Неотдавна излезе от печат уникална лирическа книга „Сянка на ангел“ с подзаглавие „Щрихи от София“. Авторка е известната наша поетеса Елена Алекова, авторка на единствения засега успешен роман в стихове в нашата литература в две части – „Милена“, претърпял две издания (1998-1999 и 2020).
Стихосбирката „Сянка на ангел“ е антологична. В нея са събрани стихове, в които преобладават теми, мотиви, образи и картини от столичната ни реалност, главно от 90-те години. Всъщност, времевият диапазон на тяхното сътворяване е доста по-широк – обхваща периода от 1986, когато поетесата следва българска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, до 2022 година.
Тази нейна тяга към градската и по-специално столичната тематика е забелязана още в самото начало на творческите й изяви. Литературният критик и историк Петко Тотев, визирайки една от първите й стихосбирки, подчертава: „Поетесата от Родопите, която твори в София, не се ограничава да остава в полите на Витоша. Тя изкачва и тази планина и вижда в нея Златните мостове. Една Елена, която е Алекова, се вслушва в безсмъртната покана на Щастливеца да се различава жаждата за злато от Златните мостове. Видимите мостове несъмнено са по-достъпни от невидимите. Поезията винаги прави осезаеми и невидимите земно-небесни съобщения“.
Самата поетеса неведнъж е подчертавала зашеметяващото въздействие на Христо Смирненски и неговите стихове, условно обединени под заглавието „Децата на града“, върху нейните лирически възприятия на столичната действителност: „Сякаш е вграждал себе си в този град. Толкова е осезаем дори след сто години. Помня, когато някога, в средата на 80-те, се озовах в столицата. Имах любими наши поети, белетристи, будители. Той не бе сред тях. А именно той започна да се мярка всекидневно пред очите ми. Не, не точно… По-скоро отвътре някак, като че на клетъчно ниво, започнах да виждам неговото присъствие навсякъде и във всичко. Без да искам. В улиците, зданията, хората… В планината, небето и снежинките дори… И недоумявах тогава как е възможно – та нали това все пак бе София на 80-те години, а не онази София, на 20-те…
Много скоро, само след няколко години, персонажите му действително възкръснаха в пейзажа на града… И стиховете идваха от само себе си… Раждаха се от неговата цветарка… Избликваха от неговите гаврошовци… Оттласкваха се от неговата улична жена…“.
Тази връзка не е убягнала от литературната ни критика. Доц. д-р Николай Василев в студията си „Същностни диахронни опозиции в съвременната българска поезия“, включена в стихосбирката на Елена Алекова, откроява „Очевидно в „Сянка ангел“ има нещо, което се е развивало независимо от превратностите на времето… Някакъв задъхан, тържествен поетичен ритуал дълго е свещенодействал по софийските улици чрез стиховете на Христо Смирненски…
Строителите и пазителите на съвременния български литературен език, сред които е и Елена Алекова, бавно, постепенно, неотменно са извършвали национално единение с поетиката на Христо Смирненски, но не върху политическа – т.е. акцидентална (в см. случайна), временна, капризна, модна, нетрайна, чуплива… – а върху общонародна българска основа…“.
Литературна гостоприемница с Надежда Захариева при столичното Народно читалище „Д-р Петър Берон – 1926 г.“ организира премиера на „Сянка на ангел“ в Централен военен клуб, зала „Тържествена“, на 30 май 2024 г., четвъртък, в 18,30 часа. Слово за книгата ще прочете акад. Йордан Каменов. Актрисата Станка Калчева ще изпълни рецитал по стихове на Елена Алекова. Участват още певицата Румяна Коцева, Апостол Апостолов – Толи (саксофон) и Иво Кантарджиев (пиано). Композиторката и пианистка Благовеста Константинова, вдъхновена от неповторимата атмосфера в лириката на Елена Алекова, е създала музикална композиция „Розово облаче“ – по едноименното стихотворение в книгата. Песента ще прозвучи в изпълнение на Елица Нешевска (сопран), на пианото – Благовеста Константинова.
Елена Алекова
РОЗОВО ОБЛАЧЕ
Розово облаче
грее над Витоша.
Поздрав от залеза.
Поздрав от Нищото.
Розово облаче.
Розови сънища.
Розови – болките.
Розови – къщите.
А над земята ни –
тъжна, износена,
схлупва се тъмната
бездна на космоса.
Розово облаче.
Миг и… къде ли е?
Тъй и надеждата –
сред безпределите.
