Има една страховита песен, любима на милиони хора и то не само в пределите на Русия. Включително и в България. „Журавли“ („Жерави”)! Музиката е на Ян Френкел, стиховете са на Расул Гамзатов, а изпълнението – на Марк Бернес. Рядко се случва творчески екип от гениални творци да работят заедно и може би затова резултатът е толкова поразителен. Ето линка: https://www.youtube.com/watch?v=oLtLa0Q9eEI

Но не всички знаят, че поводът за създаването й е огромната трагедия, застигнала едно многолюдно семейство в осетинско селце. И седемте му сина загиват в боеве с немските окупатори. Майката и бащата не издържат на поредицата траурни вести, сърцата им се пръсват –на майката след третото, а на бащата, още когато съзира към дома му да идват неговите съселяни, облечени в черно по отколешна традиция, за да му донесат седмото траурно съобщение.

До днес в Русия не избледнява споменът за седемте синове на Асахмет и Тасо Газданови от село Дзуарикау в Северна Осетия, които излитат от родното гнездо, когато Германия напада Съветския съюз. За да защитят родината си. И само скръбните вести за гибелта им една след друга долитат обратно.

Доскоро си мислех, че едва ли по време на Великата отечествена война в Съветския съюз е имало по-голяма трагедия от тази на шлосера Пьотр Алексеевич Гончаров от Сталинград – фашистите унищожават дома му, цялото му семейство, и четиримата му сина. Единственото оцеляло, което открива в пепелището на дома си, е старата ютия.

А в дните около празника на Победата пак ме жегна споменът за трагедията на майката героиня Съба Енева от с. Коевци, Сухиндолско. Две от децата й – Параскева и Николай, загиват в Балванската битка, а Владимир и Стефан са екзекутирани от „демократичната” фашистка власт. Неописуема е драмата на баба Съба и нейния внук Петър. Но за нея друг път. Ето какво казва тя през 1958 г. пред Пенчо Пенчев и учениците му от Трявна, публикацията е в Ретро бг: „Много мъка съм преживяла, много безсънни нощи съм прекарала. Животът ми бе много тежък. Ако бях река – щях да пресъхна, ако бях дърво – щях да изсъхна, ако бях камък – щях да се пръсна. От сълзите, които съм проляла, поток би потекъл. Четири деца дадох в борбата против фашизма, още четири ако имах, и тях щях да ги пратя да воюват за свободата и щастието на Родината”.

Нека замълчим! Независимо от пристрастията ни! Дори днешните ни сервилни русофоби да поутихнат с любимите си „атлантически ценности“, когато говорят жестоките нечовешки факти.

И днес летят в небето жерави, гласът им ни кара да замлъкнем.

А който има здрави нерви, може да продължи четенето за трагедията в далечната и близка Северна Осетия

Как седем братя Газданови застанаха като щит на пътя на безжалостния враг!

В Северна Осетия край село Дзуарикау до планинската река стои скала постамент. До нея се е притиснала жена, склонила скръбно глава. Това е мама Тасо. А над нея в свободен полет са застинали седем бели жерава. Това са синовете на Тасо. Седем братя, които по време на Великата отечествена война отиват на фронта. Обратно не се връща никой.

В село Дзуарикау, което в превод означава „обител на светеца“, у обикновените осетински селяни Асахмет и Тасо Газданови се родиха седем момчета. В далечното изолирано село нямаше разбира се никакъв родилен дом, и затова Тасо – снажна и много красива жена, по време на родилните схваткиотиваше в яхъра със своята балдъза, а сетне изнасяше детето, увито в грубо платно. Щастието на родителите нямаше граници, а и всичките синове растяха като избраници: високи, широкоплещести и мъжествени. Асахмет и Тасо възпитаваха децата в съответствие с националните традиции. Учеха ги да почитат по-възрастните, да пазят достойнството си, да уважават жените и гостите да приемат с почести.

Щяха да си живеят и да се радват на щастието си, но в просторите на Съветския съюз дойде огромно нещастие – Великата отечествена война. Шестима от братята, разбирайки какво се е случило, си събраха багажа и заминаха на фронта, а след няколко дни след тях избяга и най-малкия брат Хасанбек. Той току що бе завършил училище и замина бос, без дори да знае пътя до града, след по-големите. Майката се опитваше да задържи Хасанбек, та той още и не трябваше да служи (беше само на 17 години), но хайманата, пораснал внезапно, й каза такива думи: „Всичките мои братя воюват, защитават Родината, не мога аз да си седя у дома.“ Във военкомата, за да го вземат в армията, той си приписа още една година.

Стана така, че пръв загина именно Хасанбек. През септември 1941 година при отбраната на село Тимошевка вУкрайна съветските войски трудно сдържаха ордите на фашистите и понасяха големи загуби. След като немците превзеха Тимошевка, местните жители погребаха загиналите войници от Червената армия направо в ямите от снарядите. Така и не намериха тялото на Хасанбек, той изчезна безследно.

Втори, защитавайки пътя към Москва, падна със смъртта на храбрите двадесет и осем годишният редник Махарбек. Той беше четвъртият син в семейството на Газданови и от дете се отличаваше с педагогически талант. В училище той винаги бързаше да помогне на своите съученици в решаването на трудна задача. Особено се грижеше за децата, които изоставаха в някой от предметите. Никой в селото не се изненада, когато след училището той отиде да учи в Северо-Осетинския педагогически институт, а след това се върна в родното си село, където преподаваше осетински език и литература.

Братът Хаджисмел беше роден артист Той свиреше добре на цигулка притежаваше отличен музикален слух и най-добре от цялото село пееше народни осетински песни. Благодарение на него голямата къща на Газдановистанапритегателно място за всички жители на селото. Именно тук съселяните отбелязваха своите празници, а танците продължаваха цяла нощ. Пък и музиката се лееше из просторите на Куратинското дефиле чак до сутринта.

Хаджисмел, с другия брат Магомед воюваха като редници в Крим. Те се срещнаха в Севастопол. Братята загинаха по време на третия щурм на този град крепост. Заедно с тях воюваше още един червеноармеец, който видя смъртта на Хаджисмел. Той успял да изкопае гроб и да погребе своя другар, макар времето да е било малко: наоколо царяла паника, съветските войски отстъпвали, под натиска на противника. Пак там в един от фортовете загинал и Магомед. Немците използвали авиация и обсадна артилерия голям калибър, за да унищожат нашите укрепления. Земята в Севастопол била буквално преорана от осколките. Магомед изчезнал безследно, така и не намерили тялото му. Признаха го за загинал вече по-късно, през 43- та.

Магомед Асахметович беше най-големият син. За разлика от братята си, той-беше най-сериозният в рода. Ролята на първи син го задължаваше да полага грижи и да опекунства над другите си братя. Бидейки по рождение лидер, той още преди войната пръв влезе в комсомола и оглави младежкото движение в селото. Той стана пример не само за своите братя, но и за всички свои връстници. Магомед се изучи за тракторист, щом в селото се появи първият трактор, всички жители излязоха да видят как той ще оседлае този железен кон.

Когато мама Тасо изпрати своите деца на фронтовете на Великата отечествена война, тя всеки ден излизаше на пътя в очакване на пощальона. Тя чакаше писма от своите деца, но идваха само траурни известия. След третото нейното сърце не издържа и тя почина. Тежката щафета пое върху себе си бащата Асахмет.

В същата 1942 година той получи известие за смъртта на сина Дзарахмет. Дзарахмет беше умел ездач. Стоейки върху коня, той подхвърляше копейка, премяташе се, а после ловко улавяше монетката. Конете бяха смисъл на живота му, а те го слушаха безпрекословно. Не е чудно, че попадна в кавалерията. Минавайки преподготовка, през 1942-ра той се върна незадълго в отпуск, но когато врагът започна да се придвижва през Кубан към Кавказ, той се отправи към Новоросийск.

Хитлеровото командване реши да завладее този град и след това да настъпи по крайбрежието на Черно море в посока към Батуми. За изпълнение на тази задача в бой влезе 17-а немска полева армия. Именно в боевете край Новоросийск загина джигитът Дзарахмет. Преди смъртта си той успя да изпрати писмо до вкъщи с молба да му напишат какво дете му се е родило. Работата е там, че на фронта го изпрати бременната му жена и Дзарахмет е единственият от братята, който успя да остави потомство. Роди му се дъщеря, но войникът не успя да научи това. Сърцето му престана да тупти на 24 септември 1942 година.

Дзарахмет Газданов бе погребан заедно с 800 бойци в братска могила на градското гробище в Новоросийск, където той е отбелязан под номер 87.

За малко войната дойде и в родното село на братята, които се опитваха да спрат врага далече от него. През ноември 42-ра врагът окупира Дзуарикау,но останав тези места не за дълго. Само след месец, през декември, Чéрвената армия гопрогони от тези места и го погна нататък. Отивайки си, немците взривиха голямата къща на Газданови.

Неуморно се би с фашистите Газданов Созирко Асахметович – най-веселият и остроумен от братята. В селото го обичаха за това, че той пътьом измисляше шеги и весели разкази, над които се смееха дори строгите старейшини. След завършване на училището постъпи в хранителния техникум и работеше като пивовар в град Орджоникидзе, днес Владикавказ. Созирко загина по време на Киевската настъпателна операция 1943 година.

Когато в районния център получиха шестото траурно известие, нервите на местния пощальон не издържаха. Той категорично отказа да го връчи на бащата Асахмет. Тогава старейшините поеха върху себе си тази роля. Целите в черно те дойдоха в дома на Газданови. Досега Асахмет издържа само заради мисълта, че има жив още един син – Шамил. Но когато след година той отново видя старците в черни дрехи, сърцето му спря завинаги. В този момент той държеше на ръце своята внучка Мила.

Шамил Газданов премина почти цялата война. Той растеше силен, спортуваше и от самото си детство мечтаеше за кариерата на военен. През 1937 година, положи блестящо изпитите ипостъпи във военното артилерийско училище. След началото на Великата отечествена война му дадоха възможност да си доучи и го пратиха на фронта едва през август 42-ра година. Шамил служеше във втора гвардейска стрелкова дивизия като командир на взвода със 76 мм оръдия, а след това стана командир на минометна рота.

През юни 1943 година в боевете за 71,0 възвишение другарят Газданов лично унищожи войнишко поделение на противника, един наблюдателен пункт, и разби 4 дзота. На дванадесети септември в боевете за освобождаване на речните низини в Кубан Шамил отново прояви изключително мъжество и смелост, а взводът под негово командване потуши огъня в осем огневи точки на противника, обстрелвайки ги отблизо. На 22-ри в боя за възвишение 188,7, изтиквайки оръдието на открита позиция, Шамил поведе бой с противника под минометен и картечен обстрел. Той лично успя да унищожи минометния център и наблюдателния пункт.

През април 1944 година в боевете за колхоза «Большевик» ротата на другаря Газданов, поддържайки настъплението на стрелците, потуши огъня на минометите на противника, унищожи три тежки картечници, едно противотанково оръдие и около 20 войници и офицери на противника.

За военни заслуги Шамил Газданов бе награден с четири ордена, но съвсем за малко той не дослужи до победата. Шамил бе убит в бой на 23 ноември 1944 година.

Братя Газданови

Историята на семейство Газданови потриса със своята трагичност и саможертва. Седем братя с толкова различни стремежи и характери в труден за страната час като един застанаха като щит на пътя на безжалостния враг. Само благодарение на такива хора ние сега живеем на този свят. Да не говорим за това какво трябваше да преживеят техните родители.

В чест на това трагично събитие местният обком реши да бъде поставен паметник на героите край родното село на Газданови, но десетки ескизи на различни скулптори не трогнаха сърцето на съселяните им, докато веднъж не чуха по всесъюзното радио песента по стихове на Расул Гамзатов «Жерави». Тази песен вдъхнови местния скулптор Сергей Санакоев, който реши да изобрази братята като летящи жерави.

https://dzen.ru/a/YmeqQSLmywik0Nag

Летящите жерави…

В Дзуарикау през 1975 г. е издигнат паметник на братя Газданови, създаден от скулптора Сергей Санакоев. В него е фигурата на скърбящата майка -Тасо Газданова, и седем лебеда.На заседание на обществения съвет по културното наследство към Комитета на републиката по културното наследство е прието решение паметникът да бъде включен в списъка на основните военни обекти на националното културно наследство.

…В Дзуарикау със силите на местните жители през 1970-те години в селското училище е основан неголям музей, където се пазят седемте черни кавказки дрехи на братята и техни снимки.

На името на братята Газданови са назовани улици в Дзуарикау и във Владикавказ.

Има осетински танц «Седем косачи“, символизиращ седемте братя Газданови.

През 2018 година Заур Кундухов написа стихотворение «Падналите герои », а Казбек Рубаев през 2019 година с китара изпълни песента «Братя Газданови».

…През 2021 година бе премиерата на документалния филм „Братя Газданови. Седемте безсмъртници“.

https://region15.ru/memorialnyj-kompleks-zhuravli-v-severnoj-osetii-priznan-obektom-kulturnogo-naslediya/

Внучката Мила Газданова:

„Само двама от седемте братя Газданови успяха да създадат семейства преди войната. Един от тях е моят баща – Дзарахмет Газданов, който дори не ме видя и не е знаел, че съм се родила“.

Къщата на Газданови е била една от най-големите в селото. Затова по време на настъплението са я заели немците, за да разположат в нея щаба си. Малката Мила, нейната майка, баба й и дядо й са били натикани в землянка. При отстъплението си фашистите разрушават къщата до основи“

„Баба Тасо всеки ден излизаше на улицата, гледаше в далечината не се ли връща от фронта някой от синовете й. През деня се молеше на слънцето, нощем – на луната: ако видите, ако огреете моите момчета, направете така, че те да се върнат. Когато последният от братята напусна дома, майка им започна да пости […]. Всеки ден от седмицата посвещаваше на седемте си сина“, разказва Мила.

«Когато дойдоха хората в черно, дядо ми явно веднага разбра, че те идват при него с лоша вест. Разказват, че той ме прегърнал силно и казал: край, сега моят дом опустя. В тази минута сърцето му престана да бие“.

В знак на скръб тогава цялото село се облякло в черни дрехи.

https://mir24.tv/articles/16458053/bratya-tragediya-semi-iz-seleniya-dzuarikauПрев

Пратката от Латвия…

«След филма«Братя Газданови – Седемте безсмъртници», за моя баща и неговите братя, с мен се свърза жителката на Латвия Татяна. Тя не назова фамилията си. През сълзи каза, че моят чичо е защитавал нейното село и тя е благодарна на всички войници, които са се борили с фашизма на латвийска земя“, разказа Мила Газданова… По думите й жителката на Латвия със семейството си на всеки 9 май носи цветя на Мемориала на падналите воини от съветско-литовската дивизия и ги поставя под изгравираната фамилия на лейтенант Шамил Газданов. Идеята да изпрати в родината на войника шепа пръст от мемориала се е родила у самата Татяна. Пликът с необикновеното и ценно за роднините на убития червеноармеец съдържание е бил доставен от Латвия за половин година.

„Представям си как са се изумили на плика при проверките на граничните пунктове, навярно затова той така дълго пътува до адресата. Ние сега отново ставаме свидетели на развихрянето на фашизма и това събитие е знак, че паметта за тези, които в годините на войната можаха да го смажат, ще живее вечно във всички кътчета на земята“.

След получаването на пратката от Латвия Мила Газданова я занесла в село Дзуарикау… Тя изсипала пръстта в подножието на паметника на седемте братя Газданови. И каза: «След пътуването до Дзуарикау позвъних в Латвия на Татяна.Тя отново се просълзи, зарадва се и каза, че „най-сетне братята се срещнаха“. Това е много важно и трогателно събитие за всички нас. Убедени сме, че потомците на победителите и този път ще донесат мир на земята“.

https://region15.ru/iz-latvii-v-severnuyu-osetiyu-dostavili-gorst-zemli-s-zahoroneniya-krasnoarmejtsa-gazdanova/Нтнтнт

Потомците

Мила Газданова – Доева с децата си и с големия си внук

Потомците на Дзарахмат често се събират заедно – отново да разгледат снимките. Пазят всичко, което е останало от братята – писма, грамоти за награди,изрезки от вестници.

Жана Кудзиева, внучка на Дзарахмат Газданов, разказва: „В Съветския съюз е имало 9 братя Иванови и 7 братя Газданови, които са отишли на война и не са се върнали“….

Дзарахмат Газданов има шестима внука и тридесет правнуци…

Днес викът на жеравите продължава да призовава всички нас, живеещите на земята, към мир, братство и към единение!

https://www.slideshare.net/slideshow/ss-71773331/71773331

Превод от руски Велиана Христова

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук