Отбелязваме поредната годишнина от обявяването през 1908 г. на независимостта на българската държава, която благодарение на това се преименува от Княжество България в Царство България. Няма съмнение, че това е важна крачка към повишаването на ранга на младата 30-годишна тогава българска държава на международната сцена. Вече никой в дипломацията и политиката не може да я третира като васална на Османската империя. Това заслужава да се празнува.
Но с обявената българска независимост идва голямата отговорност, тъй като българският политически елит трябва да покаже, че може да я използва за развитието и просперитета на държавата и народа. И тук нещата се объркват, защото се оказва, че отговорността да си независим е по-голямо предизвикателство от извоюването ѝ.
Това личи от последвалите Независимостта събития. Как през отминалите 116 години страната ни се е възползвала от своята независимост? Едва ли някой ще се изненада от извода, че истински независими са били българските политици твърде кратко време: в първите години на независимото Царство България, когато съвсем самостоятелно започваме Междусъюзническата война, за да преживеем първата си национална катастрофа; пак самостоятелно влизаме в коалицията на Централните сили, за да приключим участието си в Първата световна война с капитулация и втора национална катастрофа.
Оттам-нататък трудно може да се говори за истинска независимост. Българските политици се опитват да извадят страната от тежкото положение, като търсят подкрепа от едни или други велики сили. Първо през 20-те години са тези от Антантата, но след Голямата депресия (1929-1933) през 30-те години постепенно се преориентираме към фашистка Италия и нацисткия Трети райх, за да се превърнем на 1 март 1941 г. и във формален техен съюзник в Тристранния пакт.
След като и при Първата, така и във Втората световна война се озовахме на страната на загубилата коалиция, България е предоставена на волята на победителите от Антихитлеристката коалиция, които ни насочват към съветската сфера на влияние. Така станахме част от просъветския социалистически Източен блок, който беше един от двата борещи се помежду си полюса в Студената война. Тя обаче завърши с поредното поражение на коалицията, към която принадлежим, и отново се изправихме пред избор.
Изборът на демократична България беше независимостта. Много скоро обаче се оказа, че не можем да си я позволим, защото в света и след края на Студената война имаше победители, които определяха характера и посоката на социално-икономическите трансформации. И да, избрахме и се борихме да бъдем приети в западните интеграционни системи – Европейския съюз и Северноатлантическия пакт, но и в двате случая политиците предпочетоха да решат това сами, без да се допитат до българските граждани. Това е вътрешен проблем, защото гражданите не се чувстват пряко свързани с решение, взето само от политиците.
По-големият проблем обаче е друг: той е в това, че влизането в по-голяма общност означава отказ от част от независимостта, но не освобождава националните политици от отговорността да се борят и вътре в тази общност за защита на националните интереси. Това е реализацията на независимостта в по-големите общности. И в много от съюзените с нас държави политиците им го правят, но не и нашите, които безусловно изразяват съгласие с почти всички предложения, идващи „отгоре“. Само че това вече не се нарича независимост, а сателитен синдром.
Затова дори в Деня на независимостта много българи продължават да изразяват недоволство от външната намеса в живота им. А отговорите на въпроса колко сме независими днес като държава стават все по-разнообразни, а и цветисти.
20 септември 2024 г.
Автор на публикацията:
проф. д-р Искра Баева
Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Посветилаeизследователския си интерес на историята на Източна Европа и България през ХХ в., като специално място в публикациите ѝ заемат проблемите от съвременната история на Източна Европа, Студената война, международните отношения през ХХ и в началото на ХХІ в.През 1982 г.защитава дисертация, след което става преподавателка по съвременна световна история, а през 2011 г. е избрана за професор по съвременна история в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирала е във Варшавския университет (1977-1978 г., 1987 г.) и в Центъра „Удроу Уилсън“ във Вашингтон, САЩ (1994 г.).Има множество публикации, между които и повече от десет книги.Участвала е в многобройни конференцииу нас ив различни държави. Била е главен редактор, а сега е член на редакционния съвет на списание “Ново време” и на сайта “Нови времена”.
