Обичам този чарословник Вели Чаушев. Дълго мислех как да го нарека – дали сладкодумец, дали чудословец, дали чародеец на словото… Както и да го нарека – все е точно. Но и все – непълно. От една страна – като писател – е слововаятел, който живописва със слово. От друга страна – като актьор – е словодеятел, който прави със словото каквото си поиска, главно – прави го живо, дейно, кара го да играе. По същество е едно и също. Но по-чувствителните улавят разликите, ако и да са почти незрими. Има хора, които нищо не улавят. Дори очевадното. Но то си е за тяхна сметка. Затова, колкото и да се стараят, нищо не им излиза. Така е устроен човека – не схваща ли очевадното, а и почти незримото, всичкото му убягва.
С Вели Чаушев се познаваме отдавна. Не помня откога. Възможно е да е опреди да сме се виждали. Знам ли. В Родопите е така. Може да не сте се виждали и пак да се познавате. Родопите са една от седемте свещени планини на света. А то ще рече, че магиите, магичностите, чудесата и чудодействата са най-естествените неща, които там се случват, когато си поискат. А не по план. Така и с Вели може да сме се познавали, преди още да сме се виждали. Вероятно затова, още като се видяхме, веднага се сдружихме, все едно сме се познавали испокон веков. Веднъж дори ми се обади и ми благодари, че съм го защитила от уж приятел, негов приятел, който през цялото им познанството го обиждал по о н я въпрос, без въобще да го пита а какво той мисли по въпроса, пък аз от само себе си съм го поставила на място – безуговоръчно и безкомпромисно – все едно от негово, от Вели-Чаушево, име. Аз пък тъкмо исках да се извиня на Вели за рязката позиция, а той ме изпревари и от най сърце ми благодари! За моя най-голяма изненада. Не знаех, че това цял живот му е тежало. Стискал зъби и тайно поплаквал. Ама си мълчал. Сакън да не обиди с истината за себе си приятели, които хал хабер си нямали от нея, но пък компетентно и авторитетно твърдели своите неистини – толкова компетентно и толкова авторитетно, че чак му било неудобно да ги поправя… Не ме питайте кой точно е о н я въпрос. Като кажат „о н я въпрос“, всички от само себе си се сещат кой точно е въпросът, без да им се обяснява, макар да се правят, че не се сещат.
* * *
Имахме много приятели. И общи. И поотделни. Великолепни приятели. Поотделните не са важни в случая и не всички ги знам. А виж – общите… Те ни събираха. Те ни сближаваха. Коста Андреев, Костадин Карамитрев, Димитър Шалапатов, Марко Семов, Никола Радев, Балана… Валери Петров, Анжел Вагенщайн… Ех, ще кажете, ама всичките тези хора вече ги няма. Да, няма ги. Ама ги имаше! И бяха наши общи приятели! Що творчески вечери само сме организирали… И всякакви други… На маса… На чеверме… На кафе… И даже веднъж кафе по златоградски пих, от Вели приготвено. Когато в Тракийския дом в София представяше книгата си „Кафе в Златоград. Интервю пред Би Би Си“ (2011) – изигра го, направи го, а после попита: „Кой иска да пие кафе от Златоград?“. И вие веднага си представяте мен. Да, наистина. Аз поисках, той ми сипа кафето, собственоръчно от него направено пред всички, и го изпих, ако и да беше по вечерно време. Ама кафе от Златоград изпуска ли се – по което и време да ти го сервират!
* * *
Представяла съм го в Националния литературен салон „Старинният файтон“. На 26 март… какъв ден само – Денят на Тракия! – 2012 година… Неговото „Кафе в Златоград. Интервю пред Би Би Си“ (2011) ме навя на мисълта, че… има на света време – време вечност, което е за ангелските човеци, а ако въобще на света, на тоя свят дe, има ангелски човеци, то това са родопчаните! Но и че има време тук и сега, мимолетно и разсипващо се – време за репортаж, за събитие, за „всяко чудо за три дни“… Ама в Родопите – най-вече в Златоград, разбира се – времето тече бавно, толкова бавно, че почти не тече, и чудото е завинаги. Това дори не е мисъл, промержеляла в съзнанието, а по-скоро усещане, което се вясва от някъде и на някъде потъва, все едно не е било, и ти се струва, че си го сънувал, макар да не е било съвсем сън. Но такива са Вели-Чаушевите работи… Досущ като неговия герой Стенли Пейчин, мистериозния репортер от Би Би Си, който „в книгата го има, иначе го няма“ – хем ги има и са истински, хем някак си се разсипват на частици и античастици измислици и са някак лъжовни, не съществуват…
* * *
Представяла съм го и по-късно – на 27 юни 2016 г., пак във Файтона. Помня, тогава току-що беше издал книгата „Видения в „Небесния театър“ (2016) и тя много ми допадна, най-вече задето Вели беше пожелал „в шепата си да спаси от забрава мъничкото „златен прашец“ от миналото“ – от своето и нашето, общото, минало, независимо че самите нас в книгата ни нямаше, защото ни беше рано да ни има, защото ни беше още много рано да се реем като видения в оня негов „Небесен театър“, та по-добре. Но други бяха там… Онези, за които вече не беше рано, а съвсем навреме… Които и без туй вече бяха отпътували към небето… С табора… Невена Коканова, Константин Кисимов, Георги Парцалев, Антон Горчев, Коста Цонев, Венцеслав Кисьов, Любен Гройс, Георги Калоянчев, Славка Славова, Апостол Карамитев, Григор Вачков, Владимир Трендафилов, Гриша Островски, Любомир Тенев и още, и още…
И беше важно, наистина беше много важно за тогава, че Вели Чаушев беше успял да преодолее с тъжна усмивка и ободряваща вяра завистта – ей онази безсмислената завист, деструктивната и деградивната, скептичната, мъдроклатещатаглава и вредящата, която е застопорявала и ще застопорява много хора по пътя им, по света… И така ни остави Вели своите невероятни спомени за приятели и колеги актьори, драги за него, но и за нас драги… Нищо, че те, тези спомени, не са нищо кой знае какво – „дреболии“ някакви, „изпадали от официалните портрети. Като мазилката, която е оронена от пирончетата, когато са ги окачвали“.
Но не се заблуждавайте. Това, че са „дреболии“, „оронени от пирончета мазилки“, не ги прави маловажни. Напротив! Тъкмо зад такива „дреболии“ и „оронени мазилки“ просветва човекът, дали актьор или писател, дали приятел, дали легенда, дали колос… Не един, не двама… Всички… И всеки поотделно… Вели веднъж, между другото, ей така, ми подхвърли: „В тоя живот – ми подхвърли – детайлът е важен!“. И подчерта: „Детайлът!“. Но без да ми го натрапва.
* * *
Още помня на 7 януари 2018 година, защото тогава написах:
„Тази сутрин ме събуди тъжна новина. Вели Чаушев вече не е сред нас. Бе потеглил за Небесния театър, видения от който непрекъснато се мяркаха в главата му през последните година-две.
Освен любим актьор, той беше и талантлив майстор на словото. Издаде книги за деца: „Сламчови работи“ (2008) и други, както и за читатели и почитатели от всички възрасти „Ще се видим довечера“ (2009), „Разкази върху трамвайни билети“ (2010), „Кафе в Златоград“ (2011), „Видения в „Небесния театър“ (2016)…
Вели Чаушев милееше за България и най-вече за Родопите, за родния Златоград, където е роден на 11 септември 1934 г. Неведнъж е бил сред нас – и като актьор, и като писател, и като човек. Беше невероятен. И чаровник. Притежаваше изключително чувство за хумор. Разведряваше ни. Сега разведрява Бога.
Той бе сред кръга от приятели и на Националния литературен салон „Старинният файтон”. Неведнъж мощното му актьорско присъствие е изпълвало залите с красота, а очите ни със сълзи. Друг път сме се възхищавали на изумителното му чувство за хумор, което той непрекъснато разпръскваше в делника и го вплете в книгите си.
Почивай в мир, Вели!“.
Думи за Вели. Правдиви и точни. Зад тях съм и до днес.
* * *
Виждам го в новата му книга „Роден край любим“ (2024) – все същият е. Уж вече е видение в „Небесния театър“. А всъщност виждам Вели. Нашият Вели. Деликатният, сговорчивият, ведрият и… малко тъжен, прекрасен и усмихнат Вели. Малкият голям човек. Скромният талантливец, който сам не предполагаше колко нескромно количество и качество талант бе изсипал Господ в главата му и все се съмняваше, не вярваше, искаше някак с ръце да го пипне, с ум да го досегне… докато сам на себе си омръзнал от неверието в себе си, не се възмущаваше от собствените терзания, от гризенето на суетата:
„А бе, мой човек, натежал от сутрешни туткания, хвърляй се в морето, отваряй машинката и зарадван от чаткането на буквите, като на ревматични пръсти на старец, сядай. Стига с тези глупави съображения дали водата е студена. Стига с тези съмнения дали ще напишеш нещо значимо, дори да е глупаво (като че ли малко други глупости си свършил), започни да се радваш на буквичките, като на стройна редичка от мравчици, които макар и тежичко, все ще пренесат някое и друго зрънце за зимата. Но не се надявай, че ако свърши житото на хората, помните я оная притча, нали, ще дойдат да разровят твоя мравуняк за мъдри думи.
И какво от това? Изгони своята суетност през вратата навън да върви и поскита. Докато си наведен над листа, тя, твоята суетност, е толкова влюбена в теб, че няма да се изгуби, надвечер отново ще заскимти пред вратата ти и ти, щеш не щеш, ще й отвориш и заедно с теб ще седне да изпиете по една.
Марш навънка, глупачко!“. („Вместо увод и заключение“)
Така е то. Талантливия човек цял живот го гризе съмнението – дали е нужно, дали си струва, дали наистина, дали… или… а може би… кой знае… ама…
А бездарния нищо не го гризе… Напред! Кръгооом! И пак напред!
* * *
„Роден край любим“ (2024) съдържа спомени на Вели Чаушев под формата на кратки разкази от ранното му детство и по-нататък от артистичния му живот, обрамчени от „Автобиография на Вили Светлинов Чаушев“, написана по повод 50-годишния му юбилей и „Вместо увод и заключение“ (едновременно). И някъде между едното (детството) и другото (артистичната зрелост) – „Анкета“, която започва с въпроса: „Кое е най-скъпото нещо, което сте научили от родителите си?“. А после „Коя ваша детска мечта остана неосъществена? А кога почувствахте призвание към актьорската професия?“. Съвсем в духа на цялостната композиция. И към всичко това – петнадесет снимки.
* * *
Обичам Вели Чаушев. И писателя. И актьора. И човека. Те бяха в него не поотделно, а заедно някак. Трудно различими един от друг. При други хора са различими. При него – не. Както и различните възрасти човешки. Той и като беше зрял, си оставаше дете. И като е бил дете вероятно, е бил все едно зрял – когато четем спомените му за детето, се убеждаваме. Има такива хора изглежда, след като той е такъв. Други като него не съм срещала. Не само по тези показатели. А и по други. Кой например толкова чистосърдечно би признал:
„Когато пиша тази автобиография, си мисля, че човек не може сам да изживее живота си и не винаги той сам е искал това да стане.
Както и аз, така и други хора около мен, участвахме взаимно в изживяното време. Ето защо с благодарност искам да споменавам имена, които са влияли не само административно и художнически върху мен. Не мога да отмина имена като н.а. Боян Дановски, н.а Иван Димов, н.а. Владимир Трендафилов, проф. Д. Б. Митов, проф. Пейчо Пенев, проф. Гочо Гочев, проф. Желчо Мандаджиев, з.а. Методи Андонов, з.а. Пенчо Попов и много други. И хората, които създават оня климат, влияние и вкус, в чиито яки граници, изпитани и проверени от времето, е нужно да се обогатяваш и движиш. Така че биографията на един човек в никакъв случай не е само автобиография. Нейното авторство е само дотолкова, доколкото ти си избирал вярната пътека, необходима за твоя народ и поносима за твоите сили. Дори непоносима. Ето защо си позволих тази вметка, само за да знаят хората, че аз не съм се сътворявал сам и с благодарност си спомням за тези личности на българския театрален небосклон“.(„Автобиография на Вили Светлинов Чаушев“)
Милият Вели! Сложете ръка на сърцето си и си признайте – не, не на глас, а за себе си, наум… – дали някога въобще ви е хрумвало да дадете заслуженото на ония прекрасни хора край вас, които са участвали във вашето израстване, формиране, определяне, живеене… Съгласете се, че сте ги чувствали като даденост, като нещо, което е било естествено и закономерно, дори задължително да ви се случи, а не е! И е наистина чудо, дето точно на вас ви се е случило да сте точно с тия хора, защото спокойно е могло с тях и да не бъдете. А Вели Чаушев се е сетил, и то докато е бил все още сравнително млад, защото да си на петдесет години е като да си на двадесет, само че без да си усетил кога са минали другите тридесет. Но това е друг въпрос и дори може би нещо съвсем друго…
Още по-умилително в този смисъл ми става, когато чета признанията му за родните и близките му сърдечно люде:
„…пиша тези редове като изречени в свещен храм за паметта на тези, които ме сториха, а пък, дай боже, това да извика и вашите спомени. Дори точно с такава цел ги пиша. Иначе нямат смисъл. Десетилетия искам да сторя това докосване до святите за мен люде и не го правех от страх, че някого ще занимавам със себе си и някакъв свян кому са нужни моите земни дни. Правя го с усилие, че трябва някой да знае от каква мая сме замесени и, дай боже, да сме вкусен хляб за хората“. („Ракийката на бобайко. Късни думи за баща ми“)
Така и аз преди време, когато сядах да пиша за най-близките ми и родни, наистина святи люде, се питах дали това е нужно и защо е нужно, без да стигам до Вели-Чаушевите проникновения за смисъла на моите редове, но ми беше мило да възкресявам света на моите родители и моето детство с хората, които го населяваха, изпълваха, осмисляха, осветяваха, които му придаваха особено – сакрално като че ли, магическо – значение… на нещо, което по-скоро е било, но всъщност не е било, което се е случвало и не се е случвало, доколкото се е съхранило единствено в паметта на сърцето ми. Кому е нужен и кому – ненужен, този невероятен свят, по същество изтекъл в небитието и жив единствено в нечие сърце и в ничие друго? И съм нямала тогава спасителните думи на Вели Чаушев в главата си за смисъла на подобни писания, но въпреки това съм оставила своите свидетелства за свят, който го няма вече… Защото потребността да оставиш свидетелства за свят, който го няма вече, е по-силна дори от инстинкта за самосъхранение… Тъй и светът на Вели го няма и дори самият Вели е отпътувал към „Небесния театър“, а ето, ние стоим днес очаровани от него, от света, който ни остави и който ни облива с отвъдната си, мека, някак непостижима светлина и ни прави по човеци.
* * *
Неслучайно Вели Чаушев е онасловил книгата „Роден край любим“ (2024). И дори да не е бил той автор на заглавието, пак то е най-сполучливото, най-удачното и неслучайното. Защото родният край е главният тук герой и второстепенните… Едновременно… Защото дори там, където за него не става дума, той пак присъства… Защото човек носи родния си край където и да отиде, където и да се озове – дали на земята, дали… някъде другаде – като на небето например…
„Това, което човек може да каже за родния си край, е твърде много, то се блъска и човек не знае откъде да захване…“ – захваща Вели в „Моят роден край“ и ние, волю-неволю, се усмихваме. Защото всичко, в с и ч к о огрява Вели със своята неунищожима усмивка – и небето, и родното огнище с комина и караконжулите и шейтаните, и горите, светнали от онази „радостна слънчева светлина“, която се разсипва над всичко, и реката с рибите, и момите, които от време на време, „ама много скришом се къпят“ в нея… И усмивката ни става още по-широка, когато Вели стига до момите – „много красиви моми“! – момите на близкото село Старцево. И започва едно описание на тези моми, свят да ти се завие. Такова, че чак ги виждаш една по една – от красиви по-красиви – все едно са се събрали на световен конкурс по красота и излизат една след друга на подиума като кралици, а всъщност… „И тази красота става неземна, когато девойчето, което срещаш ненадейно, е стъпило на камък, по-висок от твоята пътека и на опаления залез като стройна ела застине за миг нейният силует, та го носиш в себе си, както е носил мадоната Микеланджело Буанароти…“
И след момите, няма как да не стигнем, разбира се – задължително е! – до народните песни. Родопските народни песни! Които за Вели Чаушев – като всичко, свързано с родния му край любим, са святи. Но те са и нещо повече… „Самата песен – убеждава ни Вели – те кани да влезеш в нея. Като че ли ти прави място да седнеш и, спокоен, да си изкажеш или радостта, или мъката, защото, ако само я слушаш, е красива, но по-красива става, като я запееш. Народът така е направил песента, че или ти ще оставиш душата си в нея, или тя ще остави душата си в теб, и затова се сливате двамата в един звук, в една дума. Песните на Родопите са такива, че не може да стоиш отстрани и да ги гледаш. Те са високи песни, като високи борове. В тях всичко се стреми към небето. Те се пеят с пълен глас, с пълен дъх, с пълно отдаване. Или си неин, или не си. При нея няма обич на половинка. Няма сметка, няма пестене на глас и душа…“
И отново и отново ни обгръща синовното му обяснение към родния „лястовичи край“ в любов. Отново и отново – „мислим за тебе“ и „много те обичаме“. И, разбира се… „Много здраве на приказливите ти старци, на работливите мъже, тънките невести, каматни моми и ученолюбиви деца. Много здраве на тези, които ходят по връх Костадин и те пазят. Много здраве на майка.
Твой син, Вели Чаушев“.
Какво повече? Синът се завръща и завръща, ако не наяве, то в мислите, то в сърцето си. Защото родният край не е география, нито територия. Родният край е битие – плът от плътта, кръв от кръвта, дъх от дъха… Родният край е вътъкът в човека и човекът го носи, докато е жив. И след това. Синовно признателен. Синовно преклонен. Синовно влюбен. И предан синовно. Където и да е. Когато и да е. Какъвто и да е. Навсякъде. И винаги.
* * *
Онова, което споява в едно писателя, актьора и човека Вели Чаушев според мен, е чувството за хумор, което той притежава. То дори и само снимката на корицата на книгата като гледаш, веднага ти става ясно, че си имаш работа с човек на смеха, на веселичкото, на хумора. Усмивката му е такава една истинска, която извира от вдън душа и не може да се изиграе. Защото за Вели смехът, веселичкото, хуморът е нещо присъщо, без което Вели не би бил Вели. И дори когато беше тъжен, Вели пак излъчваше ведрата светлина на смеха. Или може би във ведрата светлина на смеха при Вели винаги се примесваше и капчица тъга, но просветлена тъга, а не черна, а не мрачна, не затискаща, смазваща тъга, от която дъх не можеш да си поемеш.
Вели Чаушев беше уникален и в смеха, и във веселичкото, и в хумора. Защото ясно разграничаваше себе си сериозния от себе си, който разсмива другите, който играе, който се весели, а понякога и се прави на весел, защото такава е играта… И същевременно – този сериозният бе също така онзи, който разсмива другите, който играе, който се весели. И нямаше граница… Неслучайно изповядва (и сега, като го цитирам, ви моля – отделете единия от другия в него, ако ви стиска и е по силите ви, защото аз не мога):
„От детството ми – споделя Вели – в мен живее един шут. Вътре в мен, в душата ми. Дяволът изглежда с раждането ми го е разквартировал в мен и онзи няма намерение да си изнася багажа.
Спомням си, че неведнъж ме е правил за резил пред хората, но понякога ми е носил и радостни дни, защото живее не по строгите закони на живота.
По едно време с него сключихме договор, пожизнен, че като си се веселим взаимно, бихме могли, за да не губим време и да не се разделяме, заедно да си вадим хляба. По-скоро той. От мене само се изисквало, когато той работи, да не му преча, да му нося багажа, в решителни моменти да стискам зъби, но понякога да си отварям и устата, когато вече стане нетърпимо. И да получавам заплатата и хонорарите му, като отделям и за неговите прищевки, които, разбира се, са общи, по някой и друг лев, та да преживеем живота си не дотам трезво…“ („Един шут за себе си“)
Така е при големите артисти – във всеки един аспект на артистичното в тях… И ако шутът у Вели Чаушев се глуми над живота и над другите, самият Вели Чаушев се глуми над шута в себе си и над себе си. И пак не можеш със сигурност да кажеш къде свършва шутът и започва Вели или къде Вели свършва, за да се появи шутът. Важното е, че тази разнородна или – защо не – еднородна сплав, която представлява двуликият Вели, но с едно лице, едната страна на което се усмихва, а другата плаче… важното е, че е в мир със себе си и със света, ако и понякога, когато стане нетърпимо, да си отваря устата, но повече стиска зъби и се усмихва на света с едната си страна, а с другата плаче за него. И този смях-плач или плач-смях кънти над света до ден-днешен и го преобразява. По-точно… как беше някога казано – го пречиства… И светът става по-ведър, по-светъл, по-усмихнат, по-радостен и слънчев.
Благодарим ти, Вели, че като актьор и писател, като шут и просто като човек, като този, който си всъщност, правеше и правиш света по-добро място за живеене!
Национален литературен салон „Старинният файтон“
Къща-музей „Димитър Благоев, 25 февруари 2025 г.
Автор на публикацията:
