„Безследно“ изчезналите поети от 1925 г. са важна част от българската литература и история. Днес повече отвсякога обществото ни има нужда да погледне към тях, отвъд протоколните биографични справки и литературните анализи. Нека се върнем в началото на миналия век, за да ги видим в човешкия им облик, като хора на своето време, устремени към новото бъдеще. Да свалим за малко знамената им от пилоните на героичния ни литературен небосвод, но не за да ги поругаем или забравим, както някои сили у нас биха искали и опитват, а за да ги приближим до себе си още повече. Да се докоснем до тях като човеци, да разберем болките и стремежите им, изборите, упорития труд и неволите, с които са се сблъсквали и които наподобяват нашите. А след тази кратка, но така необходима за нас, среща отново ще издигнем знамената им високо, все така непристъпни, заради подвига и непоколебимостта им. Непристъпни, но и вече по-близки.
Да започнем от края: Гео Милев е убит 30-годишен, Христо Ясенов и Васил Карагьозов – на 36, Сергей Румянцев – ненавършил 29 години, Георги Шейтанов – на 28. Списъкът, както знаем, е дълъг, кървав и непосилен за приемане.
Днес аз съм на тяхната възраст, това са мои връстници, от друго време. Друго, но не и напълно различно. Първата ми по-задълбочена среща с творчеството и личността на Гео Милев беше в гимназията, когато изучавахме поемата „Септември“. Но как я изучавахме – напълно извадена от историческия контекст. Учеха ни как да правим анализ на литературните изразни средства, на образите, символите, но не и да си обясним политическите и икономически особености на времето, в което е писана и причините за написването й. Други от някога изучаваните писатели и поети, в това число тези от септемврийската литература, просто не присъстваха в учебниците. Бяха целенасочено извадени от учебните програми. Все още обаче в някои от училищните библиотеки, там, където не бяха изхвърлени, можеха да се намерят малки книжки с избрани произведения на тези автори. Така успях да науча за тях и тяхното историческо време.
Нека вдигнем завесата над въпросния обществено-политически контекст, който е оформил като творци и личности разглежданите поети, и за който контекст след промените от 1989 г. умишлено избягва да се говори, тъй като могат да бъдат посочено немалко прилики.
Родени са в годините след освобождението на България от османско владичество. Време, в което трябва да се гради новата българска държава и възрожденските стремежи за свобода, право, равенство и достоен живот без потисничество, най-накрая да се реализират. Вместо това се оказва, че на тези блага ще се радват малцина, а отрудените хора и селячеството ще живеят в недоимък. В допълнение новият тогава 20. век ще ги посрещне вече юноши с три последователни войни в рамките само на едно десетилетие. Христо Ясенов и Васил Карагьозов – 23-годишни, взимат участие и в двете Балкански войни. На свой ред включването на България в Първата световна война ще изпрати на фронта и 20-годишните Гео Милев и Сергей Румянцев. Окопите ще ги бележат завинаги. Физическите рани ще оставят белези върху телата, белязани обаче ще бъдат също съзнанието, душата, а по-късно и творчеството на тези млади хора. И подобно на знаменити европейски автори като Ремарк, Барбюс и Хемингуей, които виждат безумието и безсмислието на империалистическата война от първо лице и какво тя причинява на едно цяло т.нар. „изгубено поколение“, ще отправят своя антивоенен протест чрез произведенията си. Някои от тях, писани в окопите, като събраните стихове на Васил Карагьозов под заглавие „На война“ (1913-1918). Откъс от него звучи така:
Изпратиха голтаците проклети
на кървав бой – да мрат!
Тях славословят царските поети,
отпяват им геройска смърт.
………………………………………………..
Съдбата се за лишен път погаври:
той вика: „Хляб!“, а те му сочат лаври –
там, в своя парламент.
Народът мил, забавната играчка
за евтин подвиг и богата плячка –
какъв народ-левент.
Селата тънат в дим опожарени
и труп до труп смърди.
Народът е безропотна играчка…
О, приемете кървавата храчка
от смазаните ни гърди!
Войнишките маси наистина са лошо облечени, въоръжението – недостатъчно, армията гладува. Елитът вътре в страната се облагодетелства, като извършва злоупотреби със средствата, предвидени за обезпечаване нуждите на българската армия на фронта. Негодуванието на мобилизираните срещу войната и окаяното положение в тила ще вземат върховен израз във Войнишкото въстание през есента на 1918 г. и Радомирската република. Въстанието е жестоко потушено, блянът за република временно разбит. Войната приключва. Оцелелите лекуват раните си и остават с направените изводи от преживяното. Изключително тежко е положението на Гео Милев. Подслушващ апарат пред английските позиции при Дойран, на който той е командир, е разкрит и жестоко бомбардиран. Войниците са убити, а старши подофицер Гео Милев е с разбит череп и пръснато дясно око. Прекарва в безсъзнание цяла седмица. В последствие се подлага на над десет тежки операции в продължение на една година в Берлин. Сергей Румянцев също като офицер-командир на рота на три пъти е тежко раняван.
Какво ги очаква, когато се завръщат в родината? Дълбока политическа и икономическа криза, част от всеобщата световна криза на капитализма. Загуба на територии, непосилни репарации, епидемии. Освен това смъртността в Царство България през 1918 г. е рекордна – 141 756 души, което се обяснява не само с жертвите от войната, но и с влошеното жизнено равнище в самата страната. Производството намалява, закриват се фабрики, главоломно расте безработицата. Това позволява работодателски произвол и на места работния ден от 8-часов често е 10- или 12-часов. А спекулата с продукти от първа необходимост взема непознати размери. Онези, които са успели да натрупат капитал през войната, го инвестират в сделки за износ на тютюн на международните пазари, където българският тютюн има все по-увеличаващо се търсене. Акционерните дружества и чуждестранните банки определят пътя на България като страна, зависима от интересите на външния капитал.
В тези условия се разрастват големи стачни вълни. Ключова е продължителната транспортна стачка от края на 1919 г., към нея се включват в знак на солидарност работници от други браншове. Стачката е смазана от войска и полиция. Има и убити. Въпреки това стачното дело не секва и през 1922 г. се провеждат рекорден брой стачки в цялата страна. Това е начинът на трудещите се да се борят за своите права, тъй като тежестта на икономическата криза се прехвърля върху тях. Нещо, на което сме свидетели и днес.
Литературният талант очаквано не е достатъчен за изкарване на прехраната в подобни кризисни времена. Христо Ясенов, Васил Карагьозов и Сергей Румянцев по това време работят като учители. С труда и одухотвореността си допринасят за ограмотяването на децата.
Особено трудно е положението на Васил Карагьозов. Той отрано остава кръгъл сирак и при много тежки условия учи в родния си град Ямбол. Ученолюбието и последователността му помагат да завърши Пловдивската гимназия и да следва литература в Гренобъл. Като учител ще работи в няколко града – Ямбол, Карнобат и Казанлък, докато накрая се установи в София и преподава френски език в Първа мъжка гимназия. Изключително умело борави с френски и руски език, а владее още немски и английски. Освен добър декламатор, това го прави много ценен преводач на чуждестранна литература и по тази линия сътрудничи на сп. „Пламък“, поддържа връзки с Гео Милев и с Георги Шейтанов, който също е от Ямбол. Съвременниците му го описват като „крайно честен, добросъвестен, буен, защитаващ с жар своите разбирания“. Още приживе негови ранни пролетарски стихове се рецитират с изключителен плам на различни профсъюзни срещи в родния му край.
За разлика от Васил Карагьозов, Христо Ясенов израства в голямо семейство на търговец в Етрополско. Отказва да следва пътя на баща си и напуска своеволно Свищовското търговско училище, дори това да му коства лишаване от семейната издръжка. Решава да се запише като студент в Рисувалното училище в София. Докато още следва, гладуващ, бедно облечен, се явява при авторитетния писател Антон Страшимиров, за да търси мнение за творчеството си. Впечатлен от таланта му, Страшимиров публикува част от неговите стихове. Подава му ръка, открил в негово лице голяма поетична надежда. Ето как чувства и вижда нерадостната картина в началото на 20. век младият поет.
Аз нямам дом, където, бездомен, да почина,
Ни пролетни градини в предутринна роса –
И аз съм като странник без подслон и родина
И страдам под покрова на всички небеса.
По-късно и той се влива в учителските редици, преподава рисуване в София. Влива се и в редиците на БКП. Една от партийните задачи, които изпълнява, е списването на сп. „Червен смях“ съвместно с Крум Кюлявков. В спомените на другарите си той е „скромен, жизнерадостен с широка и богата душа, с характерни остроумие и закачливост“. Може да живее в оскъдица, но ако той има – имат всички около него. Бързо приеман от хората и децата. Затова не е изненада, че когато по-късно през 1924 г. е арестуван и интерниран от властта, заради участието му в общ помощен комитет за подпомагане на пострадалите от Септемврийското въстание, в негова защита с искане за освобождаването му се застъпват над 300 от съгражданите му и много от действащите писатели и творци в София. Благодарение на това Ясенов е освободен. Поетът остава верен на позициите си. В отворено благодарствено писмо подчертава: „Аз не мисля да ставам „добър гражданин“ и не съветвам никого на подобна подлост.“
За разлика от Ясенов, Румянцев е роден като беден селски син. След войната се завръща в родния си край и преподава в района на Луковит. Негов учител преди е бил поетът Никола Ракитин, сега на свой ред той може да вдъхнови учениците си да мислят и творят, да отстояват идеи. Това и прави на 1 май 1920 г. в родното си с. Блъсничево, днес Румянцево. Извежда своите ученици на манифестация по повод Деня на труда. Местните чорбаджии настояват Сергей Румянцев да бъде уволнен за това си действие, а той пише показанията си за случая в стихове, като в тях засяга темата за селските неволи. Изпратени са в Министерството на просветата и попадат в ръцете на министър Стоян Омарчевски от правителството на Стамболийски. Той е впечатлен и вместо да накаже с уволнение учителя, му предлага работа в Софийския народен театър. Така Сергей Румянцев влива своите сили в редиците на БЗНС. Вече кръстосва същите улици в София като останалите интелектуалци, за които само след броени години ще говорят като за „безследно“ изчезнали.
Преди това обаче ще напише множество политически сатири, ще сътрудничи на земеделската преса и сам ще редактира хумористичното земеделско списание „Див дядо“. След Деветоюнския преврат често е задържан и интерниран за организационна политическа дейност, живее в полунелегалност. През 1924 г. събира част от произведенията си, за да бъдат отпечатани в първата и единствената му книга „Селски бодили“. Заглавие, което абсолютно приляга на бодливото, хапливо, пробуждащо творчество на Румянцев. Бодилите на поета са авторски стихотворения, създадени по творби на Ботев, Вазов, Яворов и други български класици (Д. Дебелянов, Д. Бояджиев, Н. Лилиев, Т. Траянов). В тях, чрез ирония се заклеймяват действията на правителството на Цанков. Не кой да е, а полицията първа се докосва до новата книга, тъй като още при подшиването й в печатницата, нахлуват и я конфискуват. Ето откъс от едно от произведенията му, изградено по стихотворението „Покойници“ на Иван Вазов, като е търсен контраст с патриотичното послание на оригинала:
Разбойници, вий в черен блок се сбрахте,
де няма помен от стремеж висок –
властта да грабнем – дружно си казахте
и вълк до вълк се сдушихте и сляхте
в един банкерски блок.
Гео Милев от своя страна е все още далеч от поетичните теми, които вдъхновяват Румянцев. В този период той става водещ теоретик и организатор на българския символизъм. Изнася сказки за модерната западноевропейска литература, поставя пиеси, пише театрална критика. Изключително систематичен и продуктивен в творческите си занимания. Организираното и редактирано от него сп. „Везни“ в рамките на три години подбира за сътрудници само модерни поети и писатели. Така се превръща в трибуна на българския модернизъм и експресионизъм. Под влияние на обществените събития и изострената му чувствителност от началото на 1923 г. Гео Милев започва да говори за „ляво изкуство“ в служба на идеала за революционно преустройство на света. А връх в творчеството му е поемата „Септември“, писана по повод Септемврийското въстание. Така преносно и буквално Везните ще се заменят с Пламък. Новото списание „Пламък“ се налага като първостепенно революционно и антифашистко издание в септемврийската литература. Гео Милев е редактор, а негови помощници са Христо Ясенов и Антон Страшимиров. Изява на страниците му намират голям брой поети, белетристи и публицисти от страната. Освен голям читателски интерес, новото списание получава и специалното внимание на полицията, която го преследва, конфискува и сплашва неговите сътрудници и редактори.
Това се случва с множество прогресивни вестници и списания от това време. В архивите на полицията могат да се видят следите от червения полицейски молив, който прокарва кървави примки първо на хартия около думите на поетите, а по-късно ще го направи и около тях самите, за да задуши словото им окончателно.
Житейският път на Георги Шейтанов се различава от този на останалите поети. Още от 17-годишен тръгва по пътя на нелегалната борба. Изключван е от училище, на няколко пъти влиза в затвора. Докато поетите герои на нашия разказ са на фронта на Първата световна война, Шейтанов взима участие в Октомврийската революция като редактор и автор в болшевишкия вестник „Всемирная революция“ през 1918 г. Ще бъде определян като теоретик на българския анархизъм, на анархокомунизма.
Човекът не е роб
и ние трябва да му кажем това!
Ние издигаме човека над артиста
и живота над изкуството!
Той е сподвижник на Гео Милев в периода 1924-25 г. и автор в сп. „Пламък“. Естествено Шейтанов повлиява върху идейните разбирания на Гео Милев. И двамата изповядват идеите на левия модернизъм. Шейтанов безспорно е поет, но повече публицист – с остро дискусионна и социално непреклонна, критична публицистика към чужди и свои. Още през 1919 г. той прозира необходимостта от широк ляв фронт срещу силите на реакцията в Европа и у нас, прозирайки че: „Социалиста, синдикалиста, анархиста – днес всички са само едно революционери. Революцията има фронт и ние трябва да отидем до един. В затишие сме пред гръм…“
И този въпросен гръм не закъснява. Дори се оказва поредица от гърмежи. На европейския небосклон се задават черните облаци на фашизма. В Италия вече е изгряла фигурата на Мусолини, а Хитлер излежава присъдата си за неуспешен опит за преврат в Мюнхен. У нас на 9 юни 1923 г. е извършен кървавият Деветоюнски преврат от Военния съюз. Начело на правителството застава проф. Александър Цанков. Законно избраният и действащ български министър-председател Александър Стамболийски е убит по мъчителен, садистичен начин и рязан на парчета. Неговите привърженици ги среща подобна брутална жестокост и смърт. Избухват първо Юнското, а после и Септемврийското въстание като отговор на народното недоволство от извършения преврат и новото управление. Следва безмилостно потушаване от страна на властта и масови избивания на непокорните работници и селяни. Терорът след Септемврийското въстание обаче не спира, той се превръща в управленски способ. Улични избивания, изчезвания „безследно“, лична саморазправа, арести и инквизиции, шантажи и заплахи стават част от обществено-политическия пейзаж. Четирима действащи опозиционни народни депутати са убити в центъра на столицата посред бял ден, защото са посмели в Народното събрание да търсят отговори за случващия се произвол. Извършителите, разбира се, ще останат неустановени. И тяхната смърт ще се припише на сметката на „неотговорните фактори“ – любимата и удобно извинителна абстракция на министър-председателят Цанков.
Въведеният Закон за защита на държавата (1924г.) и особено измененията и допълненията към него целят задушаване на всеки опит за изказване на инакомислие и несъгласие с установената власт. И засяга именно интелектуалците, хората на словото. Чрез него правителството търси начин да придаде привидна законност на своите престъпления. Закон, който защитава елита и капитала с кървава жестокост срещу народа, който иска хляб, свобода и достойно съществуване. Отделът за обществена безопасност проследява и събира донесения за поставените под наблюдение бъдещи жертви от различни сфери на живота: учители и редактори на вестници, лекари и адвокати, синдикални дейци и партийни функционери, студенти и офицери, депутати и счетоводители. Писателите и журналистите заемат видно място в тези донесения, които изпълват папките с досиетата им от край до край.
1923 и 1924 година се оказват преломни за българската литература. В обществото са прокарани разделителни линии, а класовата пропаст се задълбочава. В тези условия творци, които преди това не са били толкова социално ангажирани, повече или по-малко застават на антифашистки позиции. Жестоката и несправедлива реалност е това, което кара част от тях да изоставят символизма. Както видяхме поетите – главни герои в нашия разказ, въпреки сходствата, тръгват от различни позиции и вървят по различни пътища, докато стигнат до един и същ извод. Сред тях има партийно необвързани, леви интелектуалци, комунисти, привърженици на БЗНС, анархисти. Изводът, до който достигат е, че трябва да обединят сили в свалянето на режима. Те са различни, но апокалиптичната реалност кара честните и смелите от тях да не мълчат, а да се борят срещу представящото се за демократично, но всъщност реакционно правителство, което отнема не само плодовете на труда, но и свободата, волята и мисълта на народа.
В днешното ни общество може да се водят спорове имало ли е фашизъм, или не в България. Както и дали това е най-точният термин за характеризиране на управлението на Цанков, но съвременниците му чувстват терора на режима тогава точно като такъв. Тук ще дадем думата на Гео Милев:
„Фашизмът е последната уж спасителна идеология на агонизиращата днес Европа. Европа, поклонница на „демокрацията“, в ужаса на своето отчаяние, пред прага на гибелта си снема маската на „демокрацията“ и оголва истинския си лик – фашизма. Демокрацията значи реакция – най-черна реакция – и в Европа, и у нас. Тъмните сили на едно минало, което е вече нравствена, биологическа и историческа невъзможност, се надигат озверени против идеалите на бъдещото човечество, което се заражда днес; надигат се с целия арсенал на минали нелепици, които звучат като абсурд в днешния век – и с тях уж искат да спасят света.“ („Фашизмът“, Гео Милев).
Фашистките практики навсякъде си приличат: мерзки действия в тъмното; тайно, ехидно, чрез изтезания и убийства без съд и присъда. Вината на жертвите: че искат достойно свободно съществуване в родината си.
Цанков обаче в реч в Народното събрание иска от народните представители и обществеността да уважават правителството, да не позволяват то да бъде изместено от „безотечествени и безотговорни фактори“. На този лицемерен призив съвестният и изключително талантлив публицист Йосиф Хербст отговаря във вестника си така: „Да се спасява страната е едно, а да се спасява правителството е друго. За спасяването на страната може да се пожертва едно правителство. За спасяването, на което и да е правителство обаче не може и не бива да се жертва страната.“
Едва ли ще е изненада, че издаваният от Хербст вестник също ще бъде спрян, а редакторът му ще попадне в черните списъци на бъдещите „безследно“ изчезнали. Колко още можеше да даде на България едно перо на българската публицистика от световен ранг – като това на Йосиф Хербст? Колко ненаписани книги и театрални постановки са си отишли безвъзвратно с убийството на всички тези талантливи наши творци, вкарани в списъците за ликвидиране?
Въпросните списъци се изготвят по тайна заповед на тогавашния министър на войната генерал Иван Вълков за борба срещу комунистите и земеделските дружби. Част от заповедта гласи: „Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи – интелигенцията. В най-кратък срок да се съставят списъци на тези хора, за да може в даден момент да се унищожат всички техни водачи – виновни или невиновни…“ Без значение виновни или невиновни…
Предварителните списъци са готови, очаква се подходящ повод, за да бъдат задействани. В такъв повод се превръща атентатът в църквата „Света Неделя“, извършен на 16 април 1925 г. Обявено е военно положение. Арестите започват още в същия ден, но те са само началото. През най-живите пролетни месеци, когато всичко се ражда отново, ще се извършват най-мракобесни деяния, одушаващи човешкия живот, стягащи смъртоносни примки около него.
Сценарият за тайното ликвидиране на хората от списъците е идентичен за всяка жертва и работещ безотказно. Среднощно извеждане от дома, качване в черната камионетка, после право към Дирекция на полицията. В същата сграда, която доскоро е била Народен дом на партията, изграден с работнически пари, но вече превърната в затвор за инквизиции на тези, с чиито средства е била построена. Следват стаите за разпити или по-точно за изтезания, после връщане в претъпканите килии. Оттук конкретни задържани всяка вечер, късно след 23 часа, когато градът опустява, за да няма свидетели, се извеждат в четири различни направления. Всичките са в сгради на територията на армията – Военното училище, Първи пехотен полк, Артилерийски полк, Гвардейски полк. Там избиванията се извършват от специално подбрани профашистки групи, чрез одушаване с въже, а ако се наложи и доубиване с тъпо оръдие. Следва обиране на парите и скъпоценностите и връзване на трупа със същото въже в черен чувал. После пътят е ясен – към масовите гробници, под тихата тежест на пръстта. Телата са изхвърляни тайно в изоставени кладенци – край тогавашното село Илиянци или край деретата на Дървенишка река, на 4 км от шосето за Самоков. В провинцията процедурата е сходна – убийствата се извършват в безлюдни местности без съд и присъда. Именно тези хора, заличени хладнокръвно, организирано и планирано властта ще нарича „безследно изчезнали“. По-късно с полицейски цинизъм ще отговарят на близките, търсещи с месеци задържаните, че те всъщност са били освободени и полицията не носи отговорност за тях. Но никой от тези „освободени“ няма да се появи или завърне обратно при семейството си.
Такъв ще бъде последният път и на „безследно“ изчезналите ни поети. Точно преди 100 години на 15 май рано сутринта Гео Милев ще бъде отведен уж за полицейска „справка“. След като предния ден тъкмо е бил осъден на 1 година затвор и 20 000 лв. глоба за поемата си „Септември“. Но за едно реакционно държавно управление съдебните решения не значат нищо. Съдбата на Гео Милев вече е била предначертана – убийство и захвърляне в масов гроб. Устата му е затворена, но стъкленото око остава отворено завинаги и чакащото да бъде открито. За да свидетелства за една жестока епоха, а на извършителите на белия терор да бъде потърсена сметка, макар и три десетилетия по-късно.
Гео Милев не беше сам в идеите, в творчеството, в арестантските килии, в черните камионетки, а накрая не беше сам, дори и в гроба… Той остава сред най-ярките звезди в едно съзвездие от погубени творци и интелектуалци, дейци, мислители и учители. Но другите хиляди убити в септемврийските и априлските събития са били не по-малко ценни синове и дъщери на България, работници от градовете и селата, със семейства и невръстни деца. Висотата на мисълта и убедеността им са били толкова плашещи за управляващите, че последните се превръщат в техни палачи. Ето това е унищожение на цвета на нацията!
Един век по-късно почитта е за тях, но уроците са за нас. Всичко ли сме осмислили от примера им? Ако само бяха замълчали, щяха да живеят, но дали за тях това щеше да е достоен живот? Ами ние можем ли, дори за момент, да си представим какво е да сме изправени пред тяхната дилема? Мълчим ли за кривините в настоящето ни общество, избираме ли да гледаме своето добруване пред общото? Нека всеки отговори сам за себе си.
Във всеки случай, не бива да гледаме на тези големи имена от перспективата на края на историята. Длъжни сме да разбираме не само тяхното време, дължим им да разбираме и своето настояще. Особено когато отново сме свидетели войни, на надигане на фашизма, унищожаване на антифашистки паметници, възхвала на отявлени фашисти в близки до нас държави, подмяна на историята. Елити, които се водят от интереса на своите капитали и банкови сметки, но не и от тези на обикновените хора. Медии, които слугуват на властта. Готовност да се сплашват и преследват неудобните, инакомислещите.
На този фон сякаш днешните модерни поети са тези, които остават безследни, заради липсата на актуалност в темите на произведенията им. Редовете, които пишат, заобикалят социалните теми, които терзаят обикновения човек. Нерядко се случва така, че днешният читател по-лесно разбира поезията на Смирненски, Вапцаров и Гео Милев, отколкото на своите съвременници, защото тя им е по-близка, говори на тях и за тях.
Питам се, ако сме оставили днес да лежи заровено в годините на времето творчеството на плеядата от „безследно“ изчезнали поети, ако младежите не четат стиховете им, не са чували имената им, не значи ли това, че сме ги оставили отново заровени? Както някога – захвърлени дълбоко в пръстта само че този път – заровени в забрава.
„Безследно“ изчезнали поети. Дали?! Телата им може и да са безследно изчезнали, но словото и примерът им оставят вечни следи. Ако не допуснем да изчезнат безследно от паметта ни, нашата и тази на бъдещите поколения и следваме заветите им, то един ден наистина Земята ще бъде рай – ще бъде!
15 май 2025 г.
Изказване на тематичната дискусия: „100 години от гибелта на Гео Милев“, организирана от Българския антифашистки съюз, Софийския градски съвет на БСП и Съюза на българските писатели на 15 май 2025 г., в зала „Вяра“ на Столичната библиотека.
Снимка Николай Белалов
Автор на публикацията:
