Както е известно, публичната или народната дипломация представлява съвкупност от практики за създаване на привлекателен образ на съответната държава в чужбина. Тези практики се осъществяват по неофициален път, за да могат желаните послания да не се идентифицират с държавната пропаганда и да бъдат убедителни за масовото съзнание. В това отношение публичната дипломация се родее с имагологията[1]. Теорията за публичната дипломация е разработена в американската обществена мисъл през втората половина на ХХ в., както е разяснила в началото на своето изследване Симона Самуилова от Института за исторически изследвания[2]. Макар да не е било теоретично обусловено, онова, което днес наричаме публична дипломация, е съществувало на практика още от древността, защото още тогава държавите са използвали средствата на спорта, културните прояви, търговията, подаръците, взаимните посещения и други, за да създадат в другите страни според нуждата положителен или плашещ образ. Достатъчно е да си припомним за Троянската война и хитростите, използвани от Одисей, за да разберем някои от скритите механизми на неформалните действия.
Тъй като днес сме се събрали да обсъдим историческите постижения на руската публична дипломация в България, ще започна с образа, с който Русия се появява сред българите в по-далечното минало, благодарение на неформалните средства за въздействие. Началото му бих поставила още в XVIII – XIX в., когато поредицата войни на Руската империя с Османската, в повечето от които руското оръжие постига безспорни победи, създават сред българското население в Османската империя знаменаталния образ на Русия като „Дядо Иван“ (алюзията е с руския цар Иван IV Грозний). В последните години в България все по-часто се говори, че този образ е мит[3]. Само че историческите митове винаги са играли не по-малка роля за историята и народопсихологията от строгата реалност. В образа на „Дядо Иван“ повечето българи са виждали силния по-възрастен защитник на българския народ, който си е поставил за цел да ги спаси от „агарянското робство“.
След Руско-турската война от 1877-1878 г. образът на Руската империя се развива и разширява от „Дядо Иван“ към „братушки“ или „братя-освободители“. Той е използван още през 1878 г. от бъдещия патриарх на българската литература Иван Вазов в написаното в Русе стихотворение „Здраствуйте, братушки“ от стихосбирката „Избавление“:
— Мамо, мамо, я ги виж!
— Що е? — Идат, погледни ги…
С пушки, с саби… — Що стоиш?
Скоро, чедо, поздрави ги!
Тях ги бог прати насам,
да помагат, чедо, нам. —
И детето дава крушки
на солдатите без страх
и крещи на тях:
Здравствуйте, братушки!
…
Как са горди тез момци!
Един казак варди, гони
хиляди злодей, крадци —
цели турски легиони.
И народа с лик засмен,
като гледа вече в плен
тия полкове хайдушки,
на казаците добри
тъй благодари:
Здравствуйте, братушки![4]
Образът на Русия като Освободителка не е плод на специално насочена публична дипломация, а се дължи на реалните действия на Русия във войната, чийто резултат е възраждането на българската държава след почти петвековно небитие. През десетилетията, последвали Освобождението, формалните дипломатически отношения между Русия и България са изпълнени със сътресения от различен характер, които стигат и до скъсване по време на 7-годишното управление на Стефан Стамболов[5]. Тези дипломатически сътресения не успяват да накърнят народния образ на Русия сред българите: вярата в Освободителката се запазва и утвърждава благодарение на поредица от фактори, които можем да идентифицираме като проява на публичната дипломация. Между тях могат да се изброят преките контакти с руснаците в България както в хода на войната, така и след нея, когато при Временното руско управление в страната действат група руски дейци, заети с полагане на основите на новата българска държавност. Друг фактор са българите, които са се изселили в Руската империя, но са се присъединили към Българското опълчение и след войната остават в България: такива като моя прадядо кап. Никола Атанасов, руски офицер, командвал един от отрядите на Опълчението. Основният източник на положително влияние през целия период е и остава руската култура, изячаването на руски език, руската литературна класика, а дори и това, че чрез преводи от руски език българите се запознават с много от творбите на световната литература.
След Първата световна война нови щрихи към образа на Русия в България внасят белоемигрантите, които намират убежище в българската държава и допринасят за развитието ѝ. Такъв е един от създателите на противопожарното дело в Юрий Захарчук, театралът Николай Масалитинов, преподавателите в Университета Порфирий Бахметиев, Михаил Попруженко, Ярослав Тагамлицки, Иван Басанович, Пьотър Бицилли, Николай Дилевски, Иля Шапшал, богословът Николай Глубоковски, Александър Дехтерев и много други[6].
Конкретната тема, която съм избрала за своето изказване днес, е за това как функционира публичната дипломация по време на война. Веднага трябва да направя уговорката за какво време на война ще говоря. Ако две държави са в състояние на война една с друга трудно може да се очакват актове на публична дипломация, тъй като строгата военна цензура не ги допуска и се преследва всеки неформален приятелски жест към вражеската държава. В подобни случаи може да се разчита само на запазването на вече утвърдения в предходния период образ. Това е моделът на руската публична дипломация в България по време на Първата световна война, когато България е част от Централните сили, а Русия – от Антантата от есента на 1915 до Бресткия мир от 3 март 1918 г. и двете страни воюват помежду си на Добруджанския фронт.
Когато говоря за публична дипломация по време на война нямам предвид периодите, когато се водят директните военни действия, а когато има война в региона или на континента, но двете държави не воюват помежду си. Такива са позициите на България и Съветския съюз в началния период на Втора световна война: от 1 септември 1939 до 1 март 1941 г. България е неутрална държава преди да се присъедини към Тристранния пакт, а Съветският съюз за кратко се включва във военни действия през втората половина на септември 1939 г. в Полша и от 30 ноември 1939 до 13 март 1940 г. срещу Финландия, но като цяло остава встрани от войната в Западна Европа. През следващия, същински период на Втората световна война, започнал с нападението на Третия райх срещу Съветския съюз на 22 юни 1941 г., България не се включва във военните действия и това дава възможност на двете страни да продължават дипломатическите си отношения чак до началото на септември 1944 г.
Годините, разположени между двата септемврийски месеца на 1939 и на 1944 г., дават възможност да оценим проявите на публичната дипломация. В хода на събитията през тези години отношенията се променят. Още през 1939 г. България се сближава с нацистка Германия, тъй като и двете се стремят към реванш. В хода на сближението през 1939 г. София е посетена от делегация на германското Министерството на пропагандата, ръководена от отговарящия за чуждия печат г-н Бьомер. В разговора си с български дипломат за посещението той споделя, че са „останали неприятно изненадани от някои прояви на нашия обществен и политически живот. Г-н Бьомер ми довери, че не може да си обясни развиващата се в България антигерманска пропаганда: така например в кината се давали често съветски филми с явна противонемска тенденция. Направи също така алюзия за посещението в София на Потемкин. Фрапиращо било, че на стотина метра от двореца една книжарница излагала съветски издания, а български войници, снабдени с германско оръжие, минавали пред витрини, в които били изложени снимки на Потемкин”[7]. Тези впечатления на страничен наблюдател говорят достатъчно ясно за постиженията на съветската публична дипломация, която намира добър прием сред българите.
Паралелно с неофициалните действия, през този период Съветският съюз има възможност да прави политика към България и по официален дипломатически път. В началния период на войната той полага усилия да привлече България на своя страна, като най-известният пример за това е т.нар. Соболева акция.
Разчитайки на традиционното българско русофилство и на помирението си с Германия с Пакта „Рибентроп – Молотов“, на 2 ноември 1940 г. съветското правителство предлага на българското да подпише Пакт за взаимопомощ. На 24 ноември в България пристига главният секретар на Народния комисариат по външните работи на СССР Аркадий Соболев, който на следващия ден разговаря с цар Борис III, с министър-председателя проф. Богдан Филов и с външния министър Иван Попов. Съветското предложение е от 12 точки, според които СССР е готов да подкрепи българските национални интереси в Западна и Източна Тракия, да окаже военна и друга подкрепа на България при заплаха от трета страна, срещу което Бългаия трябва да помага на Съветския съюз в Черно море и Проливите (има се предвид и предоставянето на военни бази в Бургас и Варна). Два дни по-късно – на 27 ноември, съветският посланик в София Александър Лавришчев получава българския отговор, който е любезен, но отрицателен[8].
В България Соболевата инициатива е съпроводена с бурна обществена реакция. За обществените настроения към съветското предложение говори могъщата подкрепя, организирана от нелегалната комунистическа партия. По призива на Георги Димитров, който в Москва оглавява Коминтерна, българските комунисти започват да разясняват на населението предложението и да събират подписи в негова подкрепа. Приятелското отношение към Съветския съюз като наследник на освободителката Русия помага кампанията да завърши с внушителен успех: тя става известна като Соболева акция[9]. От ноември 1940 до средата на януари 1941 г. в цялата страна комунисти, ремсисти, членове на българо-съветските дружества, синдикалисти разпространяват позиви, пишат лозунги и обръщения към гражданите и успяват да съберат милион и половина подписи в подкрепа на предложението на Соболев, а около 340 хиляди писма, телеграми, резолюции с подписи са изпратени до Народното събрание[10]. Събирането на толкова много подписи (дори ако предположим, че броят им е преувеличен) не може да е дело само на комунистите и техните поддръжници. Според много документи в кампанията участват още звенари, земеделци, социалдемократи, активисти на ловни, спортни и въздържателни дружества, селскостопански задруги, адвокатски колегии, читалища, кооперации.
Соболевата акция е добре разработена от българската историография, затова ще обърна внимание само на емоционалната реакция. Виждаме я при един от големите български поети-модернисти Никола Вапцаров. В стихотворението си „Селска хроника“ той призовава:
И ако нас ни карат
да умираме,
а ако нас ни тикат
към куршумите,
то сигурно и лудия
разбира,
че ние трябва
да си кажем думата.
Та казвам аз,
понеже няма
олио
и хлябът е
от мъката по-чер,
един е лозунга:
Терора долу!
Съюз със СССР![11]
Просъветските/проруски обществени нагласи силно притесняват българския владетел. Още при установяването на дипломатически отношения между двете страни през 1934 г. цар Борис III си поставя за цел „да предотврати болшевизирането“ на страната си. И неслучайно през ноември 1940 г. той се оплаква от „проруските чувства на народа“ и споделя, че срещата с Аркадий Соболев е белязала един от най-неприятните дни в живота му, защото „ако Хитлер недвусмислено ме заплашваше с войските си, Сталин упражнява натиск чрез собствения ми народ“[12]. Едва ли има по-категорично признание за приятелското народно възприемане на Русия във всичките ѝ трансформации сред българите.
Масовата подкрепа за съветската инициатива е резултат и от влиянието, което има в България ръководеното от Москва комунистическо движение – Коминтерна, част от идеологическото противопоставяне в България. Но ако сравним данните за подписката с влиянието на комунистите, ще видим, че подкрепата за съветското предложение ни се дължи на идеологията, а на по-дълбинните и трайни приятелски чувства към страната-освободителка.
През първия период на войната дружелюбни жестове има и в спорта. През лятото на 1940 г. в София е поканен на приятелски мач московският футболен отбор „Спартак“- Той печели категорично и двете си срещи: първо срещу „Славия“ с 6 на 1, а при следващата със Софийския градски отбор победата е още по-категорична – със 7 на 1. За разлика от други случаи тези загуби не предизвикват негативни обществени реакции, както личи от публикацията на в. „Спорт“ от 19 август 1940 г. В нея четем: „Двата мача, проведени със съветски футболисти в София оставят дълбоки следи в нашия спортен живот… Необходимо е да се отбележи, че това майсторство се отличава с голямо съвършенство. То се прояви както в колективната игра, така и играта на всички футболисти поотделно. В тяхната игра нямаше нищо случайно. Като че ли тази черта се явява характерна за футболния спорт в Съветска Русия.“[13]. Успехите на съветските футбалисти в България се възприемат по-скоро като възможност за поуки зо българския футбол. Българските запалянковци аплодират съветските футболисти и по друга причина: те ги възприемат като емисари от една страна, превърнала се в пример за социално справедливо общество.
Съветското кино също влиза в ролята на създател на положителен образ на Съветския съюз в България. Съветският филм „Ленин през 1918 г.“ е прожектиран в кино „Балкан“ на 9 февруари 1941 г. по инициатива на съветското представителство и за специално поканени гости. Между тях е и министър-председателят проф. Богдан Филов, който пише по този повод в дневника си: „Исках с присъствието си да подчертая добрите отношения с Русия. Филмът много интересен, но прекалено дълъг, свърши почти в 2.30 ч.“[14] След като германофилът Богдан Филов оценява така съветския филм, очевидно прожекцията е реализрала целта си.
През цялата Втора световна война официален държавен празник продължава да е 3 март, на който се отбелязва освобождението на България, благодарение на Руската империя през 1878 г. На този ден българските власти в присъствието и на германските дипломати отдават почит и полагат цветя пред паметника на руския цар Александър II. В тези тържества се говори за ролята на Руската империя, а не на Съветския съюз, но българите не разграничават тази разлика, за тях Съветският съюз е Русия.
Най-добрата атестация за въздействието на съветската публична дипломация е фактът, че проруско-просъветските симпатии на българите се запазват и след като на 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт., а и след като нацистка Германия, съюзена с България, напада Съветския съюз на 22 юни с.г. Докато при присъединяването към Тристранния пакт българските управляващи се сблъскват с вербални заявления на представители на умерената демократична опозиция[15], то след 22 юни 1941 г. радикалната нелегална опозиция преминава към подривни действия.
Веднага след началото на войната полицейските сведения от провинцията говорят за объркване сред населението и настроения в полза на Съветския съюз. Ето някои от тях: Околийският управител в Ботевград съобщава: „Народът ни, особено селските маси, питаят най-добри чувства към руския народ. Желанието им след влизането ни в Тройния пакт беше да си останем приятели на Русия – първо, и второ – вследствие убеждението, че многомилионният руски народ и необятната му територия са непобедими”. А областният полицейски началник във Варна пише: „Обявяването на съветско-германската война, което стана неочаквано и ненадейно, постави голяма част от българското население в недоумение и безпокойство. Загриженост и униние отново обхванаха широките народни маси”[16]. Силата на проруските чувства е такава, че управляващите не смеят да подкрепят открито германската инвазия и запазват дипломатическите отношения със Съветския съюз, макар и със засилено наблюдение на съветското представителство и на хората, които го посещават
По решение на Коминтерна в Москва само два дни след началото на Германо-съветската война на 24 юни 1941 г. ръководството на нелегалната Работническа партия (комунистическа) обявява курс на въоръжена съпротива срещу правителството, вкарало страната в Тристранния пакт, и срещу вермахта. Българското съпротивително движение се оказва уникално за страна съюзник на Третия райх, тъй като в никоя друга държава от Тристранния пакт няма организирана съпротива от толкова ранен период. При тях съпротива се създава едва след като става ясен изходът от войната или след като са окупирани от вермахта, какъвто е случаят с Италия. Уникалността на България се дължи на обществените просъветски нагласи, защото за българското население партизанското движение и акциите на бойните групи са неразривно свързани със Съветския съюз. Антифашистката съпротива в България е проява на постигнатото в предходния период от публичната дипломация, независимо че Съветският съюз на практика не може да окаже помощ – изпраща групи „подводничари“ и „парашутисти“, но повечето им членовете са унищожени веднага или заловени, по-късно осъдени и екзекутирани[17].
Съветският съюз присъства и в програмата на създаденат на 17 юли 1942 г. политическа коалиция Отечествен фронт, алтернатива на управлението. Там в т. 5 се поставя задачата: „Да осигури съгласно Атлантическата декларация националните интереси на българския народ чрез споразумение с другите балкански народи и чрез тясна дружба и сътрудничество на България със Съветския съюз, Англия, Америка и другите свободолюбиви народи”.
Съветското разузнаване също се възползва от трайните проруски нагласи сред българите, за да изгради няколко разузнавателни мрежи, най-известните от които са тези на ген. Владимир Заимов и на д-р Александър Пеев-Боевой[18]. Арестувани и осъдени за разузнателна дейност са Свобода Михайлова във Варна, Зара Стойнова, Михаил Андреев и Дирян Канонян в Пловдив, Елефтер Арнаудов и Никола Бонев в София. На 17 април 1942 г. с германска помощ е разкрита и групата на д-р Александър Пеев „Боевой”, която е събирала разузнавателни сведения от Япония, Германия, Румъния и Турция и е успяла да предупреди съветското ръководство както за германското нападение на 22 юни 1941 г., така и за японското решение да не се включва във войната срещу Съветския съюз. Всички тези разузнавачи са осъдени и заплащат с живота си за избора си да застанат на страната на Съветския съюз.
През септември 1944 г. се стига и до формалното обявяване на война между двете държави. Но тази странна война е без военни действия и трае само пет дена: от 5 до 9 септември. Вместо срещу Червената армия България се включва в сраженията срещу Третия райх, като трите български армии воюват под съветско командване в Трети украински фронт.
Съветската публична дипломация достига безспорно най-големите си успехи в следвоенна социалистическа България. Тогава ние сме съюзници в СИВ и Варшавския договор и всички неформални връзки и контакти не само се поощряват, а и се финансират от държавата. Възможност за широко развитие на публичната дипломация дава и дейността на Руския културно-информационен център, чийто половинвековен юбилей отбелязваме сега.
Последният пример, който искам да посоча като роля на публичната дипломация по време на война, е сегашният етап на военни действия, който започна на 24 февруари 2022 г. През тези години България отново формално не е във война с Руската федерация, дипломатическите отношения не са прекъснати, но официалните двустранни отношенията са откровено враждебни. Като част от ЕС и НАТО България се включи в непрекъснато разширяващи се санкции срещу Русия, а българските власти гледат с недоволство и подозрение на контактите на българите с различните руски институции и културни прояви, както и на русофилските прояви.
Повтаря се ситуацията от Втората световна война, тъй като България е във враждебна коалиция, но със запазени дипломатически отношения с Руската федерация. Отношенията отново са силно ограничени, българските правителства на неколкократно обявяват руски дипломати за persona non grata – най-яркият пример е обявяването на 70 души (тъй като някои не са дипломати) от правителството на Кирил Петков на 28 юни 2022 г. Въпреки това Руският културен център продължава да организира концерти, прожекции, лектории, курсове по руски език и др. под., които са добре посетени от много българи. Тези действия са именно проява на публична дипломация. Независимо от арестите и репресиите срещу някои членове от ръководството на Националното движение „Русофили“, то продължава дейността си. Всяка година се провежда и русофилският събор на язовир „Копринка“. Спортът също играе ролята на посланик на приятелство. Някои руски спортисти се явяват на състезания под флага на България (като така заобикалят санкциите срещу руския спорт), бившият български волейболист Пламен Константинов тренира руския отбор „Локомотив“ от Новосибирск и дори привлече в този отбор Симеон Николов, един от волейболистите, спечелили сребърни медали за България на световното първенство във Филипините през септември 2025 г. Тези чисто човешки и професионални контакти не позволяват на официалната пропаганда да изгради пропагандния вражедебен образ на Русия в българското общество.
Въпреки неблагоприятната обстановка и усилията на българските власти, и до днес, много българи продължават да симпатизират на Русия. Този феномен е отчетен и от данните на Евростат за отношението на народите от ЕС към Русия. Спирането на достъпа на българските граждани до руски медии целят българите да не могат да получават алтернативна информация за ставащото по света, но много хора продължават да ги търсят и намират, да изразяват своята съпричасност към Русия. Само че това ще продължи докато съществува поколението, знаещо руски език, четящо в оригинал руската класика и свикнало да се съпротивлява на официалната пропаганда.
За да се поддържа и развива и в бъдеще положителният образ на Русия в България, присъствието на руската култура, образование и наука трябва да продължи и да се развива.
[1] Имагологията е интердисциплинарна дисциплина, която се прилага в различни науки и практически дейности. Тя изучава механизмите по създаване, функциониране и интерпретация на образите на „другите“ или на „чуждите“ в съзнанието на възприемащите или изучаващите ги. Ю. Лерсен, Имагологията: История и метод, Балкански идентичности: https://balkansbg.eu/bg/content/biblioteka/540-imagology-history-and-method.html – 10.09.2023.
[2] Сизона Самуилова. Американската публична дипломация в България през първото десетилетие след края на Студената война. Изд. на БАН „Проф. Марин Дринов“, София, 2025, с. 13-14.
[3] Виж: Асен Димов, Дядо Иван. Мит или действителност. «Абагар“, В. Търново, 2004.
[4] Иван Вазов. Изабвление. София, 1927, с. 29-30.
[5] Виж: Искра Баева. 145 години българо-руски отношения – между приятелството и конфликта в търсене на верния тон. Международни отношения. № 1, 2025, с. 21–34.
[6] Литература за руските емигранти може да се намери тук: Руска емиграция в България. 1878 – 2006. Библиографски указател. НБ „Св. Св. Кирил и Методий“, София, 2006.
[7] ЦДИА, ф.176к , оп. 6, а.е. 2515, а.е. 1088, л. 18.
[8] Недю Недев. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. „Сиела“, София, 2007, с. 480–484.
[9] Весела Чичовска. Соболевата акция. „Партиздат“, София, 1972.
[10] История на антифашистката борба в България. Т. I, 1939/1943 г. „Партиздат”, София, 1976, с. 120–125.
[11] Никола Вапцаров. Съчинения. „Български писател”, София, 1971, с. 124.
[12] Евгения Калинова. Победителите и България 1939–1945. УИ „Св. Климент Охридски”, София, 2004, с. 83–84.
[13] Цит. по: Антон Антонов-Тонич, Климент Симеонов, д-р Георги Томов. Футболен алманах. ДИ „Физкулкура“, София, 1954, с. 10-11.
[14] Богдан Филов. Дневник. „Наука и изкуство”, София, 1991. Запис от 9.02.1941.
[15] На 21 февруари 1941 г. 12 народни представители (Никола Мушанов от Демократическата партия, Стоян Костурков от Радикалната, социалдемократът Кръстю Пастухов, комунистите Ив. Пашов и Ст. Дечев, Кимон Георгиев от „Звено“, Григор Василев от Демократическия сговор, Атанас Буров и Петко Стайнов от Народната партия, земеделците от „Пладне“ Георги М. Димитров – Гемето и Никола Петков и Димитър Гичев от БЗНС „Врабча“) се обръщат към царя с декларация, в която се заявява, че България никога не е била изправена пред такива изпитания и че „народът е смутен от евентуална намеса във войната“. Те искат аудиенция, за да споделят своите позиции и с тях да му помогнат да запази „спасителния мир и неутралитет“, да отстои националната независимост и да не се превърне България в „бойно поле на воюващите държави“. – Из личния архив на Кимон Георгиев. Сб. Документи. Т. II. С., 2008, с. 549.
[16] Цит. по: История на антифашистката борба в България, Т. 1, 1939/1943 г. „Партиздат”, София, 1976, с. 166–167.
[17] Повече за антифашистката съпротива в България виж: История на антифашистката борба в България, Т. 1, 1939/1943 г., Т. 2, 1943/1944 г. „Партиздат”, София, 1976.
[18] Недю Недев. Тайната война или летопис за д-р Александър Пеев и генерал Никифор Никифоров. „Народна младеж”, София, 1984, Искра Баева. На службе у идеологического противника своей страны. Болгары, сотрудничавшие с советской разведкой во время Второй мировой войны. – В: Славяне и Россия: проблемы государственности на Балканах (конец XVIII–ХХI вв.). Институт славяноведения РАН, Москва, 2020, с. 319–338.
*Доклад на конференцията, посветена на публичната дипломация, проведена на 19 септември 2025 г. в Руския дом в София.
