Ако социалистите останат верни на избора, който направиха тогава и през бурната 1990-та, възстановявайки съюза между демокрацията и социалистическата идея, тяхното водещо място в българския обществен живот не може да бъде оспорено от никого. Ако изневерят на този избор, ще трябва да се примирят със съдбата на динозаврите.
10 ноември не е „архивна дата“ и дано никога не стане. Датите остават в историята не когато някой ги обявява за исторически, а когато народът с безпогрешното си чувство за мимолетното и трайното приеме, че в неговата съдба, за лошо или за добро, е настъпила реална и дълбока промяна. В българската следосвобожденска история тези дати не са много. Рано е, разбира се, да се каже дали 10 ноември ще се нареди някога сред тях, но и днес е сигурно, че това не е събитие, осъдено на бърза забрава. Това стана очевидно още в първите няколко дни, след като тогавашната БКП извърши по цивилизован и уставен начин дългоочакваните и желани от всички промени във властта и сложи началото на един колкото мъчителен, толкова и оптимистичен период на разделяне с илюзиите, очовечаване на българското общество и неговото приобщаване към главния поток на историята.
Еуфорията и чувството за единение и споделени надежди, които завладяха тогава цялата нация, трудно могат да бъдат забравени и свидетелстват, че тя интуитивно възприе станалото като ново начало в своята съдба. Спонтанните реакции отдавна отшумяха, чувството за национално единение, не без активните усилия на политиците, заложили на омразата и противопоставянето си отиде, но и сега 10 ноември не оставя никого равнодушен. Дори онези, които по различни причини биха искали да омаловажат и отрекат това събитие, представяйки го като дворцов преврат или проява на политическа мимикрия, неволно му признават ролята на политически водораздел, когато коментират например явления и факти от „времето преди 10 ноември“ или товарят за „следдесетоноемврийски период“ в живота на българското общество.
Но докато за реалното значение на тази дата в най новата ни история навярно още дълго ще се спори под влиянието на конюнктурни политически страсти и субективни интереси, мястото й в стогодишния летопис на БСП едва ли може да бъде оспорено. Защото за социалистите, както показа еволюцията на тяхната партия през тези три години /бел.ред. – статията е писана през 1992 г./, смяната на лидера и на ръководния екип беше само прелюдия към един етап на същностни промени, който продължава и днес.
Историята на социализма като световно политическо движение вече сто години е белязана от един ожесточен спор, който започна с безобидни наглед семейни търкания, но по-късно доведе до скандален развод в социалистическото семейство и до трагично противостоене не само между комунисти и социалдемократи, но и вътре в партиите, които предпочетоха преди седемдесет години фронталната атака и устремния галоп на „червените ескадрони“ пред заобиколния и скучен път на историческата еволюция и социалните реформи. Времето отсъди кой е избрал по-правилния път.
За българските социалисти това беше конфликт не толкова с „общоделците“ и „социалпредателите“, колкото конфликт със себе си – едно постоянно раздвоение между наложената утопична болшевишка моноидеология и социалдемократическите корени на партията, между болшевишката политическа доктрина и практика и общочовешките идеали за демокрация и справедливост, от които тя тръгна на Бузлуджа и с вярата в които хиляди честни и безкористни мъченици и герои на тази партия приеха без колебание смъртта през годините на българската гражданска война.
Това раздвоение започна още през 1923-та, когато печално известната „тройка“ – Сталин, Каменев, Зиновиев, поела властта в Кремъл, решава, че за поддържане пламъците на световната революция си струва един малък балкански народ да бъде хвърлен в пъкъла на гражданската война. Така интересите на болшевишкия център и деветоюнските превратаджии, които чакат само повода за кървава разправа със собствения си народ, съвпадат. Наложеният на социалистите вътрешен конфликт продължава в различни форми и различна острота седем десетилетия. Той преминава през безумния атентат в „Света Неделя“ и последвалата го фашистка вакханалия, през левосектантството и трагичния край на неговите носители в сталинските лагери, през филатовските процеси и бесилото на Трайчо Костов, през обругаването на идеята за народна демокрация от инквизитора Суслов и неговия господар, през утвърждаването на тоталитарния модел в България, която великите сили зачислиха към сталинската сфера на влияние. Този конфликт не подмина и Георги Димитров, който, оплют и унизен от „гения на всички времена“, се предаде в ръцете на медицинската бригада на Лаврентий Берия, за да не стъпи повече жив на българска земя.
„Априлският курс“ тушира и смекчава раздвоението, но не отстранява неговите причини, чиито корени са в непримиримото противоречие между ценностите на автентичния социализъм и антихуманната същност на сталинизма и неосталинизма като злокачествени мутанти на болшевизма. Историческата вълна, която помете казармения социализъм в Европа, даде на българските социалисти шанса да преодолеят това дълго продължило състояние на вътрешен конфликт, да се върнат към началото и да търсят своето място в бъдещето като съвременна европейска партия на социалната демокрация.
Този шанс се нарича 10 ноември. Ако социалистите останат верни на избора, който направиха тогава и през бурната 1990-та, възстановявайки съюза между демокрацията и социалистическата идея, тяхното водещо място в българския обществен живот не може да бъде оспорено от никого. Ако изневерят на този избор, ще трябва да се примирят със съдбата на динозаврите. Става дума не само за съдбата на една партия, която вече сто години единствена участва без прекъсване в българския обществен живот, колкото и да е важен този въпрос за социалистите и техните симпатизанти.
Става дума за отговорността на БСП пред България. Защото промените, започнали у нас на 10 ноември 1989-та по инициатива и с активния принос на БСП, слагат началото на нов етап в нашето следосвобожденско политическо развитие. Българският политически живот мъчително и бавно излиза от своя дълго проточил се пубертет с неговата импулсивност и разрушителни инстинкти, за да се насочи в едно цивилизовано и по-спокойно русло и да придобие постепенно зрелите и привлекателни черти на европеизма в най-широкия смисъл на това понятие. В тази посока лежи всъщност пътят ни към Европа, поет след 10 ноември с рядко единодушие от цялата нация и никой нито отдясно, нито отляво не би могъл да я отклони задълго от него. БСП като национална партия е длъжна да извърви пътя до крайната цел заедно с цяла България.
Бел. ред.: Позицията на Андрей Луканов за историческото значение на промените на 10 ноември 1989 година е публикувана във вестник „Дума“ повторно на 9 ноември 1996 година – 40 дни след неговото убийство на 2 октомври същата година. Първата публикация на текста е в брой 269 на „Дума“ четири години по-рано, на 10 ноември 1992 година
Автор на публикацията:
