Волтер е автор на прочутата фраза, че Свещената Римска империя не е „нито свещена, нито римска, нито империя“. Той е прав. Само защото държави, партии или индивиди се наричат по някакъв начин, това не означава че е истина. Въпреки това все още има хора, които вярват, че тъй като нацистите са се наричали националсоциалисти, те трябва да са били социалисти. Те не бяха.
Последното повторение на този стар и широко развенчан мит дойде от не кой да е, а от Алис Вайдел, съпредседателка на германската крайнодясна партия Aлтернатива за Германия (АзГ). В интервю с Илън Мъск миналата седмица тя твърди, че Хитлер „е бил комунист, социалист“. Това идва от лидера на партия, чиито членове многократно са демонстрирали симпатии към неонацистите, но това няма значение. Манипулациите се превърнаха в преобладаващ метод в нашата политическа епоха. Те вървят ръка за ръка с изкривяването на значението на думите, за да отговарят на вашите политически цели.
Действителните исторически доказателства не оставят място за съмнение за характера на нацисткия режим: това беше един от най-агресивните режими, действащи в полза на големия бизнес в историята на капитализма.
Разбира се, когато са в опозиция, нацистите възприемат термина „социалистически“ и използват плитка антикапиталистическа реторика, защото искат да канализират масовото недоволство от капиталистическото статукво. Социалистическите партии (ГСДП и ГКП – бел.прев-) са изключително популярни в Германия по онова време, като печелят най-малко една трета от гласовете през 20-те и началото на 30-те години. Те са дълбоко вкоренени сред народните маси, към които нацистите знаят, че трябва да се обърнат, ако искат да спечелят властта. Следователно нацистите използват същия тип популистка демагогия, която виждаме днес в крайнодесни партии като AзД, които твърдят, че са против „елита“, въпреки много елитарния произход на техните лидери и донори.
Тази демагогска реторика е точно това – реторика. Въпреки склонността на политолозите и експертите днес да приемат този политически дискурс за чиста монета, ние трябва да отидем отвъд него и да погледнем какво всъщност правят онези политически актьори, когато вземат властта. В навечерието на изборите през 1933 г., които довеждат нацистите на власт, те са изправени пред финансов фалит, което принуждава Гьоринг да извика най-богатите индустриалци в страната и да им поиска пари. На срещата, проведена през февруари 1933 г., Хитлер обещава, че правителството му ще елиминира всички профсъюзи и работнически партии, тъй като „частното предприятие не може да се поддържа в една демокрация“. Той е отчасти прав: класовите противоречия на Германия по онова време – не само между труда и капитала, но и между съперничещи си части от капитала – могат да бъдат решени в полза на финансово-промишления капитал само чрез брутална диктатура. Хитлер вероятно е бил достатъчно убедителен, защото успява да накара големи картели като Круп и ИГ Фарбениндустри да дарят милиони, за да спасят партията от фалит.
След като вземат властта, нацистите възнаграждават тяхната щедрост десетократно, като в продължение на десет години водят икономическа политика в полза на големите монополи. Още в края на 1933 г. те приемат закон, според който всички компании трябва да се обединят в картел, а четири години по-късно издават указ, който разпуска всички предприятия с капитал под 40 000 долара. По този начин, независимо че ядрото на техния електорат е от собственици на малки предприятия, заплашени от пролетаризация заради голямата криза от 1929 г., след като идват на власт, нацистите съдействат за подчиняването на дребната буржоазия на едрия бизнес.
Както са обещали, те забраняват всички независими профсъюзи и работнически партии, като междувеременно избиват десетки хиляди непокорни работници.
Още преди да вземат властта нацистите атакуват организираната работническа класа, след което вече го правят систематично. На мястото на независимите работнически организации те създават контролиран от държавата профсъюз (Германски трудов фронт – бел.прев.), който изповядва фалшивото единство между работниците и капиталистите. И естествено работниците никога не се възползват от това фалшиво единство. През първите пет години на нацисткото управление те работят по-дълго, а реалните им заплати намаляват с около 25 %. И обратното, нормата на възвръщаемост на капитала в промишлеността нараства бързо, с по-високи темпове, отколкото в която и да е друга развита капиталистическа страна по това време. Става дума за частен капитал, а не за държавен. Следователно печалбите в рентабилността показват, че богатите стават все по-богати, като най-горният 1 % от богатите увеличава своя дял от националното богатство с повече от 50 %.
Но нацистите отиват и по-далеч, като приватизират няколко държавни предприятия: от банки до такива в стоманодобивната и самолетната индустрия. С това правителството на Хитлер не само защитава и укрепва властта на едрия капитал, но и я разширява. Чуждестранните компании също са оставени на спокойствие. Може да е шокиращо за някои, но дори след като САЩ се присъединяват към войната, американски корпорации като Форд, Дженерал Мотърс или АйТи енд Ти продължават икономическите си операции на германска земя. Това включва дъщерното дружество на АйТи енд Ти, което притежава акции в германския производител на самолети Фоке-Вулф – същата компания, която произвежда някои от военните самолети, бомбардиращи съюзническите войски. Колкото и невероятно да звучи, но години след войната, както Ай Ти енд Ти, така и Дженерал Мотърс получават от правителството на САЩ милиони долари като компенсация за унищожаването на заводите им при бомбардировките на съюзниците. Такова нещо трудно може да се измисли. Големият бизнес е верен само на печалбата.
Разбира се, нацистката версия на капитализма може да не отговаря на модела на капитализма laissez faire, който много хора отдясно идеализират. Но реално съществуващият капитализъм малко се интересува от техните чувства.
Всъщност има много версии на капитализма: от всякакви либертариански утопии до кейнсианската социална демокрация и разнообразния държавен капитализъм, който характеризира всички фашистки режими. Това, което всички те споделят обаче, като ключова характеристика на капиталистическата система, е стремежът към печалба като основна цел на икономическата дейност и – поне частичен – частен контрол върху тази печалба. Нацистка Германия не направи изключение.
Да, нацистката държава се намесва повече от другите капиталистически държави, но това не я направи социалистическа. Социализмът не е когато правителството прави нещо.
Нацисткият интервенционизъм е в името на частната собственост и увеличаването на печалбата. Самото военно усилие е мотивирано главно от обективната нужда на германските големи монополи да разширят дейността си в чужбина и да си присвоят нови пазари, труд и ресурси. И до днес произходът на капитала на много от супербогатите в Германия може да се открие в онази епоха.
Нацистката политическа икономия е противоположна на социализма във всеки ключов аспект, тъй като социализмът включва обществена собственост върху средствата за производство в услуга на социалните нужди, а не на печалбата. Нацистката теория и практика се противопоставят и на всяка идея за равенство или интернационализъм, които стоят в основата на социалистическия етос. Така нареченият „колективизъм“ на крайната десница е просто различен начин да се прикрива и легитимира безспорното управление на малък елит над мнозинството. Тези две политически традиции не могат да бъдат по-далеч една от друга. Независимо от това днешният исторически ревизионизъм, който ги приравнява, надига своята досадна глава от време на време.
Много от онези, които упражняват този ревизионизъм (от типа капиталисти-без-капитал, които непрекъснато шестват в социалните медии), може да го правят и от чисто невежество. Но хора като Мъск и Вайдел го правят целенасочено.
Ревизионизмът ги обслужва по два начина. От една страна, тъй като те декларират ярък антикомунизъм/антисоциализъм, приравняването на социализма и фашизма им помага да разсеят страховете на хората от фашистките нюанси в тяхната политика. Преди предсрочните избори през следващия месец лидерката на AзГ е особено заинтересована да го прави, тъй като нейната партия многократно е била изобличавана за връзки с неонацистки кръгове. От друга страна, заблудата „Хитлер беше социалист“ помага за дискредитирането на социалистическите идеи, тъй като крайнодесните популистки партии като AзГ са твърдо на страната на бизнеса и се опитват да удвоят неолибералните политики като пазарна дерегулация и ниско данъчно облагане.
Точно както нацистите правят в миналото, като се наричат „социалисти“, крайнодесните популисти днес казват, че са на страната на мнозинството, но всъщнжст обслужват интересите на богатите. В книга, публикувана преди почти три десетилетия, Майкъл Паренти определя тази крайнодясна демагогия по-вярно от повечето коментатори днес: „Фашизмът е фалшива революция. Той лансира популярни политики и си придава революционна аура, без да предлага истинско революционно класово съдържание. Пропагандира „Нов ред“, като същевременно обслужва същите стари финансови интереси. Неговите лидери не са объркани, а са измамници. Това, че полагат много усилия да заблудят обществото, не значи, че самите те са подведени.“
Послепис от проф. Искра Баева:
Тази статия споделих на моя профил във Фейсбук на 15 януари 2025 г. Румънският политолог Владимир Борцун я е написал като реплика на казаното за Хитлер от съпредседателката на Алтернатива за Германия Алис Вайдел от пространното ѝ интервю с Илън Мъск. Според нея: „Той не беше консерватор. Той не беше либертарианец. Беше комунист, социалист“, а после го нарича и „антисемитски социалист“. Нейната теза беше оставена почти без внимание от много медии (напр. българската секция на Дойче веле) или беше представена като поредната странност на десните популисти.
Затова реших, че сериозният анализ на Владимир Борцун, който отрича каквато и да било връзка между Хитлер и идеите на социализма и в същото време посочва връзките му с едрия капитал, заслужава да бъде разпространен и в социалните мрежи. Каква обаче беше изненадата ми, когато само час след като споделих статията на Борцун, тя беше изтрита от админстраторите на социалната мрежа с обяснението, че не отговаря на стандартите на Фейсбук. Аз, разбира се, не се съгласих, а им обясних, че статията е важна и сериозна, затова трябва да преразгледат позицията си. Вместо това малко по-късно получих следното съобщение от тях:
„15.01.2025 г.
Не възстановихме публикацията ви
Привет, Iskra
Прегледахме публикацията ви отново.
Потвърдихме, че не спазва нашите Стандарти на общността по отношение на опасните организации и лица.
Знаем, че това е разочароващо, но искаме да поддържамте Facebook като безопасно и приветливо място за всички.“
А когато упорито отново пуснах статията, те вече изтриха не само нея, а и размяната на реплики помежду ни.
Това вече не просто ме изненада, а и ме наведе на тревожни мисли. Защото не виждам как отричането на връзката на Хитлер със социализма е опасно за общността. А ако е така, значи ли че е в реда на нещата да се твърди, че Хитлер е бил социалист или дори комунист? От историческа гледна точка това е абсурдно, защото нацистката партия се бори именно със социалдемократите и комунистите както преди да дойде на власт, така и по време на обявения от Хитлер Трети райх. От друга страна, твърде е вероятно тази теза да изглежда подходяща за хората, пренаписващи историята с цел да наложат пълното господство на десния дискурс. Според тях най-сигурният начин да бъде унищожена каквато и да било лява алтернатива е тя да се идентифицира с фашизма и националсоциализма. Само по такъв начин мога да си обясня упорството на фактчекърите на Фейсбук да премахнат тази сериозна и обоснована статия, докато в социалната мрежа се ширят всякакви странни и недоказуеми тези.
Автор на публикацията:

Владимир Борцун
Вадимир Борцун е активист и критичен политолог, румънец по националност, който в момента работи по постдокторански проект в Университета в Оксфорд по теми, свързани с политическите класи и десния популизъм. Интересите му обхващат също политическите елити, левите партии, транснационалната политика и ЕС. Той е бакалавър и магистър по политическа философия в Университета на Букурещ, магистър по европейски изследвания и доктор по политически науки в Университета на Портсмут. Работил е като постдокторант и по проект за миграцията в Автономния университет на Барселона.