На 12 юли 2025 г. отбелязахме 34-та годишнина от създаването на Конституцията на Република България, основният закон в съвременната ни държава. Тъй като не съм нито юристка, нито сред създателите на Конституцията, ще подходя към годишнината според изискванията на моята професия –историята.
Конституцията от 12 юли 1991 г., подписана от 309 плюс 4 от общо 400 депутати от ВНС, тогава не беше безспорна. Напротив, тя беше приета сред протести – първо срещу правото на ВНС (избрано с участието на над 90 % от българските граждани) да приема конституция се противопоставиха 39 радикални депутати от СДС (обявили дори протестна гладна стачка), после президентът д-р Желю Желев, който се мотивира с това, че мнозинство от „бивши комунисти“ не може да създаде демократична конституция (но можеше да го избере), а в деня на гласуването протестираха група граждани и студенти от СУ „Св. Климент Охридски“ с издигнат на покрива на Ректората лозунг „Не на новата Соцконституция“ (като буквата С беше изобразена като сърп, пресечен с чук).
Само че противопоставянето от 1991 г. не попречи на Конституцията да направлява развитието на Република България в годините на прехода, а и извън тях, вече 34 години, което я прави втората по дълготрайност българска конситтуция. За сравнение: най-дълго действа Търновската конституция, приета на 16 април 1879 г. и просъществувала почти до края на 1947 г., но е била суспендирана за две години и половина през 1881 г. и отново за десетилетие през 1934 г.; втората Конституция, наречена Димитровска, е приета на 4 декември 1947 г. и действа 24 години до приемането на третата – Живковската, гласувана на референдум от 18 май 1971 г., която е български основен закон в продължение на две десетилетия до приемането на настоящата.
Как днес трябва да оценим яростната атака през 1991 г. срещу изработването и приемането на Конституцията? Само като проява на политическо безсилие на СДС, който на Кръглата маса в началото на 1990 г. поиска изборите да бъдат за ВНС, което да изработи нова конституция, а след като ги загубиха, отказаха да се съобразят с волята на народа. Но всички протестиращи тогава, дори д-р Желев и поетесата Блага Димитрова, изрекла проклятието да изсъхне ръката на всеки, подписал конституцията, впоследствие бяха принудени да се закълнат в нея, да я тълкуват и защитават. Толкова за легитимността на конституцията.
Годишнината от приемането на Конституцията е поводът за днешната дискусия, но проблемът, който ни е събрал, е кризата във функционирането на демокрацията в днешна България. Криза, ставаща все по-видима през последните години. Съчетаването на повода с проблема се дължи на въпроса дали кризата в демокрацията има връзка с Конституцията. Ше се възползвам от този въпрос, за да прегледам още веднъж текстовете на Конституцията с оглед на функционирането им днес.
В преамбюла на Конституцията е записано желанието на създателите ѝ България да стане „демократична, правова и социална държава“. И докато за първите две характеристики, макар и със забележки, можем да приемем, че са реализирани, то съвсем не стоят така нещата с идеята България да бъде социална държава. Смятам, че това за един от големите проблеми на съвременна България.
В чл. 1, ал. 2 се заявява: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“. Само че обещанието за непосредствено осъществяване на властта, сиреч за пряка демокрация или допитване до гражданите по важни въпроси така и не е реализирано за изминалите три десетилетия и половина. В България (за разлика от други страни от бивша социалистическа Източна Европа) нямаше допитване до народа нито за присъединяването към Северноатлантическия пакт през 2004 г., нито при приемането ни в ЕС през 2007 г., нито при присъединяването ни към Еврозоната през 2026 г. Така че нарастващото недоверие във към демокрацията можем да потърсим и в неприлагането на пряката демокрация.
Струва ми се, че сме много далеч и от обявеното в чл. 4, ал. 2 „свободно развитие на човека и на гражданското общество“. Защото представата за гражданско общество беше заместена от неправителствени организации, в повечето случаи финансирани от чужбина, а не от самоорганизацията на гражданите.
Страхувам се, че не можем да се похвалим и с обещаното в чл. 6, ал. 2 равенство пред закона, защото се множат примерите на различно третиране на хората според тяхната „политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние“. Нещо, което не би трябвало да става според Конституциута.
Дали наистина в съвременна България се спазва изискването на чл. 16 трудът да се „гарантира и защитава от закона“? Не, защото често се сблъскваме с примери на злоупотреба с правата на работниците от страна на работодателите. Но може би трябва да се запитаме дали това не се дължи на следващия чл. 17 от Конституцията, според чиято ал. 3 неприкосновена е частната собственост, но не и публичната (държавна и обществена).
Като знаем как се обезлюдяват все повече села и градове, колко незавидно е икономическото развитие на региони като Северозападния, няма как да приемем като реализирано и обещанието от чл. 20: „Държавата създава условия за балансирано развитие на отделните райони на страната“.
Много може да се желае и от практиката в България за защита на личната свобода и неприкосновеност (чл. 30). За липсата на такава говорят и множеството дела, които българските граждани печелят срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург.
Обществено-икономическите условия в България не позволяват да се реализира в пълнота правото на гражданите на труд при „здравословни и безопасни условия“, „заплащане, съответстващо на извършената работа, както и на почивка и отпуск“ (чл. 48). Да не говорим за гарантираното в чл. 49 право на работниците да се сдружават в синдикални организации: то неслучайно се реализира само в държавните предприятия, но много трудно или невъзможно в частните предприятия.
Многобройните примери от последния месец ни показаха и как се реализира заявената „особена закрила на държавата и обществото“ за останалите сами и без подкрепа „стари хора“ (чл. 51). Малко са българите, които могат да разчитат на обещаните в Конституциута от 1991 г. „достъпна медицинска помощ“ и „безплатно ползване на медицинско обслужване“ (чл. 52).
Посочените примери показват разминаването между записаните в Конституция общи положения и права на гражданите и тяхната реализация или по-скоро липса на реализация. Сиреч, правата присъстват като теория, но не се риализират на практика. С други дума разочарованието на гражданите не се дължи на Конституцията, а на нейното функциониране в реалните условия на българската демокрация. Изводът е, че Конституцията продължава да бъде гарант за демократичното развитие на България, а кризата на демокрацията се дължи на неприлагането ѝ.
***
И все пак, ако проблемът не е в Конституцията, на какво се дължи кризата на демокрацията в България днес, видима от драстично намаляващото участие на гражданите в демократичните процедури?
Според мен, причината за нарастващата невяра на българите в демокрацията трябва да се потърси на първо място в партийно-политическата система. Тя беше създадена на основата на идейно-идеологически партии в началото на българския плурализъм – със създаването на Съюза на демократичните сили (СДС) на 7 декември 1989 г. като десен съюз от различни организации и с трансформацията на БКП, започнала на нейния ХIV извънреден конгрес (30 януари – 2 февруари 1990 г.) по посока на лява социалистическа партия (модерна лява по определението на новия ѝ председател Александър Лилов). Само че възстановеният политически плурализъм беше съпроводен от залез на масовите обществени организации, както и на съсловните като БЗНС, а и с появата на изцяло новото за България явление: етно-религиозната партия Движение за права и свободи.
Еуфорията от възможността всеки да изрази политическите си виждания в свободно избрана партия, с която да се бори за участие във власта, скоро се сблъсква с реалността, че политиката се прави с пари, които значително надхвърлят средствата от членски внос. Оказа се, че идеите и идеализмът не са достатъчни за политически успех и идеологиеските характеристики на партиите постепенно отстъпиха мястото си на интересите.
Нуждата от финансиране постави партиите в зависимост от парите на хора, натрупали капитали в мътните години на първоначалното натрупване на капитал, а в замяна те започнаха да действат в интерес на своите спонсори. И така до въвеждането на държавното финансиране на партиите в ХХI в., но вече създадените контакти и зависимости трудно умират. Един от резултатите беше появата на откровените бизнес-партии, главно по места (напр. в Несебър), но и национални като „Лидер“ на Христо Ковачки. Това явление демонстгрира еволюцията на бизнеса от подкрепящ партиите в пряко ангажиран в политиката, за да я използва в свой интерес. Навлизането на бизнеса в политика е твърде далеч от представата за управление на народа.
Двете тенденции: зависимостта на партиите от бизнеса и влизането на бизнеса в политиката, са сред най-важните фактори за делегитимиране на демокрацията в очите на българското общество.
Нереализирането на основополагащата за Конституция идея за социалната държава е още един фактор, руиниращ вярата на хората в демокрацията. През втората половина на 90-те години бяха унищожени последните институции на социалистическата социална държава с обещанието, че ще бъдат заменени от ефективно функционираща социална държава, базирана върху пазарните принципи. На практика българите получиха всеобхватни пазарни механизми без социална държава. А тъй като още в началото на прехода като неизменна част от демокрацията беше посочена пазарната икономика, недоволството от пълното господство на пазара (наричано и неолиберализъм) се отрази на вярата в демокрацията като система, даваща достъп до властта на всички граждани. Вместо нея в хода на масовите протести през 2013 г. бяха лансирани и залегнаха в мисленето на политическите елити, главно десните, идеите за меритокрацията, сиреч управление на способните. Само че меритокрицията означава власт само за елитите, а на останалите социални групи е отредена ролята на управлявани. Система, в зависимост от определението за елитите определяна като просветена диктатура или олигархия.
И последна, вероятно не по важност, бих посочила сред причините за кризата на демокрацията в съвременна България влиянието на интернет и социалните мрежи. На пръв поглед те създават нови възможности за свързване на хората, споделяне на идеи и тяхното разпространение, само че едновременно с това социалните мрежи заменят политическото действие с писането на постове. С други думи вместо недоволните от съществуващото положение да изразяват възмущението си с действия, те се задоволяват да пишат в интернет.
Какъв е пътят, който ще ни доведе до нарастващо участие на българите в демократичните процеси, ми е трудно да прогнозирам. Но при всички случаи той минава през възстановянане на самочувствието им на граждани, от които зависи настоящето и бъдещето.
