СТОЙНОСТИ НАД НЕЗРИМОТО

Има поезия, която не допуска читателя лесно до себе си. Не че умишлено е смъглена, не че е псевдоинтелектуална, претенциозна, безсмислена. Просто не те допуска лесно. Сякаш е жива. Сякаш нещо я е наранило. И трябва да ти повярва, преди да те допусне.

Такава е поезията на Диана Балабанова.

Тя се пише трудно. Не в смисъл мъчително. За нея думите не идват просто така. За нея думите се изстрадват. В нея смисълът е скрит. Собственото значение на думите се като че разпръсва.

Може и да не я разбереш напълно. Но ако я разбереш…

Ще те привлече с чистотата на порива.

Ще те покори…

 

Намръзнал дъжд, внезапно побелял,

безшумните пътеки озвучаващ,

за друг сезон дъгата е прибрал.

А с нищо друго мост към мен не става.

 

* * *

Има поезия, в която думите внезапно се сдобиват с нов смисъл. Придобиват ново значение, което не си предполагал. То понякога е неочаквано. Но… логично. Същевременно – парадоксално. Истинска мистерия. Въобще не разбираш откъде идва, накъде отива.

Такава е поезията на Диана Балабанова.

Може и да не я харесаш напълно. Но ако я харесаш…

Ще те обсипе с диаманти.

Ще те зашемети…

 

Изписах доста. Осъзнах, че

най-важното в живота се мълчи.

Но не успях. Заседналото залче

си вадех, казвах – да не ми тежи.

 

Забравих всички, на които

във рима чувства изполях.

Оставяха ме, на сърдито.

Разделяхме се и със смях.

 

Но имало в света оставане.

Без рима, без балада, стих…

И ето че със прераздаване

най-после се обезслових.

 

Напомня ми с нещо на Иван Динков. Този наш поет, „издялан от тъмен мрамор“ . Определението е на Никола Радев.

Напомня. Но отдалече.

В нея има женственост. Уязвимост.

А той е титан. „Издялан от тъмен мрамор“.

 

* * *

С Диана Балабанова се работи трудно. Всъщност лесно. Много лесно. Просто трябва да я оставиш да бъде ТЯ. Каквато е. Да й се довериш. Няма да те подведе.

Иначе няма да се получи. Колкото и да се стараеш, ще се разминете. Безмълвно. Както го е казал поетът. По английски.

Но повярва ли ти…

Ще ти е радостно, ще ти е уютно в нейното присъствие.

Умее да създава уют.

И щастие.

 

Никола Иванов пожела даиздам книгата й.

След някой и друг ден получих шепа стихове.

Получих и шепа рисунки на Мария Баракова. Дали рисунки, дали илюстрации – преценета преценете сами.

Те, не знам защо, ме отведоха при Обри Винсънт Биърдсли. Имам към него сантимент. Заради човек, когото обичах. Избра творенията му за своята книга, посветена на жената, която обичаше.

 

Към стиховете и рисунките получих  цяло едно… хм, как някога го наричаха… „окръжно“. Онаславено от нея „Организационна информация“. По-дълго от самата стихосбирка.

Като видя „Организационна информация“, не я чета. Направо я затварям. И се натаралежвам. Поет и „окръжно“ някак не ми се връзва.

После разбрах. Всичко е само от страх. Да не те наранят. Да не те набодат.

Нещо като отграда. Отграждане. От болката.

 

Когато се запознахме, всичко си беше наред. Както трябва да е между поетите лице в лице. Нещо си казвахме. Но главното беше зад думите, а не в думите.

И пак главно беше, че се разбирахме дори без думите.

Особено, когато стана дума за илюстрациите. И по-специално – за онези, със зениците.

Отначало имаше удивления. Защо така! Защо иначе?

После всичко от само себе си се получи.

Както трябва да е между поетите лице в лице.

 

* * *

Помолих я да прати биография за корицата отзад. И прати. Ето я:

 

„Изпитвам огромна почит към чистия, бял лист. И към вече написаните, световни шедьоври на него. Толкова огромна почит, че реших да спра да пиша.

Но започнах да се задушавам. Да се давя. Да потъвам. Стана пагубно. За душата.

Съм. Пишеща.

Благодаря на всеки, който ме съпреживява!

Моите стихове са моите болки.

И билки“.

 

Това е верую. Това е изповед. И… наистина биография. Какво повече да напишеш!

Последното изречение беше друго. И ме подразни. Промених го.

Когато се чухме по телефона, разбрах, че и тя се е подразнила. Поиска да го махна. Много е категорична, когато иска нещо.

Предложих й го с промяната. Нищо и никаква промяна. Бях само разместила думите.

Тя мълниеносно усети за какво става дума. И се съгласи.

„Биографията“ се получи.

Без това изречение щеше да „зее“. Сега е цялостна.

 

Така започна нашето приятелство.

Не че, да речеш, общуваме. Тя е там. Аз тук. Рядко се чуваме дори.

Но знаем, че можем да си вярваме.

Това днес – и винаги – е предостатъчно за едно пълноценно приятелство.

 

* * *

Иначе…

Диана Балабанова досега има три стихосбирки. И – общо – 50 стихотворения. Първата – „Опитах се да бъда черна точка“ – се появява на бял свят през 2000 година. После – и останалите: „Нямо име“ (2004) и „Мъже“ (2009).

След „Заран“ от 2025-а нататък има четири стихосбирки. И още 24 стихотворенията, написани за 16 години. Общо 74. Много за нея. Малко за литературата.

Няма какво да се чудите на броя им.

Сама си е признала: „със прераздаване / най-после се обезслових“.

 

Литературният критик Никола Иванов в предговора към стихосбирката „Как малкото се превръща в голямо“ си спомня мисълта на Иван Динков: „Вътрешната ефективност на поетическото слово се определя от количеството мълчание, което съдържа вътре в себе си“ (Почит към литературата“, 1980).

Поезията на Диана Балабанова съдържа в себе си много мълчание.

И дори много мълчания.

 

Аскезата (като състояние на душата или като свойство на лирическото слово) не е характерна за нашата поезия. Дори за Иван Динков, при когото концентрацията на лирическа енергия в думата е толкова силна, че всеки миг поезията му като че ли ще се взриви.

Диана Балабанова не провъзгласява мълчанието. Диана Балабанова го постига. Чрез „обезсловяване“.

Но мълчанието й пак говори. Не с думи. А със смисъл. Над думите.

(Кой както иска да го разбира. Но е така.)

 

* * *

Видях я да трепери над всяка дума (в смисъл – не от страх, макар че и страхът от думата буди уважение!). Над всяка буква дори.

За нея и буквата е значеща. Не в утилитарния смисъл – на предназначение, на употреба, на образуването на думи, които после се подреждат в изречения. А в екзистенциалния – на смисъл.

Буквата сама в себе си, сама по себе си носи смисъл.

 

Доколкото стъкмявах книгата технически…

Обаждаше ми се. И винаги за някоя буква. Сгрешена не като правопис, а именно като смисъл.

Трябва да си много фин човек, за да усещаш смисъла на буквата. И да го почиташ.

Все едно си се научил да разговаряш с тоя свят на език, на който не се говори.

Това е толкова е вълнуващо, загадъчно, предизвикателно.

 

При Диана Балабанова дори в паузата на анжамбмана има смисъл.

Това е онази пауза, която актьорите понякога дори не усещат. А е необходима, докато окото (и съзнанието!) прескача от единия ред – на другия. За да не се обърка стъпката. За да се запази ритъмът. Логическото ударение. А понякога дори самата поезия. Като вълшебство. Като красота.

При Диана Балабанова паузата в анжамбмана е дори повече от задължителна. Защото не е заради стъпката. Не е заради ритъма.

Заради нещо друго е.

При Диана Балабанова паузата говори. Без думи. Със смисъл.

Какъв?

Всеки сам си го намира.

 

* * *

Пряко следствие от тази поезия.

Светът е по-загадъчен, по-интригуващ, по-изплъзващ се, отколкото предполагахме. Или просто поетът, просто човекът Диана Балабанова е станала по-зряща, по-виждаща в тъмното, в неясното все още за нас на съществуването. И ни докосва до неговите съкровени послания.

 

Страничен ефект.

Поезията на Диана Балабанова нашепва: „Внимавай, човече! Пази се! Не бъди толкова неутолим, тъй нетърпеливо, тъй безразсъдно алчен, защото… това ще те изяде. Ще те схруска. Не буквално, като човек. А като предназначение. Като смисъл. Като мисия, за която си дошъл“.

Но в това като че ли не съм съвсем сигурна.

И все пак…

 

А животът какво е, другари?

Пълна стая със тленни неща?!

И сърце с пълна липса на вяра –

щото всеки пресмятал сега,

 

как да може да хвърля боклуци.

Без да вдигнеш глава за звезди?!

По-самотно от улично куче,

без сърцето с любов да гори,

 

да ядеш, да купуваш, да имаш…

Извинете, не мога така!

Има стойности над незримото.

Друго има зад плътта.

 

То се сгрява, даже на свещи!

Стига време да имаш – за брат.

Не харесвам живота за вещите,

който води сегашният свят.

 

Това е поетът Диана Балабанова.

Това е човекът Диана Балабанова.

 

* * *

А какви са „стойностите над незримото“? И какво е „другото“ зад плътта?

Тя не казва.

Само ни предупреждава, че такива има.

Вероятно всеки от нас трябва да ги открие за себе си.

Това е красивото на съществуването, че всеки може да открие всичко. Но само и единствено за себе си. Стига да поиска.

 

Национален литературен салон „Старинният файтон“,

Къща музей „Димитър Благоев“, София, 31 март 2026 г.