Едва сега, когато се захващам да представя пред вас книгата „Любовта прогонва страха“ (2004), си давам сметка колко лекомислено постъпих, като се реших на това в известен смисъл непосилно за мен дело. Книгата съдържа биографическия очерк „Животът на преподобни Антоний Велики“, написано навремето от св. Атанасий Велики (ок. 293/297-373 г.), епископ Александрийски, в превод от гръцкия оригинал на д-р Драгомир Карадимчев; двадесет „Писма“ на св. преп. Антоний Велики (ок. 250/251-356 г.), пустинножител, основоположник на Източното монашество (писмата са адресирани до монасите, негови ученици и следовници, в трите манастира, които сам е основал, в Арсиное, Пистир и Нитрия в Египет), в превод от френски на ставрофорен иконом Антон Вълчанов; и тридесет и седем „Поучения“, по-скоро притчи, „извлечени – както пише в предговора – от „Patrologia greca“ на абат Мин“ (с. 8), разкриващи най-разнообразни аспекти прекрасната личност на боголюбеца, също в превод от френски на отец Антон Вълчанов. На отец Антон Вълчанов, възпламенил желанието за организирането на тази литературно-музикална вечер, е и наситеният с фактология „Предговор“, чрез който ни запознава в сгъстен слог и със св. Антоний Велики, и със структурата на „Любовта прогонва страха“.
Нека веднага влезем в дълбочините на книгата чрез една от проникновените притчи:
„1. Същият отец Антоний Велики, изследвайки дълбочината на Божиите съдби, попитал: „Господи, как става тъй, че някои умират в цветуща възраст, докато други достигат до пределна старост? Защо има бедни и богати? Как става тъй, че беззаконниците се обогатяват, а праведниците са в нужда?“. Чул се глас, който му отговорил: „Антоние, занимавай се със себе си, понеже това са съдби Божии и нищо не ще те ползва да ги знаеш!“ (с. 177).
Без коментар. Но колко поучително за всевъзможни любомъдрейши и всемъдрейши тълковници, многознайковци, пустословци! Не си пъхай носа там, където не ти е работа. Грижи се за своето спасение. Нищо друго не те ползва.
* * *
Наистина, не е по силите ми да изследвам в дълбочина, ширина и висота писмата на Антоний Велики, неговата чиста мисъл, но и не такава е задачата ми. По принцип, струва ми се, когато днешен човек пристъпва към духовната вселена на светиите от миналите времена, си поставя по-скромни цели: от една страна, ръководен от любознание – да научи повече за някогашните тежнения и подвизи на духовно извисени люде; от друга страна, запленен от пътя им до съвършенството – да намери пример за подражание в тях, подкрепа по неговия собствен път нататък, доколкото в будната душа непрекъснато тлее стремежът към съвършенство; и не на последно място, в прагматичен аспект – какво би могъл да извлече за себе си полезно от техните писания, та, битувайки в света, споделено да въздига душата си, изтръгвайки своя ум и своята мисъл от делничното – в посока към вечното, от земята – към небето, от това, което ни заобикаля и гнети – към Бога. Във всяка душа е заложен този тих, непрестанен, нежен копнеж по Бога. Друг е въпросът дали човек го чува. Понякога е нужно дори само да се смълчи, за да го чуе.
А писмата на св. Антоний Велики, макар и адресирани пряко до възлюбените му чада – верни негови сподвижници в пустинножителството и ученици, поели пътя на монашеството, са тъкмо такова универсално ръководство, валидно не само за жадуващите уединение и избрали пустинята за свой житейски пристан или за оттеглилите се от света в покоя зад манастирските стени, но и за всяка търсеща Бога душа всред врявата и шумотевицата в панаира на суетата, сред който живеем. Поученията на св. Антоний Велики са насъщно помагало за онези, които са избрали пътя към съвършенството и в неговото, в различно от неговото време. И са насъщно помагало дори в днешния свят, който не ни оставя много-много тишина отвън, но и отвътре, който ни пренатрупва с информация отвсякъде, с блескавини и фалшиви чудеса, със страхове и отстъпничества от „образа и подобието“, дето нявгашните хора едва ли всъщност са си представяли. Защото копнежът на душата по Бога не свършва с една или друга епоха, с едно или друго историческо или духовно събитие. Копнежът на душата по Бога винаги трепти в човека, доколкото, както го е казал Антоний Велики в Пето писмо, „търсенето или служенето на Бога си остава винаги едно присъщо за човека търсене“ (V:4; с. 76). И днес. И вчера. И във вековете. Само времената се менят. И нравите. Но търсещата Бога душа все си остава търсеща Бога.
* * *
Понякога ни обхваща ревност спрямо онези времена, когато хората са могли едно към едно, лице в лице да разговарят с Господа, да попиват светлината и думите му наяве, да го съзерцават, да видят с очите си делата и чудесата му, дори да го пипнат, да го докоснат с ръка и да почувстват живителната му енергия. Обхваща ни ревност спрямо дните на пророците, апостолите и светиите. И някак си ни става тъжно и сиротно, че ето, на, имало е дни на святост, когато човек е бил близо до Бога и е могъл катадневно да сверява компаса си директно по Него или по онези, дето са го познавали. Всъщност времето, когато самият св. Антоний Велики е бил напътственик и съветник на онези от людете, обикнали не това, което е от света, а което е от Бога, и възкачващи се, по думите му в Четвърто писмо, по „лествицата на светостта“ (IV:4; с. 70) – към божественото, е било време, съвсем близо до Христа, на крачка-две от Благовестието, когато са били живи онези, дето са слушали апостолите и техните ученици и са носели спомена за тях, преданията за тях, за техния подвиг, за тяхното усърдие, за тяхната святост… Време, когато все още е имало благочестие, наследено направо от Извора…
А ние, живеещите две хилядолетия от земното битуване на Христа, отдалечени на светлинни години от светостта Му, в години, когато онази „мерзост на запустението“, за която говори пророк Даниил (Дан. 9:27), е като че вече съвсем наблизо – все по-задавящо, по-задушаващо се чувства нейното зловоние и спасение отникъде не дебне… А ние… Какво да направим за себе си, омотани в ласата на безкрайните лъжи на световните смешници, ослепени от панаирджийските дрънкулки, затънали в затънали в блатата и ямите на всевъзможните виртуални светове, затиснати от тонове страхове, заключени в тъмниците на делничните грижи и тревоги? Какво да направим? На първо време, когато изглежда, че надеждата завинаги ни е изоставила, пак и пак да посягаме към писанията на св. Антоний Велики и в думите му да намираме упование, из което да възраждаме надеждата, защото винаги има надежда за душата, която не гаси в себе си оня нежен копнеж по Бога, а го умножава и разгаря в себе си, а от себе си – и в други души. В Тринадесета писмо, след като пояснява онова ниво на съвършенството, когато хората, които обичат Бога и божествените неща, постигат небесната радост и „тайните на Царството небесно са им разкрити, докато са още в плът“ (XIII:21; с. 105), пустинножителят подчертава:
„Познавам такива от нашето време, които са достигнали до този връх на Божието осиновление. Никое поколение не е лишено от люде, постигнали този връх. И бъдещите поколения не ще бъдат лишени от подобни люде не само сред мъжете, но и сред жените. Когато те седнат, както се казва преди това, всеки от тях ще съди хората от своето поколение, понеже са се борили, за да станат съвършени. Съвършените хора са тези които ще съдят света“ (XIII:2; с. 105).
Значи не всичко е загубено. Значи – на всяко време злобата му, но и любовта му, светлината му, доброто му, красотата му…
И някак си чрез всяка клетчица от съществото си проумяваш онази съборност, онова единство, онова единение в Бога, за което пустинножителят говори непрекъснато. Че то не е просто общност на хора в едно и също време на едно и също място, независимо дали те обитават пустинята или споделят дните си под покрива на манастир, и не е просто паство, сгушено под сянката на своя пастир, или общество на вярващите, членове на определена автокефална църква, нито пък религиозна общност сама по себе си в дадено време, а е нещо хем в този век, хем във всички векове, назад и напред, това, което е, което е било и което ще бъде и тук, и там, и отвъд. Едно Тяло. Една Душа. Един Дух. Тъй и поучава св. Антоний Велики в своето Четвърто писмо:
„…Иисус Христос, нашият Господ, е истинското Слово на Отца, чрез Когото всички духовни природи бях създадени по образ на Образа, Който е Той Самият, понеже е Глава на цялото творение и на Тялото, което е Църквата.
Така ние сме членове един други и сме Тяло Христово (I Кор. 12:27). Главата не може да каже на нозете: вие не ми трябвате, ако един член страда, цялото тяло е засегнато и страда (I Кор. 12:21-26).
Следователно един отхвърлен от тялото и без връзка с главата член, който търси удоволствие в телесните страсти, е засегнат от неизличима рана поради гореспоменатата причина. Такъв изгубва от погледа си своето ръководно начало, както и своята цел.
Ето защо Отец на творението се умилостиви от тази рана, като виждаше, че тя ни е засегнала; никое творение не можеше да я излекува, но единствено благостта на Отца. Той изпрати тогава Своя Единороден Син, Който, виждайки ни роби, прие образ на раб (Фил. 2:7). Той се жертва за нашите грехове: беззаконията ни бяха Неговото унижение, но Неговите рани изцелиха нашата рана (Ис. 53:5). После той ни събра от всички страни, за да може нашето сърце да възкръсне от земята и ни научи, че всички сме от една и съща същност, членове един други. Затова взаимно да се обичаме дълбоко; всъщност който обича своя ближен, обича Бога и който обича Бога, обича себе си“ (IV:9).
И е съборност, единство, единение, заложено още в общите ни праотци Адам и Ева (доколкото в тях е заключен грехът на човека и целокупното човечество), скрепено от любовта на Бога към човека и човечеството през вековете, заради която Той именно ни изпрати и Закона на Завета, и писания Закон на Мойсей, и вещанията на пророците, и заветите на Своя Единороден Син Христос (Изкупителя на първородния грях или, според думите на апостола, цитирани от пустинножителя: „Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят“, I Кор. 15:22)… И са ни изпратени и благовестията на апостолите, и святоотческите тълкувания, и подвизите на мъчениците, блажените, осенените, тоест всички от „събранието на светиите“ (Пс. 149:1), по думите на Псалмопевеца, или по определението на пустинножителя, от „събора светии“, чиято опора е Светият Дух (VI:2; с. 81).
Бихме могли да продължим мотива за съборността, единството, единението не само в перспективата на времето, но и в пространството (което всъщност е едно и също с времето и е по-удачно наистина да говорим за време-пространство или поне, мислейки за едното, за имаме предвид двете в съвкупност), защото дори само ако не забравяме да вършим добро, според пустинножителя, ще се свържем и със светиите и с ангелите на небето, и със самия Иисус грядущото Му пришествие:
„…не забравяйте да вършите добро. То е успокоение за светиите, източник на веселие за ангелите в служението, което извършват сред нас, радост за самия Ииисус при Неговото пришествие…“ (III:1; с. 62-63).
* * *
Впечатлиха ме няколко, да ги наречем, „формули“, които св. Антоний Велики препоръчва на своите ученици и последователи (за него те са „братя“ или „скъпи и благословени чада“) в рвението има да се спасят: първата – „икономия на спасението“ (II:3; 60); втората – придобиване на „Духа на осиновението“, което се постига чрез „страх към Бога“, спазване на „заповедите Му“ и „упражняване на добродетелта“ (VII; с. 85); и третата – „плодоносна търговия“ (IX; с. 93).
Впечатлиха ме предвид необикновените думи, носещи абсолютно „плътски“, „светски“ смисъл („икономия“, „осиновение“, „търговия“), които светецът е избрал, за да препоръча и обясни съвсем различни – духовни – материи. Нещо като оксиморони, но и не съвсем. Защото, както в случая и се очаква, „плътският“, „светският“ смисъл на думите при пустинножителя се смъглява и разсейва и на часа те придобиват съвсем реално, съвсем конкретно духовно съдържание. При „икономия на спасението“ например, опирайки се на твърдението на св. ап. Павел за Иисус Христос: „Той стана подобен нам във всичко освен греха“ (Евр. 4:15), св. Антоний Велики продължава:
„Всеки… който приема, че Господ е дошъл в плът, трябва да проникне в собствената си природа, т. е. да опознае самия себе си и да прави разграничаване на злото и доброто, ако иска да намери освобождаване при пришествието Господне“ (II:3; с. 60).
Според пустинножителя: „Това е само справедливостта на настоящето“, откъдето фактически тръгва „пътят към осиновението“ (II:3; с. 60).
По-нататък св. Антоний Велики провъзгласява: „Грехът, за който сме виновни – ето кое стои извън и над нормалните условия на нашата природа“ (V:4; с. 76). Веднъж познал себе си, разумният човек после ще познае без особена трудност и „това, което идва от Бога и всички милости, които непрекъснато получава от Него“, и ще отличава доброто от злото, тоест ще прави разлика между това, което е от Бога, и „всичко, което е грях и търпи упрек“ и което стои вън от духовната природа на човека (V:II; с. 77).
Придобиване на „Духа на осиновението“ е следващото стъпало, което търсещият съвършенството следва да постигне. Според пустинножителя, след като човек „придобие съвършенство в свято упражняване на добродетелта“ (VII; с. 85), ще получи дара на Иисус, който получиха апостолите, а именно: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си“ (Иоан 15:15), и така, всичко, което Той като Син получава от Отца, го получават и те, защото ги е направил синове Божии. Човекът, следващ пътя към съвършенството, все някога ще придобие „Духа на осиновението“ и ще бъде син Божий, стига обаче до остава чист пред Бога. И, според както св. Атанасий Велики пише в Дванадесето писмо, „бащинството в Бога е по-голямо от бащинството по плът“ (XII:2; с. 102).
Относно „формулата“ „плодоносната търговия“, св. Антоний Велики пояснява в Десето писмо: „когато представяте на Бога плодовете на вашия труд, старайте се да се отдалечавате от духа на празната слава и да го побеждавате по всяко време, за да приеме Господ тези ваши плодове и да получите от него силата, която Той дава на Своите избраници“ (X:3; с. 95).
* * *
Св. Антоний Велики е откроил „три вида бушуващи движения“ в човека, които катадневно и всенощно трябва да обуздаваме: онова, което „почива в тялото, обитава неговото естество“ от мига на неговото творение; онова, което се отприщва от чревоугодието и разпалва кръвта; онова, което произлиза от злите духове, нападащи целомъдрения човек. Но има и страсти на душата, които „произтичат от собствената воля“ (I; с. 54). С помощта на Светия Дух човек придобива чистота и освобождение от злото, като чисти сетивата и членовете на тялото си едно по едно.
Доколкото сме в навечерието на Рождество Христово и има сред нас хора, които постят, не е излишно за тях, а и въобще за всички ни, да си припомним в какво човекът трябва да съблюдава чистота, за да бъде успешен неговият пост. Обикновено знаем, че по време на пост следва се въздържаме от месна храна, но че още по-важен е духовният пост, въздържането на мислите и чувствата. А ето, св. Антоний Велики съветва да чистим: ушите си – като накланяме „ухото само към добрите думи“; езика си – като го обуздаваме да говори думи, в които има коварство и лукавство, а го поощряваме само за думи, в които има справедливост; ръцете си – като извършваме чрез тях милостиня и молитва; стомаха си – като се въздържаме от чревоугодие и сладострастие; нозете си – като ги насочваме „по правия път и в съвършенство към Бога“… и най-сетне – душата си, която според пустинножителя „служи като място на злите духове, които чрез нея въздействат на тялото“, а от нея идват и други страсти – „горделиви мисли, както и самохвалството, ревността, омразата, гнева, презрението, унинието и всички останали“ (I; с. 55-57).
Вярно, на едно място (в Шестнадесето писмо) св. Антоний Велики напомня: „Ясно е, че никой друг не може да се смири в дълбината на своето сърце освен този, чиято душа е съзерцавала Бога“ (XVII:6; с. 120). Но не е излишно, струва ми се, да се потрудим и ние за своето смирение и спасение, колкото и да ни е трудно и мъчително понякога.
* * *
Интересна тема е засегната в писмата на св. Антоний Велики относно стълбата, която в библейските времена се присънва на праотеца Иаков. В Четвърто писмо пустинножителят например споменава „лествицата на светостта“ (IV:11; с. 70). Според него, но вече както пише в Четиринадесето писмо, за да се изкачат по тази лествица заедно със своя духовен старец, учениците и последователите му трябва да станат негови „чада в истината, благословението и послушанието“, защото само „послушните деца получават богатствата на техните бащи, тяхната справедливост и тяхното благословение“, доколкото молитвите им наподобяват молитвите на техните бащи. И тук идва паралелът с Иаков:
„По същия начин молитвите на Иаков приличаха по всичко на тия на неговите праотци. Поради това той е получил всичките им благословения и се е удостоил да види духовната стълба и ангелите, които се качваха и слизаха по нея. Преди да е получил благословението на праотците си, той не е видял нито един ангел, но след това е видял ангелите, които го благословили“ (XIV:1; с. 107).
Именно по „лествицата на светостта“ ще поведе духовният старец своите „чада“ към небето, към Царството Божие, към Бога.
Тези разсъждения на св. Антоний Велики са само на крачка от наставленията на Иоан Лествичник (ок. 579 – ок. 649 г.) в прословутия труд „Лествица“, ако и векове да ги делят. Но това е голяма тема. И ще спра дотук. Само я упоменавам, защото е силна и според мен заслужава обстойно разгръщане, но в отделна статия.
* * *
Защо отец Антон Вълчанов е избрал да преведе точно писмата на св. Антоний Велики е ясно от само себе си. Но освен че пустинножителят е негов покровител по силата на името му, което носи, освен че писмата на светителя са поучителни и полезни за всеки човек, чийто взор е обърнат към Бога, отец Антон, струва ми се, е избрал да ги преведе, воден от любовта към своето паство, към своите духовни деца през годините и така им дава мъдро ръководство по трънливия път на живота, помагало, в което ще намерят отговори на мъчителни въпроси, ще открият стълбове, о които да се опрат в мигове на люшкащи ги насам-натам съмнения, колебания, страхове. Сам той, следвайки правилата и заветите на св. Антоний Велики, е създал духовен кръг от обожаващи го в духа хора, събрани, обединени, единни в устрема към съвършенство и в копнежа по Бога. Едно малко братство – част от голямото братство в Христа на тоя и на оня свят, от испокон веков до амина…
Затова и всичките тези думи, които досега споделях, и нашата днешна вечер всъщност са, за да засвидетелствам своята и, надявам се, нашата обща благодарност към отец Антон за това, което е той, за това, е свършил за нас в пътуването ни към Бога, за напътствията и красивия слог, с който ни омайва дори в най-обикновен телефонен разговор.
* * *
Ще завърша своето слово с думи на св. Антоний Велики в неговото Петнадесето писмо. Те като че са казани за нашето време. Обръщайки се към своите „възлюбени и благословени чада“, светителят ги моли за съучастие в молитвите му, което се състои най-вече в това да пребъдват „с твърдо сърце в делата по Бога“. Нека последващите му думи към тях да приемем и като адресирани до нас, доколкото всеки тук, дошъл на нашата вечер, е малко или много съпричастен към „делата по Бога“:
„Моля Го тъй също да ви предпазва в тези лоши времена, за да бъдете святи по тяло, душа и дух. Нека Господ ви дарува познание във всичко, за да избегнете тиранията на този век, да имате мира и радостта и да бъдете спасени чрез Него от тези лоши и мъртви плодове, чийто корен са празната слава и леността на тялото“ (XV:3; с. 112).
Поздравявам ви с настъпващите празници Рождество Христово и Нова година!
„Да бъде светлина!“ (Бит. 1:3).
Национален литературен салон „Старинният файтон“
Народно читалище „Д-р Петър Берон – 1926 г.“, 11 декември 2024 г.
Автор на публикацията:
