Когато прави своя прощъпулник в поезията, човек не винаги попада на добронамерени люде, получили малко или много своето признание в литературата. Случи се така, че аз попаднах на озлобен батка, който, врял и кипял в литературните работи, вместо да ме поощри в първите неуверени стъпки, без ни най-малко да се трогне, ме шамароса здравата: „Къде си тръгнала ма, глупачке, с тези свои стихове? Истините за света отдавна са казани и ти какво ново можеш да предложиш?“. Няколко дни пропадах в отчаяния, докато не ме спаси жълто буково листо, трепнало пред очите ми насред лято. Пътувах за село. Автобусът пъплеше към връх Новак. Гледах през прозореца и най-случайно видях как изсред буйналия гъстак се вийна клонка с едно жълто листо на върха й, единствено сред зеленото море в далечината. С такова изящество, че чак сърцето ми примря. Напомпаният батка нямаше как да види тази красота. Нито някой от хората, които пътуваха тогава с мен, я видяха. Но тя се появи и съществуваше, ако и да бе за миг само и повече нямаше да се повтори. Тази мимолетна красота нося и до днес в сърцето си. И едно стихотворение („Все още“), родило се тогава:
В краката ни – злодневие и пръст.
В небето ни – безумия и птици.
Свой образ търсим плахо, но и дръзко
през болката на утрешни скептици.
Говорят: истините за света
и истините за антисвета са казани…
И ние се задъхваме от страх
пред дните си необещаващи и празни.
Но в този свят привичен и прастар,
където всичко се повтаря и променя,
все още ни пронизва красота,
останала до днес неуловена.
По-късно щях да науча, че има на света и центонна (цитатна) поезия, която се гради върху чужди стихове, образи, мотиви, но прокарва собствени внушения. А още по-късно щях да се озова в редиците на центонните поети. За да се появи в живота ми друг нахъсан батка и да отсече, че центонните поети светят с отразена светлина. Само дето вече не обръщах внимание на глупостите – „патент“ на всякаквите там батки.
Защо си спомних всичко това, ще попитате. Защото днес си имаме работа, вярвате или не, с книга – книгата „Което трябва, но не повече“ (В света на афоризмите, 2025) на Костадин Пампов, – която представлява центонна проза, ако и изразът да изглежда на пръв поглед оксиморон, доколкото центонът – жанрово – всъщност е стихотворение, средено от стиховете на други поети. И най-вече – защото около тази книга се завъртат същите тия въпроси, разтревожили преди време бедната ми тийнейджърска главица: нужна ли е днес литературата, в частност, поезията, след като всичко на тоя свят е вече казано преди нас? Нужни ли са въобще на живота нашите вдъхновени или – понякога – изсмукани от пръстите ни мисли, строфи, прозрения? И ако не можем да бъдем оригинални в темите и идеите, то ще намерим ли поне нови пътища, начини, методи, способи, чрез които да ги споделим?
* * *
Да, книгата „Което трябва, но не повече“ е съставена от философско-есеистични фрагменти-центони, за което намеква някак дори подзаглавието й „В света на афоризмите“. Само дето в случая авторът използва не чужди стихове, а чужди афоризми, твърдения, максими, сентенции, мисли, изречения, като ги „обглежда“ от всички страни, прониква, разнищва и отново възсъздава, но вече в свои размишления, равностойни, съперничещи – по дълбочина или предизвикателно парадоксална находчивост – на оригиналните цитати. Един пример:
„Според Карл Юнг – пише Костадин Пампов – само парадоксите могат донякъде да обхванат пълнотата на живота. Несъмнено е, че това твърдение съдържа истина.
Животът по начало е парадоксален. Ето защо твърденията, имащи стремежа да го обхванат, трябва да бъдат парадоксални. В противовес на обичайните. За да са в съответствие с реалностите на живота“ (4).
Тук някъде и се откроява, струва ми се, едно от значенията на центона – да припомни на читатели от друго време и пространство даден автор и негово произведение (стих, твърдение, афоризъм). Като майсторството се състои не толкова в цитирането, колкото в „освежаването“ на смисъла, в развиването на идеята, заложена в оригинала. И в играта, разбира се, в интелектуалната игра, присъща на изкуството.
* * *
Фрагментите на Костадин Пампов са номерирани и затова е лесно да се види, че те са 167 на брой. Времевият отрязък, който обхващат, е над 3000 години – от царуването на легендарния Соломон до наши по-далечни и по-близки съвременници (Атанас Далчев, Николай Хайтов и Светозар Игов). Пространственият – от вглъбения Изток до разнопосочния Запад, от разсъдливия Север до темпераментния Юг…
Всичко това – „премелено“ през призмата на един критически ум, на едно будно съзнание от първата четвърт на ХХI век. Нещо като „частна“, „частична“ равносметка –през индивидуалния прочит – на цялото човечество (чрез завещаното ни от мъдреците и мислителите световни):
„Според древноизточна максима – пише Костадин Пампов – Учител винаги ще се намери. При положение, че има Ученик.
Иначе казано, когато Ученикът е поставил правилен въпрос, ще се намери и кой да му отговори.
Струва ми се обаче, че за да стигне Ученикът до правилен въпрос, му е необходим Учител. А вече стигнал до въпроса, Ученикът и сам би намерил отговора“ (133).
Изкушавам се да изброя имената на световните писатели, мислители, философи, припомнени от Костадин Пампов, следвайки, доколкото е възможно, хронологията: герои от древни митове и легенди, цар Соломон, Омир, Талес, Анаксимандър, Питагор, Лао-Дзъ, Конфуций, Хилон, Протагор, Горгий, Платон, Сократ, Аристотел, Еврипид, Анистен, Менандър, Теренций, Цицерон, Хораций, Овидий, апостол Павел, Плутарх, Епиктет, Сенека, Марк Аврелий, Аврелий Августин, Тома Аквински, Еразъм Ротердамски, Макиевели, Монтен, Сервантес, Франсис Бейкън, Шекспир, Декарт, Ларошфуко, Паскал, Бенедикт Спиноза, Лайбниц, Суифт, Волтер, Кант, Бомарше, Гьоте, Шилер, Шатобриан, Хегел, Новалис, Байрон, Шопенхауер, Огюст Конт, Балзак, Виктор Юго, Дюма-баща, Киркегор, Достоевски, Некрасов, Дюма-син, Лев Толстой, Марк Твен, Ницше, Хенрих Сенкевич, Оскар Уайлд, Зигмунд Фройд, Бърнард Шоу, Чехов, Уайтхед, Жул Ренар, Пол Валери, Ръсел, Калвин Кулидж, Карл Краус, Карл Юнг, Херман Хесе, Айнщайн, Александър Блок, Пикасо, Карнеги, Витгенщайн, Хайдегер, Габриел Марсел, Карел Чапек, Агата Кристи, Пърл Бък, Франсис Скот Фицджералд, Брехт, Ерих Мария Ремарк, Фридрих Хайек, Хемингуей, Ерик Фром, Екзюпери, Оруел, Атанас Далчев, Сартр, Станислав Лец, Уилям Джеймс, Емил Чоран, Камю, Николай Хайтов, Робърт Фулъм, Светозар Игов, Александър Хелб… Мъдреци, апостоли, мислители, философи, писатели, учени, художници…
Какъв букет от имена! Какъв разкош от асоциации! Какво богатство от интерпретации!
Има нещо красиво в това да хвърлиш предизвикателство към световната мъдрост, ако ще говорим „на едро“, но дори и към всеки един поотделно от изредените тук велики люде. Нещо красиво и безразсъдно. Но не обречено. Защото Костадин Пампов не им хвърля ръкавицата, а ги кани на разговор, предлага ново решение, нов хоризонт, нова гледна точка, нова посока, нова перспектива за размисъл на тяхна мисъл, мъдрост, дилема.
И тук някъде се проявява другата, може би по-важната функция на центона – надграждането. Защото човекът на XXI-ото столетие, мислещият човек, няма право просто да консумира безценната мъдрост, трупана през вековете в духовната съкровищница на човечеството. Не че не е възможно. Но не е желателно. Човекът на новото време, което и да е време, мислещият човек, е длъжен (в идеалния случай) да надскача наученото от предишните поколения и да предаде – през своето време – щафетата на идващите след нас…
* * *
Има хора, които обичат да цитират класиците, колкото да осведомят околните колко знаят, колко са чели. Без никаква връзка на цитираното с контекста, в който пишат, освен повърхностни асоциации от рода на: както е казал еди-кой си (обикновено класик, наш или чужбински), така и еди-кой си (анализираният от тях автор)… Това „изкуство“ е особено добре усвоено от литературни критици, които няма с какво друго да се откроят – със задължителния за всеки литератор естетически вкус, да речем, или с цялостна концепция за литературата (като история или съвременност). За себе си ги наричам „цитатници“.
С риск да се отклоня от темата, ще посоча такъв пример, без да споменавам името на анализатора, защото целта ми не е с някого да се заяждам, а да онагледямисълта си:
„Това не е обикновена разходка из Париж – размишлява съвременна наша критикарица, – а себеразтваряне в безсмъртните символи на европейската култура – пресипнал облак, внезапен дъжд, момичешките скули на Нотр Дам, ръцете-мостове над Сена и вечните отдадени на страстта лица на художниците, които рисуват любовта… Така го е запечатала в поетична енграма Елка („А Сена влачи казаните / толкова години преди мене думи“), а горе-долу по същото време Юлия Кръстева написва за Париж: „Всичко тук е опитомено в търпеливия, милостив смисъл на думата… Тук обитава стил, непрекъснато усъвършенстван, който смущава, откроява. Той няма нищо общо с изолиращия ефект на модата, той е памет, която живее в код, в жанр, в маниер. Французите се вкореняват в стила, както други в земята или в кръвта“.
Някой да вижда в случая заслужаваща вниманието на сериозния литературен критик връзка между лирическите послания на една поетеса и естетските разсъждения на една френско-българската интелектуалка (философ, лингвист и психоаналитик), освен дето и двете пишат за Париж? И какви са тия „безсмъртни символи на европейската култура – пресипнал облак, внезапен дъжд, момичешките скули на Нотр Дам (нима църква въобще може да има скули!), ръцете-мостове над Сена и вечните отдадени на страстта лица на художниците, които рисуват любовта“, на туй отгоре запечатани „в поетична енграма“? „Енграмата“, впрочем, е понятие от невробиологията или дианетиката и съвсем не е свързана с положителни емоции, а е „емоционално негативна и се образува, когато съзнателният ум е отслабен или изключен (трансови състояния, сътресение на мозъка)“, според както четем дори в най-елементарния справочник Уикипедия!
Но… да оставим любителите на цитатите. Те ми бяха нужни като противовес, за да откроя различното у Костадин Пампов. Неговите фрагменти-центони – дори само с това, че ги има! – обезсмислят и даже някак буквално не позволяват цитирането на чужди мисли само по себе си, самоцелно, колкото библиографията да набъбва. Цитирането следва да е ц е л е с ъ о б р а з н о (може „целесъобразно“ да не е точната дума, но най се приближава до онова, което искам да кажа), когато чуждата мисъл органично се вписва в собственото ни мислене, когато влиза като у дома си в нас и ни помага да разберем повече света и самите себе си, да разширим хоризонта си. И накрая да разширим самата нея, да я разтворим в себе си и да я надраснем. Сякаш една бездна кани на гости друга бездна и…
Но, както днес стана модерно да се казва, има нюанси:
„За Тома от Аквино – пише Костадин Пампов – смисълът на ученето не е в това, да знаем какво са мислели другите. А в това да познаем истината за нещата. Но сигурно е имал предвид и друго. Ние трудно бихме стигнали до истината за нещо, без да знаем какво са мислели другите за същото. Нашият опит е все пак ограничен. Добре е към него да прибавим и този на другите.
Това не означава да приемаме „като чиста монета“ казаното от тях. Ученето предполага преди всичко критичност“ (165).
* * *
Някога, през 1919 година, в есето си „Фрагментът“ Гео Милев пояснява:
„Колкото душата става по-чувствителна, по-възприемчива, по-изтънчена, по-способна да свързва нещата чрез асоциации, чрез алюзия на техния смисъл – чрез интуиция, – толкова по-фрагментарно ще бъде изкуството“.
В случая ми се иска да „прихвана“ не основната мисъл на поета, че новото изкуство (изкуството на неговото време, разбира се) ще бъде фрагментарно, а че фрагментът е рожба на душа чувствителна, възприемчива, изтънчена, способна „да свързва нещата чрез асоциации, чрез алюзия на техния смисъл – чрез интуиция“. Такава е душата на Костадин Пампов. И затова именно е възможно да четем днес неговите фрагменти. По силата на тяхната умишлено зададена центонност те нямат аналог в съвременната българска литература. Не можем да ги сравняваме например нито с Атанас-Далчевите фрагменти. Нито с размишленията фрагменти на Иван Динков за литературата. Те са нещо друго. Те са именно фрагменти-центони.
Костадин Пампов просто е усвоил до съвършенство изкуството да пише фрагменти-центони, философски фрагменти-центони. В самото начало той като че се съгласява с именития си събеседник, приема мисълта му, пропуска я безпроблемно през собственото си мислене, през себе си – някъде там, където в човека е струпан хилядолетният опит на човечеството и, разбира се, през неговия личен опит, почерпан от живота на XXI-ия век в цялото му своеобразие. И като че някъде там, някъде вътре в него протича някакъв интензивен алхимичен процес, в който чуждата мисъл по неведоми пътища се преобразява в негова мисъл, става „с в о я мисъл“. Понякога тя е продължение на чуждата мисъл, понякога е сравнение, друг път – отрицание, което по своя си необикновена, необяснима логика е всъщност утвърждение.
Тук се откроява ролята на парадокса при конструирането на фрагментите-центони на Костадин Пампов, който не се страхува да обгледа чуждата мисъл от всички страни, да я обърне наопаки и пак да върне първоначалния й смисъл. Дори не е необходимо специално да се настройва на философска вълна. Той подлага на непрестанни „проверки“ наследената от вековете мъдрост ей така, както диша. И няма край.
И всичко това той го прави с характерната за него насмешливост или премерен скептицизъм. С други думи, със самочувствието на човека от XXI-ото столетие! Чувството му за хумор и очарователната ирония и самоирония са му винаги под ръка.
* * *
И все пак, струва ми се, очарованието на книгата „Което трябва, но не повече“ (В света на афоризмите, 2025) на Костадин Пампов е не толкова в непрекъснатата игра между чуждо и свое, свое и нещо друго и пак – чуждо и свое, колкото в усещането, че в нея всичко е взаимосвързано с всичко, сякаш – като читател – си обгърнат в мрежа, по-скоро в паяжина от безкрай (именно безкрай, а не безброй, макар безброй да е по-точната дума!) асоциации, прелитащи от всякъде на всякъде, че това е нещо живо и всяка част от него е органично свързана с останалите части. И е цялото. И обратно. Че отделният фрагмент-центон по чудодеен начин се разтваря в останалите и мисъл с мисъл се смесват, преливат и сливат една с друга, човек с човек, епоха с епоха. Единичното се оглежда в цялото. И цялото намира себе си в единичното…
„Според Ларошфуко – пише Костадин Пампов във фрагмента-центон, с който започва книгата и от който е изведено нейното заглавие – красноречието предполага да кажеш всичко, което трябва, но не повече, отколкото трябва.
Това твърдение е в съответствие с максима на Софокъл, според когото много да говориш и много да кажеш, са много различни неща.
В същия смисъл Некрасов пояснява, че когато говориш, на думите трябва да е тясно, а на мисълта широко“ (1).
И дори самият Костадин Пампов да е имал нещо свое си наум – своя концепция, свое виждане или нещо подобно, докато е изграждал книгата фрагмент по фрагмент, в крайна сметка тя е надхвърлила неговите очаквания. Но да не забравяме и читателя – с неговата уникална чувствителност, възприемчивост, изтънченост, интуиция с бездната в него… С други думи… Надграждането няма край… Бездна с бездна… Безкрай с безкрай…
С такива книги именно като дух и смисъл човекът става по-вглъбен, а човечеството – по-цялостно. Не външни лозунги и бълнувания за света като глобално село правят света цялостен, а алхимията в „скришната стаичка“ на човека, където той се събужда от едва доловимите, но осезаеми пулсации на Световната Душа.
Национален литературен салон „Старинният файтон“,
Къща музей „Димитър Благоев“, София, 13 май 2025 г.
Автор на публикацията:
