Това е заглавието на доста пространна публикация на сайта на Българската телеграфна агенция от 13-ти т.м., в която ни се съобщава, че на посочената дата „е обнародван Законът за присъединяване на Австрия към Германия, с което официално е обявено включването на държавата в състава на Третия райх. Събитието остава в историята с термина „аншлус“ (от нем. Anschluß – свързване, присъединяване).“ Колкото е озадачаващ този начален текст, толкова по-удивителни са следващите описания на остро кризисните събития от февруари-април 1938 година.
Като начало, под заглавието е поместена фотография, на която се виждат неколцина мъже в паравоенни униформи с обяснението, че мястото е Андовър, Ню Джърси, /т.е. – САЩ/, датата е 1 май 1938 г., а събитието – „наскоро завърналият се от Германия, Фриц Кун, вторият отляво, „фюрер“ на немско-американския Фолксбунд, ескортиран до ораторското място от почетна стража по време на откриването на втория сезон на Бунда в лагер Нордланд. В речта си Кун заявява, че „аншлусът“ или анексирането на Австрия към Германия е посрещнато от австрийците с „голям ентусиазъм“.
След което ни се съобщава, че в навечерието на въпросната дата „райхсканцлерът Адолф Хитлер заповядал на войските и те навлезли в страната без съпротива“. Това станало в изпълнение на идеологическата програма на нацистите за обединяване на всички етнически германци в една държава, основана на „концепцията за Велика Германия“. Сякаш нищо лошо, нали?
Вярно, аншлусът противоречал на договора от 1919 г., с който Германия признавала суверенитета на Австрия, като тя се задължавала да води политика, съобразена с немските интереси. Обаче през февруари 1938 г. фюрерът се срещнал с австрийския си колега Шушниг и поставил нови условия, включително назначаване на пронацистки представители на висши държавни постове, амнистия на затворените австрийски нацисти след неуспешния им опит за преврат от 1934 година, както и координация на външната политика с тази на Германия, които поставили Австрия в зависимост от Берлин и „подготвили страната за осъществяването на аншлуса“/!?/. Остава неясно как се отнесъл въпросния Шушниг към тази „подготовка“.
Но да не се притесняваме, защото на 10 април 1938 г. бил произведен плебисцит, на който приблизително 99,7 процента одобрили аншлуса, а според енциклопедия Британика от Берлин уверили, че референдумът е извършен под надзора на международни наблюдатели и не е манипулиран. По-нататък научаваме, че „според информация на Мемориалния музей на Холокоста на Съединените щати, след анексията Австрия губи своята държавна независимост …, тъй като управлението е поето от Берлин. За Германия това означава териториално разширение и укрепване на стратегическите позиции в Европа,“! И накрая: „Въпреки нарушението на международните договори, не се наблюдава сериозна съпротива от останалите страни. Европейските държави възприемат случилото се като неизбежен резултат от германската външна политика.“
По същество това описание на т.нар. аншлус е напълно годно да е дело на гьобелсовата пропагандна машина, така виртуозно обосновавала безпрецедентните престъпления на нацисткия режим през 12-те години на катастрофалното му властване от 1933 до май 1945 година. Всъщност, суровата истина в конкретния случай е доста по-различна. Вместо така блаженото заглавие, поставено от авторите на текста в БТА, другото отражение на станалото тогава, споделено от всички здравомислещи наблюдатели, било „Изнасилването на Австрия“. Това е заглавието на раздела в „Издигането и падането на Третия райх“ на Уилям Шайрър – едно от най-известните изследвания на хитлерофашисткия „националсоциализъм“.
Да, след Първата световна война в австрийското общество има широко споделено желание и стремеж за обединяване с Германия. Това настроение се споделя и от националисти, и от социалисти, какво от монархисти, така и от републиканци. Става дума за обединяване с нова Германия на парламентарната република и Ваймарската конституция. Само че от инсталирането на Хитлер като райхсканцлер на 30 януари 1933 година нещата поемат по съвършено различен път на тоталното подчинение на държавата и обществото на мракобесния диктат на нацисткия режим. Превръщането на немския парламент – Райхстага в грандиозен пожар само месец по-късно, на 27 февруари с.г., – дело на нацистките щурмоваци по заповед на Гьоринг – слага начало на бруталната разправа с комунисти, социалдемократи и други противници на нацизма, както и на безогледен поход срещу институциите и устоите на демократичната държава. Впрочем – безапелационно разобличен от Георги Димитров на Лайпцигския процес от септември същата година.
Но да се върнем към темата за Австрия от пролетта на 1938 година. Що се отнася до „беседата“ между германския и австрийския канцлер, става дума за безпрецедентно брутален натиск от страна на Хитлер над Шушниг да подпише и гарантира изпълнението на две страници текст със въпросните „нови условия“ за налагане на нацисткото нахлуване в институциите и политическия живот на Австрия.
Между 12 февруари и 11 март 1938 година следват четири седмици на агония. От една страна непрекъснато ескалират исканията за назначения на отявлени нацисти на ключови постове в правителството, придружени с масови безредици, организирани от австрийските щурмови отряди на нацистите. От друга – опитите за противопоставяне от страна на Шушниг, който в реч пред австрийския парламент на 24 февруари заявява: „дотук и нито крачка по-нататък“, както и че Австрия никога няма да се откаже от своята независимост.
Австрийският канцлер предприема и една последна отчаяна стъпка. На 9 март обявява, че след четири дни, на 13 март, ще проведе референдум с един единствен въпрос към австрийските граждани – дали са за „свободна, независима, социална, християнска и единна Австрия – Да или Не?“ При тази новина Хитлер изпада в ярост и издава заповед за незабавна подготовка за нахлуване в Австрия. Едновременно с това заповядва на наместника си във Виена Цайс-Инкварт да наложи незабавна отмяна на референдума. Шушниг отново капитулира, като го отменя с мотива, че не желае да пролее германска кръв.
Само че това вече не е достатъчно. Искането, което Гьоринг ултимативно предявява, е Цайс-Инкварт да бъде назначен за канцлер. Сега обаче възниква нов проблем – президентът на Австрия Миклас приел оставката на Шушниг, но категорично отказвал да назначи германец за канцлер, независимо от ултиматума от германска страна от 11 март. Последвал масиран натиск и заповед на Хитлер в края на деня войските да навлязат в Австрия сутринта на следващия ден. В края на деня Миклас най-накрая отстъпва и назначава Цайс-Инкварт за канцлер и изпълняващ функциите на президент.
На следния ден – 12-ти – следва триумфалното навлизане на Хитлер и германските войски в Австрия, посрещнат с огромен възторг в неговия роден град Линц, където остава няколко дни. Лесно е да си обясним този ентусиазъм в атмосферата на истерични пропагандни измислици за масови безредици и кървави провокации от страна на „червените“, на твърдения за готвен пуч от тяхна страна и т.н. – все изпитани гьобелсови манипулации.
В Линц се осъществява и въпросният акт на „официалното присъединяване“ на въпросната дата 13 март. Фюрерът връща подготвения от наместниците му във Виена проектозакон, с който е обявяван за президент, с нареждането да му представят нов закон, предвиждащ пълен аншлус, т.е. изчезването на Австрия като държава от картата на Европа. Референдумът месец по-късно вече бива проведен в съвсем друга атмосфера на тотален натиск на нацистката власт и пълен произвол на Гестапо. Още в първите седмици след присъединяването следват масови арести и изселване на десетки хиляди комунисти, социалдемократи, либерали и въобще на противници на нацистите, на брутални репресии и издевателства срещу евреи и други „нежелателни“; Химлер организира създаването на концентрационния лагер Маутхаузен.
В споменатата БТА-информация се отбелязва „липсата на сериозна съпротива“ от външните сили, които приели станалото като „неизбежен резултат от германската външна политика“. В случая няма нищо удивително, защото в предходните дни от страна на Великобритания и Франция, а в последния момент и от Италия се излъчват поредица от сигнали, че подобно присъединяване няма да срещне сериозен отпор. Това е така, защото там са напълно наясно, че „идеологическата програма“ на Хитлер съвсем не се ограничава само да „обедини всички германци в една държава“, а всъщност е подчинена на целта за завоюване на „жизнено пространство“ чрез поход на Изток, т.е. – за заличаването на Полша и разгрома на Съветския съюз.
След аншлуса Германия не просто получава „териториално разширяване“ и „укрепване на стратегическите й позиции в Европа“, а практически обречена е Чехословакия, обградена вече от три страни. За всички е било пределно ясно, че следващата в намеренията на фюрера е именно тази страна. Факт е, че още на 17 март Съветският съюз прави предложение за конференция с участието на Англия и Франция с цел да се предотврати по-нататъшна агресия от страна на Германия. Седмица по-късно, на 24-ти в реч в парламента Чембърлейн отклонява предложението. Това е и първият случай на протакане и практически отказ от страна на Англия и Франция да пресекат, докато все още е възможно, политиката на нацистка Германия на безогледна агресия, довела до апокалипсиса на Втората световна война и изтреблението на десетки милиони човешки същества.
Първата крачка по този гибелен път е австрийският аншлус – истина, която по никой начин не намира отражение в дописката на БТА. Което на свой ред поражда някои доста неудобни въпроси – дали става дума за журналистическа немощ, за недопустимо невежество, или пък за нещо по-друго – един леко завоалиран опит за оправдание на подобен похват за „национално обединение“? При всички случаи, неутешителни обяснения.
ГП/
16.03.2026 г.
Автор на публикацията:
