Седмица преди поредната вечер във Файтона авторът, когото бях поканила за гост, се разболя. Трябваше спешно да намеря друг. Но оставаха броени дни до събитието. Кой луд би се съгласил да организира литературна вечер за една седмица? И как самата аз да се подготвя? Все пак прегледах книгите, които съм получила напоследък. Едни бяха обемни, други – сложни. Трети не ставаха. Четвърти – да, но авторът едва ли би приел… Пети…

По едно време попадам на тънка книжица със стихове. Сатирични. „Фейсбунт“. Това, което прочетох, ми допадна. Авторът – Орлин Миланов. Слушала съм го по рецитали, харесвал ми е – като поет с китара. И нещо ми подсказа, че ще се съгласи. Просто такъв човек е. Звъннах му с надежда. Той много не му мисли и след миг-два на колебание отсече: „Добре! И без туй не са ме канили да я представя…“. Облекчено въздъхнах. И се захванах с належащите задачи. Време имах…

След няколко часа се обажда Орлин: „Ти сигурно не знаеш, но… книгите под това заглавие са пет! – едва тогава забелязах в долния десен ъгъл на корицата на книгата черна петица на червен фон, обрамчена в бяла ивица. – Така че довечера ще ти ги донеса където кажеш“. Можех ли да имам възражения? Не можех. Не една, не две… а цели пет! Тъй времето ми за четене и писане се почти стопи. И не на шега се уплаших.

Получих книгите и начаса започнах с четенето. Само че не всичко от прочетеното ми допадаше. По принцип не си падам по хумора и сатирата в поезията, ако и да обичам да се смея. Освен ако стихотворението не е виртуозно и по форма, и по смисъл. Относно смисъла Орлин Миланов бе находчив, дързък, макар стихът понякога да дращи ухото читателско с неприемливи като за лирика твърдения, теми, наблюдения. А виж, формата… Стихът му хем – „класически“, хем – не съвсем. Прекалено много синкопи, неравности, анжамбмани (пренасяния) – стихови, строфични, сричкови. Накъсани изречения. Въобще в чудо се видях… А същевременно – Орлин. Такъв, какъвто го помнех от рециталите – първичен, умница, добряк. Можех ли да пиша само за стиховете му, които харесвах, игнорирайки останалите? Дали би било честно така – и спрямо него, и спрямо мен, и спрямо онези, които щяха да слушат или четат думите ми и неговите думи?

Внезапно в главата ми тръгнаха стихове, но… родени от стиховете на Орлин Миланов. Онези, които ми допадаха. И докато се усетя, се роди „Ода за стихопранояд“. Това по-скоро е центон по неговите стихове от поредица „Фейсбунт“ (кн. 1-5, 2018). И всичко си дойде на мястото…

Центонът или „парцаленото стихотворение“ (от първоначалното значение на думата „центон“ – парцал, рокля или покривало от парцали) представлява стихотворение, създадено от различни стихове на друг/и автор/и. С други думи – „цитатно стихотворение“. Понякога – от буквални цитати. Понякога – в интерпретация. Често като игра, пародия, шега. Но и – защо не? – като нещо съвсем сериозно. Тръгнал е (като лирически жанр) от времето на Аристофан, който в пиесите си включвал центони по стихове на Омир (известни и като „омироцентони“).

Преди време издадох стихосбирка с центони – „Каквото…“ (2015), но ги нарекох „центонини“. Названието ми подсказаха „сонетините“ на Евстати Бурнаски, които бяха сонети, но… не докрай. Самият поет обяснява: „Защо „сонетини“? Защото в случая стиховете са по десет стихореда, а не по четиринадесет, както е при сонетите“. Та и аз така: „Защо „центонини“? Защото цитирам не само чужди стихове, но и библейски цитати, народни приказки и умотворения, детски залъгалки, стари градски, народни и всякакви други песни“.

„Стихопранояд“ иде от стихотворението на Орлин Миланов „Стихояд“ и признанието му „Закуската ми е една / обилна, калорична прана“ („Диета „Владимир Висоцки“). А „прана“ накратко ще рече – жизнена енергия, която изпълва всички живи същества, неин източник е слънчевата светлина. Защо пък да няма и стихопрана – животворящ източник за душата човешка?

ОДА ЗА СТИХОПРАНОЯД
Центон по петокнижието 
Орлин-Миланово „Фейсбунт“ (2018)

Тъй случи се, че в най-внезапен ден
се запознах с човек обикновен.
Лице открито. И къдрици руси.
На вид – приятен. Пестелив – на чувства.

Представи се: – Миланов съм, Орлин.
Понякога съм малко и пингвин,
но само щом реша да се поглезя
и вкъщи се въртя с изкълчен глезен.

„Орлин ли, който често във Фейсбук
се подвизава, както никой друг? –
попитах. – Даже и фейсбунт си спретнал…“
А инак се държеше най-приветно.

Не само. Бе същински кавалер.
И при това с изтънчен маниер.
И никак, ни най-малко му личеше,
че фейсът ври от неговите смешки,

че кастри злото и без капка страх
осъжда там на безпощаден смях
и политици, и извратеняци
ако на мушката му точна кацнат,

че ако не харесаш негов стих,
Орлин нехае и ще ти прости
и даже сам ще си признае честно,
че този стих най-много си харесва.

От читав сой, което ще рече,
че бе прилично и добро момче.
За моя най-голяма изненада,
разбрах, че и по йогата си пада

и че приема зависимостта
като закон безспорен за света,
стиха прииждащ – за разходка в рая,
чрез който ведра мъдрост да вещае:

– Когато съм по-лек и от перце,
във центъра на моето сърце
се ражда всичко – от искрата частна
до оня, до божествения, блясък.

Бог е във всичко – значи е и в мен,
и с Него всеки миг съм възроден,
със себе си дори не влизам в разпра –
тъй нямам повод и да съм нещастен.

Да, всичко на света е прах и дим,
но знам – човекът е необходим,
макар да страда от съдбата строга,
той все пак има вечна връзка с Бога.

Бих искал да издигна вечен Мост
от Мохамеда до Исус Христос.
Законът Божи да стои над всичко
и просто хората да се обичат.

Когато Книга, Дух изкачваш ти,
друга сетивност в теб расте, цъфти.
Света надраснал, казано накратко,
другата Истина постигаш, братко.

Не, не държа да си съгласен с мен –
нали съм прав и ясен, откровен.
Човекът спрямо черга се простира –
за черга аз избрал съм си Всемира.

Упреквах този свят несъвършен,
но не аз – с него, той се справи с мен,
а си мечтаех – от дете до старец –
да бръкна в огън, без да се опаря.

Повярвай ми, шегата настрана,
едно съпруга е, друго – жена.
Съпругата зарязва, всичко взема.
Жената с теб е, с твоите проблеми,

за нищо няма да те обвини –
единствена в безброя от жени.
На път без книга тръгвам много рядко,
но случва се да нямам и тетрадка.

Безкнижен, безтефтерен щом съм аз,
обзема ме за миг лирична страст,
щастлив пътувам с новата идея
и иде ми наум да си запея.

На ямби и хореи не държа,
но в смисъла се пазя от лъжа.
Душата ако с разпнат стих се слее,
стихът безспорно ще възкръсне с нея.

В България е трудно, няма как,
но в нея пак ще си остана, пак.
В чужбина има българи, но само
щастливи българи в чужбина няма.

Където и да идеш – има ред,
еднакъв за работник и поет.
Затуй поезия дори не пиша,
а стих плета, но по нареди свише…

Разбрахте що за птица е Орлин,
и как се рее в небосвода син,
обвеян от ветрец и висши страсти,
а в строфата е като у дома си.

Но и в метро се вози без проблем,
дори във пик, в най-страшния джендем
не вряска: „Оставете ме на мира!“,
а пише стих и в книга медитира.

Нито злояд е, нито доброяд,
и мравояд не е, и дървояд.
Една троха да хапне стихопрана –
за този ден го смятайте нахранен.

Само че аз така и не разбрах
как тоз човек, разделящ грях от Грях,
който застила си с Добро леглото
който излишества не ще и който,

на поглед пръв уж най-обикновен,
е вече необикновен за мен!
Каквото и да кажа, ще е малко,
затуй приключвам одата си. Жалко!

 
Национален литературен салон „Старинният файтон“,
Къща музей „Димитър Благоев“, София, 22 април 2024 г.

Автор на публикацията:

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук