На 14 юли 1925 г. е роден големия наш поет Георги Джагаров и нашата литературно-музикална вечер бе замислена да мине под наслов „Последен Дон Кихот“, по стих от негова творба. Но, както е казано от мъдрия ни народ, човек предполага, Господ разполага. В желанието да поканя и поетесата Надежда Захариева, един от най-дългогодишните приятели на Националния литературен салон „Старинният файтон“, й звънях по телефона няколко пъти в 8 юли, но тя не отговаряше. Обадих се на дъщеря й Райна. И така се разбра, че Надежда е напуснала този свят в съня си ненадейно тъкмо на 8 юли, сряда, след обяд. Беше добре дошла на всички вечери на „Старинният файтон“ и често откликваше на поканите ми – знаете колко често е била с нас. Затова реших замислената ни за днес литературно-музикална вечер да бъде под наслов „Търсят пристан земните души, без да знаят никъде къде го…“. Това е цитат от едно от последните стихотворение на емблематичната поетеса, написано само преди две седмици, на 30 юни:
Бях ли онзи нос „Добра Надежда“,
който си мечтал да стигнеш ти
с кораба на своите мечти?
Как ли този нос ти е изглеждал?
Аз не знам. Ти сам ме взе за него.
После сам реши, че си сгрешил.
…Търсят пристан земните души,
без да знае никоя къде го…
Тя имаше всичко, от което човек се нуждае, за да бъде истински творец. Щастливо босоного детство в Свети Врач (днес Сандански). Любов към познанието, която я възпламеняваше до последния й дъх. Благодатен семеен живот с незабравимия наш поет Дамян П. Дамянов. Петьо, Райна и Явор – децата. И внуците – след тях…
Имаше поезията, безпощадна и ясна, побрана в множество лирически книги през годините – от първата „Непредвидени стихотворения“, излязла през 1979-а, „Живот като живот“ (1983), „Ако не бързаш толкова… (1987), и онези, от 90-те: „Загубих си усмивката“ (1995), „Казвам се Надежда“ (1996), „Нелюбовно време“ (1997), „Но млъкни, душо“ (1998), „Горчивки“ (1999) и „Облачно“ (2000)… до най-новите: „Кога – налице, кога – наопаки“ (2018), „Душа на длан“ (2019), „Капитал“ (2022), и до последната, премесена с мемоарна проза, „Наричана накратко Надка“, видяла бял свят миналата година.
Откровеност и поетически аскетизъм – това са основните характеристики на лириката, създадена от нея през годините след 1989 година. Изключителна простота на изказа, обузданост на лирическото чувство, естественост на лирическото поведение белязват всеки неин стих. Яснота и човечност.
Когато един от най-големите наши разказвачи Николай Хайтов прочита стихосбирката на Надежда Захариева „Облачно“ (2000), споделя, че е харесал всички стихове и го учудва едно: как поетесата успява в две-три строфи да съсредоточи онова съдържание и внушение, за което на белетриста са нужни петнайсетдвайсет страници.
Когато най-добрата наша романистка Вера Мутафчиева прочита автобиографичната проза на Надежда Захариева „Смет за сливи“ (1994, част 2 – 2001), възкликва: „Сега разбрах, че българската литература не е била откровена!“.
Надежда Захариева бе любима поетеса на поколения българи. Беше невероятно популярна. Хората я обожаваха. И заради поезията. И заради песните по нейни стихове, изпълнявани от най-големите имена в българската поп и рок музика. И заради откровеността. И заради всеотдайната й посветеност на Дамян и семейството. И заради нея самата. Където и да я срещнеха – дали на някое литературно събитие, дали на улицата – искаха дори само да я пипнат, ошеметени от нейното присъствие.
И тя ги обичаше. Посвещаваше им се изцяло. Без остатък.
Свързваха ни в крепко приятелство толкова много неща. Най-вече поезията. Но и мигове на покруса. И мигове на щастие. Трудни мигове. И мигове на подем. Спорове. Превратности житейски. Споделения. Какво ли не? Всичко. Един от последните ни разговори тя завърши с думите: „И да ти пожелая да си бъдеш, каквато си, „напук врагу, напук и вам, патриоти“!“… „Напук“, защото… не ни бе подминавала суровата страна на живота. Суровата страна на живота бе сякаш наш „патент“. А Надежда беше истински учител по устояване на бурите. И отстояване на себе си. Каквото и да става.
Преди време написа:
Като опъната пружина
поех обратния си ход.
Какви ли зидове ще срина,
какви ли граници ще мина,
какъв ли ще разрина брод?
Не знам. Не искам и да зная.
Като кобилка без юзда
хвърчи душата ми в безкрая
и в знойната мера на рая
пасе зелена свобода.
Сега написаното се превърна в реалност.
Тази вечер сме се събрали в памет на Надежда Захариева, за да изпълним свои лирически и музикални творби – като съпровод по звездния й път, поети от различни поколения и поети с китара, приятели на Файтона: Александра Ивойлова, Анелия Янковска-Сенгалевич, Бойко Беленски, Валентин Евстатиев, Виолета Митрова, Виолета Станиславова, Евгени Алексиев, Елисавета Шапкарева, Емил Савинов, Зинаида Чаушева, Илко Славчев, Красимир Георгиев, Орлин Миланов, Петя Йотова, Петър Апостолов, Росица Копукова, Светлана Йонкова… И разбира се, флейтистката Майя Сергиева-Богданова.
Национален литературен салон „Старинният файтон“,
Къща музей „Димитър Благоев“, София, 14 юли 2026 г.
Автор на публикацията:
