Увод
Темата е изключително актуална и в теоретично, и в емпирично отношение – а българският случай я прави почти „лабораторна“ за изследване.
Актуалността на темата се определя от множество факти и фактори. През септември 2026 г. България официално е страната с най-високо неравенство в разпределението на доходите в Европейския съюз, с коефициент на Джини 37,7 за 2025 г. – позиция, която заема стабилно от години и която сама по себе си е симптом на по-дълбока структурна аномалия (Eurostat , 2026). Паралелно с това санкциите по закона „Магнитски“ срещу български олигарси (от 2021 г. от страна на САЩ, по-късно и на Великобритания) се оказаха неефективни на местна почва: санкциониран олигарх, откъснат от доларовата система, продължава да контролира многомилионни активи чрез мрежи от подставени собственици („проксита“), докато българските институции прекратяват проверките, вместо да ги провеждат. Този парадокс – външно върховенство на закона срещу вътрешна безнаказаност – поставя въпроса не като криминална, а като системна проблематика на модела на управление. В глобален мащаб пък дебатът за концентрацията на капитала и „завладяването на държавата“ (state capture) от ново поколение – от Пикети през ландшафта след 2008 г. до днешните дискусии за „капитализъм на сурогатите“ – прави българския случай релевантен далеч отвъд националните граници.
Връзката между икономическата концентрация, политическата власт и социалните неравенства е забелязана и от икономистите, и от обикновените граждани. Трите феномена не действат последователно, а образуват затворен цикъл: икономическата концентрация (в банки, медии, енергетика, строителство, хазарт) се конвертира в политическо влияние чрез финансиране на партии, медиен контрол и лобистки мрежи; политическата власт се реинвестира в икономически привилегии – обществени поръчки, концесии, регулаторни решения „по поръчка“; а резултатът – слаба конкуренция, ниска мобилност, овладени институции – се отпечатва върху разпределението на доходите и благосъстоянието. Тук е разковничето на българската специфика: не става дума за три отделни проблема (организирана престъпност, олигархия и бедност), а за една взаимоподхранваща се система, в която „мафиотизация“ на части от държавата не е девиация, а начин на функциониране.
Настоящият анализ защитава тезата, че мафиотизацията на части от държавното управление, олигархичната концентрация на икономическата власт и растящите социални неравенства не са изолирани явления, а взаимно обусловени елементи на един и същ обществен модел – модел на капитализъм на олигархичното завладяване, при който границата между публичното и частното, между икономическото и политическото, между легалното и криминалното е системно размита. България не е „изключение“, а концентрирана проява на тенденции, характерни за съвременния капитализъм, но с тази разлика, че при нея те са достигнали екстремна степен на легитимация и институционална стабилизация.
Неравенството в България расте от края на „реалния социализъм“ насам, т.е. процесът не започва с възникването на „мафията“ или „мафиите“ (ако не са били с високоразположен център на управление) на прехода, не със създадената и захранвана олигархия, а със самата трансформация на собствеността – от обществена в частна. Т.е., неравенството е резултат на системата на капитализма, а не е уникален „български“ проблем. По този начин позиционираме българския случай не като „балканска извънредност“, а като екстремен вариант на общата капиталистическа динамика.
I. Истините за мафията, олигархията и неравенствата
1. Мафия и организирана престъпност: от картела до завладяването на държавата
В класическата литература „мафия“ не е синоним на престъпност изобщо. Гамбета дефинира мафията като индустрия, която произвежда, рекламира и продава частна защита – и която процъфтява там, където държавата не може да гарантира правата на собственост (Gambetta, 1996). В този смисъл мафията е не толкова конкурент на държавата, колкото нейна сурогатна форма: тя налага данъци (рекет), раздава правосъдие (силов арбитраж) и легитимира транзакции.
Съвременната организирана престъпност в икономиките на прехода добавя ново качество, описано от Хелман, Джоунс и Кауфман: state capture – завладяване на държавата, при което частни актьори формират основните правила на игра чрез незаконни и непрозрачни дарения на публични служители и партии (Hellman, Jones, & Kaufmann, 2000). Парадоксът на прихващането е, че тя не разрушава държавните институции формално – тя ги превръща в инструмент на частни интереси, запазвайки им външния вид на легитимност. Това е първата крачка от „мафия срещу държавата“ към „мафия в държавата“.
2. Олигархия: от Аристотел до защитата на богатството
При Аристотел олигархията и аристокрацията са два различни типа управление, макар и в двата случая властта да се намира в ръцете на малцина. Основният критерий за разграничаване той формулира така: в чий интерес се управлява?
В „Политика“ Аристотел разделя формите на управление на „правилни“ и „извратени“ (отклонени) (Аристотел, 1995). Към правилните форми той причислява: монархия – управление на един в общ интерес; аристокрация – управление на малцина най-добри в общ интерес; полития (конституционно управление) – управление на мнозинството в общ интерес. На свой ред, в отклонените форми поставя: тирания – управление на един в собствен интерес; олигархия – управление на богатото малцинство в негов собствен интерес; демокрация (в античния смисъл на Аристотел) – управление на бедното мнозинство в негов собствен интерес.
Според Аристотел олигархия има тогава, когато богатите управляват не защото са най-добри, а защото са богати. Същността на олигархията не е просто „власт на малцина“, а власт на малцина много богати, използване на държавата за защита на собственото богатство, ограничаване достъп до властта за останалите, подчиняване на законите на интересите на привилегированата група.
Аристотел дори подчертава, че ако в държавата богатите са малцинство и управляват заради богатството си, това е олигархия. Ако случайно богатите са мнозинство, но управляват пак като богати, пак бихме имали олигархичен принцип. Следователно решаващият критерий не е броят на управляващите, а социалният интерес, който те представляват.
Любопитното е, че в съвременните общества никой не се обявява за олигарх. Почти всяка управляваща група претендира, че е „аристокрация“ в смисъл на компетентен елит. Следователно, в съвременния случай критерият на Аристотел би бил: дали елитът управлява в интерес на обществото или използва държавата за възпроизвеждане на собствените си икономически и политически привилегии? Ако второто преобладава, тогава според аристотеловата логика говорим не за аристокрация, а за олигархия. Именно това разграничение остава ключово за разбирането на съвременните дебати за „завладяната държава“, елитите и социалните неравенства.
Съвременната концепция уточнява дефиницията (Winters, 2011): олигархия съществува там, където концентрираното материално богатство се трансформира в политическа власт, чиято първостепенна функция е да защитава самото богатство – от конфискация, от конкуренция, от регулация. Оттук следва спецификата на олигархичното поведение: олигарсите не купуват политиката само за да печелят още и още, а за да не загубят вече спечеленото. Пикети добавя макроикономическия фон (Пикети, 2018): когато нормата на възвращаемост на капитала (r) системно надвишава темпа на растеж (g), концентрацията на богатство е структурна тенденция на капитализма, а не аномалия – и тя достига критична точка, когато наследеното богатство доминира над спечеленото.
3. Социалните неравенства: от разпределението на доходите до социалната мобилност
Неравенството не се изчерпва с разликите в доходите (мерено с коефициента на Джини). За целите на настоящия анализ то е многоизмерно: разпределение на богатството (по-концентрирано от доходите), достъп до образование и здравеопазване, регионална диференциация, качество на институционалната среда.
Детерминантното понятие обаче е социалната мобилност: неравенствата са политически устойчиви не когато са големи, а когато са наследствени – когато мястото на индивида в разпределението се определя повече от произхода, отколкото от усилията. Полани добавя историческия хоризонт (Полани, 2026): всяка „велика трансформация“ на пазарното общество поражда противодвижение, но при слаби демократични институции това противодвижение може да бъде прихванато от самите олигархични структури – и тогава неравенството не намира политически коректив.
4. Синтез: един модел, три измерения
Рамката на Аджемоглу и Робинсън свързва трите концепта (Аджемоглу & Робинсън, 2013): при изключващи институции (extractive institutions) икономическата концентрация и политическата власт се концентрират в ръцете на една и съща група, която използва институциите за извличане на ренти от останалото общество.
В този смисъл: мафията е престъпното измерение на модела (насилие, трафик, картели), олигархията е икономико-политическото (концентрация на собственост и медийно-партийно влияние), а неравенствата са социалното следствие (замразена мобилност, демографски срив). Трите не „взаимодействат“ – те са причинно верижни: слабостта на институциите ражда паразитната форма (мафия), тя концентрира икономическата власт (олигархия), а каптираната власт ((от англ. captured power, означава власт, която формално представлява държавата и обществото, но реално е поставена под контрола на частни интереси) възпроизвежда неравенствата, които от своя страна обезсилват способността на обществото да реформира институциите. Цикълът е затворен.
II. Механизми на възпроизводство на олигархията
1. Икономическият механизъм: от богатство към власт и обратно
Икономическата концентрация в българския случай се осъществява не чрез класическата „западна“ пътека (индустриален капитал – финансов капитал), а чрез сектори, регламентирани от държавата: банки, енергетика, строителство на инфраструктура, хазарт, медии. Общият им знаменател е, че печалбата/загубата им зависи не от пазарната конкуренция, а от разрешителни, концесии, цени и обществени поръчки – тоест от политическо решение. Моделът на колапса на КТБ през 2014 г. е илюстративен: банка, която финансира медийна група, която финансира политически проекти, които защитават банката – затворен контур, в който всяко звено обслужва другото. Схемата на възпроизводство е: чрез богатство – към лобистко влияние – към привилегирован достъп до публични ресурси – към ново богатство, при която конкурентите на олигархичните структури са не фирми на пазара, а институции, които трябва да бъдат неутрализирани.
Казано по друг начин, българската олигархична структура не възниква предимно чрез класическия индустриален път, характерен за Западна Европа през XIX и началото на XX век. Тя се формира чрез овладяване на сектори, зависими от държавни решения: финанси, енергетика, инфраструктура, медии и хазарт. В този смисъл българският модел представлява не толкова пазарна, колкото политически посредничена концентрация на капитал. Погледната през Адам Смит, това е подмяна на конкуренцията с привилегия. Погледната през Карл Маркс, това е превръщане на икономическото господство в политическо господство и обратно.
Това много напомня онова, което по-късните марксисти (Рудолф Хилфердинг, Владимир Ленин, Николай Бухарин, Чарлз Райт Милс и др.) описват като срастване между икономически и политически елит. Особено при Хилфердинг и Ленин се появява идеята за отношенията: финансов капитал → контрол върху държавата → държавни решения в полза на финансовия капитал → разширено възпроизводство на капитала. Нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено.
2. Политическият механизъм: властта като машина за ренти
Политическата система в този модел не е „завладяна отвън“ – тя функционира като пазар на ренти, в който партийните централи, регулаторите и държавните предприятия са точките на продажба на достъп. Конкретните канали са добре познати: обществени поръчки с пряко договаряне и променени условия след подписване; концесии с непрозрачни клаузи; регулаторни решения „по заявка“ (лицензи за хазарт, цени в енергетиката); кадрова политика, при която сменяемостта на директорите на ключови агенции следва партийния, а не професионалния цикъл.
Ключовото теоретично уточнение тук е: рентата тук не е страничен продукт на политиката, а нейна главна продукция – това, което клиентелистките мрежи разпределят между себе си, е самата държава като ресурс.
3. Социалният механизъм: възпроизводство на неравенството
Социалното следствие се генерира чрез три канала.
Първи: капиталовият пазар на бедността – при рента, а не при заплати, се печели, а бедните продават единствената си стока, труда си (работната си сила), на пазар, свит от сивата икономика (в България оценявана традиционно на около 25–30% от БВП).
Втори: каптивната мобилност – достъпът до качествено образование и здравеопазване се превръща в класова привилегия, а регионалното неравенство (София срещу Северозападния регион – най-бедния в ЕС) прави географското произходно място съдбоносно.
Трети: демографският срив – неравенството и липсата на перспектива принуждават да емигрират младото и квалифицираното население, което влошава съотношението между трудещи се и пенсионери, свива данъчната база и принуждава оставащите да гласуват за патерналистки популизъм, който стабилизира олигархичния модел. Българската демографска криза – страна, загубила близо една четвърт от населението си след 1990 г. – не е страничен резултат от модела, а негов функционален елемент: тя източва точно социалните групи, които биха могли да го оспорят.
4. Институционално-правният механизъм: безнаказаността като циментиране на статуквото
Моделът се задържа не защото е неуловим, а защото го не хващат. Българският случай дава уникален естествен експеримент: когато външна сила (САЩ, Великобритания) наложи санкции по закона „Магнитски“ на олигарх и прокуратурата прекрати проверката вместо да я задълбочи, стана видима границата между официалната и фактическата система. Това налага уточнение на теорията на завладяната държава: завладяването не е само корупция на отделни служители, а прихващане на самия принцип на отчетност – съдебната система, прокуратурата и контролните органи функционират като защитен периметър на модела. Без този четвърти механизъм първите три биха се самоизтощили; с него моделът е самовъзстановяващ се.
Ако теорията на изключващите институции е вярна, българският случай трябва да покаже не просто съвпадение, а причинна връзка между четирите механизма – и данните за периода 2001–2026 г. я показват.
III. Управлението на държавата: в обществен интерес или в частен интерес?
1. Кой взема решенията: формалната и фактическата система на власт
Българският случай позволява чисто теоретично разграничение между формалната и фактическата структура на властта, което е рядкост в ЕС. Формално решенията се вземат от Народното събрание, Министерския съвет, президента и независимите регулатори. Фактически обаче за периода 2014–2025 г. се утвърди дуалистичен неформален център: от една страна – коалиционната машина ГЕРБ–ДПС (плюс сателити от други партии и личности – в изгодни „сглобки“), при която „държавнически“ решенията се предварително координират между партийните централи, а не в институциите; от друга – персоналният модел на санкционирания олигарх, който демонстрира способността на капсулирана криминална структура да оцелява във вътрешността на парламентарното представителство – с контрол върху медии, охрана, транспорт и парламентарна група, при положение че е извън доларовата система и под санкциите на два съюза. Това, което теорията на завладяването предсказваше, а емпирията потвърждава: в каптирана държава формалните институции продължават да „вземат решения“, но аджендата им е зададена навън – от мрежи, които не се явяват на избори, не дават отчет и не носят отговорност.
2. Държавен капацитет и корупция: институциите на отчетността като последен бастион
Третата част на модела – след икономическия и политическия механизъм – е институционалният капитивитет на правосъдието. Тук българският случай е диагностично безпощаден. Висшият съдебен съвет функционира като корпоративен съвет на съдебната система, а не като орган на нейната отчетност; главният прокурор концентрира правомощия, безпрецедентни в ЕС, без действащ механизъм на контрол; антикорупционната комисия (КПКОНПИ) притежава законодателен мандат за конфискация на незаконно имущество, но с пренебрежим резултат – при бюджет от десетки милиони лева конфискуваното имущество е символично. Международните индикатори потвърждават: България системно заема последно място в ЕС по възприемане на корупцията, а спирането на европейски фондове поради невърнати законодателни дефицити е форма на външно наложена институционална реформа – т.е. реформата идва не от капацитета на държавата, а от нейния външен кредитор. Ключовото теоретично заключение: в този модел корупцията не е провал на държавата, а нейна функция – тя е трансферния механизъм, който възпроизвежда олигархията.
3. Демокрация и олигархия: може ли изборът да промени система, която купува избора?
Тук стигаме до ключовия въпрос на анализа: до каква степен демократичните процедури функционират реално при силна концентрация на икономическа и медийна власт? Отговорът изисква разграничение между процедурна и същностна легитимност. Формално България е парламентарна република с редовни, конкурентни избори. Същностно обаче: медийната концентрация позволява аджендата на олигархичните интереси да се представя за обществена; финансирането на партиите през корпоративни и подставени дарения прави изборната надпревара структурно неравна; изборният цикъл от четири години е по-кратък от цикъла на съдебната реформа – едно управление може да спечели мандат с програма за демонтаж, но не и да го изпълни, ако съдебната система, чрез която минава демонтажът, остава каптирана. Това е парадоксът на реформаторското управление в каптирана държава: реформата изисква институционален капацитет, който моделът е демонтирал.
IV. „Прогресивна България“: аналитичен тест на програмата за демонтаж
„Прогресивна България“ е партия, оглавявана от Румен Радев, с програма от 150 страници, чиито две централни цели са „демонтаж на олигархичния модел“ и „ускорено икономическо развитие“. Програмните инструменти за първата цел са посочени изрично: засилване на конфискацията на имущество с незаконен произход и събиране на мнозинство от 2/3 за нов ВСС и нов главен прокурор. Политологически анализи позиционират новата партия като десноцентристка срещу статуквото на „двойната олигархия“. Програмата на „Прогресивна България“ съдържа точния диагностичен нерв на предходния анализ: „оттам се храни олигархията“ – т.е. конфискацията на незаконно имущество е идентифицирана като икономическата аорта на модела. Инструментариумът е адресиран правилно – нов ВСС и главен прокурор с мнозинство 2/3, засилена конфискация, предвидими правила за бизнеса. Но научният анализ трябва да постави трите структурни въпроса на изпълнението.
1. Трите непосредствени задачи на „Прогресивна България“
Първи – проблемът на мнозинството. Конституционното мнозинство от 2/3 в условията на фрагментиран парламент изисква или широка коалиция, или референдум – а всяка от двете опции размърдва самата коалиционна основа на демонтажа.
Втори – имунната система на модела. Историята на антиолигархичните проекти в Източна Европа показва, че каптираната система отговаря на заплаха не с открит конфликт, а с институционално забавяне: съдебни обжалвания на всяка мярка, медийни кампании за „реваншизъм“, саботаж от вътрешността на администрацията, чиито кадри са продукт на стария модел.
Трети – рискът от завладяване на самата реформа. Нови антикорупционни партии в региона демонстрират устойчива склонност към изчерпване на реформаторския капацитет след първия мандат, приемане на правилата на системата, която са дошли да демонтират, замяна на стари олигархични мрежи с нови. Румънският прецедент – от успеха на ДНА през 2013–2017 г. до нейния демонтаж под натиска на политическата класа – е задължителен сравнителен ориентир.
Затова тезата на настоящия анализ не е „ще успее/няма да успее“, а условната хипотеза: “Прогресивна България“ може да промени системата само ако демонтажът на олигархичния модел се извърши сектор по сектор – финансови потоци, медии, регулатори – с измерими междинни критерии (брой и стойност на конфискувани активи, реална сменяемост на магистрати, дял на прякото договаряне), а не чрез тотална формула. „Смачкването“ на мафията като тотална цел е нереалистично; ограничаването ѝ до тясна ниша, лишена от политически чадър, е постижимо – и е точно това, което румънският и словенският опит дефинират като горната граница на успеха. Демократичните процедури могат да функционират реално при концентрирана икономическа власт само ако властта е принудена да се брани на повече от един фронт едновременно – политически, съдебно, икономически и европейски. Еднопосочният натиск винаги бива неутрализиран от капсулираната система.
През последните години темата за олигархията, неравенствата и управлението на държавата постепенно излезе от сферата на политическите лозунги и се превърна в централен обществен въпрос. Все повече граждани усещат, че формалната демокрация не винаги гарантира реално равенство на възможностите и че икономическата концентрация се превръща във фактор, който влияе върху политическите решения. Това поставя няколко важни допълнителни въпроса. Доколко е възможно да бъде ограничена олигархичната власт? Могат ли неравенствата да бъдат намалени без данъчни промени? И какъв трябва да е вътрешният прогрес на „Прогресивна България“?
2. Олигархията не е само резултат от корупция
В българския обществен дебат често се създава впечатлението, че олигархията е продукт единствено на корупция, задкулисни връзки и незаконно влияние. В действителност картината е по-сложна.
След три десетилетия преход значителна част от големите икономически групи вече разполагат с огромни активи, финансови резерви, управленски опит и експертен потенциал. Те могат да наемат най-добрите юристи, консултанти и инженери, да осигуряват по-изгодно финансиране и да поемат рискове, непосилни за средния бизнес.
Затова дори когато обществените поръчки се провеждат при формално спазване на закона, предимството на големите структури остава значително. Те често са по-конкурентоспособни от малките и средните фирми просто защото разполагат с повече ресурси.
Тук се проявява класическият механизъм на натрупването: голямото богатство поражда още по-големи възможности за печалба, а те водят до още по-голяма концентрация на богатство.
Следователно въпросът не е само как да се ограничи корупцията. Още по-важен е въпросът как да се запази общественото равновесие, когато икономическата власт се концентрира в ограничен брой групи. Една държава може успешно да се бори с корупцията и въпреки това да остане силно неравнопоставено общество.
3. Могат ли неравенствата да бъдат намалени без данъчна реформа?
Тук се появява вторият фундаментален въпрос.
„Прогресивна България“ многократно заявява, че не възнамерява да променя плоския данък. От гледна точка на десния и дясноцентристкия политически модел това е последователна позиция. Тя се основава на убеждението, че ниските данъци стимулират инвестициите, икономическия растеж и предприемачеството.
Но възниква логичен въпрос. Ако данъчната система не преразпределя в по-голяма степен доходите и богатството, по какъв механизъм ще се намалява неравенството?
Тук е необходимо да се направи разлика между две понятия, които често се смесват. Първото е бедността. Бедността може да бъде смекчавана чрез по-високи минимални доходи, социални помощи, достъпно образование и повече заетост. Второто е неравенството. Неравенството е разликата между върха и основата на социалната пирамида. То зависи не само от положението на бедните, но и от скоростта, с която растат доходите и богатството на най-богатите слоеве.
Ето защо централният въпрос е следният: ако богатството на върха продължава да се натрупва по-бързо от ресурсите, които държавата преразпределя, може ли реално да се очаква трайно намаляване на неравенствата? Това не е идеологически, а икономически въпрос. В основата му стои проблемът дали е възможно да се постигне по-висока социална справедливост без промяна в механизмите на разпределение.
Не, не е възможно, според всички авторитетни международни проучвания!
4. Лоялността срещу компетентността
Третият въпрос е свързан с качеството на управлението. Всяка нова политическа сила идва на власт с обещанието да подмени старите зависимости и да внесе нова експертиза. Практиката обаче показва, че почти всички партии рано или късно започват да назначават предимно доверени хора. „Прогресивна България“ не е голямо изключение, поне на пръв поглед, от това правило.
Самата лоялност не е порок. В политиката доверието е необходимо. Проблемът възниква тогава, когато лоялността започне да измества професионализма.
Държавното управление е една от най-сложните дейности в съвременното общество. Ръководенето на министерства, агенции и регулатори изисква сериозни познания по публични финанси, право, администрация, икономика и международни отношения. Когато на ключови позиции се оказват хора с ограничен управленски опит, рискът е троен. Първо, качеството на решенията спада. Второ, администрацията започва да допуска повече грешки. Трето, обществото губи доверие в самата идея за промяна.
Тогава се появява опасната обществена реакция: „Новите обещаваха да бъдат различни, но в крайна сметка действат като старите.“
Една модерна държава не може да бъде управлявана само с политическа преданост. Тя има нужда от компетентни институции и висок професионализъм. И – разбира се – отлична координация.
Ще успее ли „Прогресивна България“ да прогнозира, планира, изпълнява и контролира?! Въпрос на бъдещето.
V. Каква трябва да бъде ролята на БСП?
Тук стигаме до най-важния въпрос. БСП е изправена пред дилема. От една страна, тя не може автоматично да отрича всяка инициатива на „Прогресивна България“. От друга страна, не може да се разтвори в чужд политически проект и да изгуби своята идентичност. Следователно най-разумният подход би бил принципът: „Подкрепа за полезното, критика към недостатъчното или неправилното.“
1. Хамлетовският въпрос в БСП
Позицията на БСП не може да бъде еднозначна.
БСП би могла да подкрепя: борбата с корупцията, укрепването на институциите, модернизацията на администрацията, качественото образование, развитието на науката и иновациите и т.н.
Същевременно тя следва да критикува: липсата на данъчна реформа, отсъствието на политика за намаляване на неравенствата, прекомерната близост между власт и едър капитал, пренебрегването на индустриалната политика, недостатъчната защита на труда.
Именно тук може да се оформи специфичното място на левицата в българската политика. И по този начин да възвръща доверието на милионите трудещи се, реалните създатели на благата.
2. Нуждае ли се БСП от вътрешна равносметка?
Въпросът за вътрешното обновление също е неизбежен.
Често се говори за „прочистване“, „смяна на поколенията“, „даване път на младите/жените“ и „разграничение от миналото“. Подобни процеси обаче рядко са успешни, когато се свеждат до персонални конфликти.
По-важен е друг въпрос: готова ли е БСП открито да оцени собственото си участие в политики, които допринесоха за растежа на неравенствата? Сред тях са: приемането на плоския данък, определени форми на приватизация, отстъплението от традиционни леви социални позиции, недостатъчната защита на труда и производството, работата в „сглобки“ с олигархията, приемането на всякакви партии в безсмислени коалиции. И тогава става ясна ролята на всеки в забъркването на тази каша, която доведе до отвращението на левите избиратели и напускането на БСП от Народното събрание.
Една партия не се обновява чрез лов на вещици. Тя се обновява чрез политическа честност и ясна оценка на собствените си грешки.
Ето защо българската левица е изправена пред исторически избор. Тя може да продължи да се движи в рамките на вече установения модел, опитвайки се единствено да го смекчава. Но може и да предложи последователна алтернатива, основана на по-развита обществена и кооперативна собственост, по-ниски неравенства, по-силна социална държава и по-справедливо разпределение на обществените ресурси.
В крайна сметка не става дума само за това кой управлява България. По-важният въпрос е в чий интерес се упражнява властта. Именно от отговора на този въпрос зависи бъдещето както на демокрацията, така и на социалната справедливост в страната.
Заключение
Мафията, олигархията и социалните неравенства не са отделни дефекти на системата. Те представляват взаимосвързани проявления на концентрацията на икономическа и политическа власт при системата на капитализма. Следователно въпросът за качеството на държавното управление е неразривно свързан с въпроса кой притежава богатството, кой контролира ресурсите и в чий интерес функционират институциите.
Библиография
Eurostat . (2026, 09 22). Gini coefficient of equivalised disposable income. Retrieved from Eurostat : https://ec.europa.eu/eurostat/databrowser/view/tessi190/default/table?lang=en
Gambetta, D. (1996). The Sicilian Mafia: The Business of Private Protection. Harvard: Harvard University Press.
Hellman, J. S., Jones, G., & Kaufmann, D. (2000). „Seize the State, Seize the Day“ : State Capture, Corruption, and Influence in Transition. Retrieved from World Bank Group: https://openknowledge.worldbank.org/entities/publication/e7ff924b-ec49-5019-94ce-75431ee93337
Winters, J. A. (2011). Oligarchy. Cambridge: Cambridge University Press.
Аджемоглу, А., & Робинсън, Д. Д. (2013). Защо нациите се провалят. София: Изток-Запад.
Аристотел. (1995). Политика. София: Отворено общество.
Пикети, Т. (2018). Капиталът XXI век. София: Изток-Запад.
Полани, К. (2026). Великата трансформация. Политическите и икономическите източници на нашето време . София: Изток-Запад.
Автор на публикацията:
проф. Боян Дуранкев
Икономист, специалист по маркетинг и стратегическо планиране.През 1980 г. завършва Университета за национално и световно стопанство.Специализирал е в САЩ и Германия.През 1989 г. става доктор по икономика, през 1994 г. - доцент, а през 2010 г. - професор.Преподавател в УНСС и във Висшето училище по застраховане и финанси.Сега е "емеритус професор".Автор на десетки статии, студии и книги.
