печалби, вместо да трансформира тези структури така, че фирмите и работниците по право да се превръщат в мултикритериални участници.

Това положение води до първия структурен проблем на проекта: прекомерната централизация. Подобно на всички модели за централизирано планиране, кейнсианството се натъква на класическия проблем за достатъчно познания за конкретните условия: за състоянието на липсите по места, за специфичните за даден сектор условия,  необходими за вземането на ефективни инвестиционни решения, обхващащи  цялата икономика.​ Вторият структурен проблем на модела е очакването, че  държавата е в състояние да преодолее проблема за наличието на неопределености благодарение на едромащабни решения и координация .

Третият структурен проблем беше подходът на Кейнс да третира инвестирането като технически​, а не като политически спорен процес.  Подобно на Мил, Кейнс беше мултикритериален​​ мислител, който приемаше, че  икономическия живот следва да бъде ръководен от ценности отвъд печалбата. Но той смяташе, че това може да бъде постигнато просто чрез  допълнения към изчисленията на плановика. Той не отчиташе конфликтите, които подобно добавяне неизбежно генерира.

И все пак откритието на Кейнс имаше изключително значение за поддръжниците на идеята за пост-капиталистически​ ред. Модерната държава  вече извършва инвестиции, които не са мотивирани от стремежа към печалба. Те са правят за публични​ цели: за осигуряване на жилища, за образование, здравеопазване и т.н., на основания, заложени в самите тези дейности. Те са пример за напълно различна инвестиционна логика, при която разпределението на ресурсите се определя от социални приоритети, а не въз основа на финансова възвращаемост.

13. УРОЦИ ЗА МУЛТИКРИТЕРИАЛНО БЪДЕЩЕ

Какви изводи би следвало да извлечем от този продължителен разказ?  Първо,​ борбата за икономически ред, управляван от по-широк набор ценности в сравнение с преследването на печалба, може да успее само ако схване цялата сложност на  съвременните капиталистически общества. Зрелият Маркс се бе посветил на този проблем, но — и това е вторият урок – не можеше да отдели достатъчно внимание на проблемите на пост-капиталистическия преход,   особено що се отнася до инвестиционния процес. .

Сблъсквайки се с този кръг проблеми в условия от изолация, изостаналост и постоянна външна заплаха, съветските плановици изобретиха командния икономически модел на модерното индустриално развитие, при който изключителните постижения по отношение на увеличаване на производствения капацитет бяха постигани на определена цена – тук е и третият урок – на пренебрегване на местните различия и на значението на фактора гъвкавост и автономност в ежедневната дейност, при която пазарът може да изпълнява ролята на обслужващ фактор, а не на господар.

Четвърто, както Нойрат съзнаваше, бе невъзможно централизиран план, подчинен на йерархична партийна структура, изобщо да отговори на стремежа за „съвместно съществуване на различаващи се форми на живот и организация“.  Това би изисквало демократично отсъждане и следователно – пета урок — нов нови форми на  икономическо образование, каквото Нойрат експериментира със своя проект за онагледяване на вариантите за избор на решения, както и с дейността си в Музея на обществото и икономиката в Червена Виена .

Шесто, както Кейнс е съзнавал, социализираното инвестиране предполага  наличието на институционална архитектура за да е в състояние да  преоформя производството така, че да може да посреща множество различаващи се потребности. Но —​ седмият урок – такава архитектура трябва да бъде далеч по-разбираема, реактивна и децентрализирана в сравнение с тази на един национален инвестиционен борд; както и да се основава на компютърно-комуникативна матрица на дигитално организирани данни с мащаб​, какъвто дори Нойрат не би могъл да си представи. И накрая, такава институционална архитектура трябва да може да осигури радикално преоформяне на производствените отношения на ниво предприятия, както и предефиниране​ на самото естество на парите с оглед разделянето една от друга на техните функции по отношение на инвестиции, обръщение и потребление.

За изграждането на такава система е необходимо първо, да си изясним логиката, на която тя се основава — теория за ценностите, която може да служи като фундамент за  един социализъм на двадесет и първи век. Система,​ организирана в съответствие с множество крайни резултати би разглеждала цели като икономическа сигурност, устойчивост, автономност, красота и социална свързаност не като ограничения или инструменти, а като ценности сами  себе си.

Работници и инженери, освободени от пресата за финансова възвращаемост, биха могли да препроектират производствените процеси така, че да спомагат за дългосрочно екологично  възстановяване, повишаване на качеството и значимостта на  работата и развитие на инфраструктури, които  подкрепят осигуряването на грижи и свързаност . Координацията вече не би означавала максимизирането на една стойност за сметка на други,  а придобиването на опит как да се съчетават различаващи се цели — социални и екологични — в паралел.

И все пак, преследването на множество цели не елиминира проблема, че ресурсите ни са ограничени. Дори и при огромен производствен капацитет, ние оперираме в рамките на ограничена ресурсна база. Компромиси следователно са неизбежни. Някои ценности трябва частично да бъдат жертвани с оглед  подкрепата за други и тъй като загубите не могат да бъдат изцяло компенсирани,  не съществува оптимално решение в обичайния смисъл . Вместо това, вземането на решения следва да се разбра като процес​ на композиране: изборът на даден начин за интегриране на множество цели, при което всяка композиция е отражение на определен​ начин за третиране на неизбежни компромиси, обхващащи по същество заслужаващи си цели.

Моят принос е да разглеждам разрешаването на проблема за композиране като централната задача на икономическата координация . Противно на системите, които отдават приоритет на една единствена цел и залагат очакването, че от него ще последват другите позитивни ефекти, мултикритериалната икономика преследва множество цели пряко, по начин, който изисква да се избира между различни варианти за бъдещето, всеки от които е свързан с ограничения и които често са взаимно изключващи се. Надежди за това, че постижения в областта на изчислителните капацитети биха могли да преодолеят необходимостта от социален и екологичен избор – които да създадат възможност икономиката да се планира дигитално –   фундаментално погрешно характеризират проблема, при положение, че осъзнаваме наличието на  множество социални цели, неподлежащи на пълно компенсиране, който и компромисен вариант да изберем.

Онова, което  дава възможност такова общество​ да се развива, е не консенсус по отношение на факти или ценности, а съгласие по легитимна процедура за избор.  Рамката, която предлагам,  генерализира проблема за множество на брой цели при ограничени ресурси, което позволява да се приемат мултикритериални решения на всяко ниво на икономиката — от домакинства и фирми до асоциации и инвестиционни структури – всяко едно ползващо се от набора познания за спецификата на местните условия.

Но за да могат да се провеждат обективни обсъждания и да се приемат съответни решения, необходимо е дадено мултикритериално общество да разполага с разгърната статистическа инфраструктура – такъв апарат следва да включва социални, екологични и емоционални показатели, наред с икономическите: въглеродно улавяне, загуба на  биоразнообразие, удовлетвореност от работата, изложеност на топлинни въздействия,  часове неплатени грижи, степен на усещане за самотност. Тези данни трябва да бъдат представяни във вид — статистически, визуални и разказни – който да позволява хората да могат да ги тълкуват и използват. Тяхното предназначение не би било да предписват кое е значимото, а да подпомагат хората да осъзнават какви са залозите в зависимост от различаващи се гледни точки.

Една мултикритериална икономика предлага рамка​ за извършване на сложни избори. Нейното предназначение не е да произвежда оптимални резултати, а да създава възможности хората да преценяват осъществими сценарии за бъдещето, да претеглят онова, което е от значение и заедно да приемат решения как да вървят напред. През всяко ниво на икономиката, това означава да се приеме,  че по отношение на ценности, компромиси обективно се налагат и че те не подлежат за разрешаване чрез аутсорсинг към пазари, плановици или машини. В нашите общества, както и в живота ни, нещата подлежат на подобрение чрез изправяне пред решенията, които следва да вземаме, а не чрез тяхното отбягване – т.е., чрез  придобиването на опит, как да съставяме стратегии въз основа на  ценности, които теглят в различни посоки.

Прогресът в условията на подобна рамка се превръща в процес с отворен край: не максимизирането на отделна цел, а развитието на постоянен капацитет за разкриване на конкуриращи се възможности  и за избор измежду тях. На ниво на обществото този процес винаги ще бъде конфликтни — и следователно политически. Но чрез този вид политика  става възможен един по-пълноценен живот.

–––––––––

*Бел. ред. – текстът съдържа основните тези от статията на автора „Отвъд капитализма“ – част първа, публикувана в списание  New Left Review, брой 153 от май-юни 2025 г.: NLR 153, May–June 2025.pdf. В източника могат да бъдат намерени и бележките на автора под линия.                                              ГП/02.09.2025 г.