Ний ще останем там, дето е Народът, при Народа и сред Народа, заявява Гео Милев и се записва редом до Христо Ботев и Христо Смирненски в клуба на онези поети – граждани, за които социалната справедливост не е само цел или мечта, а смисъл и философия на живота. Може би, защото живеят във времена, когато въпросът за социална справедливост се нажежава до червено. Те се раждат в борбата и умират в борбата. И като поети, и като граждани. Но в тези времена, живеят и други поети, на някои им се случва да проплачат, че не им се пее вече, други предпочитат да се оттеглят в кулата на чистото изкуство, трети се уморяват от борбата и я сменят за вино и жени. Гео Милев не е от тях.
Още в училището в Стара Загора, Гео дава заявка, че обществените проблеми го вълнуват. Преди да е завършил гимназия той вече издава ръкописни вестници, съставя сборници, пише стихотворения, рисува илюстрации, превежда от руски Пушкин, Лермонтов, Некрасов… Като че ли не може да очакваме друго от сина на учител и журналист, който прекарва свободното си време след училище в книжарницата на баща си.
След този летящ старт в училище Гео записва романска филология в Софийски университет, а една година по-късно той вече слуша лекции по философия в Лайпциг и пише дисертация върху поезията на най-видния немски символист Рихард Демел.
Този преход от руската към западната литература, от романтизма в символизма, от класиката в модерността, а после в реализма, не се дължи толкова на някаква идейна лутаница, както смятат някои, това е просто неговият стихиен маниер, неистовото желание да погълне цялата култура на един дъх.
Донякъде отиването му в Лайпциг се дължи на това, че през първите две десетилетия на XX век образователният поток за българската младеж е отбит вече от Русия и е насочен към Германия и Австро-Унгария, но ако се вгледаме в темите, които интересуват младия Гео ще видим там много ясно идейните предпочитания на поета, които ще израснат постепенно в обществени позиции на гражданина Гео Милев.
Той започва да превежда стихотворения от руски, немски, френски, английски и украински автори, които се печатат в списание „Листопад“ през 1913г. При подбора им, според критика Георги Бакалов, Гео се води от посланието на Рихард Демел, че „всяко изкуство, което не стане народно изкуство, е неизкуство, прах и плява по вятъра“.
Още тук ние виждаме Гео Милев да заявява обществена позиция, като застава твърдо на страната на утилитарното изкуство, онова, което служи на обществените цели. Това от една страна го прави продължител на възрожденската традиция и народничеството в българската литература, от друга – рязко го разграничава от цяла плеада наши творци, които изоставят социалните теми в изкуството, веднага след падането на Стамболов и правят рязък завой на дясно, някои се отдават на буржоазно самодоволство, на вино и жени, а други потъват в краен индивидуализъм.
Гео Милев не само избира да възпее наболелите социални противоречия в младото българско общество, той тръгва по Ботевия път, пътят на борбата за социална справедливост. Започва да сътрудничи на списание „Борба“ и там публикува през 1914г. четири свои превода на стихотворения: „Незабравки“ от Рихард Демел, изразяващо състраданието му към хората на труда; „Марсилезата“ от Роже де Лил – химнът на Великата френска революция, чийто идеи прегръща; Възпяващото републиката и обединението на германския народ стихотворение „Черно-червено-златно“ на Фердинанд Фрайлиграт и „Тъкачите“ на Хайне, разказващо за въстанието на доведените до гладна смърт немски тъкачи в Ленгенбилау и Петервалдау.
В тези преводи Гео Милев заявява недвусмислено обществената си позиция. Етическата му нагласа, която накланя везните към онеправданите, съпричастността му към техния бунт, радостта от борбата им и вярата в републиката като избавление, стават постоянни обекти на неговите социални наблюдения и творчески описания, не само в поезията, но и в публицистиката, преводите, критиката, изобразителното изкуство, театъра.
Особено важно е, че Гео Милев живее и твори с идеята за революционните промени в обществото преди да настъпи пълното военно-политическо фиаско на управляващата либерална буржоазия, което довежда страната ни до две национални катастрофи и хвърля народа в безпрецедентна социално-икономическа криза. В края на Първата световна война навсякъде обществените противоречия се изострят, много интелектуалци се революционизират, но това е така, защото времето ги повлича. Гео Милев вижда социалните противоречия в буржоазното общество, много преди да настъпи катастрофата, неговата социална чувствителност е по-дълбока от тази на братята му по перо, които не усещат, че този свят е гнил и е на път да бъде изхвърлен от историята. Той не е и като потъналите в краен индивидуализъм творци, изолирани от живота и наболелите обществени проблеми, затворени в капана на чистото изкуство. Той предусеща революцията, преди тя да се превърна в мейнстрийм.
„Той бе обозрял социалната действителност, доловил бе в едри и широки линии характерното за епохата още през 1918 – 1919г“, пише за него Пантелей Зарев в изследването си „Българска класика“. Войната, която го повлича в мътните си и кървави потоци само затвърждава обществените му позиции.
Ужасът от невижданата до този момент по своите мащаби и средства за водене война и депресията, която настъпва след националните катастрофи изчерпват окончателно индивидуализма и символизма и подготвят обществото за появата на експресионизма. В тази нова естетика на шокиращото и грозното, чийто мизансцен са милионите убити и милионите осакатени от войната, Гео Милев намира нови художествени средства, с които да изрази старите си идейни си позиции. Сред шокиращите описания от човешки остатъци в „Грозни прози“ виждаме една Европа разделена на две – буржоазната грешна, безпомощна, жалка, разядена, загиваща и умираща, за която настъпва 12-ият час. И другата, революционната Европа – на големия загрубял мъж с каскет и синя блуза и на суровия човек с житния сърп в ръка. Бунтовната мисъл за смяната на стария ред с нов и революционният пожар се разгарят в „Експресионистично календарче“. Там вече е уловен пулса на колективната психика, нейната воля, нейната жертвеност, устремът при щурма на улицата, на площада и на небето. Със средствата на новата естетика поетът ни предлага величествено зрелище на масовата класова борба. (Зарев)
Виждаме у Гео Милев вече окончателно да се затвърждава убеждението, че настъпилите катастрофи са логическия завършек на едно буржоазно управление неспособно да организира жизнената енергия на народа и да я превърне в творчество. За него нещастието на българския народ произлиза от това, че не съдбините на народа са ръководно начало за управниците, а техните лични амбиции и егоизъм. (Българският народ днес)
Този негов извод е много близо до една от водещите констатации на големия историк Арнълд Тойнби, че превращението на творческото малцинство в доминиращо, без да бъде повече творческо, е първата стъпка по пътя към гибелта на едно общество.
Мнозинството е загубило вяра във водачеството на малцинството. Дошло е времето на нови хора с нови идеи. Спасението Гео вижда в обединението на всички трудови и честни хора в една нова партия, на която невидими духовни шефове са Раковски, Ботев, Левски и всички, които се жертват за възраждането на българския народ. И това не е анархизъм, а логическа стъпка напред, историческа закономерност, изискваща смяната на един изчерпан от идеи и възможности елит с друг, който представлява мнозинството от българските граждани.
Интересно е, че от тази проекция на бъдещето е изключена съвременната, на Гео Милев, интелигенция. Онази същата, която изоставя народническият и патриархален дух от Възраждането и се приютява в средите на чиновничеството. Онази интелигенция, за която д-р Кръстев пише, че израства без славно минало, но с надежда за кариера, блясък и богатство. Интелигенция, която твори без историческа перспектива, без социален и политически усет, по думите на Спиридон Казанджиев.
Изчерпаното откъм идеи и творчество буржоазно статукво е подложено на справедлив съд в списание „Везни“, а по-късно е изгорено символично на страниците на списание „Пламък“. Там Гео Милев вижда българската интелигенция, подобно на буржоазния политически елит да страда от същия егоизъм. Особено критичен е към поетите и писателите. Незаинтересоваността на писателите от колективния живот и от човека въобще, лишава българската литература от стойност и от роля в живота, поезията на младите е мъртва поезия, родена в една упадъчна епоха, епоха без смисъл и ценности. Тази безидейност, творческа застиналост и социална неподвижност са заляти в един миг от стихийното недоволство и гнева на социалните низини – тези, които не могат да преживеят катастрофата. Буржоазията не отстъпва пред недоволството на масите, не чувства вина за катастрофата и се приютява във фашизма, последният остров на демокрацията. Септемврийското въстание е жестоко смазано.
Дори гражданската война, не може да извади поетите от техния унес. Кулата от слонова кост, в която живеят, откъснати от живота е взривена и те се изправят очи в очи с разкървавения лик на народа и мълчат и недоумяват, остават глухи и незаинтересовани пред трагедията.
През 1925г в списание „Нов път“, критикът Георги Бакалов пише: „Тия събития могат да подействат върху чувствителната душа на поета двояко: или да я смажат със своя ужас или да запалят в нея искрата на вярата и ентусиазма. Досега, ето повече от година, в нашата поезия се отрази само първата страна, а от втората едва се забелязваха плахи наченки. Едвам днес, в списание „Пламък“ виждаме решителен завой в това отношение. Поемата „Септември“ на Гео Милев е първата лястовичка“. Първата антифашистка поема, ще добавим ние.
Поемата „Септември“ взривява бастиона на властта. В нея революционният патос на поета достига своя връх, смята Иван Богданов, за Бакалов описанието на стихийния бунт е по-близо до жакерията, отколкото до социалистическата революция. Действително, както отбелязва и Пантелей Зарев, тук поетът е по-близо до бунта и протеста, отколкото до пряко революционното и комунистическото, той не идеализира масата, която е въстанала, а възпява нейният устрем и нейният дух.
Макар бунта да е неговата стихия, неговата емоционална природа, в която той се разгръща изцяло, Гео Милев се ангажира със социална позиция. Той вижда въстанието като отражение на вечния конфликт между имащия и нямащия и не се колебае да заеме страната, заради която ще намери смъртта си. Това е Ботевият осъзнат избор да изгори в борбата. Да се принесе доброволно и той в човешката хекатомба. Защото знае, също като Смирненски, че утре ще настъпи нов ден.
От страх пред човешките тълпи, идващи от страниците на „Септември“ и обещаното като възмездие „Септември ще бъде май“, е издадена заповед за забрана на списание „Пламък“, всички броеве са конфискувани, а срещу поемата и нейния автор прокуратурата завежда дело по Закона за защита на държавата. Това е първият случай, в който властта преследва едно поетично произведение, преследва мисълта, както пише възмутения Гео Милев до Борис Вазов, недоумявайки, че между ония, които се опълчват против идеалите, проповядвани от Иван Вазов, стои и неговият брат.
Нито за миг поетът не е разколебан в позицията, която заема с поемата „Септември“. Той дава един правдив и реалистичен прочит на действително събитие в духа на „Дванадесетте“ от Александър Блок и „150 000 000“ на Владимир Маяковски, и ако властта се чувства засегната, то е заради гузната й съвест, казва Гео Милев в писмото си до Борис Вазов.
„Поезията не е цел сама за себе си, а е функция на обществения живот. Съзнателно или несъзнателно тя отразява всичката сложност на обществените борби, даже, когато не говори направо за тях, пише Георги Бакалов след появата на „Септември“.
„Ние още един път се убеждаваме, че силната поезия се създава само като израз на народните вълнения и борби, потвърждава Ефрем Каранфилов. Творчеството на Гео Милев носи това послание, на места по-откровено казано, на други – с художествени изразни средства.
Поетът не може да носи вина, че е избрал страната на народа, защото народът стои над властта и над държавата. Поетът трябва да остане при народа и сред народа.
15 май 2025 г.
Изказване на тематичната дискусия: „100 години от гибелта на Гео Милев“, организирана от Българския антифашистки съюз, Софийския градски съвет на БСП и Съюза на българските писатели на 15 май 2025 г., в зала „Вяра“ на Столичната библиотека.
Снимка Николай Белалов
Автор на публикацията:
