Преди дни ни напусна бившият министър на културата, дал толкова много на родината си с десетилетия честен труд и талант – големият българин Георги Йорданов. Когато неотдавна президентът Радев го награди с орден “Стара планина” (първа степен) за изключително големите му заслуги към българската култура и изкуство, дежурните хулители, които не са си мръднали и пръста за “тази страна”, безсрамно го оплюха, че бил “министър на Тодор Живков”. А той бе министър на народа ни и за него културата бе не държавна службица, а духовно кредо.
Днес ви предлагам откъс от поредицата на Георги Йорданов “Притаени мигове” (отпечатана от 2017 до 2023 г., изд. “Захарий Стоянов”) със спомени за друг голям наш творец – Георги Джагаров, създал химна на България “Мила родино”. И двамата – сливналии. Нека да напомним непознати за мнозина подробности за това как са действали тези хора във времената на Живков, та когато сега същите хулители дрънкат от сутрин до вечер за “евроатлантизъм” и за мечтаното от тях евро, да си кажем и ние думата – в тази България са сътворявани чудеса от истински патриоти. Защото, ако си мълчим, нищо чудно “демократите” да се заемат след лева да махнат и “Мила родино”!
Георги Йорданов: Джагаров написа химна след посещение на Тодор Живков в Сливен, slivensega.wordpress.com
На 14 юли през 1925 година в село Бяла, Сливенско е роден големият български поет, драматург и публицист Георги Джагаров. По този повод ви предлагаме откъс от поредицата „Притаени мигове“ на Георги Йорданов.
На снимката: Георги Йорданов – български политик, министър на културата, науката и просветата (1987-1989 ), Йордан Радичков – български писател, драматург и сценарист, Георги Джагаров – български поет и драматург, проф. Любомир Димов Тенев – театрален теоретик, критик.
Името му чух за първи път от моя братовчед Георги Н. Георгиев, ученик в Сливенската мъжка гимназия „Добри П. Чинтулов“. В детската ми представа прочутото школо бе своеобразен университет. В семейството ми най-много се говореше за подвизите на дядо ми по майчина линия Георги Иванов Култуков, последния жив хайдутин от четите на Пейо Буюклията и на Стоил войвода. Отявлен русофил, той кръщава единствения си син с името Николай – израз на преклонението му пред руския цар Николай II. Покрай разказите за нашия героичен дядо братовчедът ми разказваше, че е съученик с Георги от село Бяла, който пише стихотворения.
През годините на антифашистката съпротива Георги Н. Георгиев се включва активно в дейността на сливенската ремсова организация. Заедно с баща си – моят вуйчо, известният ляв земеделец Николай Георгиев, са ятаци на партизаните. Конспирацията е разкрита и двамата попадат в затвора. Майка ми и близките ни ги оплакваха. След 9 септември 1944 г. бяха щастливи, че се завръщат живи. Георги разказваше за инквизициите в арестите и затворническите патила. Сред имената, които изричаше – а всички бяха непознати за мен, отново повтаряше името на Георги Джагаров; затворниците организирали литературно състезание, спечелено от него.
Наскоро след това на гости дойде самият Георги Джагаров. По-късно разбрах, че не бил безразличен към братовчедката ми Мария, ученичка в Сливенската девическа гимназия. Без някой да ме покани, седнах край тях и през цялото време не откъснах поглед от поета. Изглеждаше много висок, с буйна черна коса, големи очи, скрити под едри вежди, силен глас. Не помня за какво си говореха, но в съзнанието ми се вряза образът на младия човек, прочул се с умението да пише стихотворения.
По-късно за него говореха и нашите учители от гимназията в Сливен. Сочеха ни го за пример. По това време младежът от село Бяла беше заминал да учи в Москва. Вълнувахме се, че младеж от Сливен е в легендарната столица. След завръщането му местният вестник „Сливенско дело“ публикува цикъл стихотворения от младия поет с бележка, че е завършил с отличие Литературния институт „Максим Горки“.
По-отблизо опознах младия „сливенски“ поет през 50-те години. Вестник „Литературен фронт“ и други издания все по-често публикуваха негови стихове. Срещахме се от време на време. Хвалех се на приятели, че го познавам отдавна – завършил е нашата сливенска гимназия, издържал е на големи мъчения във фашистките арести.
Развълнувах се, като видях в листата на кандидатите за столичния общински народен съвет и неговото име. Включих се в предизборната му кампания – нали бе представител на младежта. Георги Джагаров беше избран за общински съветник.
Създаде семейство със студентката по литература Цветана. Продължаваше да публикува стихове, които се радваха на голям читателски интерес. Първата му стихосбирка „Моите песни“ заля книжния пазар през 1954 г. Следващата година се разпространи в многохиляден тираж второто издание на великолепните му стихове. Последваха книгите: „Лирика“ – 1956 г., „В минути на мълчание. Стихове“ – 1958 г. …
От началото на 60-те години се срещахме все по-често. Станахме приятели. Виждахме се при всяко мое идване в София. Посещавал съм го в скромното му жилище на ул. „Васил Коларов“, днешната „Солунска“. Най-често го намирах в прочутото кафене „Бамбука“ – срещу Народния театър, средище на млади талантливи писатели. Говореше с вълнение за голямата дарба на Пеньо Пенев, с когото бохемстваха. Пеньо бързо се наложи като изключителен поет: богата образност, прекрасен език, умни и красиви чувства. Джагаров потъна в скръб след самоубийството на Пеньо Пенев. На погребението в Димитровград произнесе забележително траурно слово за толкова рано изгасналата звезда на българския поетически небосклон.
[…]Не минаваше месец, без да гостува в Сливен. При всяка среща споделяше замисъла на своята бъдеща пиеса. Очевидно атмосферата в Младежкия театър го е насърчавала да се утвърди и в областта на драматургията. В Сливенския театър се изявяваха много талантливи артисти. Енчо Халачев, който завоюва име на обещаващ режисьор с постановката на „Иван Шишман“ от Камен Зидаров, също се сближи с Г. Джагаров. Консултираше го при окончателната редакция на пиесите му „Вратите се затварят“ и „И утре е ден“. Успешните постановки на новите творби представяха младия драматург Георги Джагаров в най-добра светлина.
Театралните и литературните критици не обърнаха особено внимание на реализациите на сливенска сцена. Но и двете пиеси продължаваха да впечатляват, особено с чистата мъка по отсечената от отечеството Македония. Георги Джагаров беше запален по националната история и посвещаваше голяма част от разговорите в „Бамбука“ и на други срещи за положението на българите в Македония. Възмущаваше се, че Венко Марковски гние в концентрационния лагер „Голи оток“…
При една от срещите ни – мисля, че беше през 1963 г., къде с радостно чувство, къде с почуда ми каза: „Тодор Живков на няколко пъти ме кани на среща. Заедно със Стефан Гецов гостувахме и в родния му дом в Правец. Запознахме се с майка му баба Маруца…“
Разбирах, че това го ласкае. Но не забелязвах, че е преодолял смущението, обзело го след известната критика, която първият секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет Тодор Живков му отправи на съвещание на идеологическия актив в зала „Георги Кирков“.
За това съвещание много се писа и говори. Импровизираната реч на все още неутвърдения първи ръководител се възприемаше различно сред по-широките обществени слоеве и творческата интелигенция. Самата проява говореше за чуждопоклонничество, което се приемаше с неохота от критично мислещи хора. Речта на Тодор Живков на срещата с представители на интелигенцията от центъра и окръзите по деликатни теми на художественото творчество по съдържание и дух покриваше почти напълно импровизациите на Никита Сергеевич. Няколко месеца преди това в Москва Н. С. Хрушчов беше произнесъл подобна реч, в която бичуваше автори, отклонили се от партийната линия. Тодор Живков – пръв от своите колеги, веднага го последва, като отправи укори към млади творци в България, сред които и Георги Джагаров.
[…]Споделяше ми, че Тодор Живков с насмешка казвал на него и на Стефан Гецов, че ще ги откъсне от компаниите, които погубват таланта им. Явно това е било прикритото желание на лидера на партията и държавата – чрез контакти с популярни млади представители на интелигенцията да убеди свои критици, че е широко скроен и не робува на предразсъдъци.
Повлиян от новото приятелство с първия човек в държавата, Г. Джагаров започна да говори за силното впечатление, което му прави Тодор Живков с грижата си за България, с острото си, критично отношение към домогванията на Тито и неговите сподвижници не само да откъснат окончателно Македония от българската духовност, но и да противопоставят изкуствено създадената югославска република Македония на майката родина. Дори да претендират за Пиринския край…
[…] Бивал съм на срещи на Тодор Живков с Емилиян Станев, с Ангел Балевски, Пантелей Зарев, Георги Джагаров, с председатели на творчески съюзи, с Николай Гяуров, Богомил Райнов, Светлин Русев, Емил Чакъров, ген. Христо Русков… На обеди, закуски, вечери и на разговори край камината „шефът“, както го наричаха в ловната дружинка, ги предизвикваше да говорят свободно. Акад. Ангел Балевски и Георги Джагаров, който също стана член на БАН, правеха умели забележки за неблагополучия в обществения живот и в управлението, изразяваха негативни оценки за ръководни дейци, които бързо се издигаха в йерархията. Акад. Пантелей Зарев почти не говореше, водеше си бележки; създаваше впечатление, че е летописец на разговори с историческо значение.
[…]Имам впечатления, че Тодор Живков ценеше неговото мнение. След смъртта на съпругата си д-р Мара Малеева и особено след лятото на 1981 г., когато почина Людмила, той все по-често беше в компанията на академиците Ангел Балевски, Георги Джагаров, Пантелей Зарев.
Между Г. Джагаров и дългогодишния помощник на Т. Живков – поета Димитър Методиев, когото Джагаров замени като партиен секретар на Съюза на българските писатели, имаше напрежение. Те бяха твърде различни като мислене и поетичен изказ; често влизаха в словесни сблъсъци. Умението на Т. Живков да общува и с двамата, да ползва както мнението на Георги Джагаров, така и текстове за писма, речи и други на Димитър Методиев, според мен бе пример за управленчески усет, за умение да се изглаждат остри противоречия между различни личности и характери, които ратуват за обща идея и допринасят за напредъка на страната.
Нещо повече, Тодор Живков им възлагаше съвместни творчески задачи. Така стана с националния химн „Мила родино“. Идеята се роди в Сливен по време на посещението на Тодор Живков в града и окръга през юни 1964 г. Подготвихме богата програма за госта и придружаващите го ръководни дейци и писатели. Известният хор „Добри Чинтулов“ с диригент Продан Проданов, в акомпанимента на моя учител – легендарния композитор и пианист Мишо Тодоров, в края на програмата изпълни песента „Мила родино“ по текст на Цветан Радославов. Песента повдигна настроението на насядалите около Тодор Живков гости. Някой се провикна, не помня кой: „Другарю Живков, ето го химна!“. Чуха се и други гласове: „Няма по-хубава песен за химн от тази!“. Високият гост пожела след концерта да чуе изпълнението още веднъж.
Наближаваше 20-годишнината на 9 септември 1944 г. Г. Джагаров ми каза, че Т. Живков ги събрал във вила край Панчарево и възложил на него и на Д. Методиев да обновят текста, а на композиторите проф. Александър Райчев и Филип Кутев – да поработят по хармонизацията на мелодията. В единия куплет, в който прозира поетичният темперамент на Г. Джагаров, се възпяват красотите на земята ни и подвигът на предците:
Горда Стара планина,
до ней Дунава синей,
слънце Тракия огрява,
над Пирина пламеней.
Мила родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край!
А ето и текстът на Цветан Радославов:
Горда Стара планина,
до ней север се синей.
Слънце Витош позлатява,
към Цариград се белей!
Хайде, братя българи,
към Балкана да вървим!
Там се готви бой юнашки
за свобода, правдини.
До промяната на текста след 1990 г. съществуваха още два куплета:
Паднаха борци безчет
за народа наш любим.
Майко, дай ни мъжка сила
пътя им да продължим!
Дружно, братя българи,
с нас Москва е в мир и бой,
партия велика води
нашия победен строй.
И сега не проумявам как е вмъкнат недостойният текст, прославящ друга държава, съставен може би от Д. Методиев.
Насърчен от успеха на „Вратите се затварят“ и „И утре е ден“, Г. Джагаров в продължение на година-две споделяше на маса с приятели епизоди от замисъл на нова пиеса. Разказвал ми е разхвърляно сюжета, разпитвал ме е за процесуалните възможности и поведението на прокурора в разследването и в съда. Това бе свързано с моята професия и аз разпалено обяснявах, без да зная, че той не само ще създаде сценичен образ на прокурор със светъл морал, но и така ще озаглави творбата си.
Наближаваше националният преглед на съвременната българска драма и театър през 1964 г. По наша молба Г. Джагаров предложи пиесата „Прокурорът“ за първа реализация отново в Сливенския театър.
Прочетохме я с режисьора Енчо Халачев. Присъстваха и артисти, някои от които имаха литературни изяви. Бяхме пленени не само от съдържанието, но и от новаторския дух на пиесата, от образите и чудесния диалог между героите. Именно диалогът, езикът и високите морални позиции на автора ни убеждаваха, че пиесата е художествено явление. Режисьорът Енчо Халачев и изпълнителите, възхитени от текста, започнаха бързо репетиции на маса. Режисьорът ми сподели, че някъде диалогът се прекъсва, има недовършени сцени, особено накрая.
Георги Джагаров пристигна в Сливен с пишещата си машина. Почти всеки ден даваше страница по страница, която след обсъждане с Енчо Халачев и изпълнителя на главната роля Иван Раев се размножаваше за ползване от актьорите. Чуха се гласове, че пиесата е прекалено смела; комисията, в която има мастити блюстители на класово-партийния подход, едва ли ще я допусне за участие във финала на прегледа.
Но творческият колектив се обедини около твърдото желание смелите идеи и прекрасните образи в пиесата да бъдат защитени с високо сценично майсторство.
Постановката „Прокурорът“ спечели първа награда на районния преглед в Ямбол и се превърна в събитие на финала в София. Пиесата, режисьорът, сценографът, главните изпълнители бяха отличени с първи награди. Същата година Енчо Халачев, Венелин Пехливанов и Атанас Велянов бяха привлечени в Народния театър „Иван Вазов“. По-нататъшно професионално развитие получиха и отличените артисти Иван Раев, Минка Долапчиева, Дана Георгиева, Тодор Пройков…
На представлението в Народния театър присъства и Тодор Живков. Преди началото на спектакъла минах през гримьорните и вместо да успокоя изпълнителите, сам започнах да се вълнувам от това, което предстои. Някои предричаха не само провал, но и последващи изводи, в това число и политически, както за участващите, така и за нас, дейците, допуснали такава смела пиеса да стигне до заключителен етап на национален преглед. Не помня изявите на артистите, тъй като през цялото време наблюдавах ложата, в която беше Тодор Живков. Когато накрая той стана и започна да ръкопляска, залата също се възпламени… Това може би беше най-големият успех на драматурга Георги Джагаров.
Литературният и театрален критик проф. Чавдар Добрев споделя, че с часове са коментирали успеха на Джагаров и на Сливенския театър. А коронованият първенец сред драматурзите Камен Зидаров, преживял триумфа на „Царска милост“, „Иван Шишман“ и на други пиеси, признал пред разпалените новатори на театралното изкуство, че снема венеца от главата си, за да го постави върху челото на Георги Джагаров.
Пиесата постигна голям успех и в Народния театър, и в почти всички театри на страната. Преведена на няколко езика, тя бе поставяна и извън България. Режисьорът Любомир Шарланджиев направи филм с участието на Георги Георгиев-Гец, Йордан Матев и др.
И до днес не ми е ясно защо блюстители за идейна чистота в изкуството са внушили на Тодор Живков филмът „Прокурорът“ да не се прожектира в кината. Георги Джагаров предпочиташе да мълчи, но в душата му се трупаше и горчилка, и съмнение за качествата на пиесата, която успешно се претворява по сцените. Едва през последните седмици на своя живот той успя да види филма, излъчен по Българската национална телевизия. Два-три дни след прожекцията го посетих във Военната болница. Няма да забравя радостта, която беше озарила почти мъртвешкото лице на моя приятел. Очите му бяха овлажнени: „Нали видя филма по телевизията?“.
Прегърнах го и разбрах каква мъка е таял през десетилетията. А е бил до човека, който с една дума можеше да превърне създателите на филма в герои. Но е преглъщал обяснения на Първия: „Почакай, не е време сега…“ А времето беше непосредствено след свалянето на Никита Хрушчов. С възкачването на Леонид Брежнев започна къде мълчалива, къде явна преоценка на отричаното минало, свързано с насилията по време на култа към личността.
Нека да припомня неговата пиеса „Тази малка земя“, поставена на сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Чрез ярки образи, ясен и умен диалог Джагаров ратува за екологическата защита на родната природа; чрез сценичното поведение и репликите на героите той надига глас срещу самозабравили се властници, които изграждат предприятия върху най-плодородна земя, вместо да насочат строителната си енергия за овладяване на запустели площи.
Десетилетия съм се занимавал и с партийна работа. Но рядко съм срещал толкова въодушевен и всеотдаен деец като секретаря на партийната организация в Съюза на българските писатели Георги Джагаров. Председателят на съюза Димитър Димов – необременен с партийна власт крупен писател, бе предоставил широк простор за действие на вдъхновения партиен лъв. Като слушах разпалените тиради на приятеля ми за онова, което прави или е намислил да стори в партийната организация, оставах с впечатление, че той искрено смята дейността си за фактор в обновлението на културните процеси.
През пролетта на 1966 г. при посещение в Букурещ невероятният автор на „Тютюн“ получава инфаркт. Траурното слово в Народния театър произнесе партийният секретар Георги Джагаров. В негово лице всички виждаха новия председател на СБП. Прочувствената му реч бе ярка възхвала на бележития покойник. В съзнанието ми се врязаха първите му думи: „Не вярвам смъртта да е тъй силна, че да изтръгне от нашите редици такъв крупен автор като Димитър Димов…“
Георги Джагаров бе избран за председател на Съюза на българските писатели. За неговата дейност начело на СБП много се писа и продължава да се пише и говори. Той използва близостта си с Първия и за кратко време реши много материални и битови въпроси на съюза, особено на младите членове. Новата вълна в българската литература отдавна го беше припознала за свой покровител. Високоталантливи млади автори, които днес са слава в литературата ни, се гордееха с моралната опора, която Георги Джагаров им даде още в началото на 60-те години, без да е овластен, чрез своята знаменита статия „Здравей, поколение младо и талантливо!“.
Председателят на СБП Георги Джагаров оказваше защита на неразбрани автори; успяваше да извоюва позиции в полза на писателите. Председателят на Комитета за култура Павел Матев се примиряваше с изключителната активност на своя колега, който открито говореше, че другите художествено-творчески съюзи трябва да ползват опита на писателската организация и т.н.
Веднъж ми каза: „Не може да се гордеем само с писателите си от Добри Чинтулов насам. Трябва да потърсим млади и способни момчета и момичета, да се насочат към критическото поприще…“ Очевидно съзнаваше, че развита литературна критика имат само развити в културно отношение страни.
Бяхме решили да отредим терени в най-хубав район на столицата за жилища на писатели, художници, артисти, музиканти и др. Но преди още да обсъдим идеята с ръководството на творческите съюзи, Георги Джагаров ме помоли да отидем в квартала на дъновистите. „Ето на това място трябва да живеят българските писатели. Моля те, съдействай!“. Така за две-три години изникнаха съвременните многоетажни жилищни сгради, в които продължават да живеят и творят най-видни представители на художествената интелигенция и тяхното потомство.
Председателят на СБП издейства средства и с подкрепата на окръжни ръководства и строителни организации допринесе да се застрои и модернизира творческата база на писателите в Хисаря, Златните пясъци, Южното Черноморие, Рила и другаде. Той превърна в обичано средище залите, ресторанта и кафенето на писателите на улица „Ангел Кънчев“ 5. Тук прекарваше до късно през нощта с известни и прохождащи писатели. Неведнъж съм бил на негова маса и на събрания в съюза. Присъствието му се открояваше, щедростта му бе впечатляваща. Не мога да забравя с каква страст представяше качествата на новопоявили се книги и автори.
Георги Джагаров остана в съзнанието на цяло поколение творци в литературата като искрен колега, който насърчава без капка ревност изявите на другите писатели. Неговата активна работа в Писателския съюз засилваше и несъгласието, и критиката на уважавани автори, които открито с писма или разговори внушаваха, че той установява авторитарен режим, разчита на великодушие от най-високо място.
Тези укори стигаха и до Тодор Живков.
Нерядко Г. Джагаров и Ст. Гецов, придружавани от писатели, се преместваха от писателското кафене в нощни барове, в които до ранна утрин ставаха любопитни сцени. Имаше практика началникът на Столичното управление на МВР да ми представя в градския партиен комитет справка за произшествията в София. Тогава битовата престъпност, кражбите и грабежите бяха изключение. Нерядко в сводките герои бяха и Георги Джагаров, и негова компания.
Сигналите достигаха незабавно до Тодор Живков, който не пропускаше случай, независимо по какъв въпрос се явявах на среща с него, да подхвърли: „Твоят приятел пак си е разпасал езика. Злепоставя те…“ Отговарях: „Джагаров е голям творец, за да ме злепоставя. Дано аз не го злепоставям“. На което Живков веднага реагираше: „Той и мене, и мене злепоставя…“
Зная за посещения в ЦК на членове и дори на групи от писателското ръководство, които критикуваха атмосферата, създавана от Джагаров. А и на сутрешното кафе при Тодор Живков сътрудници, които не долюбваха Джагаров, също го злепоставяха. Не се изненадах, когато на заседание на Политбюро през юни 1972 г. Тодор Живков предложи Георги Джагаров за свой заместник в Държавния съвет. Каза, че ще е по-добре Джагаров да оглави едно културно направление в Държавния съвет. Той дълго се застоял в Писателския съюз. „Там има напрежение и ще е полезно да пратим за председател академик Пантелей Зарев, който, като си подбере подходящ екип, ще поуспокои разпалените писателски страсти.“
Чувствителният поет не можеше да не усети, че има преоценка на неговия курс на управление, в който вдъхновено вярваше. Може би мислеше, че е незаменим ръководител в литературата. Поздравявахме го за новата висока държавна длъжност. Но разбирах, че тя не му е по вкуса. Нямаше управленчески опит, нито умения да се приспособи на високото място в държавния апарат. Тъгуваше за атмосферата на „Ангел Кънчев“ 5. Не след дълго изплака своите чувства в известното стихотворение „Не сме добре, поете!“. …Г. Джагаров не криеше, че тъгува за по-ниската в йерархията позиция на председател на Писателския съюз, която е по-близка до неговия нрав, навици, сърдечни трепети.
Новият заместник-председател на Държавния съвет по духовните ценности Георги Джагаров привлече за свои сътрудници изявени творци и учени: проф. Тончо Жечев, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Орлин Загоров… Разпалено споделяше идеи за усъвършенстване на обредната система, на езиковите правила, именната система, фолклора и т.н. С малки изключения, голяма част от идеите, в които убедено вярваше, оставаха неосъществени. Разбирах го: не беше доволен, че липсват практически резултати. Но не се оплакваше. Продължи със същата преданост и уважение към Тодор Живков да изпълнява служебните си задължения.
На 8 ноември 1989 г. в кабинета ми в Министерския съвет връхлетяха тримата академици Балевски, Зарев и Джагаров. Бяха силно възбудени. Пръв започна Ангел Балевски: „Жоро, идем от шефа. Объркани сме. Нали знаеш колко пъти е споменавал, че иска да се оттегли. Но току-що ни каза, че е решил да си подаде оставката и иска съвет кой може да го замести. Ние си замълчахме. Тогава той каза: „Какво ще кажете, ако върнем Сашо Лилов?“ Ние пак замълчахме. Аз възразих. Дали не сгреших?
На 9 ноември в 12,30 ч. акад. Ангел Балевски отново ме посети в Министерския съвет. Съзнаваше, че потъваме в неизвестност, която започва да го тревожи. „Както вече сме споделяли, беше крайно време „шефът“ (Т. Живков – б. м.) да се оттегли. Но какво ще последва, след като неопитни и безлични хора се тъкмят да го заместят…“
На 10 ноември в 15 ч. започна закритото заседание на Централния комитет на БКП. Направи се съобщение за заседанието на Политбюро на 9 ноември, на което е приета оставката на др. Тодор Живков като генерален секретар на ЦК и се предлага др. Петър Младенов за нов генерален секретар. След няколко кратки изказвания, които подкрепиха предложението, думата взе академик Николай Ирибаджаков – член на ЦК на БКП, бивш партизанин, известен философ. Той предложи да не се бърза с най-отговорния избор… Обяви се почивка. Академиците Ангел Балевски, Георги Джагаров и Пантелей Зарев разтревожени ми съобщиха, че току-що Тодор Живков им предложил някой от тях да се изкаже. Балевски казал: „Може би Жоро…“ Джагаров смънкал, отказал; Зарев мълчал. Тодор Живков, явно огорчен, се оттеглил.
… След десетина минути тримата академици отново дойдоха при мен силно смутени. Георги Джагаров бе възбуден: „Никакво отлагане на решението! Има опасност да се пролее кръв…“
Събрани на групи, участниците в закритото пленарно заседание на Централния комитет оживено разговаряха. Видимо бе, че обстановката се усложнява. Потърсих Георги Атанасов, който щеше да ръководи заседанието след почивката. Споделихме, че Лазар Причкапов, който пръв ще говори, може да предложи изказванията да се прекратят и да се премине към гласуване. Срещнах се с него; той възприе предложението. В книгата си „Интервю със себе си“ Л. Причкапов точно описва тоя възлов момент от събитията на 10 ноември 1989 г.
Другото е известно… Г. Атанасов не даде думата на Т. Живков и мигновено предложи да се гласува решението на Политбюро. Вдигна се гора от ръце.
Някои наскачаха, искайки да говорят. Но Георги Атанасов се направи, че не ги забелязва. Даде думата на Петър Младенов. Очевидно Т. Живков бе шокиран. Може би е очаквал, че ще остане поне председател на Държавния съвет, както стана в Чехословакия. Главата му клюмна. Лицето му изразяваше почуда, отчаяние, безпомощност. Жалкият лицеизраз на отхвърления в този миг лидер продължава да запълва екраните на телевизионни предавания. И да буди съчувствие, двусмислени усмивки или злонравни подигравки.
Дни след това, опиянени от властта, няколко души от новото ръководство предприеха крайни мерки спрямо т.нар. обкръжение на сваления генерален секретар. Не зная защо в измисления кръг бяха включени и тримата академици. А. Балевски, Г. Джагаров, П. Зарев изпаднаха в потрес. Довчерашни техни другари, които ги обсипваха с ласкателства, знаейки, че са близки на Първия, изведнъж заеха позата на пострадали и на безапелационни съдници. Очевидно не са забравили за унизителните подмазвания на всесилния Живков, на които академиците са били свидетели.
Свръхчувствителният Г. Джагаров потъна в неописуемо раздвоение. Не го ловеше сън. Чудеше се какво става. Сподели ми, че уж разбира човешката душевност, ала не може да си обясни поведението на довчерашни блюдолизци, които сега се изявяват като мъченици и герои. И тръгват да си отмъщават без капка основание. Объркан може би от настъпилите бурни промени и екзалтации, започна да търси вина в партийната практика – понякога да се обезличава човешката индивидуалност и чрез жестокост да се отблъскват честни идеалисти.
Без много да му мисли, под напора на обида и възмущение, писмено изложи своя гняв и недоумение. Колцина го разбраха. Той не се отрече от социалистическите идеи за справедливост и солидарност. Издигна глас отново, след „Прокурорът“, срещу безразсъдни фанатици, които от верни другари правят врази. България продължаваше да пати от отмъстители, предрешени като най-правоверни „борци и новатори“. Кариеристите ли са по-чисти от него – окървавения от жестоките побоища идеалист, който с пресъхнали устни и жертвоготовност зове от фашистките килии: „…Но нека само Дунава да плиска!“.
Та това бе той, същият пламенен сливенски ремсист, който „предпочел да падне по очи, отколкото да падне на колени“, заслужено удостоен с най-високото българско отличие „Герой на социалистическия труд“.
Дълго спорих и с Петър Младенов, и с Андрей Луканов. Надявах се, че ще вникнат в дълбоко огорчената душа на поета и на акад. Ангел Балевски. Уви! Нищо ново.
След обесването на Васил Левски великият Любен Каравелов е изолиран, обиждан, заплашван. Неразбран от свои довчерашни другари, той прави преоценка на начините за борба, без да отстъпва и сантиметър от позицията в защита на народните свободи и правдини. Разбира се, по-късно поборниците дълбоко се каят за постъпката си. Стефан Стамболов след смъртта на Любен Каравелов на 21 януари 1879 г. ще напише: „О, брате Каравелов, що рано тъй умря? Кой днеска ще да брани народната ни чест? От новите душмани, от българите с фес?!“
И тоя факт показва, че в човешката душа бушуват дълбоки и сложни чувства – съмнения и илюзии, вдъхновение и отчаяние. По-добре е някои емоционални изблици да бъдат разбирани, нежели обругавани.
Трябва дълбоко да се съжалява, че няколко нови ръководители си бяха внушили, че ще векуват, без да си дават сметка за вълните на всеобщо отрицание и разруха, които заливат страната.
Изтерзан, измъчен, Г. Джагаров споделяше обърканите си мисли с малцина колеги, с верни приятели. Други начаса се отрекоха от него. Страхотна болка разкъсваше изсъхналото му тяло, изтощената му душа. Помня го в болничната стая във Военномедицинската академия. Съсухрен и блед, неподвижен и немощен, обладан от сподавен дух, измъчван от страдание… Той само промълви: „Какво да кажа? Нали ме виждаш – кост в кост се трие…“
Посещаваха го, за да се простят, роднини от Бяла. Пресрещнах двама от тях, които насълзени излизаха от стаята на поета, запътен към небитието. Спомних си, че Константин Константинов пише как пътувайки като дете от Сливен за Търново, минал през село Бяла и запомнил селяните му като добри бедни хора. Такива бяха земляците на Джагаров. Но вече не бяха бедни. Замогнали се като миньори и кооператори, те си построиха нови къщи, обзаведоха се с телевизори, хладилници и други битови удобства.
През 60-те години Г. Джагаров пожела да построи ново жилище за остарелите си родители. Старата къщица щеше да падне върху главите им. Съдействах му да изгради красив двуетажен удобен дом на родителите си. Няма да забравя щастливата благодарност на баба Руса и бай Георги – текстилен работник от Сливен и миньор, участник в стачни борби – доживели да заживеят и те като хората благодарение на топлите грижи на любимия си син, за когото всички говорят, че е голям писател.
И в последните си мигове поетът разпитваше за своите близки, за родното място. Разбирах, че го мъчи зловеща мисъл: какво ли мислят за него хората, които го помнят от невръстен? Дали са повярвали на хулите и клеветите, с които го обсипват току-що пръкнали се нови блюстители за справедливост, на които до вчера е подавал ръка или им е разкривал простор за творчески изяви?
Изпратихме го във влажен ноемврийски ден на 1995 г. Наблюдавах лицата на писателите, дошли да се простят с покойника. Не зная дали са забравили за волности на буйния му нрав. Но бях и сега съм сигурен, че моят скъп приятел не отнесе злоба към никого.
Прие прегръдката на вечната българска земя, за която изпя вдъхновеното си преклонение.
Не се притеснявам, че някой лекомислено ще приеме мнението ми като пристрастие. Да, пристрастен съм.
Твърдя, че творчеството на Георги Джагаров е изключителна духовна сплав от мощни поетически чувства, от блестящи образи и съждения, изразени със звучен български език в неговите стихове, пиеси, статии, доклади.
Похвално е, че Съюзът на българските писатели връчва на 14 юли – рождения ден на поета, наградата „Георги Джагаров“. Това е израз на признателност към творческото дело на бившия председател на Писателския съюз, чиито основи са изградени с участието на патриарха на литературата ни Иван Вазов.
За сърдечната привързаност на Георги Джагаров към родния Сливенски край свидетелстват живи спомени, непреходни начинания, проекти, събития. Затова и постоянно бе избиран за народен представител от Сливенски окръг. Той се гордееше със Сливен – град на строители на материална и духовна култура и на борци с общонационална значимост. Активен участник в забележителни духовни прояви като културните празници „Сливенски огньове“, Георги Джагаров заслужено получи през 1969 г. спонтанна признателност – Голямата награда за литература и изкуство „Добри Чинтулов“. Редом с нашите големи съграждани Константин Константинов и Елисавета Багряна.
В средата на 70-те години на отминалия век бях на свиждане с болни другари в санаториума край Владая. Съзрях наближаващия столетие академик Михаил Арнаудов – усамотен и замислен. Заговорих го. Едва ли е знаел, че Георги Джагаров е мой приятел. Несравнимият учен, литератор и фолклорист се вълнуваше от явления в културата. Възхищаваше се от стихове на Георги Джагаров. Попита: „Как беше – „Земя като една човешка длан…“
Мъдрецът определи „България“ на Георги Джагаров като „явление в съвременната българска поезия“…
Отдалечих се от академика, а в главата ми напираха брилянтни стихове, които също зная наизуст:
Земя като една човешка длан…
Но по-голяма ти не си ми нужна.
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.
Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.
Земя като една човешка длан…
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавият турски ятаган.
Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.
– – – – –
Земя като една човешка длан…
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!
[…] Той преживя какво ли не – триумф и обида, страдание и радост, завист и възхвала… И изпя своето „Признание“:
Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.
И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.
Каква мощна изява на поетическия дух! Прав е Анатол Франс: „Дух, който не е никак терзан, ме дразни и досажда“. Може би затова поезията на Георги Джагаров не ни досажда, а ни възражда и възрадва. Възрадва ни с новаторската си образност, с неизчерпаемата вяра в по-доброто бъдеще. Вълнува ни със светлите чувства за любовта, приятелството, природата, честта, родината. Вълнува ни със своята чиста и смела високохудожествена изповед. Чистата и смела изповед на поета, чиито песни ще се четат и от признателни потомци. Уверен съм!
Автор на публикацията:
