ТРИ УРОКА ЗА БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИЧЕСКА ПОЛИТИКА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА НОБЕЛОВИТЕ ЛАУРЕАТИ РОБЪРТ ХОЛ И МАЙКЪЛ УУДФОРД: ДОХОДИ, ПРОИЗВОДСТВО И ДЪРЖАВЕН ДЪЛГ

Увод: икономиката не е сбор от някакви проценти

Икономическата политика често се представя като техническа задача: да постигнем определен растеж, да ограничим бюджетния дефицит, да овладеем инфлацията и да поддържаме приемливо равнище на държавния дълг. Показателите са необходими. Но те не са самата икономика, а само нейни първоначални или крайни измерения.

Зад всяко увеличение на доходите стои въпросът кой го получава. Зад всяко нарастване на потреблението – какво се купува и къде е произведено. Зад всяко увеличение на държавните разходи – какъв обществен резултат се постига и как се финансира. А зад всеки бюджетен дефицит могат да стоят както неефективни решения, така и недостатъчно производство, слаба данъчна система, икономически сътресения или демографски процеси, които не могат да бъдат преодолени с една бюджетна резолюция.

Нобеловата награда по икономически науки за 2026 г., присъдена на Робърт Е. Хол и Майкъл Уудфорд за приноса им към микроикономическите основи на макроикономическата стабилизация, е добър повод да се върнем към тези въпроси. Изследванията им помагат да разберем по-добре как решенията на домакинствата и производителите/търговците (в съвременната обстановка – транснационалните корпорации – ТНК), техните очаквания за бъдещето и реакциите им към икономическата политика се отразяват върху цялата икономика.

Хол изследва поведението на потребителите и връзката между текущото потребление и очакванията за бъдещите доходи. Уудфорд развива макроикономическа рамка, която поставя очакванията, поведението на предприятията и достоверността на паричната политика в центъра на анализа. Общият им принос е важен: икономиката не е механизъм, в който една промяна на данък, лихва или бюджетен разход винаги води до предварително известен резултат. Последствията зависят от това как хората и предприятията възприемат промяната и как реагират на нея.

Това разбиране е особено важно за България. Страната трябва едновременно да повишава производителността, да догонва по-развитите икономики на Европейския съюз, да ограничава неравенствата, да финансира публичните услуги и да се приспособява към застаряването на населението. Тези задачи са взаимно свързани и не могат да бъдат решени само чрез управление на няколко макроикономически показателя.

Необходима е политика, която разбира връзките между доходите, потреблението, производството, данъците и публичните финанси. За да я формулираме, трябва да отговорим на три основни въпроса: кой харчи, какво произвеждаме и кой плаща сметката?

1. Доходите са важни: кой харчи, кой спестява и кой поддържа търсенето?

В икономическите дискусии често се говори за „доходите на населението“, сякаш става дума за една сравнително еднородна маса. Но минималната, средната и най-високата работна заплата имат различно значение за поведението на домакинствата и за движението на икономиката.

Работникът, който получава минимална заплата, обикновено изразходва почти целия си текущ доход в рамките на месеца за храна, жилище, отопление, транспорт, лекарства и други необходими стоки и услуги. В края на месеца за спестяване често не остава нищо. Допълнителните 100 евро при такова домакинство вероятно ще се превърнат бързо в текущи покупки, а не в 100 евро спестявания.

При човек със среден доход картината е по-различна. Той може да покрива текущите си разходи, да отделя средства за образование, почивка, ремонт или покупка на жилище и да поддържа известен резерв.

При високите доходи възможността за спестяване е значително по-голяма. Част от допълнителния доход може да бъде вложена във финансови активи, недвижими имоти или инвестиции извън страната.

Разбира се, това не означава, че всеки получател на минимална заплата харчи абсолютно всичко, нито че всеки човек с висок доход спестява. Става дума за обща закономерност: колкото по-ограничен е доходът спрямо необходимите разходи, толкова по-голяма е вероятността допълнителните средства да бъдат изразходвани незабавно.

Тази разлика има макроикономическо значение. Ако държавата увеличи доходите на домакинствата с най-ниска покупателна способност, тя може сравнително бързо да подкрепи потреблението. Ако предостави същия общ ресурс под формата на данъчни облекчения за хората с много високи доходи, част от средствата може да се превърне в спестявания, придобиване на активи или капиталови потоци към чужбина.

Следователно еднаквата бюджетна цена не означава еднакъв икономически ефект.

1.1. Робърт Хол: потреблението зависи и от бъдещето

Тук приносът на Робърт Хол е особено полезен. Неговите изследвания върху потреблението поставят акцент върху очакванията на домакинствата за бъдещите доходи и върху информацията, която ги кара да променят решенията си.

Хората не решават какво да потребяват единствено според сумата, която са получили този месец. Те мислят и за следващия: ще запазят ли работата си, ще се повишат ли разходите им, ще могат ли да изплащат кредита си, каква пенсия ще получават и какво ще стане, ако се разболеят. Човек, който очаква стабилна заетост и предвидими доходи, може да планира по-големи покупки. Друг, който се страхува от безработица, може да ограничи потреблението си и да се опита да натрупа резерв, дори ако текущият му доход не е нисък.

Важен е и достъпът до спестявания и кредит. Домакинство, което разполага с финансов резерв, може временно да поддържа потреблението си при загуба на доход. Домакинство без спестявания и без възможност за кредитиране трябва веднага да съкрати разходите си. Затова един и същ икономически шок може да предизвика съвсем различни реакции.

Това уточнение е важно и за интерпретацията на идеята, че минималната заплата се харчи в рамките на месеца. Тя описва обичайно поведение при ограничени доходи, но не е механичен закон. При силна несигурност дори нископлатените домакинства могат да се опитват да спестяват, ако изобщо имат такава възможност.

Практическият извод е, че не е достатъчно правителството да обяви увеличение на доходите. То трябва да създава и условия хората да вярват, че това увеличение няма да бъде обезсилено от безработица, инфлация или несигурност.

За България политиката по доходите трябва да се съчетава с предвидима заетост, достъпни обществени услуги и разумна защита срещу основните житейски рискове. Така подкрепата за потреблението може да се превърне не просто в краткотраен импулс, а в част от по-устойчиво вътрешно търсене.

1.2. Потреблението е необходимо, но не е достатъчно

Повишаването на заплатите и социалните доходи може да увеличи вътрешното търсене. Това е особено важно при домакинствата, които дълго са били принудени да ограничават основни потребности. По-високото потребление може да увеличи продажбите, да стимулира производството и да създаде работни места.

Но съществува едно съществено условие: икономиката трябва да е способна да отговори на увеличеното търсене. Ако местното производство е недостатъчно, значителна част от допълнителното потребление ще се насочи към вносни стоки. Така доходите на българските домакинства могат да нараснат, без в същата степен да се увеличат производството и заетостта в България, което и се случва. При определени условия това може да разшири търговския дефицит и да увеличи зависимостта от външни доставчици.

Ако предлагането е ограничено, допълнителното търсене може да повиши и цените. Този риск е особено голям при стоки и услуги, чието предлагане не може бързо да се разшири – жилища, енергия, определени храни или услуги с недостиг на работна сила.

Ето защо не е достатъчно да избираме между „повече потребление“ и „по-малко потребление“. Необходимо е да съчетаем повишаването на покупателната способност с развитието на производствените възможности.

Същевременно не бива да се допуска обратната крайност: ниските заплати да бъдат представяни като универсално средство за конкурентоспособност. Евтиният труд може временно да намали разходите на отделни предприятия, но не е надежден заместител на технологичното обновяване, квалификацията и повишаването на производителността. Когато икономиката разчита прекомерно на ниско заплащане, тя рискува да затъне в модел, при който работниците създават малко добавена стойност и трудно догонват жизнения стандарт на по-развитите държави.

Първият извод е ясен: политиката по доходите трябва да подкрепя покупателната способност, но политиката по производството трябва да осигурява реалните блага и услуги, които тази покупателна способност търси.

2. Производството е основата: потреблението не може безкрайно да изпреварва създаването на блага

Всяка икономика има два свързани, но различни проблема: как се разпределят доходите и как се създават благата, от които тези доходи зависят.

Една страна може временно да поддържа висок жизнен стандарт чрез заеми, трансфери, продажба на активи или голям приток на външни капитали. Но устойчивото повишаване на благосъстоянието изисква производителна основа: предприятия, технологии, квалифицирани работници, инфраструктура, енергийна сигурност и институции, които насърчават дългосрочните инвестиции.

Това не означава, че всяка държава трябва да произвежда сама всичко, което потребява. Международната търговия позволява специализация, по-големи пазари и достъп до технологии и ресурси, които не могат да бъдат осигурени ефективно във всяка страна. Проблемът възниква, когато вносът трайно нараства по-бързо от износа, а местната икономика не успява да създаде достатъчно конкурентоспособни продукти и услуги.

При такова развитие увеличеното вътрешно търсене може да стимулира производството в чужбина повече, отколкото в самата България. Част от доходите се насочват към външни производители, докато местните предприятия губят възможности за разширяване. Ако този процес се съчетае с ниска производителност, недостатъчни инвестиции и зависимост от вносни енергийни и междинни ресурси, външните дисбаланси могат да се задълбочат.

Търговският дефицит сам по себе си не е доказателство за провал. Той може да бъде свързан с внос на машини, технологии и оборудване, които увеличават бъдещия производствен капацитет. Важното е какво стои зад него: инвестиции, които ще повишат бъдещата конкурентоспособност, или трайно потребление, което не е съпроводено от съответно развитие на местното предлагане.

За България това разграничение е решаващо. Необходим е преход от икономически модел, който често се конкурира чрез относително евтин труд, към модел, който създава по-висока добавена стойност. Това предполага модернизация на индустрията, развитие на научните изследвания, технологично обновяване на малките и средните предприятия, по-добра професионална подготовка и по-тясна връзка между образованието и производството. Предполага също инвестиции в енергийна ефективност, транспортна и цифрова инфраструктура и надеждни обществени услуги.

Държавата има важна роля в тези процеси. Тя не може да замени предприемачеството и частната инициатива, но може да създава условия, при които инвестициите в производителност са по-привлекателни от спекулацията с активи. Може да финансира основни обществени блага, да подкрепя научни изследвания, да развива квалификацията и да координира дългосрочни инфраструктурни проекти.

Това изисква и промяна в разбирането за конкурентоспособността. Най-ниската заплата не е непременно най-доброто конкурентно предимство. По-устойчиви предимства са високата производителност, качеството, надеждността, технологичните умения, ефикасното използване на ресурсите и способността да се създават продукти, за които има международно търсене.

2.1. Майкъл Уудфорд: очакванията са част от икономическата политика

Приносът на Майкъл Уудфорд допълва този аргумент с още едно измерение: решенията на домакинствата и предприятията зависят не само от днешните условия, но и от това какво очакват да се случи утре.

Уудфорд развива макроикономическа рамка, която обяснява значението на очакванията, ценовите решения на предприятията и достоверността на паричната политика. Когато централната банка комуникира убедително бъдещата си политика, тя може да влияе върху днешните решения за потребление, инвестиции и ценообразуване. Очакванията не са просто психологически фон на икономиката – те са един от механизмите, чрез които политиката въздейства върху нея.

Предприятие, което очаква стабилни правила (а не замръзнали закони), предвидими данъци (а не мумифицирани данъци) и устойчиво търсене (може да е на същото ниво, но да е с по-високо качество), има по-добри основания да инвестира в ново оборудване, обучение и разширяване на производството. Ако обаче очаква внезапни (емоционални) данъчни промени, непоследователни решения или резки колебания в икономическата политика, то може да отложи инвестициите, дори когато текущите му финансови резултати са добри.

Това е особено важно за България. Честите промени в правилата, назначаването на „свои“ некомпетентни хора и непредвидимостта на публичните решения могат да увеличават риска за дългосрочните инвестиции. А без инвестиции е трудно да се повишат производителността и качеството на местното производство, да се разширят възможностите за износ и да се намали зависимостта от внос на стоки с висока добавена стойност.

Предвидимостта обаче не означава държавата никога да не променя политиката си. Тя означава промените да имат ясна логика, да бъдат обяснени предварително, когато това е възможно, и да не подкопават произволно дългосрочните планове на домакинствата и предприятията.

Важен е и въпросът за цените. Предприятията не винаги могат или желаят да ги променят незабавно след промяна на търсенето и разходите. Договорите, разходите по преизчисляване на цените, конкурентната среда и очакванията за бъдещата инфлация влияят върху решенията им. Затова увеличаването на търсенето не води автоматично и незабавно до съответно увеличение на производството. При свободен производствен капацитет то може да стимулира заетостта и продукцията; при ограничен капацитет може да засили натиска върху цените.

Тъкмо тук се срещат политиката по доходите и политиката по производството. Ако България увеличава покупателната способност, без да разширява достатъчно производствения си капацитет, част от допълнителното търсене ще се насочи към внос, а друга част може да се прояви като ценови натиск. Ако обаче подкрепата за доходите е съчетана с инвестиции, обучение и технологична модернизация, икономиката има по-голям шанс да отговори на търсенето чрез повече производство.

2.2. Данъчната система е част от производствената стратегия

Тук се появява въпросът за данъците. Често се твърди, че ниските и пропорционалните данъчни ставки автоматично насърчават инвестициите и растежа. Но тази теза пропуска два важни проблема: как се разпределя данъчната тежест и какво получава икономиката срещу събраните приходи.

Българският пропорционален данък върху личните доходи от 10% поставя една и съща номинална ставка върху широк кръг доходи. Но еднаквата ставка не означава еднаква жертва. За домакинство с нисък доход данъкът върху всяко допълнително евро може да означава отказ от необходим разход. За домакинство с много висок доход същото евро обикновено има по-малко значение за текущото потребление.

Прогресивното облагане отчита тази разлика, като увеличава пределната данъчна ставка с нарастването на дохода. То може да ограничи прекомерната концентрация на доходи, да намалява неравенството, да укрепи приходите за образование, здравеопазване и инфраструктура и да намали натиска върху домакинствата с най-малка финансова устойчивост.

Разбира се, прогресивното облагане не гарантира автоматично по-висок растеж или по-добро управление. Резултатите зависят от конкретните ставки, данъчната основа, възможностите за избягване на данъци (офшорките са заплаха за всяка национална икономическа сигурност), качеството на администрацията и начина, по който се използват приходите. Лошо проектираната система може да създава стимули за укриване на доходи или да натоварва непропорционално определени видове труд и предприемачество.

Но от това не следва, че плоският данък е най-доброто решение. Данъчната система трябва да се оценява по съвкупните си резултати – справедливост, събираемост, инвестиционни стимули и качество на публичните услуги – а не по привлекателността на една ниска ставка.

За България това означава да се обсъди постепенно въвеждане на добре проектирано прогресивно подоходно облагане, ограничаване на привилегиите и данъчните изключения, по-ефективно облагане на определени форми на собственост и рента и решителна борба с укриването на данъци. Реформата трябва да бъде съпроводена с прозрачност и ясни правила, така че допълнителната данъчна тежест да не се превръща в наказание за добросъвестния труд и инвестициите.

По-справедливото разпределение на доходите не е противоположност на производителността. При подходящи институции то може да подкрепи развитието на онова, което наричаме човешки капитал, вътрешното търсене и социалната стабилност, от които зависи дългосрочното развитие.

Вторият извод: без достатъчно производителна икономика преразпределението има тесни граници, но без разумно преразпределение плодовете на производството могат да останат концентрирани в малка част от обществото.

3. Държавният дълг: не само бюджетна дисциплина, а икономика, демография и обществен избор

Държавният дълг често се представя като резултат от прекомерни разходи и недостатъчна финансова дисциплина. Понякога това е вярно. Но дългът не може да бъде разбран само чрез сравняване на бюджетните приходи и разходи за една година. Той зависи от темпа на икономическия растеж, лихвените проценти, първичния бюджетен баланс, цикличното състояние на икономиката, наследените задължения и способността на държавата да събира приходи. Важни са и външните условия: икономическото развитие на Европейския съюз, енергийните и търговските сътресения, разходите за отбрана, промените в лихвите и инвестиционната активност.

Когато икономиката расте бавно, приходите от данъци и осигуровки обикновено се увеличават по-бавно. В същото време разходите за социална защита, подпомагане на безработните и обслужване на дълга могат да нарастват. Ако правителството реагира единствено чрез съкращаване на инвестициите и обществените услуги, то може да отслаби бъдещия растеж и така да затрудни стабилизирането на дълга.

Това е съществената разлика между намаляването на разходите като самоцел и управлението на публичните финанси като инструмент за развитие. Не всеки разход е полезен, но не всеки разход е загуба. Инвестициите в образование, здравеопазване, инфраструктура, научни изследвания и технологична модернизация могат да увеличат бъдещия производствен капацитет. Обратно, неефективните програми, непрозрачните обществени поръчки и разходите без измерим резултат могат да увеличат задълженията, без да укрепят икономиката.

3.1. Стабилизацията не означава една и съща политика във всяка ситуация

Изследванията на Хол и Уудфорд имат пряко значение за разбирането на стабилизационната политика – опитите на държавата и централната банка да смекчават прекомерните колебания в производството, заетостта и инфлацията.

При икономически спад намаляването на търсенето може да доведе до по-ниско производство, съкращаване на работни места и спад на доходите. В такава ситуация механичното ограничаване на публичните разходи може да задълбочи проблема: по-ниските доходи намаляват потреблението, предприятията продават по-малко, а данъчните приходи отслабват. Така стремежът към бързо намаляване на дефицита може да се сблъска с по-бавен растеж и по-трудно стабилизиране на дълга.

Обратното също е вярно. Когато търсенето е прекомерно спрямо производствените възможности, допълнителното стимулиране може да увеличи инфлацията, без да доведе до съответно нарастване на реалното производство. В този случай по-ограничителната политика може да бъде необходима.

Следователно не съществува един-единствен подход към бюджета, който да е правилен независимо от икономическата ситуация. Значение имат моментът, мащабът, съставът и очакваните последствия от мерките. Временната подкрепа при спад не е равнозначна на трайно финансиране на неефективни разходи; инвестиция, която повишава бъдещата производителност, не е равнозначна на разход без обществен резултат.

Приносът на Уудфорд подчертава и значението на достоверната комуникация на паричната политика. Когато централната банка (за България вече това е ЕЦБ) обяснява последователно целите и вероятната посока на действията си, тя може да влияе върху очакванията за лихвите и инфлацията. Това има значение за решенията на домакинствата, бизнеса и финансовите пазари.

Фискалната и паричната политика обаче не са едно и също. Централната банка определя паричните условия в рамките на своя мандат, докато правителството решава как да събира и разпределя публичните средства. Те трябва да отчитат взаимното си влияние, без да се смесват институционалните им отговорности.

Това не е аргумент за безусловно харчене или за безкрайно натрупване на дълг. Напротив, то изисква по-високо качество на бюджетните решения. Правителството трябва да оценява не само непосредствения разход, но и ефекта върху заетостта, производството, данъчните приходи и бъдещата способност на икономиката да обслужва задълженията си.

3.2. Демографският натиск не може да бъде премахнат със счетоводна операция

Към икономическите проблеми на Европа се добавя и застаряването на населението. В много държави нараства броят на пенсионерите спрямо хората в трудоспособна възраст. Това оказва натиск върху пенсионните системи, здравеопазването и дългосрочните грижи.

Когато броят на работещите намалява спрямо броя на получателите на пенсии, финансирането на разходопокривните пенсионни системи става по-трудно. Ако производителността не нараства достатъчно бързо, а трудовата заетост остава ниска, осигурителните приходи могат да се окажат недостатъчни за поетите задължения.

Това не означава, че пенсионерите са причина за бюджетните проблеми. Те са хора, които са работили, плащали данъци и осигуровки и имат основателни очаквания за сигурност в старостта. Проблемът е структурен: обществото трябва да финансира по-дълъг период на пенсиониране при промяна на съотношението между работещите и пенсионерите.

Отговорът не може да се изчерпва с автоматично увеличаване на пенсионната възраст, намаляване на пенсиите или повишаване на осигурителните вноски. Необходимо е съчетаване на няколко мерки: по-висока заетост, по-добра интеграция на младите хора на пазара на труда, ограничаване на неформалната икономика, повишаване на производителността и създаване на условия за доброволно по-дълго участие в трудовия живот, когато здравето и характерът на работата го позволяват.

Миграционната политика също има значение, но не може сама да реши демографския проблем. Необходими са по-добри условия за професионална реализация в родината, жилищна достъпност (евтини социални жилища), качествено образование (не просто „дипломиране“ на всеки записан студент), безплатно здравеопазване и съвместяване на трудовия и семейния живот. Ако младите хора не виждат перспектива, призивите към тях да останат в страната няма да бъдат достатъчни.

Демографската устойчивост зависи и от инвестициите в човешки капитал. Образованието, квалификацията, профилактиката и здравеопазването не са само социални разходи. Те влияят върху производителността, продължителността на трудовия живот и способността на икономиката да създава доходи.

3.3. Дългът и бъдещите очаквания

Демографските процеси влияят не само върху текущия бюджет, но и върху очакванията на домакинствата. Хората вземат решения за потребление и спестяване според очакванията си за бъдещите доходи, пенсиите и здравните разходи. Когато се съмняват, че пенсионната система ще осигури достатъчен доход, те могат да се стремят към по-големи лични спестявания, ако имат такава възможност. Други, чиито доходи са ниски, нямат този избор и остават зависими от публичната система.

Следователно пенсионната политика не е само въпрос на текущ баланс между осигурителни приходи и пенсионни плащания. Тя влияе върху решенията за спестяване и потребление, както и върху доверието в публичните институции.

Застаряването на населението поставя реални ограничения пред публичните финанси, но тези ограничения не могат да бъдат преодолени само чрез счетоводни мерки. Необходими са по-висока производителност, повече качествена заетост, ограничаване на неформалната икономика и политики, които дават на хората основание да очакват по-устойчиви доходи в бъдеще.

3.4. Какво означава това за България?

България трябва да избягва две еднакво погрешни крайности. Първата е да приема, че всеки бюджетен дефицит е доказателство за безотговорност и че съкращаването на публичните разходи винаги е полезно. Втората е да смята, че всяко увеличение на разходите е прогресивно само защото е представено като социална мярка.

Решаващи са качеството на разходите, начинът на финансиране и последиците за бъдещата производителност. Държавният дълг може да бъде оправдан, когато финансира инвестиции с обществена възвръщаемост и когато динамиката му остава управляема. Той става по-опасен, когато финансира трайни дисбаланси, неефективност или текущо потребление без съответна икономическа основа.

При оценката на дълга трябва да се разглеждат не само абсолютният му размер и съотношението му към БВП, но и лихвените разходи, сроковете на падежите, структурата на кредиторите, валутният риск и перспективите за растеж. Важна е и способността на държавата да събира приходи по справедлив и ефективен начин.

Третият извод: устойчивите публични финанси не се постигат само с ограничаване на разходите, а чрез съчетаване на производителен растеж, справедливо данъчно облагане и реалистична политика спрямо демографските промени.

Заключение: от управление на показателите към управление на развитието

Какви практически изводи следват за българската икономическа политика?

Първо, политиката по доходите трябва да отчита различната склонност към потребление на домакинствата. Подкрепата за ниските доходи може да има силен непосредствен ефект върху вътрешното търсене и жизнения стандарт. Но тя трябва да бъде съчетана с мерки за повишаване на производителността, за да не се превърне в траен натиск върху цените и вноса. Трябва да се отчита и несигурността: когато хората се страхуват за работата и бъдещите си доходи, ефектът от увеличението на заплатите може да бъде по-слаб от очакваното.

Второ, производственото развитие трябва да стане централен приоритет. Нужни са инвестиции в технологии, квалификация, наука, енергийна ефективност и инфраструктура, както и по-добри условия за разширяване на конкурентоспособните български предприятия. Целта не е да се премахне вносът, а да се увеличи способността на страната да създава продукти и услуги с висока добавена стойност. Устойчивото повишаване на доходите изисква да расте не само покупателната способност, но и реалната способност на икономиката да произвежда.

Трето, данъчната система трябва да бъде преразгледана през призмата на справедливостта и икономическата ефективност. Добре проектираното прогресивно подоходно облагане може да разпредели по-справедливо тежестта, да укрепи приходите и да намали прекомерните неравенства. То трябва да бъде съчетано с по-добра събираемост, ограничаване на укриването на доходи и прозрачност при използването на публичните средства. Нито плоската, нито прогресивната система трябва да се оценяват само по номиналните си ставки; важни са действителните резултати.

Четвърто, бюджетната политика трябва да се приспособява към икономическия цикъл. При спад трябва да се оценява рискът от задълбочаване на рецесията чрез прекомерни съкращения; при силен инфлационен натиск и ограничен производствен капацитет – рискът от прекомерно стимулиране. Във всички случаи трябва да се преценяват качеството на разходите, ефектът им върху производителността и устойчивостта на дълга. Това е един от най-важните практически уроци от изследванията на Хол и Уудфорд.

Пето, държавата трябва да води предвидима политика в дългосрочен план. Доверието не се изгражда с обещания, а с последователност, ясни правила и реалистични решения. Това е важно както за инвестициите, така и за очакванията на домакинствата относно заетостта, доходите и пенсионната сигурност. Предвидимостта не премахва икономическите сътресения, но помага на хората и предприятията да вземат по-информирани решения.

Шесто, пенсионната и демографската политика трябва да се разглеждат заедно с пазара на труда, образованието, здравеопазването и семейната политика. Устойчивостта на пенсионната система не може да бъде осигурена само чрез промяна на пенсионната възраст или размера на пенсиите. Необходими са повече качествени работни места, по-висока производителност, по-широко участие в трудовия живот и по-добри условия за младите хора да останат и да се реализират в България.

Седмо, икономическите решения трябва да се основават на данни за различните групи от населението, а не единствено на средни стойности. Средната заплата не показва разпределението на доходите; общата инфлация не отразява еднакво всички потребителски кошници; бюджетният дефицит не разкрива сам по себе си качеството на публичните разходи. Икономическата политика трябва да оценява както общия резултат, така и различното му въздействие върху домакинствата, предприятията и регионите.

Тези мерки не са универсална формула за успех. Те изискват последователност, компетентна администрация, предвидими правила и демократична отчетност. Но очертават по-смислена посока от безкрайното противопоставяне между „повече държава“ и „по-малко държава“.

Истинският въпрос е не колко държава ни е необходима, а каква държава, с какви приоритети и в чий интерес. Не е достатъчно икономиката да расте – важно е какво произвежда, кой получава резултатите и какви възможности създава за следващото поколение.

Изследванията на Робърт Хол и Майкъл Уудфорд ни напомнят, че макроикономическите резултати възникват от решенията на милиони хора и предприятия, които реагират на доходите, цените, несигурността и очакванията за бъдещето. Затова икономическата политика трябва да се оценява не само по намеренията си, а и по механизмите, чрез които въздейства върху реалното поведение.

Това не означава, че техните модели предписват конкретна данъчна система или доказват превъзходството на всяка отделна бюджетна мярка. Научният им принос предоставя по-добра аналитична рамка за разбиране на икономическите колебания и за избора на подходящи стабилизационни действия. Изводите за данъците, производството и социалната политика трябва да се подкрепят и с конкретни данни за България.

За страната ни задачата е да съчетае макроикономическата стабилност с производително развитие, социална справедливост и устойчиви публични финанси. Не е достатъчно да се поддържа нисък дефицит, ако производството изостава. Не е достатъчно да се увеличават доходите, ако допълнителното търсене се насочва предимно към внос. Не е достатъчно да се говори за социална справедливост, ако данъчната система не осигурява справедливо участие във финансирането на общите потребности.

Добрата икономическа политика не е изкуството да постигаш красиви показатели за един отчетен период. Тя е способността да създаваш условия, при които хората живеят по-добре, предприятията произвеждат повече и по-качествени блага, а държавата изпълнява задълженията си, без да прехвърля непосилна сметка на бъдещите поколения.

От блога на автора

24 октомври 2026 г.