СИМВОЛ ВЕРУЮ НА ЛЯВОТО
Велиана Христова
Като да е било в някой друг живот! Когато Стефан Продев оглави “Работническо дело” и го превърна в “Дума”; когато на 4 април 1990 г. излезе първият брой със знаменитата гарга на Радичков и неговото “На добър час!”. Още не знаехме, че вестникът ще стане емблема на лявото, ще бъде явление в журналистиката и ще го държат в ръцете си над един милион читатели. СДС беше в силата си, наричаше ни “Чума”, риташе ни по улиците, но не можа да противостои на “Дума”. Трудни, но страхотни бяха ония времена за всички, които работеха във вестника и бяха щастливи да се наричат думаджии.
Обикновено Продев се споменава като знаменит публицист и рядко се говори за таланта му да формира творчески екип, съдружие от съмишленици със свободен дух и с девиз “Един за всички, всички за един”. Именно този сплотен екип под негово ръководство успя да направи уникален вестник. Вестник идея.
Писала съм вече, че деветте години, в които Продев оглавяваше вестника, са като родилно петно и никога не може да бъдат изличени от съзнанието на онези, които го правеха. Това бяха истински уроци по журналистика и професионализъм.
„Още от първия си брой ДУМА обеща да бъде вестник на всички, които търсят истината… Тя не е партиен орган в стария тоталитарен смисъл на това понятие, а знак за нов професионален и граждански подход… Най-големият ми грях е, че не успях да превърна ДУМА в стока или в слугиня. Защото не исках“, написа тогава Продев.
Точно така: „Дума“ не стана нито стока, нито слугиня. Аз съм единственият журналист, който 32 години работи в нея – от първия й ден, и съм жив свидетел, че не можаха да пречупят духа й. В нея се работеше в името на лявата идея, на онеправданите, на истината, в името на читателите й – срещу мижави пари! Имаше дни от безпаричие деляхме една супа на трима с три филии хляб. Но пък леля Божана, съпругата на Продев, месеше баница, за да ни храни. И живеехме с девиза на “шефа”: “Горе сърцата!”
“Вестникът е екип, оркестър – един, ако свири фалшиво, отива цялата симфония, а утре трябва да не ви е срам от това, което сте написали”, казваше “шефът” в прекрасните мигове вечер, след приключването на поредния брой, когато се събирахме на раздумка. И идваше цялата интелигенция на София. Там нямаше спрени материали, по всяка спорна тема се публикуваха различните мнения. Вестникът си оставаше верен на качествената журналистика, отговорен, волнодумен и достоен. Не безгрешен, но честен. А честният вестник, като честният човек, не живее лесно.
Вероятно затова “Дума” изтърпя твърде много удари, особено от свои – и когато принудиха Продев да си отиде; и когато гонеха главните му редактори; когато го моряха от глад; когато отменяха празника му на 1 май; и когато докараха да го командорят хора, които нямат нищо общо с духа му и с лявата идея; или когато изгониха водещи журналисти, да не им пречат…
Сега вестникът е сведен до малка групичка творци, които работят свръхсили. А има начини и пари за него да се намерят, и да бъде укрепен с още журналисти, и да бъде развиван, стига някой да помисли за това.
Е, надеждата умира последна.
Пък и е празник. За нас и за читателите на „Дума“ 4 април е сакрална дата. На всички думаджии – за много години!
2 април 2025 г.
ВЕСТНИК ДУМА, ГОДИНА 35
Велислава Дърева
Преди 35 години на 4 април се роди ДУМА. Днес излиза брой 9646.
Животът на един вестник не се измерва само в години. Други са мерките.
Времето на ДУМА се измерва с 9646 изгарящи битки. За лявата идея, за унижените и оскърбените, за истината и паметта, за просвещението и духовността, за вярата и знанието, за националното достолепие, за Свободата на Словото. ДУМА се роди в едно грохотно време и създаде, и отвоюва територията на Свободното Слово.
Преди 35 години Стефан Продев създаде ДУМА.
И 35 години войната срещу ДУМА не спря.
За 35 години ДУМА преживя всичко.
Възторг и ненавист. Бесни агитки – сини и червени. Див остракизъм – ляв и десен, от чужди и от „свои“. Чуждите са ясни. Искаха ДУМА да изчезне. Разбираха, че истинският противник е тъкмо ДУМА, че ДУМА е незаобиколим обществен фактор и политически субект. „Свои“ се опитваха да я купят, да я подкупят, да я присвоят, да я подменят, да я опитомят, да я унижат професионално, да я унищожат политически, да я съсипят финансово, за да стане ДУМА един стенлист, набичкан с лозунги, и дитирамби; да я превърнат в заложник, в параван, в инструмент на нечестиви интереси, перфидни предателства, политически интриги, подмолни сделки, в изтривалка, в послушно добиче на властови лукавства, коварства и мерзости.
Чуждите нарекоха ДУМА „чума“, „своите“ – „гноен цирей върху гърба на партията“. Чуждите горяха ДУМА“, „своите“ пригласяха – „ДУМА не е моят вестник“.
Чуждите наричаха Продев „интелектуално нищожество“, „деградирал Нарцис“ с „кастилско високомерие“ и „маниакално самочувствие“.
„Свои“ добавяха – „плъх“, „прероден Берия“, „рушител на партията“, „перо, подгизнало от егоизъм“, „чирак, упражняващ се в политически есеизъм“, който „с дребнава отмъстителност години бе експлоатирал партийния вестник, за да си вае фалшивия образ на някакъв патриарх“…
ДУМА спаси и опази БСП, пренесе я като албатрос, като небесен лоцман през страховития щорм на времето. За благодарност спасените рекоха заканително „ако Продев не се вразуми, ще си отиде без време“. Той си отиде. Без време. Те плакаха над неговия саркофаг. Лицемерно.
Големият Погром предстоеше.
Защото остана Продевият дух. Останахме ние, думаджиите, децата на Свободното Слово. За нас лявата идея не е поза, не е театър, не е празна тирада за пред простолюдието, а смисъл, кредо и същност. И почтеност. Това е толкова неразбираемо и недопустимо за тези, за които журналистиката е слугиня, готова да откликне на всеки каприз, на всяка безграмотна прищявка, пръкната от грандоманията и непомерните амбиции на партийни величия, вождове, вождеси, техните душеприказчици, питбули, лакеи и всякакъв обслужващ персонал. Идеите може и да са безсмъртни, казват си те, обаче интересите са вечни.
И преди 9 години започна Големият Погром.
„Някои другари смятат, че правите лош продукт“, казаха. „ДУМА трябва да умре“, казаха. Защото „никой вече не пише така”, казаха. „Как?”, попитахме. „Интелигентно“, отговориха. Понеже нацията се била опростачила. Ерго – ДУМА трябва да се опростачи. Да откликне подобаващо. А-ха. „Ще има оптимизация във вестника“, казаха. „В смисъл?“, попитахме. „Ще видите!“, отговориха ехидно. (Репликите са истински.)
Видяхме.
Погром. Политическа разправа. Издевателство над Продевия дух и традиции. Потъпкани принципи. Цензори и надзиратели. Репресии. Унижения. Маргинализация. На ДУМА бяха натресени одиозни персони, професионални посмешища, откровени бездария, наемници, чужди на лявата идея. Стожери на ДУМА и на българската журналистика бяха изхвърлени или принудени да напуснат. Брутално. Без обяснения. Гаулайтерите обявиха свободното слово за предателство, критиката за престъпление. Флагманът на лeвия печат беше унизен и превърнат в жалък стенлист.
Доволни ли сте? Вас питам, авторите на този погром. Където и да сте. И не ми излизайте с оправданието „Такова беше времето“! Времената са едни и същи. Хората са различни. Едни са подлеци, други са почтени.
Вие тъй и не разумяхте, че ДУМА е вестник на лявата идея, че идеята е по-голяма и от най-голямата лява партия. Не разумяхте, че без ДУМА няма лява партия. Или целта е била точно тази?
Не разумяхте, че вестник, още повече ДУМА, не се прави с наемници, куртизанки, държанки, ласкатели, момчета за мръсни поръчки, опричници, мракобеси и прочее салфетки с поврътлива позиция и шавлив морал.
Не разумяхте, че Свободата на Словото е свещена! Че за тази Свобода и за това Слово са погинали светли глави, велики публицисти, поети и писатели. Няма и да разумеете.
Затова най-любезно ви съветвам. Не се мъчете да списвате лицемерни поздравления за годишнината на ДУМА. Освен това интелектуалните занимания са ви неприсъщи.
А ние, думаджиите, имаме рожден ден!
Ние сме тук. И винаги ще бъдем тук.
Въпреки!
Всуе се морите!
2 април 2025 г.
35 ГОДИНИ В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА.
Плюс – минус за дълголетието на „Дума“
Пламен Енчев
„Дума“ става на 35 години. Много или малко е това? Зависи. 35 години са да кажем половината от съзнателния живот на даден човек. В рамките на този отрязък от време се сменят две-три поколения. Но те съжителстват, контактуват, карат се или се обичат помежду си.
35 години след демократичните промени у нас България е доста по-различна отпреди. С всичките плюсове и минуси. За 35 години се смениха 18 парламента, управляваха 27 правителства, включително настоящото. За 35 години страната бе опоскана и разграбена, а после наново започна да се съгражда със съмнителни резултати. 35 години бяха достатъчни, за да избуи огромна носталгия по т. нар. соц и от хора, които тогава дори не са били родени. От сравнително развита държава днес България е на челни места по ниски доходи, по корупционни индекси, по лошо състояние на здравеопазването, по въпиюща неграмотност и всеобщо затъпяване. Отличителното на последните 35 години бе и продължаващото разслоение сред населението – на бедни и богати, на русофили и русофоби, на всякакви про- и анти… Ето в такива условия се роди, живя и продължава да живее вестник „Дума“…
На 4 април 1990 година един голям кран махна буквите „Работническо дело“ от покрива на Полиграфическия комбинат в София. Започна да излиза вестник „Дума“.
Формално той се явяваше наследник на „Работническо дело“, но и на „Работнически вестник“ и „Работник“ от по-далечното минало.
Няколко месеца преди старта дойде новото ръководство на вестника, начело със Стефан Продев. Тогава той беше на 63 години. Доведе със себе си Димитър Шумналиев за първи зам.-главен редактор, Валери Найденов и Румян Георгиев бяха заместници. Отговорен секретар продължи да бъде Степан Ерамян, който е и автор на първия графичен облик на вестника.
И ако графичната промяна настъпи след 4 април 1990-а, то съдържателната се усети още в началото на годината. Освен наложения от Продев настъпателен и борбен по ботевски стил, информацията се разведе с коментара. Валери Найденов раздаде на всеки репортер по едно копие от репортерския наръчник на Асошиейтед прес от 50-те – 60-те години на 20 век. В него имаше примери как трябва да се пише информация по различни поводи. Това се хареса на повечето по-млади журналисти в редакцията и те тръгнаха да го прилагат на практика.
Работеше се с огромен хъс, но и с голямо напрежение. Вече беше започнал да излиза вестник „Демокрация“, който се явяваше в онези години основен политически и идеологически опонент на „Дума“. Което не пречеше на колегите да си пият вечер питието на последния етаж в „Червената бабичка“ на една маса с думаджиите.
В онези години битката беше за всеки читател. И „Дума“ постигна исторически рекорди. В навечерието на изборите през юни 1990 г. тиражът на вестника удари невъобразимите над 1,1 млн. копия на ден. Наложи се да се върти в две печатници едновременно – в новата ИПК „Родина“ и в старата в Полиграфическия комбинат. В продължение на около две години „Дума“ бе лидер на пазара. След това нещата не тръгнаха на добре. Собственикът на марката – ВС на БСП – така и не успя да разбере, че колкото по-партиен става вестникът, толкова ще е по-малка аудиторията му. Идеята на Стефан Продев беше точно обратната – това да е „левият вестник“, но на цяла България.
„Дума“ имаше големи журналистически удари през годините. Нанесе, но и понесе и доста политически. Освен това преля кръв и сили на водещи български медии, защото доста думаджии отидоха да работят там, но никога не забравиха откъде са тръгнали. Затова и се събираме толкова много хора на редовните и недотам годишни сбирки. Там започваме с минута мълчание в памет на напусналите ни колеги. А после вдигаме чаши за живите и за любимия вестник. Нека го бъде още дълги години!
Накрая нека завършим с намигане: „Попитало внуче дядо си, вярно ли е, че слоновете могат да летят? Не е вярно! Къде го прочете това, отвърнал дядото. Пише го в „Дума“, отговорило детето. Е, щом го пише в „Дума“, значи не всички, но някои слонове могат да летят, съгласил се дядото…“
2 април 2025 г.
ПРОДЕВ НИ ЗАВЕЩА УРОЦИ ПО ЖУРНАЛИСТИКА
Тодор Коруев
Да работиш години наред близо до Стефан Продев e повече от късмет, щастлива сполука във вестникарския занаят. Аз имах този шанс.
И колегите, които са го имали – в „Труд“, „Народна младеж“ или „Народна армия“, в „Паралели“ на БТА, в сп. „София“ и седмичника „Народна култура“, или в „Дума“ – всички те най-малкото не са останали безразлични към журналиста Продев.
Те не са останали безразлични към вестникаря Продев, към публициста Продев, към мислителя Продев, към приятеля Продев, към ремсиста Продев, към жреца на думите, както го нарече Иван Гранитски, към човека Продев.
Не бяха безразлични и неговите многобройни читатели, които през 70-те и 80-те години си предаваха от ръка на ръка книгите с есета на Стефан Продев.
Ще припомня нещо – „забравено ново“. В анкетата на СБЖ Стефан Продев влезе в десетката на най-добрите публицисти на ХХ век. И бе единственият жив сред 10-те избраници на колегията, в компанията на деветима вече безсмъртни. Така още тогава получи знака за безсмъртие.
От печата лъха на байганьовщина
Не зная дали Стефан Продев вече е влязъл в учебниците по журналистика. Проф. Филип Панайотов вече го преподаваше, другите, ако се правят на слепи и глухи, то е за сметка на занаята. Колкото по-скоро Продев се изучава от бъдещите вестникари, толкова по-голям е шансът родната журналистика да бъде спасена.
Защото, първо, в голямата си част тя е продадена, т.е. не е българска. Второ, в нея нахлуха чужди тела – профани и хвалипръцковци и вече се е мутризирала и чалгизирала. Трето, от печата лъха на байганьовщина. Казано по-кротко, журналистиката ни се нуждае не само от професионализъм, но и от морал, почтеност и отговорност пред словото.
А няма по-добър пример за сливане на професионализма и морала от Стефан Продев, повелителя на думите. Но като говорим за уроците на Продев, ще разтворя знаменитата му статия „Перото на Войводата“ от 1976 г. С тази статия може да започне всяка христоматия по журналистика:
„Първият урок на Ботев по публицистично майсторство е урокът за вдъхновението. Геният пише своите статии, памфлети и антрефилета със същото перо, с което пише и стихотворенията си.
…Вторият Ботев урок по публицистика е урокът за ангажимента, за пълното сливане на словото със съдбата на личността.
…Третият урок на Ботев е урокът за стила на публицистичното творчество. В този урок майсторът е изцяло съвременен.
…Четвъртият урок на публициста Ботев е урокът на изпреварването на времето. Аз бих го нарекъл „Урок по прогресивност“.
… Петият урок по публицистика е урокът за храбростта. Не можеш да напишеш програмата на „Дума“, ако си страхлив.“
Ето как Продев е усвоил уроците на Ботев, за да ги предаде на нас като свои. Такава е безсмъртната щафета на българската журналистика.
Вестник се прави с характер
Всеки божи ден в редакцията на „Дума“ Шефа ни внушаваше култ към новината, отговорност пред словото, уважение към читателя, искаше да ни научи да не предаваме идеите си, да бъдем верни на чувствата си, да служим на истината, да не правим вестник въобще, а вестник с характер.
Стефан Продев е човекът, който промени представата на българина за вестник. „Дума“ бе първата лястовица на модерното вестникарство у нас. Шефа казваше: „Бъдещето на „Дума“ е в разбирането, че светът е информация, че всичко е информация“, и доказваше това с всеки брой на вестника. После се намериха хора да си приписват неговите заслуги, а след смъртта му вече свободно се тупат по гърдите като спасители на партията и архитекти на „Дума“.
Патриархът на думите си отиде от белия свят огорчен. От чужди, но и от свои. Той преживя чумосването („Дума“ – „Чума“) и анатемосването, конфискацията на имуществото до сушка, съдебните разправи и смъртните заплахи, пуническите войни срещу вестника и професионалната завист на колегите.
Забравя ли се времето, когато биеха репортерите на „Дума“ по митингите и гонеха журналистите му като адамити. Не по-леко Продев преживя тревожните среднощни конгреси и огорченията от фрази като „Дума“ не е моят вестник“. Но е имал и звездни мигове – най-често пред пишещата машина – неговия олтар, или в суетнята около направата на поредния брой на вестника. Тогава от кораба „Дума“ той правеше история.
27 ноември 2017 г.
ИВАН ПРОДЕВ: БАЩА МИ УМРЯ КАТО ДИСИДЕНТ НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА
Еми Мариянска
Инфантилна съседска заплаха хвърли в смут и потрес представители на лявата интелигенция в София. В края на миналата седмица пред дома, където е живял последно големият български публицист Стефан Продев – на ул. „Волов” 4 в столицата, бе тържествено открит барелеф с лика му. Гневен съсед обаче се заканил, че ще „вапца” барелефа в синьо, в знак на протест. „Докато не се спре с тази омраза между българите, страната ни няма да потегли напред!”, реагира тогава спонтанно бившият културен министър Стефан Данаилов, който сега се е заел с отговорната мисия да обединява народа, но като кандидат за вицепрезидент. Авторът на барелефа също е стъписан от демонстративната нетърпимост, но за него проблемът е още по-сериозен, защото е и син на покойния есеист.
„С много емоция работих над този барелеф. Баща ми е винаги в моята памет, помня всяка мимика, всяко трептение по лицето му. Опитах се да изразя неговото ненадминато достолепие, морала, който бе дал отпечатък върху осанката на този изключителен човек. Баща ми, смело мога да го кажа, бе наистина забележителен ерудит, писател, публицист, автор на 30 книги, но преди всичко – честен човек!
Без преувеличение може да се каже, че той беше дисидент на всички времена разказва скулпторът Иван Продев. Със скрита болка днес той признава, че баща му не е бил любимец и на комунистите, и на днешните демократи. „Не съм чул лично заканата на този, който искал да боядиса барелефа, само бих го попитал: Какво, ако „отмъстиш” на една плоча?! Не може да бъде изтрит яркият отпечатък в съзнанието на хората на достойни личности като баща ми. Хора като този едва ли знаят кой бе Стефан Продев. Когато закриват в. „Литературни новини”, три или четири години татко остава без работа. Майка ми, известната оперна певица Божана Продева, тръгва да пее по ресторанти, за да ни изхранва. Татко има едно есе – „Червеният молив” – писал го е за себе си.
Цензурата винаги искаше да „поправи” мислите му а той не й се даваше и заплащаше за това висока цена. Сигурно е, че тази цена си е струвала, защото Стефан Продев остави ярка следа в българската култура, в българската журналистика! Пишеше до последно неговата рубрика „Ние пак сме тук” и ако я проследите, ще видите, че това е един своеобразен летопис на събитията от дните на т.нар. преход. Всичко ставащо отекваше в коментар под перото на баща ми. Ставаше сутрин и почваше да пише. Пазя всичко негово, издадох и книги с архива му, мисля и за биографична книга, но като му дойде времето ”, разказва синът. Иван Продев не иска да има премълчани теми и 
отговаря и на въпроса ни дали баща му си е отишъл огорчен. „Не обичаше да говори за това, но да – огорчен беше. Мълчаливо приемаше анонимните закани по телефона, в онези дни на „време разделно” след Десети ноември 1989 г. Телефонни заплахи и уродливи „новини”, че видели татко мъртъв в Перловската река държаха майка ми в постоянен стрес. Камък, хвърлен от улицата по прозорците ни, за малко не уби дъщеря ми Невена, още бебе, спяща в кошчето си. И докато татко намираше опора в майка ми, докато тя бе жива, след смъртта й нещо в него угасна завинаги. Погледът му угасна! Двамата се обожаваха взаимно, не можеха един без друг – бяха като гълъбите.
Когато тя почина, той се почувства много самотен. Може би това допринесе и за заболяването му. Когато чу диагнозата – рак, прие го с обичайното си мълчание, горд и самотен – никога не се оплака. Реши да живее на село – в Енчевци, където пишеше до последно. Книгата му „Картини от камък” е за тоя край там. Хайтов, на премиерата на книгата, каза, че това е първата и единствена книга за съживената мъртва природа. Като остана единак на село баща ми, се преместихме всички там – цялото ми семейство, за да не бъде сам. Не го направих от някакъв показен синовен дълг, а с пълното съзнание, че по никакъв друг начин не мога да засвидетелствам дълбоката си почит към него – за всичко онова, което ми е дал. Той самият пък изпитваше някакво чувство за вина.
Когато умираше, ми хвана ръката и ми каза: Сине, не ти оставих нищо. Абсолютно нищо, освен честното си име!
А какво повече от това можеше да ми остави?! Може би имаше предвид, че цялото ми детство премина в една стаичка 5 на 4, като едната стена беше джамлък, на „Цар Симеон”, в една комуналка, в която живеехме с още две семейства. Но у нас идваха хора, които не се интересуваха от материалното. Обикновени хора, но титани на мисълта и духовното. Между тях бяха Борис Димовски, Васил Акьов, Радой Ралин. Радой беше изключително интересен и мъдър човек, който прикриваше ранимата си душа със сарказъм. Татко беше същият – умело прикриваше чувствителността си, макар и по друг начин. Беше много силен характер – трудно можеше да му излезе насреща човек, защото имаше много бърза и точна мисъл, а, от друга страна, беше напълно непригоден да се помоли за нещо – не ламтеше нито за пари, нито за постове; не можеше да направи какъвто и да е компромис с принципите си. Боледуваше, когато продадоха „Дума”. Все повтаряше: Не можах да превърна вестника в стока!
Наистина това е нещото, което той никак не можеше – да „търгува” с уменията и авторитета си”, спомня си днес преживяното Иван Продев.
Синът на големия публицист не крие и откъде идва неговият художествен талант. „Татко също рисуваше хубаво. Изобщо, той сякаш умееше всичко. На онази закуска с Митеран направил силно впечатление с познанията си по история на Франция. Интелектът му беше наистина впечатляващ. И като си помислиш само, че това е един човек, самоук, с едно гимназиално образование, постигнал всичко сам, само с четене. Баща му, моят дядо, е бил железничар, а баба ми – касиерка. Но и двамата бяха много будни, природно интелигентни хора. Баба ми – Надежда Продева, преди да почине на над 90-годишна възраст, за една година препрочете цялата световна класика – по собствено желание. Беше уникална жена.” Разпитвам Иван Продев за непознатия Стефан Продев. „Мнозина не знаят, че татко много обичаше да чете приказки. Четеше Братя Грим, Андерсен, руски народни приказки.
Изобщо, до края си остана едно дете Рекси, кученцето ни, което е живо още, лягаше в скута му и така си „четяха” двамата. Баща ми не можеше без книга и имаше много силна памет – можеше да цитира съвсем точно нещо, прочетено преди 5 години. Така и не прие новия начин на писане с компютри и казваше, че тракането на пишещата машина организира мислите му. „Тя ми дава текста!”, казваше. Пушеше замислен. Не умееше да проявява показна нежност и беше мило да го видиш колко нескопосано изразява чувствата си. С някакво цветенце от пътя заставаше пред майка ми и й казваше простичко: „Обичам те, Божанче!” Баща ми ми даде много – като усещане за света, за хората, за цената на истината във всичките й измерения! Бях палаво дете. И бой съм ял от него. За да не лъжа за двойките! /смях – б.а./ Чувството му на непоносимост към лъжата му навличаше неприятели. Затова не се поколеба и от трибуната на конгрес на БСП изрече култовите нарицателни „червени бабички” и „червени мобифони”
Татко имаше прозорлив ум, който винаги бе в опозиция. Бях малък, когато четоха вкъщи петицията на Дубчек след чешките събития през 1968 г. По време на Възродителния процес го уволниха от в. „Народна култура” заради това, че публично изразяваше позицията си на честен човек. А след години, на честването на 50-годишнината на вестника, дори не споменаха името му. През годините се разочарова от много хора. Между тях бяха и Желю Желев и Блага Димитрова. И за двамата твърдеше, че след Десети вече „не са същите”.
Скулпторът Иван Продев анализира и кое е най-силното произведение на баща му. „Обичам много „Разказа на палача”, есетата му за Марат, за Бетовен, но почти всичко, което е писал, е актуално и днес. Този тип – „мохикани” на морала и мисълта, като него, вече липсват. Нашето общество тотално се разби. Баща ми боледуваше за бедните хора, приемаше като лична драма гледките на бедност и може би затова и направи онова жестоко разграничение между червените мобифони и червените бабички”, разсъждава днес синът на публициста и вярва, че над заканата на омразата ще надделее разумът.
19.10.2011 г.
https://frognews.bg/art-jungla/ivan-prodev-bashta-umria-kato-disident-vsichki-vremena.html
