Чела съм и съм писала за предишните три сборника с кратки разкази на Янчо Михайлов (и за поезията му също). Открояващ се в сборниците му с проза, е някакъв, да го кажем, нравствен императив, който, поставен някъде в началото като мото, макар да не е съвсем мото, задава и съкровено психологическия „климат“ на разказите, и своеобразието на тематиката, и дори композицията на повествованията като цялост. Обикновено това е цитат от Библията.
Тези цитати по правило са „скрити“ в заглавията на сборниците. В „Лъх от тих вятър“ (2020) са взети знаменателните думи, които Господ казва на пророк Илия на планината Хорив – че когато Господ минава, се издига буреломен вятър, следва земетръс, а след него огън, но Той, Господ, не е нито във вятъра, нито в земетръса или в огъня. Той е в едва доловимия след огъня „лъх от тих вятър“ (Трета книга Царства 19:12). В „Хлъзгаво време“ (2021) е подбран цитат от апостоловите послания – „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни 10:12). В „Разминаване с огъня“ (2023) цитатът е от Евангелието на Иоана:
„Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят“.
От Иоана Свето Евангелие 15:5-6
В новата книга „В скришната стаичка на сърцето“ (2025) пространен цитат от Евангелието на Матей, който започва с думите:
„А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве…“.
От Матея Свето Евангелие 6:6-8
Като се размислиш… четирите различни цитата са сякаш четири различни състояния на човека в изгнанието му от Райската градина – на земята. Но следва да се уточни, че макар Янчо Михайлов да повествува за човека, тъкмо през човека читателят провижда, по-скоро предчувства човечеството и съществуването, които разказвачът дискретно, някак неясно, но осезаемо фиксира в своите разкази, без специално да ги оповестява.
* * *
„Какви пък са тези четири различни състояния на човека в изгнанието му от Райската градина – на земята?“, би попитал някой строго. И би бил прав в строгостта си. Защото… Не знам защо… Може би защото те съществуват само в моето читателско възприятие на четирикнижието Янчо-Михайлово. В моето и в ничие друго.
Първото състояние е съ-битуването с Бога („Лъх от тих вятър“, 2020). Това е битието непосредствено след изгнанието от Райската градина, когато сетивата на човека още не са загубили способността да долавят Божието Присъствие.
Второто състояние е отпадането от Бога („Хлъзгаво време“, 2021). Това е, когато човекът като че губи Бога и се вглежда повече в живота като бит, в Егото си, понеже сетивата му вече са закърнели и „слепи“ за Бога – „с уши ще чуете, и не ще разумеете, и с очи ще гледате – и не ще видите“ (Книга на пророк Исаия 6:9). Когато човекът, най-отдалечен от Бога, е оставен сам на себе си, ако и отнякъде, някак съвсем отдалече, да се носят към него предупреждения, моления, морални императиви (Десетте Божи заповеди например, блаженствата, свидетелствата, посланията).
Третото състояние е копнежът по Бога, който ни кара да сме будни всеки миг („Разминаване с огъня“, 2023). Това е, когато човекът съзнателно, тоест с ума, с мислите, се обръща към Бога и желае да се издигне до Него, да постигне блаженството на единението с Бога; човекът в копнеж по Бога.
Четвъртото състояние е завръщането при Бога („В скришната стаичка на сърцето“, 2025). Това е, когато човекът, избегнал на крачка изхвърлянето, изсъхването, огъня – през лутания, съмнения, недоумения, разочарования, през сълзи и радости, през болки и ликуване – намира отново Бога. Във висш смисъл – съ-битиè с Бога в Бога.
Естествено, това, последното състояние (съ-битиè с Бога в Бога) следва да възприемаме – засега – откъм нашата, земната, координатна система, като каквото го „виждаме“ с нашите земни сетива, усещания, мисли и стремления. То все още не е небесното, истинното, съвършеното съ-битиè с Бога в Бога и се съотнася към него някак „огледално“, според както го казва апостолът: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат“ (Първо послание на свети апостол Павла до коринтяни 13:12). Тъй че, дори постигнал на земята това висше състояние (съ-битиè с Бога в Бога), човек все още е далеч от съвършенството, от пълнотата, от небесното съ-битиè с Бога в Бога, което води към нищетата по дух – откъм земното, и, в крайна сметка, към празнота – и откъм земното, и откъм небесното. Съвършеното съ-битиè с Бога в Бога – без земно и без небесно. Само тишина.
В този смисъл, в странстването си по земята, в пътуването си към Бога има какво още да изгражда и доизгражда човекът, да предугажда и надгражда. В тази посока може би трябва и да очакваме тематиката на следващия сборник с къси разкази на Янчо Михайлов. Но, разбира се, белетристът може да ни изненада с нещо съвсем различно… Знае ли някой… Защото – възможно е и друго продължение. Ако истинното съ-битиè с Бога в Бога е невъзможно за земния човек, вероятно вече е дошло времето за изчерпване на поредицата. Край! И Янчо Михайлов отново ще се върне към поезията, а защо не – и да се захване с по-обемни повествования (новели, повести, романи). Бъдещето ще покаже.
Има и нещо друго. Усещането е, че Янчо Михайлов е тръгнал да се отказва не само от сюжетите – хитроумните, завъртените, умонепостижимите сюжети на завършилите курсовете „по творческо писане“ (и техните „учители“), но и от думите. Разказите му, в този смисъл, като че ли все повече окъсяват, оскъдняват и е възможно вече той да провижда понякога онази „страница непоправимо-бяла“, за която говори Анна Ахматова (вж. стихотворението й „Вечерние часы перед столом…“, 1913), или „непоправимо-белия лист“ (по Георгий Адамович в неговите „Коментари“, 1967)… В случай че разказите му не се получават. А може… ако червеят на съмнението е започнал да го гложди… Кой знае? Вероятно само Янчо Михайлов… Но дали ще ни сподели какво се случва… Или вече го е казал, като е продължил изреченията след „скришната стаичка“, които одеве прекъснах:
„…А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него“.
От Матея Свето Евангелие 6:7-8
Откъснати от евангелския контекст, тези думи могат да бъдат тълкувани и като камъни, както се казва, в нашата, писателската, градина. „Не говорете излишно… Не пишете дълги разкази, повести, романи, статии, слова, стихотворения, въобразявайки си, че в многословието си ще бъдете чути…“. Наистина. Но дали често не се самозалъгваме, че и в малословието си ще бъдем чути… като писатели, като хора, като „мислещи тръстики“ или… жаждущи души?
Подхвърлям това просто като тема за размисъл, защото сама съм се размисляла. Нищо повече.
* * *
Преди да продължа нататък, бих искала да направя две необходими тук добавки: допълнение и уточнение.
Първо. Своеобразното повествователно четирикнижие на Янчо Михайлов и изведените преди малко четири духовни състояния на човека (съществуването, човечеството) биха могли да се тълкуват и в светлината на четирите евангелия, завещани ни от учениците Христови, и в светлината на Христовия кръст, с който, като православни, се кръстим (от съзнанието към материята, от външното към вътрешното, към сърцето, най-общо казано). Но не това е целта на настоящия отзив.
Второ. Четирите духовни състояния на човека (съществуването, човечеството), разбира се, при Янчо Михайлов не са изведени в чистия вид, в който ги представям, увлечена от общата тенденция, прокарана в четирите му белетристични сборника. В разказите му няма общи приказки, философствания на дребно, не са прокарвани каквито и да е дълбокоумни или бомбастични концепции, не се разказва с апломб за това как човек намира Бога, как се единява с Него. Има живот, който тече и не свършва. Има пътища, по които човекът върви и продължава. Има избори, които душата прави катаминутно – между добро и зло, между чистота и скверн, между праведност и грях. И този избор се извършва и вън (в делника, в непроницаемия живот), и вътре (в душата, в сърцето, в „скришната стаичка“ човешка).
Да тръгнем от заглавието на четвъртия Янчо-Михайлов сборник – „В скришната стаичка на сърцето“ (2025). „Принцеса“ е разказът, откъдето то е изведено, като оттам се задава и мотото на сборника. Повествованието започва с често срещано в живота обстоятелство, когато хората, дошли на панихида, не се съобразяват, на подавката след това, че има следваща панихида, и разговаряйки на висок глас, пречат на свещеника. И ето…
„На четвъртата заупокойна служба отецът не издържа и се скара на хората от предишната панихида, които боботеха като многотактов двигател:
– В църква се намирате, не сте на пазара!
– Отец, за първи път те видях толкова гневен – каза му след това клисарката. – А аз си мислех, че си потопен в молитвата.
– Ти вкъщи молиш ли се, докато ти работи телевизорът?
– Не, спирам го, за да мога се съсредоточа.
– А как искаш аз да се моля при този шум? Молитвата се ражда в тишина. В тишината на скришната стаичка на сърцето ти“.
Но не за това е разказът, а за клисарката, която иска свещеникът писател да я опише в някой от разказите си, но под името Изабел, доколкото това е име на принцеса, а тя някога е била „принцесата на тати“, а сега е „принцесата на Бога“, на Отца. Та разказът е за нейното смирение, нейното тихо съществуване в духа или… „в скришната стаичка на сърцето“, където именно се случват чудните, божеските преображения на човека. Там именно, където човек е в Бога и Бог е в човека и няма нужда от думи между тях и дори от мисли, за да знае Бог нуждите и тежненията на човека, а човекът да съзнава Божиите повеления.
Героите на Янчо Михайлов са с поглед, който се обръща отвън навътре, към себе си, натам, накъдето човекът върви, за да иде при себе си, където е без покривала, без „маски“, без фалшив блясък. Той е казал „сбогом“ на другите, на света, но без още да се е откъснал напълно от него… и без още да е постигнал Отца напълно… Точно там, на границата между външно и вътрешно, докъдето влизат в човека светът, умът, без да могат да го осквернят, докъдето се блъска вътрешното, онова, що излиза от човека и може да го погуби, според както е казано:
„Нима не разбирате, че нищо, което влиза в човека отвън, не може го оскверни? Защото не в сърцето му то влиза, а в корема, и излиза навън, чрез което се очистя всяка храна. Още рече: което излиза от човека, то осквернява човека. Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека“.
От Марка Свето Евангелие 7:18-23
* * *
Удивителна е способността на Янчо Михайлов като писател душеведец да хваща онези тънки състояния на човека, на лутащия се човек, който, преодолял изкушенията отвън, се бори с вътрешните изкушения, преминава през „съкровените“ изпитания, ако може да се каже така. Хора, закоравели в греха, дори може да се почудят: „Какво толкова „хваща“ Янчо Михайлов в мрежите си на повествовател и моралист от висша проба? Нищо!“. Но това, тяхното, е измамно усещане, защото представата им за греха е външният грях – грубото действие, лошата дума, ядовитият присмех. Вътрешният грях за тях остава неуловим, ерго – несъществуващ. А всъщност… Колкото по-близо е човек до Бога, толкова по-тънка е природата на греха. Колкото е по-чист човек, толкова по-фини пулсации на греха в него долавят сетивата му. Там, където даже мисълта е грях. И е грях предчувствието за мисълта дори. Там, където е грях дори едно неправомерно трепване, стягане, дихание… в неявената все още през думи, мисли и чувства човешка същина. Тогава и долавя човек, макар и смътно, Божието Напътствие. Също толкова тънко, толкова неявено, но доловено от човека, за когото е предназначено. Да, будната душа, чистата душа знае със сигурност – Божието Напътствие е точно за нея и за никой друг… Понякога Божието Напътствие идва насън, както например е с отец Александър от „Разминаване с огъня“ (2023), забравил да помене на Задушница имената на мъртвите си родители:
„През нощта, на ранина, сънува майка си:
– Защо постъпи с нас така, синко? – попита го с укор в гласа майка му.
– Какво съм направил? – недоумяваше отец Александър.
– Забрави ни, сине. Днес не спомена имената ни, а и отдавна не си се вясвал на гроба ни, когато си идваш у дома…“.
„Неизплатим дълг“
Понякога то внезапно осенява човека, като Божието Слово някак внезапно изниква някъде вътре, в същината му (понякога отрито цитирано, понякога – скрито, тоест необозначено като цитат). Тъй се случва например с църковния певец бай Кольо Кекавото също от „Разминаване с огъня“ (2023), загубил зъбите си, но, хванат натясно от напориста журналистка, говорил по телевизията. След разговора с бившата си жена, обадила му се, за да го поздрави, но и укори за зъбите, той няма какво да й каже, защото…
„Усещането за празнота, което имаше в устата си, сякаш изпълни също и душата му. Изведнъж в паметта му изплуваха като упрек думите на един от псалмите, които четеше всяка сутрин на утренята: „Отпадна в мене духът ми, онемя в мене сърцето ми… Чуй ме по-скоро, Господи: духът ми изнемогва; не скривай лицето Си от мене, за да се не уподобя на ония, които слизат в гроб. Дай ми да чуя рано Твоята милост, защото на Тебе се уповавам, Господи. Посочи ми (Господи) пътя, по който да вървя, защото към Тебе възнасям душата си“. И бай Кольо се почувства като кривнал от пътя, по който Господ му е посочил да върви, и забравил за Божията велика милост, с която много пъти като че ли незаслужена бе удостояван“.
„Без зъби“
И в двата случая Божието Напътствие идва във вътрешната тишина. Насън, когато мислите са изчезнали. Или в празнотата на безсъзнателни състояния, когато човек, застигнат от нещо неочаквано, онемява за миг и… то, Божието Напътствие, се случва… Именно се с л у ч в а, а не ч у в а.
* * *
Разказите в „В скришната стаичка на сърцето“ (2025) не се отличават по жанрови характеристики от разказите в предишните сборници на Янчо Михайлов. Отново авторът ги е обозначил като „къси разкази“ – и наистина са такива. И отново по композиция, съдържание, специфика на повествованието, следващо притчата, и по стил те ми напомнят нравоучителните истории, публикувани в старовременните патерици („отчески книги“).
Но ето, пропуснала съм да отбележа характерното за завършеците на всеки един от разказите. Подчертавам, на всеки един! А не на този или на онзи, избран нарочно – колкото да докажа твърдението си. Обикновено Янчо Михайлов избира за сюжет някакви почти незабележими, незрими върху „едър“ план истории на ежедневието (та то нали Божиите работи се проявяват в простичките, несложни, обикновени, ясни истории, всичко друго – сложно, натрупано и претрупано, неясно, смъглено – е от лукавого). Внезапно повествованието се „преобръща“ и финалът е дотолкова неочакван, че оставаш зашеметен. В разказа „Смяна на поколенията“ например върху баналния сюжет на напиращата младост, която понякога тъпче и мачка всичко около себе си в желанието да се наложи и докаже, се стига до необикновения финал с остарелия отец Благовест, който е наясно, че „идва времето да отстъпи мястото си на някой, който да расте, а той да се смалява“, но… но…
„Веднъж по време на богослужение владиката дойде внезапно в храма, но не влезе в олтара, а стоеше смирено в притвора като оглашен. Служеше отец Благовест, който, макар и да не бе някакъв празник, винаги проповядваше в края на всяка литургия. След службата архиереят пожела да говори насаме със свещеника:
– Отче, бяха ми казали някои неща за тебе и мислех да те пенсионирам, и да те пратя на село, но виждам, че има още какво да дадеш на Църквата. Пък и трябва да има такива достолепни свещеници като тебе, за да служат за пример на по-младите. От колко време служиш тук?
– От двадесетина години.
– Можеш да послужиш още някоя годинка.
– Ако ме държи Бог и ми помага да надделявам над немощите си.
– Ще, ще… Нали, както е казал Господ на апостола, силата Му в немощ напълно се проявява“.
Или пък… – което е и най-често при Янчо Михайлов – външно събитие провокира вътрешно „движение“ в душата човешка: тя се сепва, събужда, замисля, разчувства, след което сюжетът секва, тоест следва внезапен завършек, преди самата история да се е изчерпала докрай като история… „Ядчицата“ на разказа е тъкмо в това сепване, събуждане, замисляне, разчувстване на душата, придружено от някакво вътрешното озарение или прозрение. По традиция, идваща от древността, то може да бъде наречено и катарзис, но е повече от това. Именно към тази „ядчица“ се стреми като повествовател Янчо Михайлов и щом стигне до нея, повествованието секва. Именно с е к в а, а не приключва или свършва.
Така е – като пример – в разказа „Извън Църквата“, разнищващ обетите на родители, които харизват болнави деца на манастир, а като пораснат здрави и читави – ги откупват я с агне, я с пари и си ги прибират пак. И липсата на религиозно-нравствено възпитание в семействата… Накрая – Църквата виновна, че няма свещеници! И внезапно, на фона на трескавите размисли относно харизването и откупването и липсата на свещеници митрополит Манасий внезапно си спомня думите на своя предшественик по катедра: „Всеки, който пита: „Защо Църквата не прави едно или друго нещо?“, поставя себе си извън Църквата“. И с това повествованието секва, без уточнение дали владиката е разрешил проблема на селските кметове, които търсят свещеници за църковните празници. Защото при Янчо Михайлов прозрението е важно, осенението е важно, я не развитието на житейската история, на един или друг повествователен сюжет.
Впрочем, това, че Църквата е виновна и за едно, и за друго, и за всичко, съм го чувала неведнъж и аз, най-вече – че не ходела при хората. Ама чакайте! Нима Църквата отива при човека (та това е невъзможно!)? Не ли човекът отива в Църквата? Оттам идват и единението, и съборността! Работата на Църквата е вътре в Църквата, в храма, а не извън храма, не извън Църквата. Всичко това е чудесно изобразено в разказа „От нас зависи“ – в диалога между клисаря бай Темелко и отец Атанас в църква на провинциално градче, предизвикан от хората, които в касите за дарения понякога пускат какво ли не – от монети, излезли от обращение, до метални копчета:
„– Какви хора! – възмущаваше се бай Темелко. – Кого си мислят, че мамят? Бога ли? Не, себе си мамят и нека Бог да им въздаде. На просякинята отвън, дето цял живот нищо не е работила, ще ѝ дадат пет лева, за да си купят добра съвест, а в храма ще пускат копчета в касите. Отче – обърна се клисарят към отец Атанас. – Ти нали всеки ден се молиш за „тези, които с вяра, благоговение и страх Божи влизат в храма“? А молиш ли се за онези, които влизат без горепосоченото отношение?
– Бай Темелко, мислил съм по този въпрос. Понякога и аз се дразня от хора, които влизат в храма, без да съзнават, че това е дом Божи и без да имат подобаващо отношение към порядките в него. Но си мисля и друго, че може би трябва да благодарим на Бога за всеки човек влязъл в храма – значи нещо го е подтикнало да влезе – дали болка, дали вяра, дали обредоверие, дали нещо друго – все нещо го е довело тук. И от нас зависи дали ще го задържим в храма или той ще си тръгне от храма и от Бога“.
Освен внезапни, секващи, финалите на Янчо Михайловите повествования са отворени! Това авторът не го търси. То идва от само себе си. От живота. В живота няма начало и край. Янчо Михайлов, като повествовател, дотолкова се е враснал в живота, че наистина няма как да го откъсне и приключи. Да, историята му има начало и край. Но животът, в която тя протича, продължава. В желанието да пресъздаде най-точно и фино живота, на Янчо Михайлов не му идва наум за каквито и да е разказвачески трикове от рода на „и те заживели щастливо“ и тъй нататък. Постигнатата победа на героите над онова, което би могло да ги доведе до „изгонването“, до подхлъзването, до огъня или до спасението, е само за сега, за този миг. А то не значи, че следващият миг не ще те изненада с ново изкушение, изпитание, предизвикателство. А то значи да не забравяме Иисусовата повеля: „И тъй, бъдете будни…“ (От Матея Свето Евангелие 25:13). Но, струва ми се, не само защото не знаем „ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий“ (пак там), но и защото не знаем кога ще почука на вратата ни изкусителят и под какъв образ ще ни се представи.
Ще рече… всеки от нас катадневно, катаминутно прави избор дали да стъпи на хлъзгаво, дали да прекрачи в огъня, дали с хлъзгането и огъня да се размине и да се намери… Непосилна, но все пак не невъзможна задача… Само да оставаме будни… Само да не се отклоняваме в делника и в непроницаемия живот по несъщество…
Национален литературен салон „Старинният файтон“
Къща музей „Димитър Благоев“, София, 21 октомври 2025 г.
Автор на публикацията:
