Едва ли ще учуди някого темата, която поставям днес. Всички виждат, чуват и четат, че буквално всеки ден в общественото пространство се натрапва темата за Русия – не само заради войната в Украйна, но и поради тясната историческа свързаност на България с най-голямата славянска и православна държава. Авторите повдигат темата с различна цел, в зависимост от моментната си политическа ориентация. Едни яростно хулят Русия в угода на свои западни ментори и финансирани от тях със стотици милиони, което е безспорно доказано дори с официално огласени данни от структурите на Сорос или от “Америка за България”. Да не изреждам сега десетките глупости и измислици, с които ни занимават – граф Игнатиев бил поискал обесването на Левски; Русия не ни е освободила, а ни е окупирала и ограбила; партизаните били терористи под руски диктат; Владимир Заимов бил предател на България и пр. Други реагират на инсинуациите и защитават връзките България-Русия с факти и данни от архивите, което се опитвам да правя и аз с рубриката ЧЕРНО НА БЯЛО. Защото само с конкретни факти и данни може да се защитава убедително, която и да било теза. Е, не за всичко днес се плаща с пари! Но и с доста ядове.
Затова мисля, че е актуално обобщението на мненията в обществото, представени преди време с анкета. То, както винаги, е обективно направено от проф. Искра Баева и има огромно значение не само, за да си изясним какво и как мислят повечето българи, но и за да се поосъзнаем, колкото и да е невъзможно това днес.
Исторически преглед, 2020, № 3, 162-179
ИСТОРИЧЕСКИТЕ МИТОВЕ ЗА РУСИЯ И БЪЛГАРО-РУСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ
В СЪВРЕМЕННОТО БЪЛГАРСКО ОБЩЕСТВО
Искра Баева
Статията представя резултатите от анкета, проведена сред историци и неисторици в рамките на международен научен проект. Целта на анкетата е да изследва отношението на съвременното българско общество към Русия (Съветския съюз), Руската федерация и към нейната роля в българската история. Респондентите отговаряха на въпроси, свързани с по-общия проблем за ролята на митовете в историята изобщо и по-конкретно за тези, свързани с Русия; как се раждат митовете; кои фактори съдействат за общественото им разпространение; кои моменти от историята са най-изкривени или фалшифицирани в учебниците и в медиите; кой е заинтересован от това; възможна ли е демитологизация на българо-руските отношения.
Анкетата показа дълбоките различия в българското общество по отношение на Русия. По-голямата част от българите се отнасят силно емоционално към нея, независимо дали изразяват отрицателни или положителни чувства. И това разделение се проявява във всички професии, възрасти, социални групи. Анкетата дава основание да се направи констатацията, че независимо от дълбоките промени от годините на прехода и преориентацията на България към западните институции, българо-руските отношения продължават да са важни за българското общество.
Още от епохата на Българското възраждане Русия играе значителна роля не само в българската историческа съдба, а и в съзнанието на българите. Тя не е еднозначна, но тъй като е пряко свързана с възстановяването и развитието на българската държава, винаги е била подвластна на геополитиката и на политическата конюнктура в двете страни. При това в отношението на българите към Русия има силен емоционален заряд, какъвто липсва в отношението към останалите велики сили. Тези обстоятелства предопределят митологизацията на отношението с Русия, за което говори и упоритата русофилия и русофобия. Това са мотивите на участниците в българо-руския научен проект „Русия, България, Балканите. Проблеми на войната и мира ХVІІІ–ХХІ век (митове и действителност)” да направят анкета за историческите митове за Русия.
За целта беше изработен формуляр за анкета, който беше изпратен на около 500 електронни адреса и предоставен в хартиен вид на група студенти по история в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Попълнените 116 анкети са документалната основа на настоящия анализ…
В професионално отношение 63 от анкетите или 54 % са попълнени от историци, 47 или 49 % са на неисторици, а шестима респонденти или 5 % не са пожелали да се самоопределят. И двете групи – историци и неисторици, не са хомогенни, а се делят на подгрупи. Историците се делят на академични изследователи, университетски преподаватели, учители, музейни работници, архивни специалисти и студенти по история. Още по-сложни са подгрупите на неисториците, между които има с хуманитарен профил, с технически, хора без висше образование, ученици и т.н….
Според възрастовите характеристики на участниците в анкетата най-многобройна е групата до 30-годишна възраст (28 %), следва групата между 51 и 60 години (19 %), тази над 61 години (18 %), между 41 и 50 години (12 %) и от 31 до 40 години (10 %). По местожителство, огромната част от участниците са от София (70 %), следвани от жителите на големите градове (11 %), на малките градове (8 %) и от село (3 %). Професионалната подготовка е разнообразна, като сред историците най-многобройни са академичните изследователи (32 %), следвани от студентите (24 %), университетските преподаватели (19 %), учителите (14 %), музейните работнисти (13 %) и архивистите (5 %). Това дава основания за извода, че участието на историците е представително за различните исторически дейности.
Първият въпрос в анкетата е за историческия мит, който е същностен за разбирането и на митовете, свързани с образа но Русия (Съветски съюз), Руска федерация и българо-руските отношения. Темата за митовете в историята беше особено популярна в началото на прехода, когато историческата наука, преподаването и популяризирането ѝ се нуждаеха от преразглеждане и прочистване от идеологическите клишета и изкривявания, предизвикани от политическия императив. На тази тема беше посветен научният сборник с изследвания „История и митове”. Интересът към темата продължи и по-късно, например в научната конференция “Митологично и рационално в историята”, организирана от 25 до 27 ноември 2005 г. от Историческия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски”, както и от международната конференция в СУ „Св. Кл. Охридски” от 2009 г. Темата е широко експлоатирана и по-късно, но вече за утвърждаване на националното самосъзнание, което също е силно митологизирано. Тук бих посочила книгите на Божидар Димитров и Веселин Игнатов.
Какво показва виждането на анкетираните за възникването, мястото и обществената роля на историческите митове?
Също както и през 90-те години историците като цяло имат отрицателно отношение към митовете. Според някои от колоритните отговори те са: „Невярно твърдение с цел разкрасяване/очерняне на отделни събития и личности”; „манипулиране на масовото съзнание”; „утвърждаване на недействителни събития, факти и интерпретации в историята”; „пожелателна легенда за несъществуващо величие”; „опит да промениш, да принизиш, да преиначиш историята”; „откровени измислици”;… „недоказани или умишлено фалшифицирани исторически факти, превърнати в политическа идеология”; „обслужват конкретна политическа ситуация”; „широко тиражирани клишета”; „историческа подмяна”. Но за разлика от 90-те години, днес позициите са доста по-нюансирани. Някои проявяват и разбиране за историческите митове: „безписмените митове не бива да се омаловажават”; „в колективната памет на народа всяко историческо събитие, особено от по-далечното минало, съществува под формата на мит”… Очевидно, за част от професионалните историци митът е неотменна част от историческото познание.
Не са много по-различни и вижданията на неисториците. И те в повечето случаи отричат митовете в историята по следния начин: „измислено историческо събитие или реално такова, но представено по неверен начин с цел манипулация”; „съзнателна лъжа”; „опиум за народа”; „фалшификат”; „подмяна на истината”. Любопитното е, че сред неисториците съществува и мнението, че митовете са „измислица на професионалните историци”. Но те също виждат обществената обусловеност на историческите митове: „Историята не е това, което се е случило, а написаното за случилото се”;… „играе важна консолидираща роля в общността”. Ще добавя и полярни мнения от респондентите, които са предпочели да не идентифицират своите данни: че „Историческият мит… е ориентиран към превръщането на отделната личност в част от послушното и като цяло изплашено стадо, лесно управляемо и манипулирано”…
Отговорите на участниците в анкетитата от различните групи показват, че няма принципни различия – в повечето случаи (59 души или 53 %) те са категорично отрицателни, в други са по-нюансирани (28 души или 25 %), а относително по-рядко показват разбиране за наличието на историческите митове в общественото съзнание и виждат положителните им характеристики (25 души 22 %). Така или иначе, липсата на категорични различия ме карат да представя отговорите на останалите въпроси в анкетата заедно, а не поотделно.
Вторият въпрос е свързан с обществената необходимост от историческите митове. И тук позициите са коренно противоположни. Много анкетирани категорично не приемат митовете (44 души 40 %), защото: „са вредни и ненужни”; трябва да се „изхвърлят на бунището”; „пречат и трябва да се борим срещу тях”; „Истинската наука не се нуждае от тях”; „създават невярна картина на действителността и насочват към вредни поуки”; “дават манипулирано представяне на исторически събития и личности”; водят до „вреда и неразбиране на важни периоди от световната история”;… „Нужда от лъжа, според мен, няма никога и никъде”…
Но повечето от анкетираните (55 души или 50 %) виждат и полза от историческите митове. Основанията им са, че митовете: съдействат за „консолидиране на обществото, за възпитаване у младите хора на стремеж към градивност, борбеност и активно отношение към собствената съдба”; „Няма история без национални митове, т.е. на ниво средно образование те са неизбежни и формират националната памет в положителен образ”; служат „за сплотяването на обществото”; „Има нужда от тях определено, тъй като… те задават неудобни и дори налудничави въпроси, допускат и невъзможното и провокират нашия ум и възприятия”… „Когато един етнос, народ, нация, малцинствена общност е изправен/а пред риска за изчезване, спасителна роля изиграват митовете за нейното/говото минало”…
Със смесени чувства към използването на митовете са най-малко от анкетираните (11 души или 10 %), като някои от тях смятат, че използването им дава „възможност да се сравни митът с реалните факти и процеси” ; че те дават „обяснение на важни събития и процеси в обществото”; са „индикатор за колективните възприятия и нагласи”; че има полезни и вредни митове;… “че проблемът често е не само кое е мит, а кое е истина “.
Вижда се, че отношението към използването на историческите митове в съвременния живот се отличава от общата оценка за митовете – по-голям процент от участниците в анкетата, независимо от критичното си отношение към митовете изобщо, смятат, че те могат и дори трябва да се използват в образованието и обществения живот. Обяснението е в общопризнатата роля на историческите митове в изграждането на националното самосъзнание – това становище се повтаря най-често. От друга страна, това отговаря и на политическото възраждане на идеята за националната държава през последните две десетилетия, което постепенно изтласква господстващата доскоро вяра в либералната глобализация.
Най-важният въпрос за научния проект, в рамките на който е проведена анкетата, е за митовете, свързани с отношенията между България и Русия в светлината на историята на Балканите. Той фигурира в три въпроса, с които сме се опитали да потърсим мнението на анкетираните за митовете в трите основни източника на историческото познание: професионалната историческа литература, учебниците и медиите.
Според огромната част от участниците в анкетата, в професионалната историческа литература съществуват митове, свързани с Русия и отношенията ѝ с България – така мислят 80 души или 69 %, докато едва 10 или 9 % от респондентите не виждат митове в историческите изследвания (още по-любопитното е, че те са само историци), а 22 % не се смятат за компетентни да оценяват историческата литература.
Ето мненията им за някои от митовете, свързани с Русия, в научната литература: мит е „руската окупация” след Освобождението; „да се представи силно негативно руското влияние и не само, дори можем да кажем всичко руско за българина”; „те са свързани с влиянието на Москва спрямо вътрешнополитическия живот на балканските държави и геополитическите ѝ интереси”; „Митовете за отношенията България-Русия-Балканите се променят с промените в политическата ситуация” ; „екстремни русофоби като покойния Пламен Цветков… обясняват всички наблагополучия в българската история с „пагубната“ руска намеса”, „митът за „вечната дружба“ между България и Русия”; „митовете свързани с 3-ти Март или 9-ти септември”… Днес има професионални историци, които застъпват точно противоположната теза: „опитът на киевския княз Светослав да завземе България е представян като „начало на руско-българската бойна дружба”… А омразата към днешна Русия в някои публикации, изпълнена с митове за тази страна и претендиращи за научни, се родее с нацистката омраза от миналото”; „Санстефанският мирен договор – дойна крава на българския национализъм”; „митът как Русия не ни е освободила, а е окупирала България през 1878 г., е създаден от историк, учил в Москва”;…
Не по-малко категоричен е отговорът на въпроса за наличието на митове в учебниците по история – 75 души или 65 % са убедени, че там има митове, свързани с Русия, 8 души или 6 % не виждат митове, а 33 души или 28 % нямат наблюдения. Тези резултати потвърждават общественото усещане за наличието на митове в учебниците, роля за което имат и дискусиите за програмите и учебниците през последните години.
Ето как анкетираните виждат учебникарските митове: „митологемите са според повея на времето… славянското се насърчаваше през соца, сега обратното – сакън, да не сме в една културна общност с Русия, т.е. маркерът е геополитически”; „свързани с обществените нагласи на балканските народи след битките за освобождение от османско владичество”; „в духа на националистическия романтизъм с всичките му националистически митове и (само)заблуди… че Русия ни е виновна за загубата на Македония, че Русия ни е нападнала по време на Първата световна война”; „един от митовете за епохата на социализма е как България е „издържала“ икономиката на СССР”; „премълчава се огромната роля на Русия във възрожденския процес сред българите, както и оправданата надежда на българския народ, че спасението ще дойде от „Дядо Иван”. Превратно се коментира скъсването на отношенията между България и Русия”; „Самата Русия е един мит. И Третият Рим е мит, и Дядо Иван е мит, и освободителната мисия на Русия на Балканите е мит”… „преди 10-20 години, отношенията България – Русия – Балканите описани там, не отговарят напълно на действителността;… „програма по история, най-вече в частта ѝ, засягаща отношенията с балканските страни и Русия, е свързана със съвременната геополитическа ориентация на България”.
Най-категорична е позицията по отношение на митовете в медиите – с изключение на двама всички останали виждат в медиите основен рупор на историческите митове, свързани с Русия. Разликите са в оценката на тези митове. Някои смятат, че ролята на Русия се идеализира, а други определят медиите като основно средство за демонизиране на Русия. Ще започна с мненията, които виждат митове в положителната роля на Русия в българската история (9 души): „„Освобождение от турско робство“, „освобождение от монархо-фашизма“ все още са термини, които битуват в част от българските медии”; … „не се говори за икономическите интереси, които Русия има тук”; „че България е изцяло енергийно зависима от Русия… че българите целокупно изпитват „братски“ чувства към руснаците и обратното”…
Но повечето от анкетираните смятат, че медиите формират историческите митове, очернящи Русия и ролята ѝ в българската история (21 души). Ето и някои от техните доводи: „от въображаемата „руска заплаха“… желанието на Русия да завладява България политически”; че „България е „издържала“ икономиката на СССР”; „преувеличаване на негативната роля на Руската империя (Съветския съюз, Руската федерация). Отричането на положителната роля на Русия в българската история сякаш е новият канон в преобладаващата част от медиите” ; „да се омаловажат някои важни за България исторически събития, като например освобождението на България, положителната роля, изиграна от Русия за създаването и укрепването на българската държава”; „Война на Русия с турците сякаш е нямало или се споменава с четвърт уста”; „на всеки 3 март медиите охотно дават превес на изказванията, че има освобождение, но то е главно с участието на опълченците”; че Русия „не ни е освободила, а ни е поробила. И след 1944 г. ни е ограбвала”; плод на „русофобски политики или просто поради идеята да се неглижира Русия”; „митове, свързани с ролята на Москва в „българската следа“ в атентата срещу папа Йоан Павел II и в убийството на писателя Георги Марков, или пък във „възродителния процес“ в отделни моменти са представяни като безспорни факти”; „Все по-често „освобождението” се представя като страничен продукт на руската империалистическа политика. Извежда се на преден план периодът на Стамболов, защото тогава отношенията ни с Русия стигат най-ниска точка. СССР и Съветската армия се определят като „окупатори”. Дори някои започнаха да честват подписването на Брест-Литовския мирен договор!”; „от антируската пропаганда се лансират идеи за отрицателното, дори пагубно влияние на Русия върху българската история”; „представят Русия като изцяло негативен фактор на Балканите и в България”; „целта на Русия е била не да ни освободи, а да ни колонизира”…
Шестият въпрос предлага на респондентите да споделят вижданията си за това кой и с каква цел създава митове. И отново има почти пълно единодушие, че това са политиците и техните външно – и вътрешнополитически интереси – само петима не виждат политическа връзка при създаването на митове. Всички останали виждат някакви политически интереси, макар и от различна геополитическа посока. Най-голямата група респонденти (48 души) виждат източника на митове в управляващите в момента десни политически сили и техните бивши съюзници. Най-често ги виждат така: „политици, общественици, новинари, всякакви соросоиди и пр. пропагандисти отговарят охотно на „обществената поръчка“… да се отдалечи колкото се може повече българският от руския народ, да се тушират до забрава славните моменти от миналото на двата народа”; „конюнктурно ориентираните и обслужващи политически силните на деня псевдоисторици, интелектуалци, журналисти”, които налагат „достигащия комично-конфузни измерения стремеж към еманципация от Русия и демонстрация на вярност към новите „шефове”, както ги наричат някои наши държавници”; „част от българската интелигенция… се явява клиент на чуждестранни поръчки и ги изпълнява поради различни стимули”; „чужди НПО активисти и членове на разни политически формации и комитети, финансирани отвън”, които „подкопават не просто отношенията между двата народа, но и традиционните ценности, които и двете страни изповядват”; „задграничен правителствен център, вероятно зад Атлантическия океан”, който цели „да бъде дискредитирана Русия” ; „разузнавателните централи (и от свързаните с тях местни агенти на влияние) на западните държави начело със САЩ, които продължават хитлеристката политика на опити за цивилизационно откъсване на българския народ от руския”; „непрофесионалисти – лъжеучени, лъжежурналисти и лъжеполитици”; „интелектуалци, журналисти и други, които имат добър усет за ветровете”; „хора от историческата гилдия, а мотивите може да са различни – от желание да се дистанцират от собствените си (вече неотговарящи на конюнктурата) публикации, през стремеж да бъдат припознати от „силните на деня“; „Фондации, лобита, големи корпорации, политически елити на други големи и влиятелни страни – напр. САЩ”; „хората, които бяха на ръководни позиции при социализма, спечелиха и от краха му, а са в добро положение и сега, представяйки се за борци срещу комунизма”; „Русофоби, седесари и либерасти”.
В източна посока търсят създателите на митовете и политическите интереси други 14 анкетирани, които ги определят така: „Хората, които са свързани и вкопчени в миналото и не искат то да се промени. А и имат икономическа изгода от това”; „политически ангажирани дейци, свързани с външни фактори… от Изтока (Руската федерация)”; „Руските шпиони, с користна цел”; „с появата и на обществения феномен, наречен русофилство”; „Хората забравящи своята националност, поради заслепяващата ги русофилия”; „Медиите и КГБ”…
Наред с политическите пристрастия към едната или другата теза, немалко анкетирани виждат създателите на митове и в двете посоки – русофобската и русофилската. Другото, което прави впечатление, е фактът, че повечето анкетирани виждат външна връзка (макар и нееднозначна) в създаването на митове, което е още едно потвърждение на сателитния синдром в българската политика.
Следващите два въпроса засягат същността на проблема, около който е базиран научният проект: кои са най-често срещаните исторически митове, свързани с Русия (седми въпрос) и дали те засягат повече мирните отношения или събитията, свързани с войните (осми въпрос). Според отговорите, първо място по митологизиране заема налагането и развитието на социализма в България (1944–1989) с 60 посочвания, втора е Руско-турската освободителна война от 1977-1878 г. с 47 посочвания. Следват: Втората световна война с 13 отговора, Йосиф Сталин с 11, руско-българските отношения след Освобождението – 9, граф Игнатиев – 8, Съединението, „16-та република” и Средновековието с по 4, Възраждането и Ленин – по 3, „Дядо Иван”, Независимостта, Балканските войни и Григор Начевич – по 2, а поединично се споменават още: Сръбско-българската война, Първата световна война, революцията, партизанското движение, княз Светослав, Атентатът в църквата „Св. Неделя”, цар Александър Трети, цар Николай Втори, Соболевата акция и Леонид Брежнев.
Известна изненада предизвиква първото място за периода на социализма, защото 30 години след рухването му този период сякаш има сравнително ясен облик в историографията. Очевидно обаче общественото мнение не е доволно от начина на представянето му, особено в светлината на разгорещения спор от 2019 г. Ето и най-ярките мотиви на анкетираните за това, че социализмът е най-митологизиран: „Там е най-сериозната пропаганда и удари, най-вече поради силната носталгия и преосмисляне на периода от огромната част от обществото, за което няма трибуна да изрази мнението си за благоденствието на България във всички аспекти, постигнато най-вече поради подкрепата на Русия/СССР във всяка една насока от икономика до култура.”; „Много лоши митове представят този период като период на тотално мракобесие, което не е вярно”; „При спада на качеството на образованието на всички нива, в мрака на невежеството, липсата на осмисляне на историята в ежедневието, трудно мога да си представя, че е останала една светла страница в отношенията на България и Русия, за която да не е правен опит да се охули”; дали „освобождава Червената армия България от нацизма”; „сталински модел на комунизма” ; „оценките за него са прекалено крайни и отразяват по-скоро емоционално, отколкото рационално историческите реалности”; ролята на „съветското разузнаване, свързвано предимно с КГБ”; „Митът за помощта на СССР за България при социализма”.
Митологизирането на Руско-турската война от 1877-1878 г. също предизвиква двупосочно несъгласие. Според някои подценена е „ролята на Русия за Освобождението на България и за създаването на нейните институции”; а според други – „цената, която България е платила на освободителката си”. Съществуват и самокритични мнения за причините за отрицателното митологизиране на Русия заради „абсолютната неспособност да се види българската отговорност за загубата на войните, както и да се признае, че катастрофата идва като резултат от неосъществимостта на българските свръхамбиции”. Другите посочени митове са по-скоро изброени, отколкото емоционално обагрени и обяснени, може би с изключение на това мнение: „яростното отричане на славянския произход на българския народ”.
По въпроса за това дали войната или мирът в българо-руските отношения се митологизират повече отговорите очаквано се разделиха – за разлика от предишния въпрос повечето анкетирани смятат, че войните по-често са обект на митологизация – 48 души, докато онези, които виждат мирните периоди като такъв обект са 31 души. Но има и 15 души, според които се митологизират както войните, така и мирните отношения.[…]
На пръв поглед изглежда, че последният въпрос от анкетата – за демитологизацията на българо-руските отношения, би трябвало да получи еднозначни отговори, тъй като всяка наука и сериозно познание би трябвало да избягва митовете като фалшива реалност. Но вместо единодушие има разделение, при това усъмнилите се в чистотата на намеренията и успехите на демитологизаторите се оказаха повече – 51 души, а приветстващите демитологизацията са 48 души. Съмнението в демитологизацията днес силно се отличава от ентусиазма от 90-те години, затова се нуждае от обяснение. То може да се открие преди всичко в обществената еволюция от последните десетилетия, тръгнала от еуфорията на демокрацията и големите надежди от социално-икономическите преобразования до разочарованието от последиците на трансформациите. Промените в обществените нагласи няма как да не засегнат и отношенията с Русия и тяхната интерпретация. А обяснението за скептичността към демитологизацията се дължи на досегашното преразглеждане на митовете. Това проличава в обосновката на противниците на демитологизацията им: „Днес тези, които гръмко се определят като „разбивачи на митове” са главните творци и пропагандатори на нови митове.”; „Демитологизация ми звучи като декомунизация, т.е. прикрита цензура и подмяна на един мит с друг.” ; „дали демитологизирането не е ,,параван’’ за изграждане на нов мит-антитеза на предишния”; „Не приемам опитите за заместване на едни митове с други с конюнктурна политическа цел.”; „поредните опити за пренареждане на миналото в угода на мнимите нови победители буди основателно отвращение у широката общественост”; „В повечето случаи демитологизацията неизбежно протича с оборване на едни митове с други.”; „Демитологизация няма, има опити едни митове да се заменят с други.”; „Много често е с груб политически подтекст”; „Този процес е част от опитите да се идеологизира обществото”.
Към изводите от анкетата, направени при представянето на отделните въпроси, могат да се добавят и няколко по-общи. На първо място бих поставила констатацията, че независимо от дълбоките промени от последните три десетилетия, в които геополитическият и военно-политическият избор на България я отведе далеч от Русия, българо-руските отношения продължават да са важни за българското общество, да го разделят и да предизвикват остри и ожесточени спорове. И това се отнася за всички социални и професионални групи. Както личи и от анкетата, историческата интерпретация на двустранните отношения е силно поляризирана и като отношение, и като изводи. Това означава, че пред професионалните историци, занимаващи се с различни исторически периоди, продължава да стои задачата да заместят многобройните митове, свързани с Русия, със сериозни исторически изследвания, основани на документи и факти. Не по-малко важна е и другата задача: новите и вече съществуващите сериозни исторически изследвания да бъдат широко популяризирани в българското общество, като се опитат да избегнат всякакви политически зависимости. Тези две задачи са общи за всички историци, а не само за онези исторически митове, с които се занимава научният проект, в рамките на който беше направена обсъжданата анкета.
Автор на публикацията:
