На 30 ноември 1990 година Андрей Луканов обяви, че в името на националното съгласие се оттегля от поста министър председател на България. В обръщението си той заяви, че предприема тази стъпка след като на съвещанието, свикано предходния ден, на 29-ти, от президента Желев, всички политически сили са изразили съгласие за формиране на ново коалиционно правителство – решение, което по думите му отговаря на вижданията на БСП и на неговите лични за преминаване от еднопартийно към национално правителство. Цел, която Луканов последователно бе преследвал през целия едногодишен период след Десети ноември, и която систематично бе проваляна от порочния сговор между наглед противоположни сили и от дясно, и от ляво.
Този акт на Андрей Луканов бе ярка проява на дълбокото му убеждение за върховенството на националните интереси на страната, за необходимостта веднъж завинаги да се сложи край на десетилетната гражданска война, раздираща и обезсилваща българското общество. Но тази негова неотклонна решимост в полза на съгласието се сблъска челно и със саботажа на живковистките „здрави сили“, и с безогледната борба за власт на все по-ретроградния СДС, обединени от едничката цел „в никакъв случай Луканов премиер!“ При това, влезли в сговор с „външния фактор“, който също не искаше да допусне Луканов за министър председател, защото именно той с личността си по безспорен начин легитимираше БКП като инициатор и пълноправен участник в предстоящите демократични преобразувания на държавата и обществото.
От фокуса върху онзи момент от края на ноември 90-та и в светлината на изстрадания опит от изминалите три и половина десетилетия се налага един горчив извод –„благодарение“ именно на този нечестив сговор бе пропилян историческия шанс промените в България да протекат по възможно най-безболезнения начин и да се даде път за съграждането на истински демократично общество, а не то да се изроди в олигархична демократура, за развитието на конкурентна социална пазарна икономика, а не на избуяването на далаверата, обилно захранвана от ендемична корупция.
Но още тогава и през всичките последвали години бе разгърната тотална кампания за прехвърляне на вината „от болната глава на здравата“, за насаждане в обществото на безсъвестната лъжа, че не друг, а Андрей Луканов бил всъщност истинският и уникален виновник за катастрофалния срив на икономиката и държавата, че именно той е „главата на мафията“ и т.н. и т.н. На този многогласен хор, за съжаление, са съзвучни и последните изяви на проф. Искра Баева, която в интервю за сайта Lupa.bg от 25 юли т.г. заявява: „Луканов създаде условия за раждането на мафията и накрая тя го уби“. Според нея, стремейки се да е „относително обективна“:
- не Луканов е създател на мафията, но той създава условията да бъде създадена мафията, условията, при които се раждат криминалните групировки, вкл. и белите якички, които приватизират държавната собственост;
- от Луканов като премиер зависи предаването и създаването на възможност на различни директори, плод и на ДС, да вземат предприятията и да се превърнат в бъдещите капиталисти, но повечето от тях се провалят;
- в крайна сметка Луканов стана жертва именно на тези хора, които благодарение на него се издигат; пример е Илия Павлов, който изгонва Луканов от „Топенерджи” по много драстичен начин.
Тези съждения на Баева са разположени в по-широк контекст на разсъждения за личността на Луканов, за неговия произход, както и за убийството му:
- Луканов е съветският/московският човек в София и това му дава възможност да бъде основният организатор на свалянето на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г.;
- на фамилията Луканови не се гледа добре в средите на БКП, затова по решение на съветското посолство Петър Младенов излиза напред в края на социализма и в началото на прехода;
- доброто образование в Москва, владеенето на езици и това, че прави добро впечатление и на Изток, и на Запад, подлъгва Луканов, че може да играе по-голяма роля в България, особено когато започва организираното сваляне на правителството на Жан Виденов, но не това е причина за убийството му;
- животът му костват неговите действия в рамките на газовите отношения между Русия и Запада, тъй като в един момент явно е влязъл в някакъв конфликт. Убийството му не е политическо, то не е по политически причини, защото като политик той вече не беше на високи позиции.
За какво собствено става дума? Всъщност пред нас имаме поредно издание на напоително култивираните и разпространявани тълкувания и спекулации по най-болезнените въпроси, измъчващи обществото и до днес – „какво стана и кой е виновен“?, Касае се за многолетна усърдна дейност за конструиране на разказ за изминалите 35 години, който изцяло устройва всички онези, които през 1990 година торпилираха възможността да се постигне истинско национално съгласие.
Нека се върнем към отбелязаните по-горе твърдения за ролята и дейността на Андрей Луканов като политик и държавник. Що се отнася до условията, позволили разгръщането на „мафията“, да не забравяме, че те бяха създадени още с приемането на Указ №56 за стопанската дейност от 9 януари 1989 г. на Държавния съвет на НРБ. С него бе въведен режим на стопанска дейност, който включва и такава, основана на частната собственост на граждани и на чуждестранни лица. Основната стопанска единица е фирмата, но не само – отделни граждани и колективи могат да извършват стопанска дейност и без да регистрират фирми! Постановява се, че Указът се прилага при осъществяване на стопанска дейност „във всички отрасли и сфери на народното стопанство.“ Само за шест месеца от издаването на Указа са регистрирани 1500 фирми. Държавните предприятия са преобразувани в акционерни дружества, а акциите на практика отиват „при когото трябва“.
Съществена разпоредба на Указа е, че той премахва действащия дотогава разрешителен режим за образуване и контрол на задграничните фирми. Постановява се, че външнотърговската дейност на фирмите, включително участието им в задгранични дружества, се извършва свободно, без разрешение на държавен орган. Отпада и контролът върху създаването на нови задгранични дружества, както и задължението директорите на дружествата да изпращат годишните си баланси и отчети на Министерството на външноикономическите връзки и на Министерството на финансите. Според доклада на вицепремиера Луджев от 1991 година, от България са изнесени 1 милиард и 200 милиона долара само от външни капиталови операции. Заслужава да се отбележи и това, че Указ №56 бе изготвен и приет без всякакво участие или съгласуване с МВИВ /Държавен вестник, бр. 4 от 13.01.1989 г.; чл. чл. 1(1,2); 2(1,3);17 (3)/.
Пряко свързана с темата за задграничните дружества е другата злободневна и до днес тема – тази за външния дълг и твърденията за кардиналната отговорност на Луканов за натрупването му в периода 1985-1989 година. През пролетта на 1993 г. Тодор Живков предава на следователя по т.нар. Дело № 4 десет машинописни страници текст, озаглавен „Това, което не успях да кажа на българския народ след 10 ноември 1989 г.“. В него обявява, че към 1989 г. в БКП се били оформили два лагера – единият в ЦК и Политбюро, другият – около Андрей Луканов в Министерския съвет, който залагал в плановете измислените 3 и половина милиарда долара от износ, вместо реалните 1,5-2 милиарда и така подвел ръководството и провалил набелязано от него преустройство, а то не подозирало каква е истината /В. Йорданов, „Дело №4 „Икономическата катастрофа на социализма“; Изд. „Дамян Яков“; София, 2011 г.; стр. 355-366/!
Но добре известно е, че никакви планове не се приемаха без санкцията на Политбюро, т.е. на Живков, както и че той бе най-детайлно информиран и за разпадащия се валутен баланс, най-малкото от тогавашния управител на БНБ, както и за всичко, ставащо тогава, чрез всеобхватната мрежа на секретните служби, докрай останали под неговия пряк личен контрол. Както и, че той е бил напълно наясно с валутния срив и съвършено съзнателно е отказвал да признае изпадането на страната в неплатежоспособност, съответно – на собствената си лична отговорност за това й състояние /вж. третия пасаж от статията ми „Пробивът на 10 ноември …“ на този сайт на адрес: https://novivremena.com/10-noemvri-probivat-i-razruhata-nikakva–otsrochka – ГП/
Ето и основното в Докладна записка на Андрей Луканов от 12 април 1989 г. до министър председателя Георги Атанасов. В нея той конкретно сочи, че от 1986 година настъпва обрат в търговския баланс в несоциалистическа валута, като през последните три години той приключва с пасивни салда от по 550 до 850 млн. валутни лева, докато в плановете за съответните години продължават да се залагат неизпълними активни салда от по 500-600 млн. вал. лева. В резултат, отчетите за съответните години се отклоняват от плановете с 1-1,5 млрд. вал. лева. Следва конкретен анализ на причините, довели до този неудържимо разрастващ се разрив, както и предложения за комплекс от неотложни и средносрочни мерки за прекратяване на плъзгането по застрашително задълбочаващата се дългова спирала и за постигане на обрат във валутния баланс в конвертируема валута /“Луканов за кризата“; Сиела Норма АД, София 2011 г.; стр. 149-159/..
Същият грубо манипулативен подход по отношение на истината за Андрей Луканов проявява и „демократичната“ прокуратура. Депутатският имунитет му е отнет на 7 юли 1992 г. по искане на главния прокурор Татарчев. На 9 юли е арестуван по твърдение, че бил „присвоил обществено имущество в особено големи размери“, защото като заместник министър председател през 1986 –1989 г. участвал в правителствени решения за кредитиране на развиващи се страни! След половин година арест, делото е прекратено и на 30 декември 1992 г. той е освободен. Подава жалба до Европейския съд по правата на човека, който през март 1997 г. отсъжда, че задържането под стража на Андрей Луканов е било незаконно и България е осъдена да плати 40 000 френски франка за незаконния му арест.
Но Андрей Луканов вече не е между живите. На 2 октомври 1996 г. той демонстративно и за назидание подло е разстрелян в гръб на прага на своя дом. Присъдите на заловените и осъдени убийци са отменени в резултат на твърденията им, че самопризнанията им били изтръгнати от следователите чрез брутално насилие. Същевременно, няма никакви обвинения, повдигнати срещу предполагаемите следователи-насилници. Българското правосъдие така сътворява един от най-забележителните си абсурди за целия досегашен 35-годишен период – доказано виновните са невинни, виновни няма!
А що се отнася до споменатите по-горе спекулации, че това окървавило българския преход убийство на доскорошен министър-председател въобще не било политическо, защото Луканов вече не бил „на важни позиции“, а било резултат на „някакъв конфликт“ в резултат на неизвестни негови действия „в рамките на газовите отношения между Русия и Запада“/?!/, то те звучат повече от несъстоятелно. В уникалното интервю на Велислава Дърева с Луканов в деня на задържането му, на 7 юли 1992 г., публикувано за първи път на 4 октомври 2014 г. във в. „Новинар“, Андрей Луканов прави следното съдбовно предсказание: „всичко, което се случва, и което може би ще се случи с мен, е израз на един стратегически кастов интерес – блокиране на реформаторското развитие на БСП и на държавата изобщо. Кастата е блестящо организирана, нейните видими представители си предават щафетата на властта и получават невидима защита. Те мен не могат да ме понасят. Те си имат политбюро в сянка, лидер в сянка – на „Секвоя“, власт в сянка … И ще ме убият някой ден“. След което следва констатацията на Дърева: „Ти легитимира на Кръглата маса СДС като политическа сила и БСП никога няма да ти го прости. Ти легитимира БСП като диалогична партия и СДС няма да ти го прости. Такива неща кастата не прощава. Нито старата, нито новата.“
Днес се изправяме пред предизвикателството да търсим отговори на основополагащите въпроси, какви са уроците от промяната на Десети ноември и отключените от нея процеси, както и какъв морал в крайна сметка взе връх в съвременното българско общество? Дължим си пределно добросъвестни отговори, каквито са възможни само при условие, че сме решени равносметката ни за изминалия период да бъде също така пределно, а не „относително“ обективна.
27.11.2025 г.
Автор на публикацията:
