Уважаеми г-н Ректор, уважаеми колеги,
Позволете ми преди всичко да благодаря за високата чест да получа наградата на името на професор Станчо Чолаков. Тази награда на вашия университет е най-високото подобно отличие в България.
Съдейки по биографията и трудовете на професор Станчо Чолаков, неговият интерес е фокусиран върху икономическото развитие на България. Той посвещава своите усилия, във връзка със заеманите от него отговорни длъжности, на решаването на сложни проблеми в момент на радикално преструктуриране на българското стопанство след Втората световна война. Днешните предизвикателства не са толкова радикални, но са все пак решаващи за успешното развитие на българската икономика.
Имаме два съществено различни модела на развитие на националната икономика на една страна. Преобладаващият в света модел представлява комбинация от суверенна монетарна политика и координирана с нея по един или друг начин фискална политика. Тези политики позволяват овладяване на инфлацията, противодействие на вътрешните и външни шокове, създаване на предпоставки за висок и устойчив икономически растеж, без да отменят децентрализираната конкурентна пазарна икономика. Ключов момент при този модел е плаващият валутен курс, който позволява уравновесяване на икономиката чрез изместване на търсенето. Така структурираните политики дават възможност за допълване между частния и публичния сектор.
Възможен е и друг модел. При него ролята на монетарната и фискалната политика е сведена до минимум. Разчита се на способността на децентрализираните пазари сами да постигат вътрешно и външно равновесие. Екстремна форма на саморегулиращ се пазар е валутният борд.
Валутният борд напомня паричното обръщение в условията на златния стандарт, когато паричната емисия на централната банка е ограничена от наличния златен резерв. Самите валутни бордове обаче са продукт на колониалната епоха. При тях съответната колония държи своите златни и валутни резерви в централната банка на метрополията. По такъв начин, от една страна, паричната емисия на колониалната икономика е привързана към метрополията, а от друга, икономиката на метрополията е финансирана от колонията. Валутните бордове се характеризират освен това с фиксирани валутни курсове и обвързване на вътрешната парична емисия с размера на златно-валутните резерви.
При валутен борд, и особено в условията на свободно движение на капитали, монетарната политика е неефективна, вследствие на т.нар. трилема в областта на международните финанси. Фискалната политика обаче е толкова по-ефективна, колкото е по-свободно движението на капитали. Тъй като при валутен борд движението на капитали е свързано с валутния резерв, положителната връзка между притока на капитали и ефективността на фискалната политика е ограничена. Като резултат имаме неефективна монетарна и ограничена фискална политика. При това положение икономиката се адаптира различно към вътрешните и външни шокове, в сравнение с преобладаващия модел. Валутният курс е фиксиран и реакцията чрез изместване на търсенето отвън навътре и обратно е невъзможно, остава единствено приспособяване чрез дохода. Това означава на практика забавяне на икономическия растеж при дефицит по текущата сметка и ускоряване при актив.
Изследванията на Международния валутен фонд показват, че страните с фиксирани валутни курсове имат като правило по-ниски темпове на икономически растеж, в сравнение с тези с автономна парична политика. Разбира се има изключения. Страни като Хонг-Конг и Сингапур имат стабилни валутни бордове и висок растеж, но това са специфични островни градове-държави с особено участие в международното разделение на труда. В Европа, единствената друга държава във валутен борд е Босна и Херцеговина.
Възниква въпросът защо именно България, практически единствена между останалите държави-членки на бившия Съвет за икономическа взаимопомощ, е във валутен борд, което означава финансова колониална зависимост от еврозоната. Ние сме именно финансова колония, т.е. държава механично обвързана с финансовия център и практически лишена от някаква автономна макроикономическа политика. Дава ли ни това някакви предимства, и ако да какви.
На първо място причината Международният валутен фонд да наложи валутния борд у нас е провалът на монетарната политика през средата на 90-те години на миналия век у нас. БНБ се оказа под контрола на политически сили и частния банков капитал и практически не само не успя да овладее инфлационния процес, но вследствие на неадекватните си действия способства за възникване на хиперинфлация у нас. Бюджетният дефицит беше на практика продукт от високите лихви, достигащи до 300% годишно, плащани по вътрешния държавен дълг. Тези лихви бяха наложени от БНБ и правителството без адекватен анализ и обосновка. Самият вътрешен държавен дълг, както и реалните държавни разходи, не бяха на високо равнище. С други думи, неадекватната монетарна политика беше основната причина за финансовата нестабилност на страната. При тези условия фактическото ограничаване на суверенните функции на централната банка се оказа единственото работещо решение за овладяване на инфлацията. Това е и основната заслуга на валутния борд.
Основната задача на прилаганите механизми, в това число монетарната и фискалната политика, е постигането на максимално благосъстояние, устойчив растеж и социална справедливост. Трябва да се отбележи, че в първоначалните стратегии на МВФ валутният борд не беше разглеждан като дългосрочно решение, а по-скоро като временна мярка за стабилизиране на икономиката.
Валутният борд обаче се оказа изключително устойчив. Причината е в тава, че той е механизъм, характеризиращ се със зависимост от траекторията (path dependence), т.е. веднъж въведен този модел на парично устройство на икономиката трудно може да бъде променен. Причината е, че връщането към суверенна монетарна политика е свързано със значителни рискове, които политическите партии не са склонни да поемат.
Валутният борд, следователно, е тясно свързан с политическата стабилност и възможността за провеждане на икономически реформи. Тъй като монетарната и фискалната политики са до голяма степен блокирани като инструменти за преодоляване на вътрешни и външни шокове, всяка реформа представлява поемане на прекомерен политически риск. По същата причина възможността за провеждане на социална политика също е ограничена.
Валутният борд премахва функцията на централната банка като кредитор от последна инстанция, паричният пазар не се регулира, забранени са операциите на вътрешния капиталов пазар, държавните ценни книжа не влизат в активите на БНБ. Всичко това оскъпява кредита, затруднява финансирането на държавния дълг.
Анализите на валутния борд обикновено изключват влиянието на този механизъм върху структурата на баланса на БНБ. Промените тук обаче са изключително интересни. През последните месеци нетните чуждестранни активи на БНБ са от порядъка на 70 милиарда лева. Тези суми са инвестирани в чуждестранни банкови депозити и чуждестранни, главно държавни, ценни книжа. Източникът на тези средства са резервите на банковия сектор, както задължителните, така и свръхрезервите и фискалния резерв. При суверенните централни банки структурата на активите е съвършено различна. Валутните резерви заемат сравнително скромна част от активите, основният дял се пада на държавните ценни книжа.
С други думи, най-бедната страна в ЕС подпомага финансирането на държавните дългове на най-развитите страни, докато финансирането на собствения ни държавен дълг е на чисто пазарна основа. Традиционната връзка между държавния дълг и емисионната политика на централната банка, характерна за централните банки още при тяхното възникване, при валутния борд е премахната. Същевременно, високата норма на задължителни резерви, превишаваща тази в еврозоната 10 пъти, намалява паричния мултипликатор и затруднява финансирането на инвестиционния процес в частния сектор.
Сумата от 70 милиарда, които чрез БНБ България инвестира в еврозоната, превишава значително всичко, което получаваме по линията на структурните фондове и представлява нагледна илюстрация на факта, че България е финансова колония на еврозоната.
Косвените последици от валутния борд са относително забавения, в сравнение с останалите посткомунистически страни-членки на ЕС, икономически растеж, липсата на реформи, социалната стратификация и до голяма степен политическата поляризация в страната.
Има три варианта на развитие на България – запазване на валутния борд, преминаване към автономна монетарна политика и присъединяване към еврозоната.
Запазването на валутния борд, поне за известен период от време, е препоръчвано от редица икономисти. Основните доводи са два. България все още изостава от средното равнище на БВП на глава от населението в еврозоната и би било по-лесно нашата икономика да се адаптира към новите условия след преодоляването на тава изоставане. Вторият довод се свежда да това, че ценовото равнище у нас все още значително изостава от това в еврозоната.
Първият довод не е убедителен, тъй като в условията на валутен борд е твърде трудно де се реализира ускоряване на икономическия растеж и бързо догонване на развитите страни от еврозоната. От 1997 г. насам България системно изостава в своето развитие от другите източноевропейски държави и процесът на доближаване до средноевропейското равнище на доходи ще заеме един прекалено продължителен исторически период.
От гледна точка на ценовото равнище следва да се разграничат две групи стоки- търгуеми и нетъргуеми. При търгуемите стоки ценовото равнище у нас е практически равно на това в еврозоната, предвид свободното движение на стоки в евросъюза. Ценовото равнище при нетъргуемите стоки и услуги не се влияе от връзките с европейския пазар. Следователно, отклонението на средното вътрешно ценово равнище от европейското е без значение. Няма никакви сериозни причини да очакваме някакво съществено повишаване на ценовото равнище при присъединяване към еврозоната. Това се потвърждава от опита на всички източноевропейски страни, възприели еврото през последните години.
Преминаването към автономна монетарна политика е вариант, който практически не се дискутира у нас. Нито една политическа сила не предлага такова решение на проблемите, които стоят пред страната. Това е странно, тъй като това е единственият начин да преминем към наистина суверенна и автономна монетарна политика. Дори политическите партии с патриотична насоченост избягват да споменават това решение.
Проблемът с преминаването към автономна парична политика е преди всичко в негативния опит, който има страната от началото на 90-те години. От друга страна, в България няма подготвени експерти на високо равнище, които да бъдат в състояние да дефинират и провеждат автономна монетарна политика и инфлационно таргетиране. БНБ не разполага с инструменти за рефинансиране на банковия сектор и провеждане на операции на открития финансов и валутен пазар. Българската политическа класа не е в състояние да постигне договореност за избор на компетентни ръководители на Централната банка, както показва опитът от последните години. Освобождаването на валутния курс, което е задължителен елемент от възстановяването на суверенните атрибути на монетарната политика, е свързано със значителни икономически и политически рискове. Необходимо е, освен това, съгласуване с ЕЦБ, Европейската комисия и МВФ. С други думи, преминаването към класическа автономна монетарна политика е практически невъзможно, независимо от това, че в концептуален план това е възможно консистентно решение.
Остава вариантът с присъединяването към еврозоната. Този вариант често се отхвърля с довода, че това означава отказ от национален суверенитет и ни прави част от система, която има много недостатъци. Първият довод е несъстоятелен, тъй като в условията на валутен бард ние вече сме се отказали от монетарен суверенитет. Левът е просто заместител на еврото. От друга страна обаче, присъединяването към еврозоната означава възстановяване на суверенните функции на БНБ, но в рамките на колективната монетарна политика. Т.е. това е част от базовата концепция на ЕС за споделения суверенитет.
Вторият довод също е несъстоятелен. Каквито и да са недостатъците на Икономическия и валутния съюз на ЕС, в условията на валутен борд те се пренасят директно върху нас и без членство в еврозоната. Участието в еврозоната само ще подобри възможностите на нашата страна да защитава своите икономически интереси. Дори в случай на разпадане на еврозоната, вариантът с валутен борд към еврото е възможно най-неблагоприятен, тъй като България рискува да загуби значителна част от своя валутен резерв, изразен в евро.
Разбира се, България би могла да запази валутния борд, но прикрепен към друга валута. Но тъй като българската икономика е обвързана предимно със страните от ЕС, подобен вариант би бил силно рисков.
Икономическата целесъобразност от присъединяването към колективни валути обикновено се разглежда в рамките на теорията на оптималните валутни зони.
Според стандартния вариант на тази теория, възприемането от дадена страна на определена колективна валута зависи преди всичко от степента на интегрираност на нейната икономика към съответната интеграционна общност. Това е преди всичко взаимната търговия, проникването на капиталовите пазари и банково-кредитните системи, мобилността на работната сила, фискалната интеграция. По всички тези параметри интегрираността на българската икономика е над средното за еврозоната.
По нататък теорията твърди, че има ползи и разходи, свързани с присъединяването към съответната колективна валута. Ползите зависят положително от степента на интеграция, т.е. колкото дадена икономика е по-обвързана с оптималната валутна зона, толкова по-големи са ползите. Те са свързани с транзакционните разходи, облекченото движение на факторите на производство, наличието на единно икономическо пространство.
Присъединяването обаче е свързано и с определени разходи. Те са породени преди всичко със загубата на автономност на монетарната и в по-малка степен на фискалната политика. Т.е., колективната монетарна политика не е идеално адаптирана към конкретните потребности на дадената икономика. Тези загуби са толкова по-ниски, колкото е по-висока степента на взаимно проникване на икономическите процеси.
Тъй като ползите са положително повлияни от степента на интеграция, а разходите зависят отрицателно от същите процеси, съществува оптимално равнище на икономическа интеграция, отвъд което присъединяването към оптималната валутна зона е икономически обосновано.
В случая с България обаче при тези разсъждения има особеност. Тя е свързана с важното обстоятелство, че в нашия случай не само няма загуба на автономност на монетарната политика, но дори ще наблюдаваме възстановяване на суверенните функции на централната банка в рамките на колективната монетарна политика. Това означава, че присъединяването към еврозоната е икономически оправдано дори при ниска степен на интеграция. Това обстоятелство обяснява защо държави, като Естония, Латвия и Литва, прилагащи в миналото валутни бордове, се присъединиха екстремно бързо към еврозоната при първа възможност.
Освен теоретичните съображения, присъединяването към еврозоната следва да отговаря на някои конкретни изисквания, а именно Маастрихтските конвергентни критерии, засягащи определени параметри на фискалната и монетарната политики. Няма да изброявам тези критерии, ще отбележа само, че понастоящем България не отговаря единствено на критерия за инфлацията, която у нас е по-висока от изискуемата.
Трябва да се отбележи, че инфлационният критерий има особено значение в случая с България. Проблемът е, че в условията на валутен борд Централната банка не провежда антиинфлационна политика и инфлацията е по принцип извън контрола на държавните институции.
У нас се води спор, дали фискалната политика, която при фиксиран валутен курс и свободно движение на капитали е частично ефективна, може да влияе върху инфлационния процес. За да отговорим на този въпрос е необходимо да отчетем твърдението на Милтон Фридман, че инфлацията е преди всичко монетарен процес. Следователно, трябва да видим, дали съществуват връзки между паричното предлагане и фискалната политика в условията на валутен борд.
Такава връзка е възможна при финансирането на бюджетния дефицит. Дотолкова, доколкото финансирането на този дефицит се извършва на международните капиталови пазари или пък доколкото вътрешните емисии на ДЦК привличат чуждестранни финансови средства, дефицитът води да нарастване на валутния резерв, а от тук и на паричното предлагане. Следователно, бюджетният дефицит частично облекчава инфлационния процес. Емпирични изследвания на МВФ показват, че примерно 80% от динамиката на инфлацията у нас се обяснява с външни фактори и около 20% с вътрешни, включително фискални. Следователно, правителството само частично може да бъде считано отговорно за високата инфлация. Тези обстоятелства са добре известни на експертите на ЕЦБ и Еврокомисията, така че компромис с инфлационния показател е възможен при доброжелателно отношение на европейските институции към нас. Трябва да отбележим, че много малко от страните-членки на еврозоната изпълняват всички Маастрихтски критерии.
Централният въпрос, от гледна точка на присъединяването на България към еврозоната е как това ще се отрази на нашата икономика. Основният резултат ще бъде облекченото финансиране на частния и държавния дълг. Значителна част от сегашните около 70 милиарда лева валутни резерви постепенно ще се върнат на вътрешния кредитен и финансов пазар. Това ще стимулира инвестиционния процес, ще позволи по-големи вложения в публичната инфраструктура. По нов начин ще функционира банково-кредитната система, ще бъдат възстановени суверенните функции на БНБ. Ще се съкратят транзакционните разходи, България ще стане по-привлекателна за чуждестранния капитал. Можем да очакваме ускоряване на икономическите и социалните реформи, създаване на предпоставки за по-висок и устойчив растеж, намаляване на социалната стратификация.
Не липсват разбира се и мрачни прогнози. Те са обратната страна на по-достъпното кредитиране. Някои икономисти предупреждават за гръцки сценарий, изразяващ се в прекомерно нарастване на държавния и частния дълг. Традиционно обществото е предупреждавано за възможно ускоряване на инфлацията.
Трябва да се отбележи обаче, че еврозоната претърпя значителна еволюция след кризата с гръцкия дълг и държавните дългове на южноевропейските страни и Ирландия.
Понастоящем ЕС и еврозоната разполагат с няколко относително обособени организационни структури, предназначени за управление и превенция на финансови кризи. Най-важните от тях са Европейската централна банка и Европейският стабилизационен механизъм, доколкото става въпрос за макроикономическа стабилизация.
Освен това, ЕС разполага с такива допълнителни механизми, като Единния надзорен механизъм (Single Supervisory Mechanism) и Единния механизъм за решаване на кризи (Single Resolution Mechanism) отговорни заедно за банковия сектор, както и с Европейското управление за системен риск (European Systemic Risk Board), специализиран за финансовата система като цяло.
Обща черта на всички тези институции е, тяхната ориентация към ex post решаване на проблемите. Единственото изключение в тази връзка е Европейският стабилизационен механизъм, където е въведен вариант на система за ранно предупреждение. Тази система е ориентирана към така наречените програмни държави, т.е. страните, обект на програми за стабилизация с оглед гарантиране изплащането на заемите, отпуснати от ЕСМ, има за задача да избегне навлизането във финансова криза.
В областта на фискалната политика действа т. нар. европейски семестър, представляващ механизъм за краткосрочна и дългосрочна координация на фискалните политики на страните-членки на ЕС.
Това означава, че съществуващите в ЕС и еврозоната механизми практически изключват повторението на гръцкия сценарий у нас.
Като цяло можем да отбележим, че присъединяването към еврозоната, от чисто икономическа гледна точка, се очертава като оптимално решение за страната, в сравнение с останалите възможни варианти.
Самото присъединяване обаче е колкото икономически, толкова и политически и социален процес.
От политическа гледна точка, наличието на стабилно и целенасочено правителство, в координация с парламента и централната банка, е необходимо условие за успешната реализация на присъединяването.
Много важен аспект обаче е и подкрепата на общественото мнение. Интересен момент е, че в началото на настоящия век, при самото въвеждане на колективната валута, българското обществено мнение беше изключително благоприятно настроено към еврозоната. Имаше дори идеи за възприемане на еврото преди влизането в Европейския съюз. Впоследствие подкрепата спадна и днес преобладава скептично отношение към въвеждането на колективната валута. Решаващо значение за това оказаха кризисните явления в еврозоната вследствие проблемите с управлението на гръцкия държавен дълг и държавните дългове на южноевропейските страни. Определено влияние оказа и кампанията по дискредитацията на еврозоната, в която се включиха редица български икономисти.
Напоследък беше проведено интересно проучване за нагласите на общественото мнение по отношение присъединяването към еврозоната. Това проучване показва, от една страна, че общественото мнение се влияе от такива обективни фактори, като текущата инфлация и икономическия растеж, но от друга, въздействието на дискусиите по средствата за масова информация, също има голямо значение. При това, хората особено високо ценят възгледите, излагани от икономисти и финансисти.
Тук ще припомня известната мисъл на Джон Мейнард Кейнс, че политиците често са интелектуални роби на икономисти с остарели, догматични виждания. И тъй като икономистите са тези, които трябва да дадат конкретните, работещи решения, нашата отговорност е голяма.
Това означава, че начинът, по който ние с вас изясняваме проблемите, свързани с присъединяването към еврозоната пред нашите студенти и широката публика, има значение. Това придава смисъл на нашите преподавателски, обществени и научни усилия.
Благодаря за вниманието!
*ИУ-Варна връчва академичната награда „Проф. Станчо Чолаков“, учредена по инициатива и във връзка с честването на 80 години от създаването на катедра „Финансова наука”, чийто приемник е катедра „Финанси”. Наградата се връчва веднъж на две години и нейната цел е да отдаде признание и да популяризира постигнати високи резултати в научната и изследователската дейност на преподаватели, учени и изследователи от български и чуждестранни висши училища, и научни организации в областта на финансите и местното управление.
През 2024 г. носител на наградата е проф. д-р Ганчо Ганчев от ЮЗУ „Неофит Рилски“ – гр. Благоевград. Тя му е била връчена от проф. д-р Евгени Станимиров по време на честването на 104-та годишнина от създаването на Икономически университет – Варна. След награждаването проф. Ганчев е изнесъл лекция на тема „Присъединяването към еврозоната и икономическото развитие на България“
Автор на публикацията:
