Встъпително изказване на дискусията на тема „Конституционализъм и народовластие“, проведена на 20 юли 2026 г. в София по случай 35-годишнината от тържественото приемане на 12 юли 1991 г. на Конституцията на Република България от Седмото Велико събрание.
Обезценяване на ценностите и обезправяване на правото – това е най- краткото резюме на съвременните международни реалности. Иначе казано – това е международният контекст, в който превеждаме конференция, посветена на Конституцията. А тези два процеса имат пряко съдържателно отношение към темата на дискусия. Защото ценностите, респективно техния превод в юридически норми, са 
носещата конструкция на всяка система на обществени отношения – независимо дали става дума за една национална конституция, или за всичко това, което през последните 80 г. събираме в понятието следвоенен световен ред. Като това е непосредствен резултат от заобикалянето на правото и превръщането на ценностите в избирателно обслужващ политиката инструмент. И тук не става дума за пукнатини по фасадата, а за подриване на фундамента на сградата – т.е. за дълбоки тенденции и процеси, очертаващи базисни промени на системно ниво.
Новият свят – или промяната в „параметрите на фундамента”. Естествено всяка претенция, че от днес светът е коренно различен и няма нищо общо с предишния период, не е съвсем точна. Най-малкото защото новото се ражда в недрата на старото – като проблеми, процеси, решения. Но дори и като клише, определението „нов свят” днес носи свое дълбоко съдържание, дефинирано през призмата на редица конкретни параметри.
Първо, става дума глобален свят. Революцията в технологиите, информацията и комуникацията (иначе казано – глобализацията) преформулира понятието за граници и национален контрол. Само по себе си глобализацията е обективен процес и не може да бъде отменена – но може да бъде регулирана. Което означава, че отговорът на досегашния етап на „дива глобализация” с всички проблеми и предизвикателства не би следвало да се търси с поглед назад, към национално затваряне и де-глобализация, което е своеобразен „политически неолудизъм” (както лудитите чупят машините преди два века в опит да спрат промишлената революция), а в посока създаване на нова глобална регулаторна рамка, надграждаща международната такава. А това са две твърде различни нива – и целта би следвало установят единни правила в редица сериозните нерегулирани глоблани ниши: достатъчно е да се спомене само интернет и рамките на допустимост на съдържанието в него.
Второ, постепенно се оформя нова субектност на международните отношения. Целият досегашен ред има за основен субект националната държава. Днес на терена вече има мощни недържавни субекти: не само транснационалните корпораци, но и наднационални неправителствени организации, влиятелни глобални мрежи (както демократични, така и радикални от рода на международния тероризъм или радикалния ислям), глобално обществено мнение (с една ключова особеност при отсъствието на глоблно общество). Като нерядко тези фактори имат по-сериозно влияние върху процесите в международен план отколкото много национални държави.
Трето, процесите на дехуманизация на човечеството. Като тук става дума не просто и не само до общодискутируемата инстументално-технологична страна на въпроса, свързана с границите на допустимостта при заместването на човека от изкуствения интелект. Въпросът има и друга, не по-малко сериозна идейна гледна точка, свързана с подмяната на целта на прогреса – като все повече в центъра на развитието е не човекът, а парите, т.е. печалбата. Което пък рефлектира в нарастващите неравенства – както вътре, така и между държавите, загубата на социалните баланси и появата на остро чувство за поне няколко дефицита: на сигурност (национална и
персонална), на справедливост (институционална и социална), на доверие (в елитите и в по-широк контекст – в правилата на представителната демокрация).
Четвърто, от всичко казано до тук следва и основният въпрос: как се менажира глобален свят. На концептуално ниво отсъства мета-идеята за света след двадесет, тридесет или петдесет години. Дебатът към момента върви само по оста моноцентризъм-полицентризъм. Но това ни остава в полето на днешния, а не утрешния ден, при сегашната организация на международните отношения. Другата плоскост е на системно ниво – и най-обобщено казано произтича от сблъсъка на капитализма с глобализацията. И ограничаване на ролята и възможностите на националната държава като социален амортисьор. Най-опростено и конкретно казано: бедността на Африка днес е проблем на Европа – но отсъства тази глобална рамка, която да предлага системно решение на този проблем. От друга страна нарастват рисковете от нарастващото влияние на корпоративни структури, т.е. неизборни субекти върху глобалните процеси (достатъчно е да си спомним само какво означаваше спирането от Мъск на „Старлинк” за войната в Украйна или пък филисофията на „Палантир”). Впрочем, темата капитализъм-демокрация вече е проблем на сериозни аналази на академично ниво в САЩ и Западна Европа.
Новата свещена триада: всичко е геополитика, геополитиката е сигурност, сигурността е оръжие. Всички тези тенденции изведоха геополитиката в центъра на международните отношения. Защото процесите вече не се затварят в рамките на една или няколко държави, а излизат на по-високо, регионално и глобално ниво. Но в геополитиката водещи са интересите, а не ценностите (достатъчно е да се отбележи, че наш, на Запада, стратегически партньор е например Саудитска Арабия, която трудно покрива критериите за демократично общество).
Резултатът е ерозия на следвоенния световен ред (и неговата носеща институционална конструкция – системата на ООН) и заобикаляне на международното право, но не и формиране на нов такъв (не се създават международни институции и не се приемат нови правни норми). Иначе казано, ние инструментализираме сигурността чрез въоръжаване, без да сме я концептуализирали – като алтернативи и последици. Като страхът от взаимното унищожение, а не разумът е общия деноминатор. Но прагът на страха става все по-нисък – и вече бомбардирането на ядрени обекти е ежедневие, а евентуалното използване на ядрено оръжие – битовизиран дебат.
Ключово в тази конфигурация е отсъствието на визия и отказът от идеята за споделена сигурност, т.е. сигурността за всички. А алтернативата на споделената сигурност е общата, удвоената несигурност, директно водеща към надпревара във въоръжаването. Това, което липсва в тази конструкция е вторият носещ елемент на сигурността – политическата, договорената сигурност. Иначе казано – общественият договор, фиксиран и гарантиран чрез съответните правни норми и ангажименти. В практически план това са споразуменията за контрол върху въоръженията и за разоръжаване. Защото оръжието е средство за възпиране до момента, до който не е влязло в употреба – след това то е единствено средство за убиване. Особено притеснително е това на фона на пълния разпад на цялата система от двустранни договорености между САЩ и Русия в сферата на ядрените оръжия. Звучи крайно обезкуражаващо когато ние не можем да предложим друга алтернатива след края на конфликта в Украйна освен една нова студена война – защото това е реалната посока, в която вървим.
Всичко казано дотук ни препраща обратно към ценностите и нормите, т.е. към правилата на играта. Аналогията с котвата е един предпочитаните начини да се говори за стабилност в съвременната политика – котвата, която предпазва кораба от разбиване в скалите в условия на буря. Конституцията изигра тази роля за България през всички тези години на промени и сътресения. В международните отношения това са международните институции и международното право. А тяхното съхраняване все повече се превръща в задачата на задачите на днешния свят.
Автор на публикацията:
