Без съмнение травмата и днес остава в паметта на поколенията от онези потресаващи дни и нощи на 1925 година. Период, обричащ като в кармичен кръг да се води борба срещу сянката на миналото. Но, в същото време насочващ настоятелно да се докоснем до пепелта на не една и две погребани вселени. Това е основанието, поради което в тази статия се спираме малко по-подробно на причините довели до гибелта далече не само на Йосиф Хербст, но и на цяла плеяда изявени български поети и писатели като Васил Карагьозов, Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев и още много други техни събратя по перо, покосени от нечувани и невиждани издевателства и чието творчество е заслужено издигнато до висотата на категория, призоваваща за политическа мобилизация на културния свят в страната. Защото всички те притежават прекрасни човешки и творчески качества, които обаче никога няма да разцъфтят в насила прекъснатия им живот. И без колебание, прегръщайки земната си орис, жертват удоволствията на младостта, на любовта, спокоийствието на старостта. Това са творци, които много добре осъзнават, че не могат да избират епохата в която да живеят. Но, правят всичко по силите си, за да намерят достойното си място в нея. Имат пълно основание да постъпват именно така, тъй като всички те притежават собствено творческо поле и доказан личен потенциал за развитие. Всеки написан от тях ред е роден от откровение. Но, за съжаление настава време не за живеене, а пречупен насила период да се мре или използвайки думите на пророк Йеремия, когато всичко изглежда като пъкъл и проклятие. Това е времеви отрязък, през който българското правителство изцяло загубва своята легитимност. Провежданите от него масовите репресии постигат само едно: успяват да радикализират обстановката в страната до краен предел.
Тук му е мястото да отговорим и на един особено важен въпрос. Защо всички тези загинали без присъди творци, при това доказано смели мъже, които участват като офицери във войните на България, пламенни родолюбци, но и безкопромисни борци за правдини с помощта на словото, стават толкова много опасни за властта. И поради какви причини премиерът на страната Александър Цанков – от уважаван академик, икономист и юрист – се превръща в крайно отрицателен персонаж в българската история, чиито разрушителни импулси, довеждат до гибелни резултати? За съжаление използваните архивни данни в това проучване разкриват с цялата им фактологическа подробност достатъчно нагледно тези трагично завихрили се тенденции.
Добавяме и още нещо съществено. Тези документи разкриват как упражненият правителствен терор се оказва с потресаваща всеядност към поети и писатели, чието творчество вярно пресъздава не само същността и светоусещането на всекиго от тях. Но и чиято единствена вина се състои в това, че всички те чрез публикациите си, долавят обективно повика на епохата и чиято борба за нейната промяна е ежедневие. Тези интелектуалци осъществяват най-необходимото: успяват да засегнат основната струна на жизненото чувство на цяла генерация, доказвайки че не са приспособени нули. Без изключение те показват какво реалистично схващане имат и че то не е откъснато от обществения живот, а е неразривно свързано с него.
Всеки аспект от развитието на културата има своята социална логика. Поради тази причина няма действителност, която да не заслужава внимание. Във време, когато държавата е превърната в символ на мрака, тези изявени личности внушават смело със слово и стих на онеправданите преди всичко сили и упование, че трябва да има противостоене срещу политиката на терор. И по този начин доказват в какво се състои моралната цел на тяхното творчество. Десетките убити поети и писатели се оказват за броени дни в менгемето на ретроградна система, която с всички средства на полицейската забрана и на вкарване под ботуша на цензурата, се опитва най-усърдно и безцеремонно да отстрани всяко дихание за свободна творческа деятелност. Ярко изразените обществени тенденции тъкмо този демократически компонент да бъде запазен тогавашната власт престъпно заменя с опасно скроена бутафорна протеза.
Управляващият елит си дава ясна сметка, че набъбналата от непреодолими противоречия ситуация в страната изисква да се направи всичко възможно, за да се пресече разрушителното отчаяние на масите и неговите изразители в лицето на прогресивната интелигенция. За целта е необходим подход, който бързо да запълни по някакъв начин тежко болните политически каверни на властта. А те са наистина много силно болезнени: териториалната осакатеност на страната; тежките военни травми; непомерните по размери контрибуции; тотална социално-икономическа пустош, огромния брой бежанци от обезбългарените райони на съседните ни държави и мъчително неясното бъдеще за духовно развитие на нацията. Времето без съмнение е разделно: културата излиза от кориците на книгите за да се качи на политическата сцена. Но в желанието си да посочи истината, тя първа пада жертва под жестоките удари на духовни пигмеи чието поведение, характер и гени, съвпадат с биологичната обусловеност на престъпното поведение и ненаситна злопаметност.
Тук трябва да цитираме едно показателно проучване: „Тогава не беше лесно да бъдеш комунист или да пишеш в легалните издания на нелегалната комунистическа партия. Един пролетен ден авторът на новелата „Септемри“ Гео Милев и авторът на „Рицарски замък“ Христо Ясенов изчезнаха завинаги, страшната пещ на Дирекцията на полицията погълна Йосиф Хербст, Христо Смирненски си отиде, покосен от жълтата гостенка, хиляди комунисти бяха натъпкани в затворите, десетки хиляди вече лежаха в земята“.[1] Единствената вина на тези загинали мъченически поети и писатели е, че превръщат политическата действителност в завладяваща литература. Намираме за морално нередно и логично недопустимо техните творения да се затрият в праха на времето. Поради тази причина ни предстои да се срещнем с някои от техните най-силни творби. За нас тъкмо те са безспорните исторически факти, които според каноните на научния подход, подлежат на обективен анализ единствено тогава, когато няма нито една страна, която има дори и минимален интерес да го интерпретира по един или друг начин.
Поставяме началото на повествуванието си със цитиране на едно от характерните стихотворния на напълно забравения пролетарски поет Васил Карагьозов:
СВАТБА
Пак лудо веселие блазни ни днеска
на сватба ни канят с червена калеска.
Приветни ни кимат старите-свати;
Топове чилични с хвъркати гранати.
Земята от лудо хоро ще трепери,
Когато защракат безброй манлихери –
със чест да здрависа невеста желана –
смъртта черноока – и екне „Осанна!“
А руйното вино – кръвта на герои –
облей ли челата на чужди и свои,
самата невеста хоро ще поемне,
пребулена в бяло- над трупове земни.
и сякаш в безумна, унесена треска:
Пийнете – ще каже – от мойта калеска!“[2]
Този надарен поет написва и много други силни стихотворения. Цитираме още едно. И макар, че той не му поставя заглавие, същността му е пределно ясна:
Не се отчайва младостта
От воя пъклен на бедите,
Тя вечно броди по следите
На лъчезарна красота.
И вихрушка в път ли я настигне
и с яд затрупа правий път,
тя ураган след себе дигне
и в миг прочистен е прахът.
И пак пристъпя младостта
На златно слънце по следите…
О, вий не ще я победите,
Тирания и мрак в света![3]
Васил Георгиев Карагьозов (1889 – 1925) е поет и преводач. Роден е в Ямбол. Много отрано остава кръгъл сирак. Расте в тежки условия. Последователно учи в гимназиите в Ямбол, Стара Загора и Пловдив. После учителства в родния си край. Завършва с отличие шестмесечни курсове по френски език и литература в университета в Гренобъл през 1908 г. Отлично владее френски, руски и немски, а в последните години от живота си научава английски език. Продължава да учителства в Карнобат, Ямбол, Казанлък, където заедно с Тодор Павлов подготвя издаването на сп. „Слънце” през 1914 г., но войната осуетява тази идея. Участва в Първата световна война. През 1921 г. пристига в София, където е учител в Първа мъжка гимназия, но скоро напуска това учебно заведение и се отдава на литературен труд. Включва се в бойните групи на БКП, полага големи грижи за изграждане на столичната партийна организация. Запознава се с Христо Ясенов, сътрудничи в сп. „Пламък” и в още редица прогресивни печатни издания. Автор е на книги с поезия „Пролетарски песни”, „Отронени листа”, „Тайните на Вардар” (драма в стихове). драмата „Двете царици”, на детската пиеса „Вълшебните ягоди”. Превежда от френски език „Легендата за Виктор Юго” от Пол Лафарг, „Интернационалът” от Йожен Потие, „Мадам Бовари” от Флобер, „Учени жени” от Молиер, творби от Лабрюйер, Виктор Юго, Готие, Марселина Деборд-Валмор и др., от руски език прави преводи на Горки, Бунин, от английски – стиховете на Шели, от немски – превежда произведения на Хайне. След атентата в църквата „Света Неделя” се укрива поради опасения за живота си. Полицията успява да го арестува. Съден е, но бива оправдан. На излизане обаче от съдебната зала е коварно отвлечен и удушен в казармите на Софийския полк.
Най-значителната творба на Сергей Румянцев „Гърмиш и жигосваш“, е написана само ден след убийството на Петко Д.Петков на 14 юни 1924 г. Случайността повелява по своята същност то да стане първото пролетарско стихотворение у нас:
Аз видех те паднал, пронизан с куршуми,
във своите алени кърви залян,
и плаках за тебе безмълвно, без думи,
от горест безумна по тебе пиян!
И днес пак те гледам – лежиш, не поглеждаш,
ни думи, ни поглед не хвърляш към нас,
а майка ти плаче до теб без надежда –
и ние до нея ридаем без глас!
И още не вярвам, че ти си убит,
и сякаш че още ти слушам словата,
с които зовеше ни смело в борбата,
ти – радост селяшка и гордост, и щит!
И още аз слушам как в пламенен порив
гласът ти гърмеше кат буря: „Напред!”
И ти ни чертаеш все нови простори
и смело кръстосваш селата навред!
И още те виждам, превърнат на пламък,
ти ризи размахваш, червени от кръв,
проклинаш вразите – и, твърд като камък,
гърмиш и жигосваш единствен и пръв!
Но ето, студена до ужас, разлистена
кат някаква книга, която през сълзи чета –
пред мен се възправя жестоката истина,
че ти ни тъй рано оставяш в света!
Ти падна в двубоя на новия свят и на стария,
убиха те подло народни селяшки врази,
но знай, че работна селяшка България
за теб ще пролива горчиви сирашки сълзи!
И знай, че смъртта ти и твойте завети,
които написа ти с твоята кръв,
нам стяг ще ни бъдат в борба с враговете,
под който ще тръгнем на бунт и на кръв! [4]
Беден син на българското село Сергей Румянцев ( 1896-1925) още в невръстните си години изпитва неволята на трудния живот, който преминава през тежките угари в непосилна борба за къшей черен хляб. Като ученик в плевенската гимназия получава човешката подкрепа на командира на 17-ти Доростолски полк в който е зачислен на храна и квартира. След гимназията завършва школата за запасни офицери и участва във всички войни на България през онзи период. По време на Първата световна война е ротен командир. След уволнението си става последователно учител в Златна Панега и в родното си село Блъсничево. Тръбач на истините на земеделското движение, сам носещ предаността и волността на селската душа, той със своите стихове и със жизнения си подвиг става пророк и вестител на революционното време, което възпява вдъхновено. Включва се активно в земеделското движение. Поетическото му творчество и до сега не е изследвано напълно. Своите бойки стихове и знаменити пародии издава в сбирката „Селски бодили“. Отвлечен и убит e през периода на априлските събития на 1925 г, Бил е едва на 28 години… По-долу предаваме неговия текст на Марш на земеделската младеж. Неговото съдържание не се нуждае от никакъв коментар, тъй като целите там са ясно и точно формулирани:
Напред неотстъпно, другари,
напред в неотстъпна борба;
часът за разплата удари,
и бойна засвири тръба!
– – – – – –
Ние идем безбройни и смели,
в сърцата ни буря играй,
и нашия устрем предели
в борбата с тъмата незнай!
В стремежа към нови простори
ще стопим последни тъми;
в сърцата ни бунта говори
в ушите –протеста гърми!
И в стройни безбройни дружини
ще смажеме всички врази,
и нашия марш ще премине
през бури и кръв, и сълзи!
С орало и сърп, и мотика,
и с огнена вяра в гърди,
напред къмто участ велика
да пуснеме светли бразди! [5]
Талантливото поетично перо на Сергей Румянцев съставя и едни други, остри като зъбери, стихове:
СИРОМАШКА ПЕСЕН
/по Яворов/
Ден денувам – дирен от джандари,
Нощ нощувам у верни другари,
Няма правда, ни законност –
Закон да ме брани
От черни душмани.
Леле Русев,
Герой Добро полски,
Море гуми
и камшици волски!
Хляб купувам –хляба 10 лева,
А продавам житото – два лева;
Бог високо, цар далеко,
Кой да ни изцери
от зли кожодери!
Леле Буров
Бедняк народняшки
С Петрович орташки!
Денем ходя – вредом се озъртам,
Нощем бродя, нийде се не свъртам!
Нямам мира, нито въздух –
свободно да се диша:
стихове да пиша!
Леле Русев,
ти дух нечестиви –
море твойте
мръсни дедективи.[6]
Изненадващо за нас откриваме архивен документ в който дословно се посочва: „Регионален директор на полицията-Пловдив; до Дирекция на полицията, отдел Държавна сигурност – София: Изпраща Ви се един лист “Сергей Румянцев“, намерен у едно обискирано лице – на разпореждане. Подпис: не се чете“.[7] Но, най-същественото в това съобщение е датата – 22.IX.1935 г. – т.е. цели десет години след мъченическата смърт на Румянцев неговото име продължава да тревожи полицейските органи из страната!
Широката и безумна вълна на кърваво изстъпление през мрачните дни на месец април 1925 г. насилствено прекъсва живота и на 36-годишния Христо Ясенов (1889-1925). Не можем да не се спрем поне на някои особено впечатляващи негови стихове. Още повече, че техният адрес е недвусмислено посочен:
ЗАКАНА
Над стария замислен град се стели
мъгла и дим, мъгла и ведър дим…
И вятърът бездомен пилигрим –
Развява плахо сънищата бели.
Ний вървим, и крепнем, и вървим
Низ тоя град от живи и умрели –
и в порива на устремите смели
изграждаме, владеем и рушим.
И всеки ден за нас е нов закон,
и всеки зов – един съборен трон
за ордата престъпна и пияна.
И в мъката на всеки смъртен грях
и в трепета на всеки стон и смях
цъфти и зрее нашата закана.
Христо Ясенов изобщо не се изплашва от предприетите срещу него репресии. Друго и не може да бъде поведението на участник в Балканските и в Първата световна война. Дори нещо повече. Става секретар на сформираната гражданска организация за подпомагане жертвите от Септемврийското въстание и редактор на издавания от нея бюлетин. Отношението на този проникновен поет към световните политически събития, станали през онази епоха, можем да проследим и в едно друго негово стихотворение, което се оказва първо у нас, възторжено приветстващо Октомврийската революция:
ПЕТРОГРАД
Ти грееш Петроград, все тъй непобедим,
след толкоз тежки дни и пристъпи безплодни –
и сякаш чувам аз през твоя прах и дим
победната тръба на робите свободни.
– – –
И твоите деца, о бедни Петроград,
Умират и мълвят молитва славославна –
И всеки паднал син е наш загубен брат
И всеки гроб – символ на правдата световна.
Бъди о Петроград, над всяка суета –
неуловим и чужд за мрачните прокоби –
да се разбива в теб позора на света
през тоя тъмен век на хищници и роби.
Кървавата жътва през онези смутни години не подминава и великолепния, но уви, днес напълно непознат поет Никола Гинев (1890-1923). Той е роден на 12.09. 1890 г. в град Велико Търново в семейство на учители – патриоти и просветители, руски възпитаници. Детските и юношеските си години прекарва във Варна. По настояване на роднини, учи във Военното училище, но после го напуска и постъпва в Юридическия факултет на Софийския университет. По това време пътува като моряк с параход до Цариград, Пирея, Марсилия, Неапол. Член на БКП (т. с) от 1912 г. През 1915 г. публицистичното му перо вече намира място в сп. “Ново време”, както и в “Работнически вестник”. Участва в Първата световна война като офицер от инженерните войски, проявява се като смел защитник на войнишките маси. След войната е адвокат в Пловдив. Отдаден изцяло на политическата си и литературна дейност, разгръща възможностите си на пламенен народен трибун, на поет и публицист. Ето един собствен негов поглед върху жизнената му мисия. В писмо до баща си от 1919 г. пише: “Пращам ти фотография на част от нашия грандиозен митинг. Натовариха мен да говоря. Не бях виждал такова море от хора. Не вярвах, че ще имам гърди да го обхвана с гласа си. Обаче общият ентусиазъм даде такъв размах на речта ми, какъвто сам не предполагах. Тъй преживях един час сюблимни минути, каквито може да преживее само борецът агитатор, когато ясно чувства как неговата мисъл, неговата душа и ударите на неговото сърце ритмуват с буйния идеен порив на хиляди другари, готови да умрат за една кауза. Този ритъм никоя песен не може изказа!” През 1919 г. излиза и стихосбирката му “Червени бодли”, а след това и пиесата му „Въглищарят Левски“. Година по-късно в писмо до близките му роднини във Варна четем: “Тук борбата все повече ме сграбчва в своя водовъртеж. Денем съм на работа, всяка вечер – до полунощ – на партийна работа. Неделен ден съм на агитация в някое село… Не е чудно днешното революционно време скоро да поиска живота ми. Аз съм спокоен пред всяка изненада…”
Това свое верую той отразява не само в поезията си, но и решително следва в своята политическа дейност. Участва активно в партийния живот и израства като популярен деятел на пловдивската партийна организация. Избран е във военно-революционния комитет да ръководи въстанието в Пловдивски окръг. На 24 септември 1923 г. обаче полицаи нахлуват в дома му, малтретират го жестоко. Убит е на същата дата в 9-ти Пехотен полк. Тялото му е намерено едва след няколко дни в царевичните ниви на село Царацово като главата е била отрязана. Освен като пропагандист, агитатор, организатор, Никола Гинев се изявява и като поет, публицист, научен деец. Сътрудничи на в. „Ново време” и особено на сп. „Червен смях”. Публикува статии, стихове, фейлетони, монолози, сценки за работнически театър, злободневни и политически хроники. Запазват се в ръкопис много негови литературни материали, които разкриват активната му литературно-публицистична дейност. Ето някои от впечатляващите му стихове:
Филантроп
Филантроп е -по грош дава
На просяци по сокаци
И почтено, мирно стриже
Той работните бедняци.
Само знайте – за парите
Изкарва ти и душата.
Гатанка
Гушата му е два ката
Чувствата му са в червата,
Мозъкът му е в парите,
А в главата му змиите
Свили са гнездо и душат
Кой сиромах да удушат.
В него всичко е „народно“,
Партията му и тя дори,
Носи това име модно.
„Народни“ му и парите
/не са брани по горите!/.
Богатството му десеторно
През войната е порасло
В нея е расло и пасло,
Сукало е кръв народна,
Кръв юнашка, благородна.
Познайте ги!
За Гео Милев (1895-1925) е писано най-много. Затова няма да се спираме на неговите многобройните публикации, характеризиращи блестящото му поетично му и публицистично творчество. Но, това обаче, не е причина да не посочим с какво и той е представлявал заплаха за тогавашната власт. И то до такава степен, че 30-годишния поет да бъде удушен по особено жесток начин с тел и хвърлен в кладенец в софийското село Илиянци! Поемата му „Септември“ след отпечатването й е веднага инкриминирана. Нормално е да си зададем въпроса с какво е била толкова опасна. Ето един характерен откъс от нея, който казва всичко:
Глас народен:
Глас божи
С хиляди ножа
прободен
народ –
затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви –
въстана
из мрака тревожен
на своя живот
– и писа със своите кърви:
СВОБОДЕН!
В тези пълни с политически мълнии редове Гео Милев ясно показва, че народните маси много добре са знаели пълния смисъл на думата „искам“. Тя не означава “бих искал“. А посочва: „Искам. Следователно – действам!“. Цитатът отбелязва важното обстоятелство, че в тогавашния момент вече изобщо не става дума за внезапно възникнали съмнения, а за избухнала всеобща негодуваща и яростна съпротива срещу държавното устройство и обществен ред. Тъкмо от това най-много са е страхувала държавната власт – от надигналото се народно възмущение. Властимащите едва тогава осъзнават колко дълбоко са затънали в своя прояден отвътре свят на черно съперничество, на завист, на ловко замаскирани клопки; в жалките си дворцови интриги, замаяни в сблъсъците на съперничещи си самолюбия и дребнави клюки и колко са отучени да чуват гласа на времето. Затова са така безкомпромисни в стремежа си да не загубят всичко, което щедро ги облагодетелствало. Емоционалният и политически ефект от поемата „Септември“ е в пълния смисъл на думата сеизмичен. Като съдим по степента на жестокостта, която е приложена спрямо такива изявени интелектуалци като Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Васил Карагьозов и Гео Милев, повече от очевидно е, че всички тях ги свързва нещо много общо когато става дума за заплахата, която те очевидно предизвикват с техните публикации. За поезията като литературно творчество обикновено се използва определението, че прилича на постоянна пролет. Но, в нашия конкретен случай посочената квалификация едва ли е подходяща. Защото пролетта в цитираните по-горе стихотворения нито е усмихваща се, още по-малко е радостна, нито пък прелива от вълнуващи възклицания за предстоящи весели душевни трепети. В тези четиристишия тя е пълна със страдания, с трудностите житейски, с мрачните хоризонти на бъдещето. По всички тях няма да се видят украси от венци с полски цветя Това са стихотворни редове, сътворени от надежди за по-добри бъднини, повечето разцъфтяли и откъснати жестоко в бедна младост.
В значителна част от проучванията по тази проблематика се посочва, че със своето творчество посочените по-горе светли и свети личности са били опасни за правителството. Но, дали само и единствено това се е отнасяло до постоянно изтъкваното кърваво управление на Александър Цанков? Защото историческите паралели говорят за съвсем други тенденции. Няма да е зле да ги напомним. Абдикацията на Фердинанд и възкачването на престола на 31-годишния му син цар Борис III – връстник на повечето посочени по-горе убити поети – далече не е безпроблемно. То стартира с крайно тежко политическо и морално наследство от две национални катастрофи, оставено от баща му. Идването на власт на Александър Стамболийски се оказва повече от реална опасност за царската институция. Както е добре известно българският премиер подготвял нова конституция за страната в която се е отреждала ролята на монарха да е в миманса – т.е. да царува, но не и да управлява. След това идват в последователен ред преврата на 9 юни 1923 г. довел до свалянето на законно избраното правителство на Александър Стамболийски, Септемврийското въстание през 1923 г., твърде неясния до ден днешен с мотивите си антентат срещу цар Борис в Арабаконашкия проход на 14 април 1925 г. и безумния атентат извършен на 16 април с. г. в столичната църква „Св.Неделя“. Азбучна истина е, че във всички тези събития посочените ликвидирани литератори нямат никакво доказано участие в тях. Тогава защо все пак са убити? С риск да се повторим – при това по особено жесток начин. Очевидно е, че те не предприемат с действията си или с каквото и да било участие в посочените по-горе събития нищо опасно против властта и трона. Остава едно единствено обяснение. И то е какво е написано и публикувано от тях до степен, че да е таксувано тъкмо като крайно застрашително за властта. От памтивека всяко ранно утро звездите една по една изгасват на небосклона. Напускат го тихо, без да се прощават. Така изчезват от живота на съвременниците си и редица интелектуалци, писатели и поети, спомените за които несправедливо са изтласкани днес в задния двор на общественото съзнание.
Коректността изисква да посочим и още нещо съществено. Всички тези изявени личности никога и не помислят да правят каквито и да било опити да се крият като мишки от властта. Действат винаги открито като обявяват своите мнения и убеждения, защитавайки ги с перо в ръка. Това е позицията на достойни люде, които воюват на първата бойна линия по фронтовете за националните каузи на страната, а не са си играят на война като адютанти на главнокомандващия в Генералния щаб на българската армия. На гърдите им са закичвани не един и два ордена за воинска доблест и храброст. Затова те изобщо не допускат, че в късни нощни часове ще бъдат отвличани, жестоко изтезавани и ликвидирани в полицейски мазета, където времето спира и хронологията губи всякакъв смисъл. За голямо съжаление обаче точно това се случва и впоследствие официално е обявено от властите по византийски маниер, че тези хора са „безследно изчезнали“. Документалните следи на всички тези престъпления са акуратно заличени. Цяло чудо е, че в архива на Екатерина Каравелова се намира запазен списък с имената на 151 безследно изчезнали мъченици, всред които има немалко лекари, адвокати, общественици, студенти и дори двама генерали….[8] С една дума – просто нямало пощада. Но имало ужас, летящ вероломно на крилата на нощта. За определен период от време страната е завлечена в дълбините на отмъстително окървавено политическо бедствие.
Когато правителството на Александър Цанков все пак започва да осъзнава крайностите на своята погромаджийска политика, то предприема друг ход. Пристъпва към опити да купува добронамереност и да печели благосклонни чувства към себе си. Първата крачка е направена по време на редовната сесия на XXI-то Обикновено Народно събрание, провела се на 28 септември 1924 г., когато е внесено предложение за отпускане на месечни пенсии в размер на 3 000 лв. на Антон Страшимиров, Георги Стаматов, Елин Пелин, Александър Божинов, а за Стоян Михайловски, освен посочената пенсия, му е предоставено еднократно дарение в размер на 30 000 лв.[9]. Тази театрална лакировка, допълнена с напъни за разкрасяване на действителността, едва ли допринася с нещо съществено за подобряване имиджа на правителството. Защото точно тогава е въдворен в гр. Горна Джумая[10] без съд и присъда поета Христо Ясенов. Общественият отзвук е толкова силен, че той е освободен. Година по-късно същите тези негови врагове правят всичко възможно той да попадне в списъците на безследно изчезналите.
Миналото е съдбовен ориентир за настощето. Което означава, че то не бива нито да е разкрасявано, нито пък да е замазвано до степен на пълна неузнаваемост в името на някаква конюнктурна политкоректност. Многобройни и сложни са лабиринтите на историята. Както и механизмите по които работи колективната памет. Защото далече не е без значение доколко тя помни, защо понякога забравя или просто пропуска. Както и какво така мотивира идеологическите чистачи из коридорите на миналото.
[1] Сборник „Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев в спомените на съвременниците си“, С., 1976 г., стр.51
[2] Карагьозов, Васил, „Кървави минзухари“, Пловдив, 1970 г., стр.118
[3] Карагьозов, Васил, „Кървави минзухари“, Пловдив, 1970 г., стр.119
[4] За първи път стихотворението е публикувано на 15.06.1924 г. във вестник „Народна защита“, стр. 2
[5] Държавна агенция „Архиви“, ф. 1772К, оп. 1, архивна единица 52, лист 6
[6] Държавна агенция „Архиви“, фонд 1183К,оп. 1,архивна единица 68, л. 3
[7] Държавна агенция „Архиви“, фонд 378К, оп. 1,архивна единица 52, л; 1
[8] Пълният списък с имената на 151 безследно изчезнали общественици, адвокати, лекари, журналисти, военни, студенти, поети и журналисти се намира в Държавна агенция „Архиви“, фонд 3К, опис 12, архивна единица 111, лист 4-5
[9] Правчанов, Симеон, „Път размирно метежен“, С.,1986 г., стр. 118
[10] Дн. Благоевград
*Статията е част от книгата на Петко Мангачев „Йосиф Хербст-живот и дело (1875-1925)“, (Изд. „Офис стандарт“, С., 2025), която той представи на конференцията, посветена на 150 години от рождението и 100 години от гибелта на Йосиф Хербст, организирана от Съюза на българските журналисти на 10 декември 2025 г. За тази книга Петко Мангачев стана носител на Наградата за 2025 г. за „Документалистика и публицистика“ на Съюза на българските журналисти.
Автор на публикацията:
Петко Мангачев
ПЕТКО МАНГАЧЕВе дългогодишен журналист и писател. Работил е в ежедневни и периодични печатни издания. Автор е на над 70 книги. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.
