АНГЛИЯ И САЩ ОСТАВЯТ БЕЗ ОРЪЖИЕ РУСКА АРМИЯ ПРИ СТАЛИНГРАД.

“…Личните качества на британските моряци и политиката на английското правителство са различни неща.”
Адмирал А. Г. Головко, „Вместе с флотом”

Днес ще отворим една страница от Втората световна война, която е добре позната на историците, но до ден днешен не спира да предизвиква ожесточени спорове. Казано с две думи – всеки е прав! Става дума за снабдяването от Англия и САЩ на Червената армия с военно снаряжение, преди всичко, но и с храни по договора Lend-Lease или казано простичко – на вересия срещу по-късно заплащане.  Която Съветският съюз издължава с десетилетия след войната, дори когато отново започва да се нарича Русия. Та дори и до наши дни.  Така че тази помощ не е безвъзмездна, както лъготят някои, а донася огромни печалби на янките. Както обикновено. А и на снабдяването, както ще стане ясно от днешната публикация, не е можело да се разчита винаги, защото понякога не е пристигала, както е било планирано, а с месеци закъснение. Или въобще не е пристигала.

Темата е скандална откъдето и да я погледнеш. Просто не е за вярване, че съюзниците на Сталин  всъщност подпомагат Хитлер. И най-важното – във вреда на самите тях. Умишлено да допуснеш унищожение на керван с 34 натоварени кораби с оръжие, с което е могло да се въоръжи цяла армия и то в навечерието на Сталинградската битка просто не е за вярване.. А още по-трудно е да се приеме, че съюзниците са пожертвали хиляди английски и американски моряци само и само това оръжие и оборудване да не стигне до северните съветски пристанища. (Това намеква самият Сталин в кореспонденцията си с Чърчил.) И вторият фронт да не се открие за пореден път… Разбира се Рузвелт, и най-вече Чърчил, категорично отхвърлят тези версии. Но основният факт  е следният: Адмиралтейството,  с разпореждането на самия Чърчил, изтегля охраната на кервана с “P.Q. 17”и нарежда търговските кораби  да се доберат до съветските пристанища кой както може през свирепия немски кордон.

Днес по темата ви предлагам частички от  спомените на английския министър-председател Уинстън Чърчил, който включва  в тях и кореспонденцията си по въпроса  с Й.В. Сталин и Франклин Рузвелт. Публикувам и страници от документалното изследване  на писателя Валентин Пикул.

И на известния руски историк Валентин  Катасонов.

Но оставам с впечатлението, че още много е неизказаното и този спор между тримата големи от Втората световна война тепърва ще се вихри.

Който иска да вярва на Чърчил и Рузвелт, а който не им хваща вяра – на Сталин.

 

Уинстън Чърчил, „Втората световна война”, Мемоари, том 4, Книгоиздателска къща „Труд”, С., 1995 г.

Из глава ХV „Арктическите конвои 1942 г.“

[…]Кулминацията на нашите усилия бе болезнен епизод със съдбата на “P.Q. – 17” Конвоят който включваше 34 търговски кораба, отплава от Исландия за Архангелск на 27 юни. Ескортираха го го 6 миноносеца, 2 кораба със зенитна артилерия, 2 подводници и 11 по-малки кораба. В случай на нужда щяха да се отзоват 2 британски и 2 американски кръстосвача с 3 миноносеца под командването на адмиралХамилтън. Девет британски и две руски подводници бяха на разположение по северния бряг на Норвегия, за да нападнат, ако се наложеше, “Тирпиц” и германските кръстосвачи, или поне да предупредят за тяхното приближаване. И накрая, на запад под командването на главнокомендващия адмирал Тови се движеше нашата главна защитна сила – бойните кораби “Йоркския дук” и “Уошингтън”, самолетоносачът “Викториъс”, 3 кръстосвачи и една флотилия от миноносци.[…]

На 1 юли конвоят бе забелязан от противника, който го дебнеше по въздуха и атакуваше често. На сутринта на 4 юли първият кораб потъна и още 3 бяха ударени с торпеда от самолети вечерта[…]

Кръстосвачите на адмирал Хамилтън нямаше да бъдат от полза срещу силата използвана от германците и единствена надежда за спасяване на част от конвоя бе корабите да се разпръснат преди пристигането на противника. Те можеха да бъдат на определеното място 10 часа след напускането на пристанището, а търговските кораби се движеха само със 7-8 морски възела. Ако искахме да спасим корабите, не биваше да губим време. Вечерта бяха предадени “спешни” сигнали на адмирал Хамилтън със заповед на първия морски лорд, който смяташе, че атаката е неминуема:

21.11 ч.

Кръстосвачите да се отеглят на запад с голяма бързина.

21.23 ч.

Поради заплахата от надводните кораби конвоят трябва да се разпръсне и да продължи към руските пристанища.

21.36 ч.

Конвоят да се разпръсне.

Веднъж взето, решението нямаше друга алтернатива[…]

Ескадрата от кръстосвачи на съюзниците бе вече към края на своята мисия. Ако нямаше нови, заповеди от Адмиралтейството, кръстосвачите щяха във всеки случай да се оттеглят след един час или в съответствие с първоначалните инструкции. Тяхното по-ранно придвижване фактически не повлия на тактическата ситуация. Но в светлината на по-късната ситуация решението за разпръсване бе необмислено. Изумлението на търговските кораби, които наблюдаваха прибързаното напускане на кръстосвачи, беше голямо. Всичко това можеше да се предотврати, ако адмирал Хамилтън се бе задържал в района, докато продължаваше разпръскването на конвоя, но от сигналите които бе получил, той можеше да предполага, че “Тирпиц” ще се появи на хоризонта всеки момент. […]

Последиците бяха болезнени. Разпръснатия без защита конвой сега бе лесна плячка за мародерите самолети и подводници. Мрачната история на всеки кораб или на малка група от кораби, някои от тях придружавани от един или повече ескортиращи кораби, е цяла сага. Някои потърсиха убежище около замръзналия бряг на Нова Зембла. От 34 кораба, които напуснаха Исландия, 23 потънаха и техните екипажи загинаха в леденото море или изживяха страшни трудности и осакатявания от премръзвания.

Два британски, шест американски, един панамски и два руски търговски кораба пристигнаха в Архангелск и разтовариха 70 000 от 200 000 тона предварително определени да пристигнат от Исландия. Четиринадесет американски кораба потънаха. Това бе един от най-тежките епизоди във военноморските операции през тази война.[…]

Ето защо изпратих следната телеграма до Сталин, за която имах предварително одобрение на президента.

Министър-председателят [Чърчил] до Сталин

17 юли 1942 г.

През август 1941 г започнахме да изпращаме малки конвои за Северна Русия и до декември германците не предприемаха никакви стъпки за прекъсването им. От февруари 1942 г. обемът на конвоите нарасна и тогава германците придвижиха значителни сили от подводници и самолети към Северна Норвегия и започнаха целенасочени атаки срещу конвоите.[…]

Освен щетите за нашето снабдяване с храна, с която живеем, бойните възможности ще бъдат осакатени и което е по-важно – големите конвои с американски войски, които сега достигат 80 000 души на месец, ще бъдат спрени и изграждането на истински силен фронт през 1943 г. ще стане невъзможно.

Според моите военноморски съветници, ако продължим да изпращаме конвои по време на Северното сияние, тяхната съдба няма да бъде различна от тази на “P.Q. 17”. Затова съжаляваме, но трябва да стигнем до извода, че пускането на конвой “P.Q. 18” няма да бъде във ваш интерес и само ще доведе до тежки загуби за общата кауза[…]

Повярвайте  – ние и американците ще направим всичко, което е възможно и разумно, за да ви помогнем в тази велика битка. Президентът и аз търсим непрекъснато начини, за да се справяме с изключителни трудности, създадени от географското разположение и противниковите  военновъздушни сили. Показах тази телеграма на президента.

*   *    *

Трябва да призная, че отговорът бе груб и невъзпитан.

Сталин до министър-председателя Чърчил

23 юли 1942 г.

1. Получих вашето послание от 17 юли. От него могат да се направят два извода. Първо: британското правителство отказва да продължи да изпраща военни доставки за Съветския съюз през Северния път. Второ: независимо от договореното комюнике по отношение на създаването на втори фронт през 1942 г. британското правителство го отлага за 1943 г.
2. Нашите военноморски специалисти смятат причините, изложени от британските военноморски експерти за оправдание за прекъсването на конвоите към северните пристанища на СССР, за напълно неубедителни. Те са на мнение, че при добро желание и готовност за изпълнение на договорените задължения тези конвои могат да се изпращат редовно и да причинят тежки щети на противника. Нашите експерти намират, че е трудно да разберат и да си обяснят заповедта, дадена от Адмиралтейството за завръщането на ескортиращите кораби на “Q. 17” и за разпръскването на товарните кораби без всякаква защита, за да достигнат съветските пристанища самостоятелно. Разбира се, не мисля, че редовните конвои до съветските северни пристанища могат да се осъществяват без рискове и загуби. Но по време на война всяко важно начинание не може да се реализира без рискове и загуби.  Независимо от всичко не съм очаквал, че британското правителство ще спре изпращането на военни материали до нас точно когато Съветския съюз предвид сериозната ситуация на съветско-германския фронт се нуждае от тези материали повече от всякога[…]

Президентът Рузвелт до бивш военен моряк [Чърчил]

Съгласен съм, че вашият отговор до Сталин трябва да се разгледа твърде внимателно. Винаги трябва да имаме предвид личността на нашия съюзник и особено трудната  и опасна ситуация, в която се намира. От някой, чиято страна е окупирана, не може да се очаква да приема войната от гледна точка на световните събития. Мисля, че трябва да се поставим на неговото място. Смятам най-напред, [че] трябва да му кажем съвсем определено, че бяхме решили да предприемем действия през 1942 г. Струва ми се, че не е необходимо да го информираме относно самата същност на предложените от нас операции, но в същото време трябва да му съобщим, че това ще стане без допълнителни уговорки.

Независимо от това, че според мен не трябва да оставяте у Сталин надежди по отношение на северния конвой, съгласен съм с вас, че трябва да изпратим един, ако съществуват възможности за успех независимо от големите рискове

*  *  *

Едва през септември потегли нов конвой за Северна Русия. Схемата за отбрана бе подобрена и конвоят придружен от плътен ескорт от 16 миноносеца, както и от първият от новите ескортни самолетоносачи “Авенджър” с 12 изтребителя. Както преди военноморският флот оказваше голяма помощ. Този път германските надводни кораби не направиха никакъв опит да се намесят, но оставиха това на самолетите и подводниците.  В резултат се стигна до особено тежка въздушна битка, при която 24 противникови самолета бяха унищожени от стоте, които атакуваха. Ние загубихме 10 търговски кораба и още 2 бяха унищожени от подводниците, но 27 кораба успешно преминаха.

*  *  *

Върху нас не само легна цялата отговорност за защитата на тези конвои, но и към края на 1942 г.  както се вижда от таблиците, ние предоставихме от нашите ограничени ресурси, много по-голям брой танкове и самолети за Русия. Тези цифри са убедителен отговор за онези, които смятат, че нашите усилия да се помогне на Русия са незначителни. Притекохме се с цялото си сърце, за да помогнем решително на нашия смел и страдащ съюзник.

*  *  *

1942 г. щеше да приключи с блясъка на триумфа за Кралския флот, който изпълняваше неблагодарна задача. След потеглянето на конвоя “PQ 18” през септември 1942 г. отново бяха спрени конвоите за Северна Русия. […]

Едва през декември следващият конвой успя да тръгне по своя рискован път. Той отплава на две части, като всеки бе ескортиран от 6-7 миноносеца и защитен от вътрешния флот. Първата група пристигна успешно.

Валентин Пикул, „Реквием за кервана PQ–17”, Документална трагедия, Военно издателство, 1982 г.

Из „Необходим послеслов”

Керванът PQ-17 блуждае още в океана след причудливите айсберги; по черната повърхност на водата бавно дрейфуват мъртвите кораби.

Сякаш PQ-17 продължава своя път.

Но той пътува не към крайното си пристанище – той навлиза в историята, в политиката, в литературата.

Загадъчна е съдбата на този керван. Загадъчна и твърде продължителна. Като че ли ние още не сме се изморили да чакаме пристигането му.

Потопените от състава на PQ-17 изплаваха на повърхността на морето веднага след войната; сенките на призрачните кораби се разлюляха на хоризонта, без да предават сигнали по етера, без да потракват с машините си.

…Престъплението беше безшумно и нямаше съдебен процес.

След паметните пререкания между Идън и Майски, между Паунд и Харламов, Палатата на общините настоя да се каже истината за кервана PQ-17, но истината вече беше станала тайна. Дъдли Паунд заяви тогава, че по негови данни през нощта на 3 срещу 4 юли „Тирпиц” незабелязано преминал  през завесата от подводници край Нордкап, поради което той, първият морски лорд на линкора и неговата ескадра заповядал на кервана да се разпръсне, за да се избегне масирания удар. Но това беше най-груба лъжа.

Кабинетът на министъра дебатира този въпрос при закрита врата.

PQ-17 изведнъж се оказа под негласна забрана. В тази обстановка на секретност, която периодът на войната оправдаваше, се оказа невъзможно да се запази тайната причина за загиването на корабите. Наистина обикновените англичани смътно се досещаха, че един от конвоите през Арктика е сполетян от страшна беда, но каква именно беше тя, кой можеше да научи? А в писмата на моряците, които те изпращаха от германските концлагери в родината си, военната цензура заличаваше безпощадно редовете, в които хората обвиняваха своето командване, че ги е изпратило на заколение, и че ги е подложило съзнателно под секирата на палача…

Над тази най-голяма драма, разиграла се далеч в океана, беше спусната желязната завеса на гробното мълчание.

Тогава заговори Москва.

[…]През 1946 г. в Съветския съюз за пръв път беше споменато, че историята с PQ-17 не е грешка, каквато при воденето на една сложна война е дори неизбежна – не, това е съзнателен ход на политиката на нашите съюзници. Съветските специалисти, след като анализираха последиците от гибелта на PQ-17, дойдоха до извода, че унищожаването  на кервана от противника безспорно влоши обстановката на нашия фронт и в това няма нищо чудно, защото трюмовете на загиналите кораби бяха пълни с въоръжение за една армия от 50 хиляди души.

От сферата на чисто военните недоразумения PQ-17 преминаваше в друга категория – в областта на политическия авантюризъм.

Английските управляващи кръгове обвиниха СССР в нелоялност към англичаните. Беше направено запитване до Адмиралтейството  в Парламента. Отговорът на това запитване само замъгли истинското положение на нещата. За свое оправдание Чърчил заяви, че той научил за заповедта на Паунд да разформира кервана PQ-17 едва след войната. Споменавайки този факт в биографията на премиера, историкът на английския флот С. Роскил не пише, че Чърчил беше решил да послъже. Той отбелязва само „пропуск в паметта му”! Но английските адмирали съвсем не могат да бъдат упрекнати, че не знаят морската тактика. Англичаните умеят да планират своите операции, което не веднъж е било доказвано от действията на британския флот. Заповедта за разпръскването на кервана е най-неразумното решение и не случайно Редер го нарече „непостижимо”.

Контраадмирал И. А. Колишкин писа след войната, че „безполезно е да се гадае по тази тема без да се знаят истинските тайни пружини, които движат британската щабна мисъл.  Върху това биха могли да хвърлят светлина единствено действията на англичаните, ако се беше стигнало до бойно стълкновение на фашистката ескадра с беззащитния керван.”[…]

Но всичко това са предположения и догадки!

И все пак, читателю, защо съюзниците не уведомиха командването на Северния флот за своето съдбоносно решение, а действаха тихомълком. Какви бяха онези „висши стратегически съображения”, принудили англичаните да изоставят на произвола на съдбата не само корабите и товарите? Нали трябваше заедно с тях да загинат стотици матроси, които бяха далеч от всяка политика?

Нека забравим за корабите. Да пренебрегнем ценните товари. Но защо тъй бяха хвърлени на вятъра толкова човешки живота.[…]

През цялата война Уайтхол се оплакваше, че конвоите за Баренцово море му висят като камък на шията, че флотът на Англия се затруднява от това допълнително натоварване, но… така ли е наистина?

Не, не е така.

Руско-арктическите конвои PQ-17 (по-късно JW и RA) бяха приковали към нашия север главните ударни сили на германския флот и ако разсъждаваме обективно, това беше само изгодно за съюзниците, защото разположението на морските сили на противника развързваше ръцете на съюзниците за по-активни действия в Атлантика, в Средиземноморието и в борбата с японския флот на Тихия океан. А че Германия беше концентрирала около руските комуникации главните си сили, в това нямаше никакво съмнение…

Първопричината за трагедията на PQ-17 се корени още в майските дни на 1941 г., когато британският флот потопи в Атлантика „Бисмарк”. Страхът пред Хитлеровия суперлинкор не беше заглушен  с победата над „Бисмарк”. Сега той се беше възродил за англичаните отново пред неговия събрат „Тирпиц”. Освен това Уайтхол бе позволил    на противника да измъкне тежките си кораби от Брест, които тутакси бяха прехвърлени към границите на СССР. Комуникациите, минаващи   през полярните морета на Русия, скоро се превърнаха в най-главната артерия на цялата световна война, естествено възникна проблемът, как да се неутрализира „Тирпиц”. В морската война съществува стария принцип „fleet in being”, което означава, че самото съществуване на противников флот вече респектира. Именно този принцип използваха германците с поддържането на „Тирпиц”, „Шанхорст”, „Хипер”, „Лютцов” и други.

[…]Но ние, читателю, все пак ще се окажем в опасно заблуждение, ако решим, че единствено страхът пред “Тирпиц” и желанието да се освободи от него бяха накарали Дъдли Паунд да отстрани от конвоя прикриващите сили и да разпусне самият керван на божията воля… Работата дори не е в “Тирпиц” , а в определена политика! По-точно – в антисъветизма на Чърчил.

Нападението на Германия срещу СССР в 1941 г. беше наречено в САЩ – “почти небесно провидение”, а във Великобритания – “истински божи дар”. Въоръжените сили на СССР бяха в очите на англичаните и американците оня мощен и верен съюзник, на който те можеха да разчитат. И потопяването на “Тирпиц” не беше самоцелта на оня широк план, който беше  обмислен от Чърчил и неговите съюзници. Операцията с PQ – 17 имаше сякаш двойно дъно! Съветският историк Б. А. Вайман  пише, че разгромяването на  PQ – 17 от германците “беше резултат от политическата игра на англо-американските управляващи кръгове. Те използваха разгрома на PQ – 17 като повод, за да прекратят доставките на СССР.

Да, това е така. Чърчил имаше нужда от колоритен повод, за да убеди Кремъл, че не е възможно да се изпращат за СССР доставките по договора “заем – наем”. За тази цел трябваше да се пожертва един от керваните и нека върху яркия пример на пълното му унищожаване Сталин сам да се убеди, че керваните не могат да минават…

Те поставиха под този удар PQ – 17.

И това в самото навечерие на битката за Сталинград!

За секретната операция, обричаща PQ – 17 на унищожение, в Лондон и Вашингтон знаеха само незначителен кръг официални лица. Чърчил сам избра жертвата за противника и сам я благослови.   Между другото той беше и най-видният адвокат на тази коварна авантюра. В своите обширни мемоари Чърчил отделя значително внимание и на съдбата на PQ – 17.[…]

Морската част на мемоарите на Чърчил е писана от капитан 1 ранг Алън, обаче версията, че американците “пречели” на англичаните да воюват, Чърчил вписал в мемоарите със собствената си ръка (Алън предполага, че Чърчил се е решил на явна фалшификация, “за да намери оправдание за стария си приятел “Д. Паунд).

Извод. Като отстраняваха своите линейни сили, като отстраняваха крайцерите и есминците от близко прикритие, политиците от Уайтхол, които не желаеха да окажат помощ на СССР, съзнателно са поощрили германците да унищожат решително и напълно кервана PQ – 17.

Но бяха предадени не само онези, които загинаха с корабите.

Преди всичко съюзниците предадоха нас […]

Рузвелт слага подписа си под закона Lend-Lease през март 1941 г.

 

Из Валентин Катасонов,  „Двата приноса на англосаксонците за победата над нацистка Германия: колко значими са те?“

[…]Сега за втория принос на англосаксонците към победата – програмата Lend-Lease. За да бъдем точни, трябва да говорим само за американците, тъй като това беше изключително американска програма. Законът за ленд-лизинг е приет от Конгреса на 11 март 1941 г. Програмата първоначално включва страните от Британската империя и Китай. През ноември 1941 г. СССР се присъединява към програмата и до края на войната всички съюзници на САЩ са участници.

Според приетия закон, Съединените щати бяха задължени да доставят различни стоки на страните, воюващи срещу Германия и нейните съюзници, при условията на дългосрочен кредит, лизинг или безплатно. Разбира се, основните елементи на помощта бяха оръжия, военна техника и боеприпаси. Но също така и храни, потребителски стоки, производствено оборудване и др. Според американски данни общият обем на доставките по Lend-Lease по време на войната е възлизал на 50,1 милиарда долара (по цени от 1945 г.). Може да се предположи, че основният получател на помощ е трябвало да бъде Съветският съюз, като се има предвид, че той понесе основната тежест на войната срещу Третия райх и неговите съюзници.

Според американски източници обаче, общата сума на помощта, която получихме по линия на Lend-Lease, е била 11,3 милиарда долара. Това представлява 22,55% от доставките по Lend-Lease до всички страни, чийто брой се измерва в няколко десетки. СССР обаче не беше основният получател на помощ. По-голямата част от нея отива във Великобритания – 31,4 милиарда долара, или 62,67%. За справка: Франция е на трето място по размер на получената помощ – 3,2 милиарда долара (6,39%); На четвърто място е Китай – 1,6 милиарда долара (3,19%).

Като се вземат предвид дадените цифри, програмата Lend-Lease наистина може да се нарече англосаксонска. Американските англосаксонци оказваха помощ на британските англосаксонци.

Що се отнася до Съветския съюз, ние наистина се нуждаехме от помощ. Особено в началото на войната. Народният комисар на външните работи Вячеслав Молотов, само няколко дни след началото на Великата отечествена война (Втората световна война), поиска от Вашингтон да разшири програмата Lend-Lease и за Съветския съюз.

През юли 1941 г. министърът на търговията Хари Хопкинс отлетя за Москва, за да изясни въпроса за евентуалното включване на СССР в програмата Lend-Lease. В края на септември – началото на октомври 1941 г. в Москва се провежда конференция на представители на съюзниците, на която страните се договарят за доставките за Съветския съюз и условията за включване на СССР в програмата Lend-Lease. На 7 ноември 1941 г. Вашингтон официално обявява, че програмата Lend-Lease ще бъде разширена и върху Съветския съюз.

Американците ни доставиха някои неща по силата на Lend-Lease в края на 1941 г., дори преди подписването на официалното двустранно споразумение.

През 1942 г. американците, под ръководството на държавния секретар на САЩ Дийн Ачесън, извършват инспекционно пътуване до съветския Далечен изток – до района на Колима. Те се интересуваха от съветския златодобив и способността на Съветския съюз да изплаща задълженията си по Lend-Lease със злато. И тази способност бе оценена като висока. Но едва на 11 юни 1942 г. (т.е. почти година след началото на Втората световна война) е подписано окончателното съветско-американско споразумение за заем-наем.

Наскоро беше отворен достъп до класифициран документ от съветската епоха: „Външна търговия на СССР за периода от 22 юни 1941 г. до 31 декември 1945 г. Статистически справочник, базиран на оперативни записи“. Съдържа статистика за доставките на американски стоки в СССР по договора за ленд-лизинг на месечна база. Ето как са разпределени тези доставки по години (милиони рубли): 1941 – 50,6; 1942 г. – 3 792,1; 1943 г. – 12 963,7; 1944 г. – 19 399,8; 1945 г. – 12 755,2. Оказва се, че над 92 процента от всички доставки са се случили през втората половина на войната – 1943-1945 г., след радикалния поврат във войната с Германия на Източния фронт.

Американската помощ по програмата Lend-Lease представлява 4% от съветското промишлено производство на оръжия и военна техника по време на войната. Тази цифра е цитирана от Николай Вознесенски, ръководител на Държавния комитет по планиране на СССР, в книгата му „Военната икономика на СССР по време на Отечествената война“ (1948 г.).

Разбира се, ние сме много благодарни на американците за помощта, която ни оказаха. Това намали загубите ни във войната и ускори победата. Сталин и други съветски лидери са заявявали това многократно. Но тази помощ не отменя и не може да отмени главното – нашия решаващ принос за победата.

Превод: ЕС