Встъпително изказване на дискусията на тема „Конституционализъм и народовластие“, проведена на 20 юли 2026 г. в София по случай 35-годишнината от тържественото приемане на 12 юли 1991 г. на Конституцията на Република България от Седмото Велико събрание.
- Кратка равносметка на действието на Конституцията.
Често времето е най-добрият съдник. 35 г. са достатъчни, за да оценим доколко и как действа Конституцията, а също и резултатите от нейното действие. Времето опроверга критиците на Конституцията, защото:
– тя се оказа трайна и до голяма степен реална. На Талейран се приписват думите, че конституцията трябва да е кратка и неясна. Българската конституция не е нито кратка, нито подробна. Тя постига баланс между абстрактност и определеност на нормативната уредба;
– на основата на Конституцията бяха изградени редица институции, които са елемент на демократичната държава;
– тя се оказа подходяща за интеграцията на България в европейските институции;
– тя предвижда механизъм за собствената си защита;
– няколкото промени в Основния закон не могат да се оценят еднозначно, но точно последната се превърна в конституционен проблем.
Конституцията е системообразуващ за правната система и за държавата фактор. Тя, образно казано, е архитектурният план за изграждане и функциониране на държавата. Конституцията преди всичко с нейните принципи е своеобразен идеал, който следва да се реализира, прилага и защитава. Само така тя става реална и ни доближава до предписания идеал.
- Народен суверенитет, разделение на властите, демократична и правова държава.
Признаването и зачитането на принципа на народния суверенитет е задължително условие за модерната демокрация. Това е сакралният легитимиращ светската държава принцип. Според чл. 1, ал. 2, изр. второ от Конституцията народът осъществява властта непосредствено и чрез органите, предвидени в нея, т. е. гражданите участват в държавната власт пряко и непряко. От тази гледна точка е съмнително, че България е пълноценна демокрация, защото през последните десетилетия българските граждани не бяха допуснати да решат пряко нито един въпрос, отнасящ се до външнополитически избор.
В днешно време принципът на правовата държава поставя самата демокрация в определени граници. В ядрото на правовата държава са основните права на личността, които Конституцията определя като неотменими. Трудната задача пред правното регулиране е как основните права да се съвместят с разбирането на мнозинството за обществените интереси, т. е. как държавата едновременно да е правова и демократична.
Съвременната демокрация е родена от капитализма или поне в условията на капитализъм. Нейни черти са равенството пред закона, а днес и равенството в изборните права, но свободата в съчетание с формалното равенство не само не изключва, а предполага социалните неравенства. Според Русо, за да действа общественият договор, „никой не трябва да е толкова богат, че да купува други хора, и никой не трябва да е толкова беден, че да се налага да се продаде”. Огромните социални неравенства ерозират демокрацията и поставят обществата пред задълбочаващ се проблем от конституционно естество.
Според Конституцията цялата държавна власт произтича от народа, но в обществото има и други власти с не по-малка сила – икономическа, финансова, информационна. Решаващите прилагането на изкуствен интелект също придобиват все по-голяма власт. Тези власти разполагат с огромни ресурси и придобиват глобален, наднационален характер, а правото като се започне с конституциите все още не ги регулира с такъв интензитет, както прави това по отношение на държавната дейност. Съсредоточаването на различни видове власт в ръцете на малко хора води до отслабване на публичната власт на национално и на международно ниво, а оттук и до неспособност тя да отговори на масовите обществени потребности и очаквания. В резултат на това, въпреки че държавата формално остава демократична, по същество тя става по-скоро олигархична. В такава среда корупцията е само един от начините за обслужване на частни интереси, но олигархичната власт не е непременно или изцяло криминална. Затова се налага принципът за разделение на властите да стане универсален принцип за организацията на обществото. Това е задача, която вероятно трябва да се решава от следващото поколение конституции.
- Представително и професионално управление.
Изборното представителство е една от чертите на демократичната държава, а професионализмът е друга черта на съвременната държава. Между тези две черти на държавата също има напрежение, защото политическото представителство само по себе си не осигурява качествено управление. Демокрацията малко или много е популистки режим, тъй като отразява мненията и настроенията на гражданите, от които зависи формирането на мнозинство за управление. Поради това демокрацията нито може да се „зарежда” само с дългосрочни цели, нито е достатъчно ефективна с оглед на постигане на такива цели.
У нас още преди около век Петко Стайнов изследва проблема за отношението между народовластие и компетентност във връзка с кризата на парламентаризма и демокрацията в Европа. Народовластието дава политическа легитимност на властта, а компетентността на лицата в управлението – професионално управление. Идеята е административната дейност и съответно държавните служители да отговарят на определени професионални изисквания и да не са пряко зависими от политическата власт.
България нормативно е възприела този модел, но на практика не го прилага последователно. Вместо това вече години наред на различни позиции се назначават и избират лица, които в много случаи не притежават необходимата професионална подготовка и опит. Така вместо служители, които олицетворяват високите професионални стандарти и изискванията за личен интегритет, на държавна служба попадат лица с партийни, бизнес или лични протекции. Голяма част от лицата в управлението са овладели администрирането на дейности и разпределението на бюджетни средства, но без самите те да са специалисти в сферата, която управляват. В резултат на всичко това години наред управлението страда от двоен дефицит – на демократичност и на компетентност.
- Ефективна защита на Конституцията.
Необходимо е противодействие не само на нарушенията на Конституцията, но и на това, което можем да наречем конституционна аномалия. Тя е отклонение от Конституцията, което обаче не е описано в нея и не е предвиден начина, по който да се преодолее. Напоследък такива аномалии настъпиха в следствие на изтичане на мандатите на членове на различни държавни органи. За да не се превръща аномалията в правна аномия, т. е. в безправно състояние и в частично суспендиране на конституцията, е необходимо да се предприемат действия както от законодателната власт, така и от конституционната юрисдикция. Вече можем да посочим примери за законови норми и решения на Съда на ЕС, които ограничават определени правомощия от органи, чийто състав в резултат на продължително бездействие не е приведен в съответствие с Конституцията.
Българският Наказателен кодекс е възприел класическия принцип, че наказателната отговорност е лична. Това обаче не изключва възможността държавни органи, респективно техни членове да носят отговорност за причинени вреди. Поставянето на този въпрос е важно, защото обикновено колкото по-високо в йерархията на властта се намира един орган, толкова по-голям е обхватът на неговите решения и съответно по-тежки са последиците от негови неправилни и противоправни решения.
Автор на публикацията:
