В информацията си за церемонията по встъпване в длъжност на Зоран Мамдани като кмет на Ню-Йорк „Файненшъл таймз“ от 2-ри т.м. отбелязва, че неговата встъпителна реч го утвърждава като най-силния и харизматичен прогресивен политик и като важен символ на лявата съпротива срещу политиките на президента Тръмп. В новинарските емисии намериха място само отделни фрагменти от речта му. Затова по-долу предлагаме пълния й текст с надежда, че множеството позовавания на специфични аспекти на нюйоркското ежедневие /само част от които успяхме да обясним в бележки към текста/, няма да попречат да се добие по-цялостна представа за посланията на Мамдани като убеден демократичен социалист, открито огласяващ идеите и намеренията си като такъв, поемащ управлението на най-големия американски град.
Скъпи съграждани от Ню Йорк,
Днес започва нова ера. Стоя пред вас, развълнуван от привилегията да положа тази свещена клетва, смирен от доверието, което сте ми гласували, и удостоен да служа като 111-и или 112-и ваш кмет на град Ню Йорк. Но не стоя тук сам.
Стоя редом с вас, десетките хиляди, събрали се тук в Долен Манхатън, стоплени срещу януарския студ от възродения пламък на надеждата. Стоя редом с безброй други нюйоркчани, които наблюдават от тесните кухни във Флъшинг и бръснарниците в Източен Ню Йорк, от мобилните си телефони, поставени на таблото на паркираните таксита в Лагуардия, от болниците в Мот Хейвън и библиотеките в Ел Барио, които отдавна познават единствено пренебрежението.
Аз стоя редом със строителните работници в ботуши със стоманени защити и продавачите на халал от колички, чиито колене болят от цял ден работа. Аз стоя редом със съседите, които носят чиния с храна на възрастната двойка в края на коридора, с онези, които забързани, но все пак помагат на непознати да качат количките им по стълбите на метрото, и с всеки човек, който ден след ден избира, дори когато това изглежда невъзможно, да нарича нашия град свой дом.
Аз стоя редом с над един милион нюйоркчани, които гласуваха за този ден преди почти два месеца – и съм също толкова решително на страната на онези, които не го направиха. Знам, че има хора, които гледат на тази администрация с недоверие или презрение, или които смятат, че политиката е безвъзвратно счупена.
И макар че само действията могат да променят нагласите, обещавам ви следното: ако сте нюйоркчани, аз съм вашият кмет. Независимо дали сме на едно мнение, ще ви защитавам, ще празнувам с вас, ще скърбя заедно с вас и никога, нито за миг, няма да се крия от вас.
Благодаря на лидерите на профсъюзите и движенията, които са тук днес, на активистите и избраните длъжностни лица, които ще се върнат към борбата в защита на нюйоркчани веднага след края на тази церемония, и на изпълнителите, които ни дариха с таланта си.
Благодаря на губернатор Хочъл, че се присъедини към нас. И благодаря на кмета Адамс – синът на Дороти, син на Браунсвил, който се издигна от мияч на чинии до най-високата позиция в нашия град – че също е тук. Той и аз имахме своите разногласия, но винаги ще ме трогва това, че той ме назова като онзи от кандидат-кметовете, с когото най-много би предпочел да остане затворен в заседнал асансьор.
Благодаря на двамата титани, чрез които като член на щатската Асамблея имах привилегията да бъда представляван в Конгреса: Нидия Веласкес и нашата невероятна първа ораторка, Александрия Окасио-Кортес. Вие проправихте пътя към този момент днес.
Благодаря на човека, чието лидерство се стремя най-много да следвам, на когото съм толкова признателен, че днес ме закле, сенатор Бърни Сандърс.
Благодаря на моите екипи: от Асамблеята, през кампанията, до предаването на правомощията и сега на екипа, който с голямо вълнение предстои да ръководя от Кметството.
Благодаря на родителите си, мама и татко, че ме отгледаха, че ме научиха какъв да бъда в този свят и че ме доведоха в този град. Благодаря на семейството си, от Кампала до Делхи. И благодаря на съпругата си, Рама, че е моят най-добър приятел, както и че винаги ми е разкривала красотата в ежедневните неща.
Най-вече, благодаря на вас, жителите на Ню Йорк.
Моменти като този се случват рядко. Рядко разполагаме с подобна възможност да трансформираме и преоткриваме. Още по-редки са случаите, когато ръцете, които държат лостовете на промяната, са на самите хора. И все пак знаем от минал опит, че твърде често моментите на големи възможности са били бързо пропилявани поради ограничени представи и още по-ограничени амбиции. Обещаното никога не бе преследвано, а това, което можеше да се промени, си оставаше същото. За нюйоркчаните, най-много жадуващи да видят града ни преобразен, бремето единствено все-повече натежаваше, а очакването само се удължаваше.
При подготовката на тази реч ми беше казано, че сега е моментът да пренастроя очакванията, че трябва да използвам тази възможност да насоча хората в Ню Йорк да изискват малко и да очакват още по-малко. Изобщо няма да направя подобно нещо. Единственото, което ще се стремя да пренастроя, са малките очаквания.
От днес ще управляваме с широк размах и дръзко. Може не винаги да успяваме. Но никога няма да бъдем обвинени, че ни е липсвал куража да опитаме.
На онези, които твърдят, че ерата на активно управление е приключила, чуйте ме, когато казвам следното: Кметството повече няма да се колебае да използва властта си, за да подобрява живота на нюйоркчани.
Твърде дълго се обръщахме към частния сектор за върхови постижения, същевременно приемайки посредствеността като мерило за онези на публични длъжности. Не мога да виня никого, който е загубил доверие във възможностите на публичните власти, онези, чиято вяра в демокрацията е била подкопана от десетилетия на апатия. Ще възстановим това доверие, като поемем по различен път: такъв, при който управата вече не е само последна надежда на борещите се, а в която най-високите стандарти вече не са изключение.
Очакваме величие от готвачите, комбиниращи хиляди подправки, от тези, които излизат на сцената на Бродуей, от нашия стартиращ гард в Мадисън Скуеър Гардън. Нека изискваме същото и от тези, които работят в управлението. В град, където единствено имената на улиците ни се асоциират с иновациите на индустриите, наричащи ги свой дом, ще превърнем думата „Кметство” в синоним както на решителност, така и на резултати.
Заемайки се с тази задача, нека предложим нов отговор на въпроса, който се задава на всяко поколение: На кого принадлежи Ню Йорк?
През по-голямата част от нашата история отговорът от Кметството беше прост: той принадлежи само на богатите и добре свързаните, на онези, които никога не се налага да се напрягат, за да привлекат вниманието на властниците. За работещите хора е оставало да се справят с последиците. Препълнени класни стаи и жилищни комплекси, където асансьорите не работят. Пътища, осеяни с дупки, и автобуси, които пристигат с половин час закъснение, ако изобщо пристигнат. Заплати, които не растат и корпорации, които ограбват както потребителите, така и заетите в тях.
И все пак, имало е кратки, мимолетни моменти, в които уравнението се е променяло. Преди дванадесет години Бил де Блазио стоеше тук, където стоя аз сега, и обеща да „сложи край на икономическите и социалните неравенства“, които разполовяваха нашия град.
През 1990 г. Дейвид Динкинс положи същата клетва, която аз положих днес, обещавайки да величае „прекрасната мозайка“, която е Ню Йорк, където всеки от нас заслужава достоен живот. А почти шест десетилетия преди него Фиорело Ла Гуардия пое поста с намерението да гради град, който да е „далеч по-велик и по-красив“ за гладните и бедните.
Някои от тези кметове постигнаха по-голям успех от други. Но всички те бяха обединени от споделената убеденост, че Ню Йорк може да принадлежи не само на малцината привилегировани. Той може да принадлежи на онези, които управляват метрото и почистват парковете, на онези, които ни хранят с биряни и пастет от говеждо, пиканха и пастрами на ръжен хляб. И те знаеха, че тази убеденост може да се превърне в реалност, ако управлението само се осмели да работи най-усилено за онези, които работят най-усилено.
През предстоящите години моята администрация ще възроди това наследство. Кметството ще реализира програма за безопасност, достъпност и изобилие, в която управлението изглежда и живее като хората, които представлява, което никога не се отказва от борбата срещу корпоративната алчност и отказва да се огъне пред предизвикателства, които други са смятали за прекалено сложни.
По този начин ще дадем своя отговор на вечния въпрос – на кого принадлежи Ню Йорк? Е, приятели мои, можем да погледнем към Мадиба /бел.ред. – Нелсън Мандела/ и Южноафриканската Харта на свободата: Ню Йорк „принадлежи на всички, които живеят в него“.
Заедно ще създадем нов разказ за нашия град. Това няма да бъде разказ за град, управляван само от единия процент. Нито ще бъде разказ за два града, на богатите срещу бедните. Това ще бъде разказ за град на осем и половина милиона души, всеки от които е нюйоркчанин с надежди и страхове, всеки един е вселена, всеки от тях е преплетен с останалите. Авторите на тази история ще говорят на езиците пашто и мандарин, идиш и креолски. Те ще се молят в джамии, в синагоги, в църкви, в гурдвара, в мандири и в храмове. А много от тях изобщо няма да се молят. Те ще бъдат руски еврейски имигранти в Брайтън Бийч, италианци в Росвил и ирландски семейства в Уудхейвън — много от които са дошли тук единствено с мечтата за по-добър живот, мечта, която е избледнявала. Това ще са млади хора в тесните апартаменти в Марбъл Хил, където стените се тресат, когато минава метрото. Ще са чернокожи собственици на жилища в Сейнт Олбанс, чиито домове представляват предметно свидетелство за триумфа над десетилетия на нископлатена работа и дискриминация. Те ще бъдат палестински нюйоркчани в Бей Ридж, които вече няма да се налага да се борят с политика, която говори за равнопоставеност, а след това ги превръща в изключението.
Малцина от тези осем и половина милиона ще се вписват в семпли и лесни категории. Някои ще бъдат избиратели от Хилсайд авеню или Фордъм роуд, които подкрепиха президента Тръмп година преди да гласуват за мен, разочаровани от предателството на техния партиен елит. Мнозинството няма да използва езика, който често очакваме от онези с влияние. Аз приветствам тази промяна. Прекалено дълго онези, които владеят езика на коректността, са използвали благоприличието, за да прикриват дневния си ред на жестокости.
Множество от тези хора са били предавани от установения ред. Но в нашата администрация техните потребности ще намират решения. Техните надежди, мечти и интереси ще бъдат отразени прозрачно в управлението. Те ще оформят нашето бъдеще.
И ако твърде дълго тези общности са съществували като отделени една от друга, ние ще сближим този град. Ще заменим студенината на суровия индивидуализъм с топлината на колективизма. Ако нашата кампания показа, че хората в Ню Йорк копнеят за солидарност, то нека това управление я насърчава. Защото без значение с какво се храните, на какъв език говорите, как се молите или откъде идвате, думите, които най-добре ни описват, са двете, които всички споделяме: ню-йоркчани.
И именно нюйоркчани ще реформират отдавна счупената система за данъчно облагане на собствеността. Нюйоркчани ще създадат нов Департамент за общностна безопасност, който ще се заеме с кризата в областта на психичното здраве и ще позволи на полицията да се концентрира върху работата, с която е натоварена. Нюйоркчани ще се изправят срещу недобросъвестните хазяи, които малтретират наемателите си, и ще освободят собствениците на малки предприятия от оковите на раздутата бюрокрация. И аз съм горд, че съм един от тези нюйоркчани.
Когато спечелихме първичните избори през юни миналата година, мнозина казаха, че тези въжделения и хората, които ги споделяха, се били появили от никъде. Но от никъде за един е от някъде за друг. Това движение се роди от осем и половина милиона „някъде“ – от таксиметрови стоянки и складове на Amazon, от срещи на D.S.A. /бел.ред – Демократични социалисти на Америка/ и от игри на домино на тротоара. Властите отдавна бяха обърнали гръб на тези места – ако изобщо знаеха за тях – и затова ги отхвърлиха като „от никъде“. Но в нашия град, където всеки ъгъл на тези пет района разполага със сила, няма „никъде“ и няма „никой“. Има само Ню Йорк и има само нюйоркчани.
Осем и половина милиона нюйоркчани ще заговорят с гласа на тази нова ера. Ще бъде на висок глас. Ще бъде различно. Ще бъде усещането за онзи Ню Йорк, който обичаме. Независимо от колко време сте наричали този град свой дом, тази любов е оформяла живота ви. Знам, че е оформила моя.
Това е градът, в който на 12-годишна възраст поставях скоростни рекорди с моята тротинетка. Най-бързите четири улици разстояние в живота ми. Градът, в който ядях напудрени понички на полувремето на футболните мачове на юношеската футболна асоциация. и осъзнах, че вероятно няма да стана професионалист, поглъщах прекалено големи парчета пица в Коронет пица, играех крикет с приятелите си във Фери пойнт парк и вземах влак номер 1 до спирка BX10, само за да не закъснея за училището Бронкс сайънс.
Градът, в който участвах в гладна стачка точно пред тези двери, седял съм с клаустрофобия в заседналия влак N точно след Атлантик авеню и съм чакал с тих ужас баща ми да излезе от Федерал плаза 25 /бел.ред. – адресът на Имиграционния съд, разглеждащ дела за депортиране на лица, считани за неотговарящи на законовите изисквания за пребиваване в САЩ/.
Градът, в който заведох красива жена на име Рама в парка МакКарън на първата ни среща и в който на Пърл стрийт положих друга клетва за да стана американски гражданин.
Да живееш в Ню Йорк, да обичаш Ню Йорк, означава да знаеш, че сме пазители на нещо, което няма равно на този свят. Къде другаде можеш да чуеш звука на стилпан, да се насладиш на аромата на санкочо и да платиш 9 долара за кафе в същия квартал? Къде другаде едно мюсюлманско дете като мен може да расте, като яде бейгъли и локс всяка неделя?
Тази любов ще ни води, докато следваме своя дневен ред. Тук, където се роди езикът на Новия курс /бел.ред. – обявен и следван от президента Рузвелт/, ще върнем огромните ресурси на този град на работниците, които го наричат свой дом. Не само ще направим възможно всеки нюйоркчанин да си позволи отново живота, който обича – ще преодолеем изолацията, която толкова много хора изпитват, и ще свържем хората в този град един с друг.
Разходите за грижи за децата вече няма да разколебават младите хора да създават семейство, защото ще осигурим универсални грижи за децата за мнозинството, като обложим с данък малцината най-богати. Хората, които живеят в жилища с регулиран наем, вече няма да треперят в очакване на поредното вдигане на наема, защото ще замразим наемите. Да вземете автобус, без да се тревожите за вдигане на цената на билета или дали ще успеете да стигнете навреме до където отивате вече няма да се счита за малко чудо, защото ще направим автобусите бързи и безплатни.
Тези политики не се отнасят само до разходите, които премахваме, а до живота, който изпълваме със свобода. Твърде дълго в нашия град свободата принадлежеше само на онези, които можеха да си я позволят. Нашата кметска администрация ще промени това.
Тези обещания доведоха движението ни до Кметството и ще ни пренесат от лозунгите на кампанията към реалностите на нова ера в политиката.
Преди две недели, докато леко валеше сняг, прекарах 12 часа в Музея на движещите се образи в Астория, изслушвайки нюйоркчани от всички квартали, които ми разказваха за своя град. Обсъдихме работното време на строителните работи по магистралата Ван Уик и правото на E.B.T. /бел.ред. – правото на допълнителни хранителни продукти/, въпросът за достъпни жилища за хора на изкуството, както и рейдовете на ICE /бел.ред. – Службата за имиграционен и митнически контрол/. Разговарях с мъж на име TJ, който каза, че преди няколко години се отчаял, когато осъзнал, че никога няма да успее тук, независимо колко усилено работи. Говорих с пакистанска леля на име Самина, която ми каза, че това наше движение е породило нещо твърде рядко: мекота в сърцата на хората. Както каза на урду: logon ke dil badalgyehe /бел.ред. – хората промениха сърцата/отношенията си/. 142-ма нюйоркчани от осем и половина милиона. И все пак, ако нещо обединяваше всеки от онези, седящи срещу мен, то беше общото признание, че сегашния момент изисква нова политика и нов подход към властта. Ние ще постигнем точно това, като всеки ден работим, за да направим този град да принадлежи на повече от хората си, отколкото е било до вчера.
Ето какво искам да очаквате от администрацията, която тази сутрин се нанесе в сградата зад мен. Ще променим културата на Кметството от „не“ към „как?“. Ще отговаряме пред всички нюйоркчани, а не пред милиардери или олигарси, които мислят, че могат да купят нашата демокрация. Ще управляваме без чувство за срам или неувереност, без да се извиняваме за това, в което вярваме.
Бях избран като демократичен социалист и ще управлявам като демократичен социалист. Няма да се откажа от принципите си от страх да не бъда сметнат за радикален. Както веднъж каза великият сенатор от Върмонт /бел.ред. – Бърни Сандърс/: „Онова, което е радикално, е една система, която дава толкова много на толкова малко хора и отказва на толкова много хора основните жизнени потребности“.
Ще се стремим всеки ден да гарантираме, че нито един нюйоркчанин няма да бъде лишен от никоя от тези основни нужди. И през цялото това време ще бъдем, по думите на Джейсън Теранс Филипс, по-известен като Джадакис или J to the Muah, „навън“ – защото това е правителство на Ню Йорк, от Ню Йорк и за Ню Йорк.
Преди да приключа, искам да помоля всички вас, ако можете, независимо дали сте тук днес или гледате отнякъде, да застанете до мен. Моля ви да ни подкрепите сега и всеки следващ ден. Кметството няма да може да се справи само. И докато ще насърчаваме нюйоркчаните да изискват повече от онези, които имат голямата привилегия да им служат, ще насърчаваме и вас да изисквате повече от себе си.
Движението, което наченахме преди повече от година, не приключва с избирането ни. То няма да приключи и днес следобед. То продължава да живее с всяка битка, която ще водим заедно; с всяка буря и наводнение, които ще посрещаме заедно; с всеки момент на финансови предизвикателства, които ще преодоляваме заедно с амбиция, а не с орязване на разходите; с всеки начин, по който ще преследваме промяна в интерес на работещите хора, а не за тяхна сметка, заедно.
Вече няма да третираме победата като повод да изключим новините. От днес нататък ще разбираме победата много просто: като нещо, което има силата да променя живота, и като нещо, което изисква усилия от всеки един от нас, всеки ден.
Това, което постигнем заедно, ще обхване петте района на града и ще има отзвук далеч отвъд тях. Мнозина ще ни наблюдават. Те искат да знаят дали левицата може да управлява. Искат да знаят дали проблемите, които ги измъчват, могат да бъдат решавани. Искат да знаят дали е редно отново да се надяват.
Така че, застанали заедно, подкрепени от попътния вятър на нашата цел, ще направим онова, което нюйоркчани могат най-добре: ще дадем пример на целия свят. Ако думите на Синатра са верни, нека докажем, че всеки може да успее в Ню Йорк – както и навсякъде другаде. Нека докажем, че когато един град принадлежи на хората, няма нужда, която да е прекалено малка, за да не бъде задоволена, няма човек, който да е твърде болен, за да не бъде излекуван, няма човек, който да е прекалено самотен, за да не се почувства като у дома си в Ню Йорк.
Работата продължава, работата продължава, работата, приятели мои, едва сега започва.
Благодаря ви.
Източник: запис на речта, публикуван от
„Ню-Йорк таймз“ от 02.01.2025 г.
Автор на публикацията:
