Датата е 23 март 1995 година. В дома на Дядото, в къщата музей „Димитър Благоев“ в София, Велин Георгиев представял „Птичка Божия“, втората си лирическа книга след Промяната. И благата вест полетяла в навечерието на Благовещение: „Чудо на чудесата в годините на погром над българската литература и култура, във времената на голямото обществено-политическо лутане и кипеж! Роди се литературен салон! Слава във висините на нашата духовност! И във всичко, захванато от него нататък, блага сполука!“.
* * *
Самият създател на Салона тогава бе на 61 години! Един от истинските дисиденти преди 1989-а, който никога след Промяната не злоупотреби с този факт. Напротив! Тъкмо когато мнозина очакваха да се развихри като такъв, той през 1990-а стана член на БСП, докато предишните му гонители се разбягваха от нея. Велин Георгиев бе истински във всяко отношение и не желаеше да има каквото и да е общо с разжужалите се на длъж и шир рояци псевдодисиденти и предатели: „Цели десетилетия бях в зоната на здрача – споделя в интервю от 2012 година. – И тъй като десетилетия не ми беше дадена думата както подобава, след оня превал на смяна на една система с друга реших да си дам думата сам. И започнах да представям книги на съвременни автори. Започнах с моята „Птичка Божия“, да не злепоставя някой друг. Получи се. Валери Петров седеше на първия ред. А на сто и петдесетото издание на Салона се хвана за главата: как е възможно да се направят толкова много премиери на новоизлезли книги“. А беше възможно да се направят, защото…
Този вятър сърдит не пожали
на дърветата пъстрите ризи.
Как хвърчаха листата-парцали…
Но след дългите му капризи –
на върха на дървото, най-горе,
едно странно листо е останало,
едно странно листо несъборено.
Нищо странно в това, нищо странно.
Разяреният вятър връхлита
и високото върше люлее.
Но листото
стои
не отлита.
И дори се опитва да пее.
Стихотворението е „Птичка Божия“. А тази Птичка Божия, това единствено странно листо на вършето беше Велин Георгиев, непреклонимият поет. Бяха непреклонимите писатели – неговите гости. Всички заедно. И всеки – поотделно. Заедно – в желанието да не се предават, в подкрепата, в надеждата, че не всичко в литературата е загубено. Поотделно – в творчеството.
* * *
Новооткритият Литературен салон дойде с името си: „Старинният файтон“ или Файтона, както галено започнахме с времето да го наричаме. Велин Георгиев го назова така, за да издигне мост от миналото към бъдното, защото в къщата музей все още бе наличен и е наличен файтонът на Дядото. А и самата къща е попила аромата на миналото в стените си, във въздуха, в черчеветата и стълбите.
Наистина, духът на някогашното витае из стаите и създава неповторимата атмосфера на Салона. Зад рамото ти като че са се стаили сенките на Димитър Благоев и Георги Бакалов, живели тук, и след миг сякаш ще се материализират из въздуха, а гласовете на Христо Смирненски и другарите му, поети и художници, идвали тук и споделяли своите нови творби пред големите, аха-аха – ще зазвучат отново, съзвучно с гласовете на новите, днешните поколения творци.
На самата премиера на „Птичка Божия“ (1995) Велин Георгиев и не предполагаше, че създава нещо много повече от място, където да изрича отнеманата му дълги години дума. Но скоро, много скоро той преобрази Файтона от „материя“ – в метафора, в лирика, в духовност, защото… „Още в началото разбрах – казва по-късно поетът, – че салонът е духовен оазис, щом на рождения ден на Ефрем Карамфилов създадох такава топла и задушевна атмосфера, че академикът не успя да сдържи сълзите си… Друго подобно нещо се случи в Дядовата къща пак на рожден ден, този път на големия Александър Геров. След моето слово бе рециталът на актьора Георги Геров, брат на поета. Публиката бе направо зашеметена от спектакъла. Поетът Сашо Геров изпуши цяла кутия цигари, докато седеше като бог на сцената.“
* * *
Представените в новооткрития Литературен салон „Старинният файтон“ автори никак не бяха малко – поети, белетристи, литературни критици, преводачи… Акад. Ефрем Карамфилов, Николай Хайтов, Иван Динков, Иван Пауновски, Анжел Вагенщайн, Яко Молхов, Валери Петров, Слав Хр. Караславов (който именно тук се изяви и като художник), Петър Караангов, Евтим Евтимов, Георги Братанов, Иван Спасов, Владимир Голев, Димитър Светлин, проф. Стоян Каролев, Богомил Нонев, Божидар Божилов, Георги Струмски, Николай Парушев, Владимир Свинтила, Никола Инджов, Наташа Манолова, Евстати Бурнаски, Стефан Поптонев, Федя Яков, Коста Андреев, Петко Тотев, Григор Чернев… (Вероятно забелязахте, че изреждам само небесните му пътници. Ако започна със живите, мястото няма да ми стигне само за имената им.)
Преди всичко да си припомним думите на създателя му: „Литературен салон не означава зала, а дух. Той се прави от личности. Не от една, а от много и по възможност – по-различни. Както се прави една литература всъщност“. Кой може да унищожи духа! Никой. Ако понякога за миг ви се стори, че това се е случило, не се заблуждавайте. Духът просто се е отместил, за да даде път на мракобесите към ада – към собствения им ад.
Постепенно обхватът на представяните автори се разширяваше – с имената на десетки и десетки даровити творци от столицата и страната. Стари и млади, талантливи, непримирими, дръзки. Така след някоя и друга година Салонът с право завоюва името си Национален. Велин Георгиев си водеше непрекъснато бележки и през 2018 година бе преброил, че проведените във Файтона срещи са над 1150. Днес са вече много повече.
В организирането на проявите Велин Георгиев имаше и други помощници, които пряко и реално го подкрепяха – неустоимият Стефан Данаилов и директорът на къщата-музей „Димитър Благоев“ по онова време Руси Русев. По-късно му помагаха всячески Емил Бехар и Стефка Савова. Тъй и до днес…
А колко талантливи актьори, художници и музиканти се включиха в дейността му… Актьорите Луна Давидова, Сава Хашъмов, Асен Кисимов, Димитър Вачев и Димитър Герасимов, Иван Налбантов, Ана Ивкова, Богдана Вульпе, Вели Чаушев… Художниците Георги Павлов – Павлето, Евгений Босяцки, Тодор Цонев… Участвали са и участват във вечерите му композиторът и певец Бенедикт Молхов, пианистките проф. Снежана Барова и проф. Благовеста Константинова (която тук се прояви и като поет), флейтистите проф. Венцеслав Киндалов и Майя Сергиева-Богданова, виртуозът цигулар Йосиф Радионов… Искаше ми се по едно време да създадем разнолико общество от писатели, актьори, музиканти, художници и почитатели. Неформално. И го създадохме – Общество „Приятели на Файтона“. И до днес съществува. С филиали на земята – и на небето, разбира се.
* * *
Файтонът, този своеобразен оазис на литературния живот в центъра на София, не изчезна през годините подобно на множеството литературни салони, сдружения, обединения, които се появяваха и угасваха като светулки през някой и друг културен сезон. Съхрани се до днес, въпреки суховеите, гръмотевичните бури, всяческите социални катаклизми и прочее ураганни безпътици. Дори след като създателят му си отиде от света, той продължава да трополи по софийските калдъръми, лавирайки дръзко между всевъзможните литературни и социално-политически сцили и харибди. Напук на разните маломерни човечета и прочее нищожества, неспособни да съпреживеят чужда радост, творческа сполука или триумф. Но да оставим злобните на злобата им. Защото Националният литературен салон „Старинният файтон“ на 23 март навърши 30 години от създаването си. И е време за празник.
* * *
Като истински стопанин, който знае цената на създаденото от него, Велин Георгиев се отнасяше с безмерно чувство за отговорност към Салона. Знаеше, че най-голям отпор на онези, които го гонят и не го обичат, са работата, творчеството, паметта. Затова непрекъснато работеше, твореше, оставяше паметни знаци за своя Файтон. Така се появиха на бял свят сборниците му „Файтонът с пегасите“ (2000), „Небесна колесница“ (2007), „Файтонът и неговите пеещи щурци“ (2009), „Файтонът – това друго нещо“ (2012) и „Пълнолетие“ (2013), съставени от неговите „лирикокритически“ есета, с които той – по същество – започваше всяка от вечерите във Файтона, а после даваше думата на другите… В края на живота си Велин Георгиев написа белетристични шедьоври, които тепърва ще се откриват и преоткриват от читателя – „Вкусът на болката“ (2016), „Живак от счупен термометър“ (2017), „Аз не съм до тука“ (2018) и „Само това“ (2018). В тях той вгради историята на Файтона, както го бе вградил в собствения си живот и смъртта си:
На стар файтон
към звездна кота
и аз се движа.
И се изнизвам
от живота –
жив.
За завиждане.
След 13 години неуморна работа на капрата – всеки понеделник десет месеца от годината, доколкото през юли и август не е, както казват, „сезонът за културата“ (лично мен винаги ме учудвало как може културата да няма сезон или… културата „излиза в отпуск“?) – Велин Георгиев определя работата си във Файтона многопластово: „Това е един маратон. Дълго бягане на къси разстояния. Оглеждане в счупено огледало. Свободна епикриза в криза. Автопортрет със заглавие: „Насаме с всички“.
След 18 години изповядва… „Тези дни казах на Снежана, че за осемнадесет години съм остарял на капрата. А тя се усмихна и каза: Не е вярно, ти там израсна…“. Снежана Пейчева беше неговата съпруга, неговата съпътница във Файтона, неговата Муза. Велин Георгиев не спря да пришпорва пегасите, продължи и след като тя – през 2016 година – ни напусна. В нейна памет! С нейната благословия!
Дойде и признанието за апостолската му дейност във Файтона. На 21 ноември 2013 г., навръх на осемдесетия му рожден ден, в зала 7 на НДК, Анжел Вагенщайн го нарече „Главният файтонджия на републиката“. Никой не възрази.
* * *
Колкото и да е странно, и аз – но някак в буквалния смисъл – израснах във Файтона. Там през октомври 1995 година представих първата си книга „И не каза никой защо“ (1995), а после и втората – „Детство“ – през 1996-а. И от тогава не просто всяка моя книга минаваше оттам, но и всеки понеделник душата ми ме тласкаше натам за поредната вечер, за поредната среща с добър писател, с добри слушатели, с превъзходни приятели. Ние растяхме с Файтона, но и той растеше с нас. Не знам как другояче да го кажа.
Преди петнадесет години Велин Георгиев ме покани да водя веднъж в месеца и аз вечер във Файтона (след време се шегувах, че той е „майсторът файтонджия“, а аз – „неговият чирак“, което му лягаше на сърцето). И от 29 март 2010 г., когато водих своята първа вечер във Файтона, посветена на нова стихосбирка на Владо Любенов (забележете – също е март, както при Велин-Георгиевата първа вечер!), бяхме с Велин десет години един до друг на капрата. През пролетта на 2019-а ме посочи за свой наследник. И отлетя – като пророк Илия – с „небесната колесница“, която сам бе създал. Безсмъртен. За да се срещне завинаги със своята Муза Снежана Пейчева. За да чете стихове на онези, чиято памет съхрани (Димитър Благоев, Георги Бакалов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Ламар, Иван Пауновски, Веселин Андреев…) и да беседва на чаша със своите авери от Файтона там някъде, из небесните поселища…
* * *
Тридесет години от първата „птичка Божия“. А сякаш вчера. И хиляди „птички Божии“ – оттогава до днес. Файтона трополи по софийските калдъръми, без да спира. Едно уникално явление в българския литературен живот на новото време. Няма литературен салон с такава чудна история. И в днешното, и в някогашните, и във всичките български времена.
Да пребъде!
На многая лета!
2 април 2025 г.
Автор на публикацията:
